Робърт Дохърти
Скалата (12)

Тунгуската тайга

Ейърс Рок, Австралия

22 декември 1995 г., 10:30 ч. местно време

22 декември 1995 г., 01:00 ч. по Гринуич

Един морски пехотинец отведе Пенкак да поспи след продължителното пътуване от Америка, а групата се зае да обмисли новите данни и теории. Хокинс огледа стаята и по израженията на колегите си се опита да прецени мнението им. Леви седеше с широко отворени очи, потънала в размисъл. Лицето на Фран не изразяваше нищо. Батсън леко клатеше глава. Лам преглеждаше някаква току-що донесена папка с надпис „СЕКРЕТНО“.

— Някакви коментари? — попита майорът.

Както очакваше, пръв изрази мнението си Батсън.

— Не съм съгласен.

— С какво не сте съгласен? — вдигна очи от документите Лам.

— Със заключението, което доктор Пенкак изведе от наличните данни. На първо място, анализът й до голяма степен не беше коректен. — Геологът се приближи до картата на стената. — Тя свързва обектите заради съобщението. После обяснява произхода на кратерите на или близо до тези места с ядрени експлозии. Но научните изследвания на всеки от обектите показват, че има също толкова голяма вероятност да са образувани от метеорити. Аз най-добре би трябвало да го зная — моята специалност е геологията и лично съм проучвал някои от тези места.

Той плъзна пръст по картата.

— Смята се, че Кампо дел Снело се е образувал повече от двайсет хиляди години преди Метеоритния кратер в Аризона. А котловината Райе и куполът Вредефорт — още по-рано. Става дума за много хилядолетия.

— За една извънземна култура нашите хилядолетия могат да са като няколко години — тихо отвърна Леви.

Батсън раздразнено изсумтя.

— Ако разсъждаваш така, можеш да кажеш каквото ти скимне. Ако извънземни бяха построили нещо на Земята толкова отдавна, не смяташ ли, че би трябвало вече да сме установили някакъв контакт с тях?

— Възможно е наистина да е така — каза Леви. — Данните по въпроса са непълни. Със сигурност има много съобщения за забелязани…

— Почакайте — вдигна ръка Лам. — Нека не се отклоняваме толкова и да не спорим за съществуването на НЛО.

— Съгласен съм — каза Батсън. — Според мен единственото, което трябва да научим, за да разберем какво става, е точно под носа ни, но просто не го гледаме от вярната перспектива. Хората са склонни винаги да правят проблемите много по-сложни, отколкото са в действителност.

— И от каква перспектива трябва да гледаме, Дон? — Обади се Фран.

Батсън сви рамене.

— Не съм сигурен. Да речем, че шестте обекта са свързани, но не по начина, по който твърди доктор Пенкак.

— Извънземните ли имаш предвид? — попита Фран. — Но кой тогава би поставил нещо в Скалата? Връщаме се на изходната позиция.

— Не е така — намеси се Лам и отвори една от вечните си папки. — Мисля, че сме на път да открием кой стои зад всичко това.

Хокинс се намръщи. Както обикновено, не бяха получили открито цялата необходима информация.

— Какво искате да кажете?

Лам разтегна тънките си устни в усмивка.

— Доктор Пенкак е посещавала бившия Съветски съюз шест пъти. Имала е връзка с Феликс Зигорски, за когото спомена. Връзка, продължила двайсет години, през които двамата постоянно са си кореспондирали.

Хокинс не можеше съвсем да си представи Пенкак да има „връзка“ с някого — поне не в смисъла, на който навеждаше интонацията на Лам. Но трябваше да признае, че е много по-лесно да повярва в съществуването на земния дявол, отколкото на извънземно създание.

— Значи искате да кажете, че това е инсценировка?

— Възможно е — всъщност даже е вероятно — потвърди Лам.

— О, я стига! — избухна Фран. — Няма ли да престанем да виждаме Съветския съюз зад всеки ъгъл? По дяволите, та тази страна вече дори не съществува. Точно параноята ни доведе до това ужасно състояние, в което се намира светът. Пък и Скалата — каквото и да е вътре в нея — не е направила нищо заплашително.

— Унищожи „Вояджър 2“ — напомни й Хокинс.

