Робърт Дохърти
Скалата (5)

Реакцията

ККЦ 14, Австралия

21 декември 1995 г., 09:00 ч. местно време

20 декември 1995 г., 23:30 ч. по Гринуич

Една безкрайна минута след думите на Лам стаята остана смълчана. После се чу гласът на Дебра Леви.

— Защо не попитаме Скалата?

— Какво? — възкликна Хокинс.

Леви очевидно се нервира, че я зяпат.

— Щом сте открили шифъра, можем да пращаме съобщения в Скалата. Можем да използваме този код и същата честота. Защо не попитаме онзи или онова, което е там, защо сме избрани ние?

— Струва ми се, че първо трябва да получим по-добра представа с какво си имаме работа — подхвърли Хокинс.

Лам го подкрепи.

— Взехме решение засега да не правим опити за каквито и да било комуникации със Скалата. Ако вътре изобщо има нещо, с което да комуникираме, разбира се — прибави той. — Въпреки факта, че нещо очевидно предава оттам, не можем да сме сигурни, че е в състояние и да приема.

— Ами какво правите тогава? — попита Фран.

— С помощта на австралийците хората на полковник Толивър блокираха непосредствената околност на Ейърс Рок — отвърна Лам. — Между другото, австралийското правителство е информирано, че от Скалата е имало предаване и че това по някакъв начин е свързано с експлозията в купола Вредефорт и липсващите бомби, но не са в течение, че сме разшифровали съобщението.

— Какво друго правите, освен че пазите Скалата и криете съобщението в тайна? — попита Фран.

— Въпросът е по-скоро какво ще правите вие — отвърна Лам. — Подготвяме участъци, пригодни за живот на върха на Скалата. Освен това пренасяме там изкопна техника, в случай че се наложи да копаем до кухината. На австралийците няма много да им хареса, тъй като Скалата е национален символ и е под юридическа закрила като място на почит от страна на аборигените, но ако случаят има нещо общо с бомбите, може да ни се наложи да го направим и те ще се съгласят.

Батсън вдигна ръка.

— Можете ли пак да ни покажете диапозитива с местоположенията на обектите на първото излъчване?

Лам върна кадъра.

— Точката в Северна Америка се намира в североизточна Аризона, близо до град Уинслоу. Точката в Южна Америка е в Аржентина, близо до място, наречено Кампо дел Сиело. Тази в Европа е близо до Нюрнберг, Аусбург и Щутгарт в Германия. Точката в Русия е в централен Сибир.

Дон Батсън внезапно се възбуди.

— Имате ли атлас?

Лам взе атласа от масата и го подаде на Батсън, който припряно го запрелиства.

— Кампо дел Снело прилича на Ейърс Рок и купола Вредефорт по това, че е, уникално геологично образувание. Искам да видя какво е положението в Германия и при Уинслоу.

Той отвори на Германия и се загледа.

— Бил съм там — Ньордлинген е точно по средата на триъгълника, образуван от трите града. Там има природно образувание, наречено „котловината Райе“. И вече зная какво се намира до Уинслоу. — Той заобръща страниците, после спря и вдигна поглед с пръст, насочен надолу към листа. — Само на трийсет километра от града е така нареченият Метеоритен кратер.

— Не разбирам — каза Фран — Какво общо има това със съобщението?

Батсън почукваше с пръст по атласа.

— Предполага се, че Кампо дел Сиело и котловината Райе също са се образували отдавна от падане на метеорити. Както и районът около купола Вредефорт. Струва ми се изключително интересно, че четири от петте места, към които е било насочено съобщението, са много близо до предполагаеми точки на падане на метеорити.

— Ами Сибир? — попита Хокинс.

— Нямам представа — призна Батсън, замисли се за няколко мига и почука по отворената карта на Аризона. — Но има един човек, който може би знае.

— Кой? — рече Лам.

— Доктор Сюзан Пенкак. Тя живее до кратера в Аризона и е най-известният авторитет по него в света. Ако някой е в състояние да направи връзка между тези различни точки, това е тя. Доктор Пенкак изучава странни геологични образувания и преподава. — Батсън кисело се усмихна. — Но освен това е и малко особена. Гледа на нещата по някакъв странен начин.

— Ще я доведа — каза Лам. — Нужна ни е абсолютно всяка информация, която можем да получим.

— А сега — той посочи трите пълни с документи кашона, поставени върху масата, — имате достъп до всичко, което е свързано с тези събития. Разполагате също с компютри, свързани с главната ни база данни. Ако се нуждаете от още нещо, моля, незабавно ми съобщете. Ще се отправим към Скалата след около двайсет и четири часа, щом подготвим всичко там.

Щом Лам излезе, Фран огледа другите членове на „групата“. Хокинс криеше всяка реакция, която можеше да издава лицето му. След досещането си за обектите на предаването, Батсън изглеждаше объркан. Леви очевидно бе заинтригувана — за нея всичко навярно представляваше любопитен интелектуален проблем.

— Той ни лъже — заяви Фран.

— Какво? — премигна Батсън.

— Те ще започнат да пробиват Скалата в момента, в който прехвърлят оборудването си там — отвърна тя. — Уплашени са, а когато са уплашени, обикновено реагират прибързано и пазят всичко в тайна.

Фран очакваше Хокинс да се ядоса от забележките й, но вместо това той кимна.

— Вярно е. Сигурен съм, че ще започнат или вече са започнали да пробиват. — Майорът погледна Батсън. — Вие сте минен инженер. Колко време ще им трябва?

Батсън поклати глава.

— Трябва да зная от какво е изградена скалата. Откъде ще започнат. Какви са машините им. Какъв е диаметърът на дупката. Не е възможно просто да…

— Просто предположете, господин Батсън — прекъсна го Хокинс. — Най-общо. Един ден? Два? Седмица? Месец?

Батсън потърка брадичката си.

— Той каза, че излъчването било от центъра на Ейърс Рок. Ще започнат да пробиват от върха. Да речем сто и петдесет — сто и осемдесет метров тунел в твърда скала.

— Инженерът вдигна за миг поглед към тавана. — Пет дни. Плюс-минус два дни. Разбиране, ако само пробиват, а не използват взрив. Но не мисля, че биха взривили един национален символ.

— Всичко това е чудесно — отбеляза Фран. — Значи имаме една седмица да се потим над всички тези данни без ни най-малка представа откъде да започнем и накъде да вървим.

Хокинс се изправи.

— Изслушайте ме за малко. Всички вие сте учени. Аз съм просто един тъп военен, но винаги когато ми предстои акция, първото нещо, което правя, е да подредя предоставената ми информация. Правя го още преди да започна да разработвам плана си. — Той посочи кашоните.

— Предлагам да си разпределим тези документи. Господин Батсън…

— Дон — прекъсна го инженерът. — Викай ми Дон. Нервирам се като ме наричат „господин“.

— Добре, Дон — кимна майорът. — Можеш да ми казваш Хокинс — свикнал съм така от армията и навярно няма да реагирам, ако ми викаш на малко име. — Той хвърли поглед към другите членове на групата и те се представиха.

— Фран.

— Дебра.

— Добре. Дон, тъй като това е твоята област, ти ставаш специалист по Скалата. Ще прегледаш всичко, което може да се научи за Ейърс Рок, и ще ни запознаеш накратко с него.

Дон изглеждаше облекчен, че има нещо, с което може да се справи.

— Ясно. — Той стана и започна да рови сред книгите и папките.

Хокинс премести поглед по-нататък.

— Фран, не ми е приятно да изваждам на показ невежеството си, но какво е това статистическо прогнозиране?

Фран беше свикнала с този въпрос, но все пак се впечатли, че Хокинс признава собственото си невежество.

— Събирам информация, съпоставям я и после съставям компютърна програма, която дава възможностите за бъдещите тенденции.

— Значи предвиждащ бъдещето, така ли? — попита Хокинс.

Тя се усмихна.

— Не е толкова просто. Да речем, че предвиждам вероятни бъдещи развития и давам в проценти вероятността да се случат.

— Ами настоящето? — попита Хокинс.

— Какво искаш да кажеш?

— Можеш ли да се опиташ да направиш някаква връзка между Скалата, „Вояджър“, експлозията във Вредефорт и съобщенията?

— Правиш необосновано допускане — обади се Дебра Леви.

Хокинс не изглеждаше смутен нито от прекъсването, нито от забележката.

— В какъв смисъл?

— Тук има прекалено много неизвестни величини дори само за да започнем да смятаме, че всички тези събития са свързани — обясни Леви. — Знаем, че съобщението и „Вояджър“ са свързани, защото е използвана информация от запис на борда на сондата. Но не знаем дали има връзка между съобщението и експлозията в купола Вредефорт. Ако има, първа е станала експлозията и ни е известно — поне така ни каза господин Лам, — че е предизвикана от южноафрикански радикали. А бих казала, че едва ли е вероятно същите тези радикали да са пратили съобщението.