— Добре — отстъпи Фран, след което отново атакува. — Но възможно ли е руснаците да са унищожили „Вояджър 2“ и защо им е да го правят? — Тя погледна Батсън. — Не съм съгласна, че разполагаме с всичко, което ни е нужно, за да се оправим в ситуацията. Трябва да проникнем в пещерата в Скалата, но не съм сигурна, че даже тогава ще разберем какво става.

— Има още нещо — каза Лам й постави върху масата голяма лъскава снимка. — Това е сателитна снимка на тунгуската тайга, направена преди по-малко от десет часа.

Свикнал с такива увеличени снимки, Хокинс бързо анализира изображението. По средата на боровата гора, която заемаше цялото пространство, имаше парче земя, покрито с големи брезентови платнища. Дърветата и земята бяха отрупани със сняг, но не и брезентът, което показваше, че е поставен наскоро. Пресните бразди в снега обозначаваха новите пътища, прокарани в гората от тежки машини.

— Направили ли сте термосензорно сканиране на обекта? — попита Хокинс.

В отговор Лам постави на масата втора снимка. На нея гората се виждаше като синя маса, но участъкът с брезентите бе яркочервен.

— Под платнищата са скрили тежки машини, които усилено работят — иначе температурата не би била толкова висока — обясни майорът на останалите, които го гледаха въпросително.

— Къде точно се намира това!? — попита Фран.

— В самия център на мястото, на което се предполага, че е паднал Тунгуският метеорит. — Лам посочи първата снимка. — Ако се вгледате, между дърветата ще видите стари мъртви стволове, паднали навън, точно както ги описа Пенкак. Забележете също купчините наскоро изкоренени дървета — тук, тук и тук. И купчината сняг и пръст тук.

Той извади нова снимка и погледна Хокинс.

— По едно време засякохме това. Виждаш ли нещо особено?

Майорът се наведе и проучи снимката. Различи няколко машини — булдозери, бронирани транспортни коли и самосвали, — паркирани около брезента. Отстрани бяха приклекнали мъже.

— Взривяват.

Лам кимна.

— Точно така.

Фран първа изрази с думи онова, което другите вече бяха разбрали.

— Открили са своята Скала!

— И не си губят времето да копаят замръзналата тундра — добави Батсън. — Направо взривяват. Опитват се да стигнат до нея колкото е възможно по-бързо.

— Според нас вече са стигнали — съобщи Лам. — На последните снимки се виждат земекопни машини, паркирани извън прикритието на платнищата. Термосензорите показват, че отдолу работят много генератори, но в момента не действа нищо друго.

— Каква е големината на покрития участък? — попита Хокинс.

— Двеста на двеста и петдесет метра.

— Ако руснаците са изкопали нещо подобно на онова, което е в Скалата — бавно заговори Фран, като внимателно подреждаше мислите си. — Пенкак е права. Най-вероятно източникът е извънземен.

Лам поклати глава.

— Очевидно е, че са го открили съвсем бързо. Моите специалисти смятат, че може да са били изоставили там нещо и сега неочаквано да им е потрябвало.

— О, я стига! — възрази Фран. — Хващате се за сламки, за да намерите познат противник.

Лам я изгледа студено.

— Тъкмо за това ми плащат. Доктор Пенкак твърди, че е проучила целия този район, но не е открила нищо. Струва ми се прекадено удобно. Разбира се, руснаците са контролирали експедицията, така че е възможно да са я насочвали в погрешна посока. А може и тя да е видяла нещо, но да ни лъже.

— Доктор Пенкак спомена, че заради замръзналата тундра изобщо не са копали — отбеляза Батсън.

Лам заби показалец в снимките.

— Но сега копаят.

Хокинс вдигна ръка.

— Основният въпрос е какво са открили — или какво скрито от самите тях нещо са изровили?

Лам го погледна някак особено и Хокинс разбра какво се готви да каже. Стомахът му се сви.

Лам започна да събира папките си.

— Съвсем скоро би трябвало да научим какво има под платнищата.

— Как? — смутено попита Батсън.

— Кога са влезли? — напрегнато каза Хокинс.

Лам погледна часовника си.

— Преди четири часа.

Майорът бързо пресметна наум. В Сибир оставаха няколко часа до разсъмване.