Хокинс се замисли над думите й.

— Значи експлозията е предизвикала съобщението.

— Възможно е — отвърна Леви. — Защо не подредим събитията във времето, за да ги виждаме по-ясно? Това винаги е първата стъпка, когато човек се опитва да разреши някои проблем.

— Звучи добре — съгласи се майорът.

— Всъщност не съм сигурна къде е мястото на моята специалност във всичко това — отбеляза Дебра. — Струва ми се, че просто ще прегледам информацията в компютъра и ще видя дали ще открия нещо интересно.

— Аз също трябва да проверя някои неща — рече Хокинс и излезе от стаята.

 

 

21 декември 1995 г., 09:30 ч. местно време

20 декември 1995 г., 24:30 ч. по Гринуич

Лам седеше в секретния комуникационен център и нетърпеливо чакаше да го свържат със съответния сателит и чрез него с Вашингтон.

— Можете да разговаряте, сър. — Свързочникът бързо излезе от стаята и заключи дебелата бронирана врата зад себе си. Сега центърът беше непроницаем за подслушване отвън. Микрофонът бе активиран и телевизионният екран пред Лам показваше голямо бюро и стол. Когато президентът влезе в обсега на камерата и се настани зад бюрото, Лам потисна желанието си да се изправи.

Трите години, откакто заемаше поста, бяха издълбали нови бръчки по лицето на президента.

— Какво можеш да ми кажеш, Стив?

Лам погледна към камерата, надвиснала точно над екрана на около метър пред него.

— Групата работи по данните, които събрахме. Засега няма нищо особено изненадващо. Никой от тях няма отговор на въпроса защо са били избрани. Или нека се изразя така — никой от тях външно не показва, че има каквато и да била представа. Волкърс и Батсън са сключили договор с „Херпес“, така че с тях всичко би трябвало да е наред. Безпокои ме Леви. Дадохме й временен достъп до секретна информация, но не знаем за нея почти нищо. Наредих на хората си в Щатите да я проверят. Странното е, че името й е включено в списъка на хората, които след няколко месеца трябваше да се разгледат за включване в проекта „Хермес“.

Той погледна бележките си.

— Ще доведем още един човек. Специалист по метеоритни кратери от Аризона.

Президентът се намръщи, сякаш ставаше въпрос за досадна подробност.

— Метеоритни кратери ли?

— Изглежда, четири от петте точки, до които е пратено съобщението, се смятат за образувани от метеорити. Може да няма никаква връзка, но си струва да проверим.

— Значи засега още нямаше нищо. Ами руснаците?

На Лам му се прииска да въздъхне, но се сдържа. Терминът „руснаци“ сега обхващаше десетина независими републики, всяка със свои собствени намерения, със свой собствени тежки икономически проблеми, със свои собствени ядрени оръжия и най-лошото от всичко — със свое собствено дълбоко чувство за историческа параноя. Лам отлично познаваше руснаците и като всеки друг специалист по тази страна разбираше, че са почти непредвидими, тъй като мисловната им нагласа бе коренно различна от тази на западняците. През годините след освобождаването си се беше опитвал да сподавя чувствата си винаги, когато му се налагаше да се занимава с каквото и да било, свързано със страната, на която беше бил затворник, но невинаги успяваше.

— Трябва да са засекли предаването в Сибир. Сигурен съм, че имат по-добра представа от нас накъде е било насочено. В момента проверявам. Те определено знаят за експлозията под купола Вредефорт — сензорите им трябва да са го регистрирали също като нашите. Предполагам, че им е известно, че източник на излъчването е Ейърс Рок, тъй като тогава сателитът им е бил точно над този район. Не можем да скрием оборудването, което пренасяме на върха на Скалата. То е напълно изложено на сателитно заснемане. Седми флот е регистрирал придвижване на части от руския тихоокеански флот. Насочват авионосна спецчаст на юг към нас.

— Сигурен ли си, че е свързано със съобщението?

Лам погледна сателитните снимки на придвижването на флота, пратени му по факса преди по-малко от час.

— Да, сър. Включили са в частта разузнавателния кораб „Юрий Гагарин“. Той е плаваща версия на нашата станция. Има две големи самонасочващи се въздушни антени и две по-малки, монтирани върху палубата. Изглежда, искат да заемат по-добра позиция за засичане на нови излъчвания. Освен това в частта е „Крим“, един от разузнавателните им кораби клас „Приморие“.

— Господи — измърмори президентът. — И знаеш ли, имат право. Когато ставаше въпрос за техните бомби, им казвах, че трябва да са по-открити. А сега ние крием нещо от тях. Смяташ ли, че може да имат нещо общо със случилото се?

— Не зная, сър — искрено отвърна Лам. — Но ми се струва, че реагират също толкова сляпо, колкото и ние.

— Това може да е част от план за заблуда — отбеляза президентът.

— Да, сър, възможно е. Няма да разберем, докато не открием какво има в Скалата.

— Ами австралийците?

— Не са особено доволни, сър, но засега са с нас.

— Добре. Информирай ме, ако се появи нещо ново.

Екранът угасна. След кратка пауза Лам натисна едно от копчетата на пулта. Вратата на помещението незабавно се отвори и влезе Хокинс с купчина папки.

— Какви са последните новини от Южна Африка? — попита Лам.

— Това са най-новите сателитни снимки. — Докато разузнавачът оставяше снимките на бюрото, думите се пренесоха през малката стая и потънаха в специалната акустична тръба, която минаваше по стените и тавана.

Лам премести поглед от папката към Хокинс.

— Не виждам нищо.

— Защото няма какво да се види. Доколкото може да се определи, експлозията е станала на повече от три километра под земята.

— Радиоактивни частици?

— Не. Всичко е останало вътре.

Лам завъртя стола си и се обърна към пулта.

— Ами тогава, щом щетите изглеждат минимални, основната ни грижа трябва да е да разберем кой стой зад всичко това и откъде са взели бомбите. С други думи, онова, което се мъчим да направим вече от седмица. Въпросът е как бомбата е стигнала до Южна Африка?

— Не знаем — каза Хокинс. — Известно ни е само, че енергията и характеристиката на подземния взрив са сходни с руската бойна глава АГ-35. Приятелите ни в СВР не ни оказаха голямо съдействие, но както знаете, преди две седмици ни дадоха достатъчно информация, потвърждаваща, че две от тези бойни глави са изчезнали от техен арсенал.

— Тогава къде е другата? — попита Лам.

— Не беше в Колумбия — изръмжа Хокинс.

Лам го погледна.

— Съжалявам. Слабо разузнаване.

Една малка част от ума ми — рече майорът — се чуди дали изобщо е имало разузнавателна информация и дали просто не сте използвали случая като повод да отвлечете онзи член на Картела.

Очите на Лам не трепнаха.

— Ако исках групата ти да отвлече онзи задник, просто щях да ти наредя да го направите — и нямаше да имам нужда от повод. Предполагам, че информацията може да е била измислена от източника, от който я получихме, но всичко това е минало, а тук имаме страхотна каша, която трябва да оправим. Трябва да открием другата бомба. Президентът е разговарял с руския президент, за да се опита да получи някаква подкрепа от негова страна, но не е постигнал много. С тази имахме късмет. Следващата може да бъде взривена в град.

Хокинс почука по папката.

— Докато разговаряхте с Вашингтон, прегледах последните анализи на експлозията и открих, че всъщност не сме имали късмет.

— Какво искаш да кажеш?

Хокинс посочи сателитната снимка.

Щетите са минимални само привидно. Бомбата е унищожила всички мини по Червената жила. Това е — беше — най-богатото познато находище на злато и уран. Загубата на тази мина ще нанесе съкрушителен икономически удар на южноафриканското правителство.

Лам вече го знаеше.

— И какво от това?

— Вашите спецове са направили проекция на въздействието на загубата на мината върху световната икономика и резултатите са изключително плашещи. — Още докато говореше, се зачуди дали Фран Волкърс има нещо общо с тези прогнози и прегледа листа по-подробно. — Има петдесет и шест процента вероятност загубата на мината да предизвика глобална депресия от порядъка на голямата депресия от 1929 година — дори вероятно още по-тежка, тъй като идва след рецесия, от която едва напоследък започнахме да се възстановяваме.

— Какво!? — възкликна Лам. — Как е възможно?

Хокинс плъзна листа към шефа си и се опита да продължи колкото е възможно по-просто.