— Как?

— Десантна група, базирана в Пакистан. С нисък полет над западен Китай. Над Монголия и точно над целта.

Хокинс знаеше, че това е единственият начин да не привлекат вниманието: спускане с ниско разтваряне на парашута от малка височина. Самолетът беше С-130, модифициран за специални операции дълбоко във вражеска територия.

— Получихте ли съобщение за влизане?

Лам кимна.

— Вече са на земята на съответното място и всички са добре.

— Кои са?

— Ричман, Браун и Лий.

Майорът потръпна — двамата с Ричман бяха първите членове на „Орион“. Ричман беше негов заместник, докато той се размотаваше тук в пустинята. Но над практичните стоеше лично съображение: Лу Ричман бе най-добрият му приятел, човекът, през всички тези години стоял до леглото на Мери в болницата.

— За какво приказвате вие двамата? — попита Фран.

Хокинс се обърна и я погледна.

— Съвсем скоро би трябвало да разберем какво има под тези платнища. Трима души от групата ми са скочили над тунгуската тайга, за да проверят.

Фран премигна.

— В Сибир?

— Лам почука по сателитните снимки.

— Въпреки цялата ни техника, има неща, които може да направи само човек на земята. Едно от тях е да ни каже какво са изкопали руснаците. Веднага щом определихме местоположението им, пратих разузнавателни групи колкото е възможно по-близо до всички обекти към които беше насочено съобщението. Когато видяхме, че руснаците работят в тунгуската тайга, наредих на групата да отиде на място. Пратил съм също групи в Германия, Аризона и Аржентина. Южноафриканската група е на борда на авионосна група в южния Атлантически океан.

— За кога Ричман е определил ВДЦ? Това означава „време за достигане на целта“ — поясни Хокинс на Фран, Батсън и Леви.

— Вече трябва да са там — отвърна Лам.

Хокинс се обърна към Леви.

— Кажи му какво откри за предишните предавания след ядрени взривове.

Лам изглеждаше смутен.

— Какви предишни предавания?

Леви неохотно му разказа. Когато Свърши, Хокинс се наведе към Лам.

— Ако през 1945-а е имало предавания от Скалата, това като че ли хвърля съмнение върху руската теория, нали така?

— Няма значение — отвърна Лам. — Ако руснаците са открили нещо, независимо какво е, ние трябва да разберем.

 

 

Тунгуската тайга

— Шибана работа, шефе — прошепна Лий на Ричман. Слабото му тяло беше скрито под сухо дърво, а цевта на автомата МП-5 пазеше откритата му страна. Очилата за нощно виждане почти не му трябваха — мощните лампи под брезентовото платнище на по-малко от петдесет метра от дървото хвърляха достатъчно светлина. Браун бе вляво от него и покриваше другата страна.

Ричман не си направи труда да отговори. Беше съгласен с Лий, но бойният дух на колегите му нямаше да се повиши, ако им го кажеше. Скокът бе достатъчно неприятен — малките парашути ги спуснаха на по-малко от шейсет метра и преди да се врежат, в горните клони на три бора едва имаха време да отворят основните си, специално предназначени за ниско скачане парашути.

За щастие защитната им екипировка за тежки условия изпълни функцията си както трябва и те успяха да се спуснат на земята невредими. Да вървиш към целта в студ и сняг, да се катериш и прескачаш покритите със сняг мъртви дървета, пронизван до костите от ледения нощен въздух, беше истински кошмар. Преди половин час бяха забелязали светлините и оттогава бавно се приближаваха към тях. Гъстата борова гора и мастиленочерната нощ им осигуряваха отлично прикритие. Вече се бяха промъкнали през два от охранителните пръстени — един от руските войници едва не бе стъпил върху Ричман. За щастие руснаците нямаха очила за нощно виждане.

Ричман се опита да фокусира очилата си и да види какво има под платнището. Покрай голяма яма бяха опънати няколко палатки, над тях се виеше дим. Температурата беше двайсетина градуса под нулата, което обясняваше отсъствието на хора, мотаещи се без работа. Трима въоръжени с автомати АК-74 часови пазеха стоманената решетка над прясно изкопаната дупка.