— Не съм специалист, но тук е изложено съвсем ясно. Както можете да видите, икономиката на огромен брой държави в света все още се основава на златото. Повечето от тези страни са от Третия свят. През последните двайсет години Южна Африка им е продавала все още неизкопано злато в замяна на различни икономически, военни и политически отстъпки. Мандела не е променил тази политика. По-голямата част от златото вече е загубена поради унищожаването на Червената жила. Без златото, което да поддържа валутите им, до една година много от тези страни ще бъдат обхванати от икономически хаос. За още една година вълновият ефект ще стигне до нас и до другите индустриални държави.

Лам бързо прегледа документа, после вдигна очи.

— Добре. Ако прогнозата е вярна, какво можем да направим, за да избегнем депресията?

Хокинс бавно затвори папката.

— Според последната страница от доклада нямаме много възможности. Едва ще сме в състояние да поддържаме собствената си икономика и няма да можем да окажем на другите почти никаква помощ.

Лам стигна до последната страница, прочете я и отчаяно вдигна очи към тавана.

— Ако прогнозата е вярна… просто не знам. Ще наредя да направят отново анализа. Имам нужда от по-добри предложения, преди да ида при президента и да му го съобщя. Ако не му предложа нищо друго, направо ще ми откъсне главата. — Той се изправи. — Трябва да открием и другата бомба.

— А има ли нещо друго, което да не сте ни съобщили на заседанието? — попита Хокинс.

Лам поклати глава.

— Знаете толкова, колкото и аз. Предполагаме, че е свързано с първата експлозия, заради пратеното до купола Вредефорт съобщение. Нямаме представа дали има връзка с втората бомба, но не разполагаме с нищо друго.

— А вие лично? — попита Хокинс. — С какво смятате, че си имаме работа тук, в Скалата?

— Нямам представа. Надявам се, че другите членове на групата ви ще успеят да разберат. — Той замълча, после продължи с по-мек глас. — Трябва ми помощта ти, Хок. Майорът сви рамене.

Ще направя каквото мога.

— Зная, че ще направиш каквото можеш. Винаги си го правил. — За миг Лам сведе поглед към, бюрото. Чух какво се е случило в Колумбия. Когато ти дадох разрешение за операцията, вече летях за насам с „Огледало“ и получих доклада по секретната линия. Хората ти са свършили отлична, направо хирургическа работа.

— Ако разглеждате прекарването на деветмилиметрови куршуми през мозъка на млада жена като хирургическа работа — горчиво отвърна Хокинс, — сте съвсем прав.

— Чух и за това — впил поглед в подчинения си, рече Лам. — Чух също, че си се държал странно, в хеликоптера на връщане.

— Хокинс се изправи.

— Нищо ми няма. — Завъртя се на пети и излезе. Вратата се затвори зад гърба му с тъп блъсък.

 

 

21 декември 1995 г., 10:00 ч. местно време

21 декември 1995 г., 00:30 ч. по Гринуич

— Какво правиш? — попита Хокинс, като погледна над рамото на Леви към екрана на компютъра.

— Преглеждам оригиналната форма на съобщението — отвърна тя.

— Защо? Нали вече са го разшифровали?

— Разшифровали са го едноизмерно — каза Леви. — Сега проверявам дали няма и друго измерение.

Хокинс премигна.

— Нищо не разбирам.

Леви свали ръце от клавиатурата и се обърна.

— Това е неизвестно съобщение. Не знаем кой или какво го е пратило. Следователно не трябва да приемаме, че само защото е било разшифровано по един начин, не може да има и други. В едно съобщение може да има две или даже повече измерения.

Тя затвори очи за миг.

— Ето ти един прост пример. Знакът „Стоп“ има три измерения: формата му, цветът и самата дума „СТОП“. Само по себе си всяко едно от тях ти носи информация, ако знаеш какво да търсиш. В този случай информацията е една и съща, но можеш също да предадеш друга информация с различни измерения на същото първоначално съобщение. В нашия случай — каза тя и почука по екрана — дори самото подреждане на знаците може да носи информация.

Хокинс погледна изписаните нули и единици и отбеляза:

— Не ми прилича на нищо.

— Съгласна съм — каза Леви. — Но исках да проверя.

Майорът седна до нея.

— Прегледах досието ти — както сигурен съм, ти си прегледала моето в папката, която ти дадоха — и съм ужасно впечатлен от твоите академични и интелектуални постижения. Кажи ми просто — с какво според теб си имаме работа тук?

Леви го погледна внимателно.