— Ще трябва да влезем — прошепна Ричман, Лий и Браун не възразиха, което правеше чест на дисциплината им, както и на доверието им в него като командир. Ричман бръкна в пазвата на бялата си парка и включи закачената на гърба му портативна сателитна радиостанция.

 

 

Ейърс рок

— Как ще се измъкнат оттам? — попита Хокинс.

— С хеликоптер МН-53 „Пейв Лоу“ — отвърна Лам.

— Глупости — кипна майорът. — Прекалено навътре са за „Пейв Лоу“. — Той посочи картата на света с обозначените точки, към които беше насочено съобщението. — От Пакистан до тунгуската тайга са повече от три хиляди километра.

— Ще презаредят във въздуха — търпеливо поясни Лам.

Отговорът не задоволи Хокинс, но не можеше да направи нищо — неприятно усещане, с което бе свикнал.

На прага се появи морски пехотинец.

— Имаме връзка с Феникс, сър.

— Прехвърлете я тук — нареди Лам и включи сателитната радиостанция на масата.

От високоговорителя се разнесе кратко съскане, после ясно се чу глас, който прошепна:

— Повтарям. Ангел, тук Феникс. Край.

Лам включи микрофона.

Феникс, тук Ангел. Край.

— Прието. Намираме се на петдесетина метра от платнищата. Не можем да видим какво има в ямата, затова продължаваме напред. Край. Радиостанцията млъкна.

— След двайсет и четири часа ще разберем какво има в онази кухина в Скалата — каза Хокинс. Защо трябваше да пращате хората?

Лам не откъсваше поглед от радиостанцията.

— Защото тази информация ни е нужна сега. След двайсет и четири часа може да е прекалено късно.

 

 

Тунгуската тайга

Докато се промъкваше с готов за стрелба автомат зад една от палатките, Ричман чу гласове. Говореха на руски. Лий се движеше точно зад него и го покриваше. Браун бе останал сред дърветата и ги подсигуряваше с картечница „Стоунър“. На пет метра вдясно и отпред имаше конвейерна лента, която водеше към рова. Това беше най-подходящото място да погледне вътре, без охраната да го забележи.

С помощта на знаци той нареди на Лий да остане до палатката и да го прикрива. После се сниши в мекия сняг и запълзя напред, без да изпуска от очи увития в топли дрехи часови, който стоеше до ръба на ямата вляво от него. Пъхна се под подпорите на конвейера на мястото, на което лентата преминаваше от вертикално в хоризонтално положение, и притаи дъх. Погледна назад. Не можеше да види скрития сред дърветата Браун, а Лий бе само тъмна сянка до палатката.

Бавно подаде глава над ръба на ямата. Долу имаше нещо — но какво?…

 

 

Ейърс рок

— Ангел, тук Феникс. Край.

Хокинс разбираше, че Ричман трябва да е в изключително открита позиция, защото едва шепнеше в микрофона. Сърцето на майора туптеше по-бързо, отколкото ако самият той беше там. Капка пот се плъзна по горната му устна и падна на гърдите му.

— Феникс, тук Ангел. Какво виждате? Край.

— Не зная. — Последва пауза, през която Лам погледна Хокинс, сякаш го обвиняваше за смущението на неговия човек. В този момент се разнесе тихият, колеблив глас на Ричман. — Диаметърът на дупката е около четирийсет метра, дълбочината — трийсет. По средата има полусфера с плоска повърхност откъм моята страна. Повърхността прилича на някакъв метал, който не отразява светлината, но страната откъм мен е… хм… просто черна стена. Но не е стена. Не зная от какво е направена. Нещо блестящо. Руснаците са насочили към нея видеокамери и друга апаратура. В тази стена има нещо странно. Край.

— Какво е странното? Край. — Лам силно стискаше микрофона.

Гласът на Ричман звучеше напрегнато.

— Не прилича… ами, не прилича на нищо, което съм виждал. Не изглежда твърда. Край.

— Какво правят руснаците? Край.

— Трудно е да се каже. Има някакви подвижни ръкави, с които като че ли може да се вкарва нещо — навярно видеокамера или други сензори, но не зная дали са ги използвали. Не мисля… почакайте — тук горе има някакво движение. Оставям радиостанцията включена на предаване. Преминавам на FM.

Хокинс се вкопчи в облегалката на стола до масата. Сега Ричман се свързваше с двамата си партньори на FM и в същото време предаваше по сателитната връзка. Майорът чу шумоленето, когато Ричман започна да се движи. От високоговорителя високо се разнасяше дишането му. Когато отново заговори, всички се сепнаха.

— Покрай мен мина патрул. Сигурно сменят часовите. Лий, идват към теб. Мамка му. — Последната дума прозвуча рязко, а след секунда в палатката отекна гърленият рев на автоматични оръжия. Фран и Леви подскочиха.

Намеси се нов, много далечен глас — Лий, както Ричман го чуваше по радиостанцията.

— Свалих четирима. Двама още се движат. Да си вдигаме чуковете, шефе.

Гласът на Ричман беше припрян и задъхан.

— Откъм север имаме преследвачи. Виждаш ли ги, Браун? Ще се опитам да се откопча от тях. Надясно, Лий! Надясно! — вече изкрещя Ричман. Чу се дълъг откос и този път ревът бе по-мощен, Хокинс позна картечницата „Стоунър“ стреляше Браун.

Гърлено изсумтяване — Лий.

— Раниха ме, шефе. С два, може и с три куршума. В гърдите. И в дясната ръка. Не мога да помръдна.

— Ще те измъкна. Дръж се. Ще те измъкна. Прикривай ме, Браун.

Тътен на експлозия и крясък, секнал по средата. Хокинс вдигна очи. Лицето на Фран беше бяло. Батсън изглеждаше зашеметен. Не можеше да определи какво изразява лицето на Лам, който продължаваше да стиска безполезния микрофон.

— Браун е мъртъв — напрегнато съобщи Ричман. — Повтарям. Браун е мъртъв. Взривиха целия край на гората.

— Той изсумтя и ясно се чу как Лий остро си поема дъх. Хокинс смътно долови приглушеното пухтене на автомата на Ричман, който плюеше смърт през заглушителя. — Стигнах при Лий. Връщам се към дупката. Обкръжиха ни отвсякъде. Трябва да са поне рота.

Повече от сто души! Хокинс впи поглед в радиостанцията. Искаше му се да е навсякъде другаде, но не и тук.

— Под рампата сме — високо прозвуча гласът на Ричман. — Лий! Чуй ме, Лий. Не ме оставяй. — Рев на автомат. — Мамка му! — изкрещя Ричман. Хокинс чу продължително тракане на автоматично оръжие, после се разнесе характерен звук — Ричман сменяше пълнителите.

Майорът потръпна, сети се за старата мрачна шега в отряда си. Винаги приказваха какво ще направят, ако попаднат в безнадеждна ситуация. И дума не можеше да става да се предадат. Всеки човек — без значение от подготовката му — можеше да бъде принуден да проговори, а мъжете и жените от „Орион“ знаеха прекалено много, за да го допуснат. И именно Хокинс казваше, че това е моментът да надянат зелената барета, която повечето от тях бяха носили в специалните сили, да проверят пълнителите и да се бият до смърт. Фактът, че Ричман носеше униформа без отличителни знаци и нямаше барета, не бе от значение.

— Лий е мъртъв. Улучиха го. Остават ми два пълнителя. Те не бързат. Знаят, че са ме сгащили. Май се страхуват да стрелят много заради оборудването си, иначе досега да са ме направили на решето. — Последва кратка пауза. — Ангел, не зная кой си, но кажи на жена ми, че я обичам и винаги ще я обичам.

На Хокинс му се искаше да грабне микрофона от ръцете на Лам и да увери Ричман, че ще изпълни заръката му, но нямаше как да осъществят контакт с него — сега той можеше само да предава.

— Не ща да умра в тази дупка, мамка му! — високо каза Ричман. — Тръгвам. Чуха го как се затичва, после се разнесе тътенът на руските оръжия и Хокинс долови кухото свистене на куршумите, прелитащи само на сантиметри. — Сега ще…

Връзката прекъсна по средата на изречението. Сигналът заглъхна.

Лам бавно остави микрофона на масата.

— Лъскава черна стена! — гневно възкликна Хокинс. — Струваше ли си да загубите трима души?