— Въпросът ти има извънредно интересна форма. Трябва ли да приема обратното — че не си впечатлен от мен извън интелектуалните ми постижения?

Хокинс издържа твърдия й поглед.

— Защо трябва да приемаш подобно нещо? Изразих се така, защото не зная за теб нищо друго освен написаното в папката, а то се отнася единствено до академичното и научното ти минало. Нямах предвид нищо за теб като за личност.

— Извинявай. Никога не съм знаела как да се държа с хората.

Хокинс се засмя.

— Няма нищо. В училище не те учат на такива неща. И на мен са ми казвали, че не съм особено тактичен. Професията ми не го изисква. — Той замълча за миг. — Работила ли си преди за правителството в секретна операция?

Тя поклати глава.

— Много пъти съм давала консултации по различни изследователски проекти, но никога не съм участвала в подобно нещо.

Майорът въздъхна. Беше изнервен. Тук беше откъснат от частта си. Бе го объркало дори само простото обяснение на Леви за онова, което се занимава. Никога не беше разглеждал знака „Стоп“ като триизмерна информация. Винаги прилагаше в акциите си изобретателност и опит, но други му даваха правилата и определяха целта. Сега някак си автоматично бе приел ролята на неофициален лидер на групата. Не беше сигурен дали я бе приел сам, или другите му я бяха дали. Но те изглеждаха заети с нещо значимо — Батсън преглеждаше данните за Скалата, Фран бе забила нос в компютърния екран, а Леви изследваше съобщението. А той — той се чувстваше безполезен.

Мери би се присмяла на безпокойството му. Тя беше единственият човек, на когото позволяваше да прониква през твърдата черупка, с която детството му при осиновителите му и работата му в специалните сили бяха обвили чувствата му, а най-хубавото бе, че Хокинс би се засмял заедно с нея. През първите две години от брака им тя беше започнала да го променя. Но всичко свърши преди четири години и в крайна сметка черупката му стана още по-твърда. Майорът яростно отклони мислите си от Мери и се съсредоточи върху младата жена, която седеше до него.

— Значи нямаш представа защо името ти е в списъка?

— Нямам представа, че изобщо е имало списък — отвърна Леви.

— Фран и Дон участват в проекта „Хермес“ — каза Хокинс. Аз работя за правителството. Но ти казваш, че не си имала връзки с него. Струва ми се нелогично.

— Но съобщението не е пратено от правителството — отбеляза тя.

— Не можем да сме сигурни — възрази майорът. — Разполагаме само с тяхната информация, че не са го направили.

Няколко секунди Леви го гледа, после на бледите й устни изгря лека усмивка.

— Много добре, майоре. Това ми харесва. Аз просто разглеждах конкретен аспект на проблема и се опитвах да го подхвана от различен ъгъл, но ти хвърляш нова светлина върху цялата ситуация.

Хокинс се наведе към нея.

— Хайде да се върнем на първоначалния въпрос — с какво смяташ, че си имаме работа в Скалата?

— Струва ми се, че си имаме работа с пробен камък — отвърна Леви.

— Пробен камък ли?

— Гледал ли си филма „2001“?

Хокинс кимна.

— Камъкът, който откриха на Луната — това беше пробен камък. Това е термин, използван в научните кръгове, за артефакт, поставен от по-развита раса на планета, на която съществува вероятност за развитие на разумен живот. За да се уверят, че ще се активира в подходящото време, те го поставят на такова място, че за да бъде открит, е необходимо определено равнище на цивилизация.

— Значи смяташ, че сме открили пробен камък? — Хокинс видя, че разговорът е привлякъл интереса на Фран — и тя приближи стола си към тях.

— Възможно е — отвърна Леви. — Винаги обаче се е смятало, че пробният камък трябва да бъде открит физически. В този случай той може вече да е бил така да се каже „открит“.

— Какво имаш предвид? — попита Фран.

— Че или ядрената експлозия под купола Вредефорт, или отдалечаването на „Вояджър“ на определено разстояние от Слънцето може да са активирали пробния камък в Скалата и да са я накарали да прати съобщението — ако теорията ми, че е пробен камък, изобщо е вярна, разбира се.

— Ако наистина е така — попита Хокинс, — какво би трябвало да направим?

— Ние — наблегна на думата Леви — може да не сме в състояние да направим нищо. За разлика от историята в „2001“, пробният камък най-вероятно е предупреждение за по-развитата раса, която го е поставила, а не толкова сигнал за по-слабо развитата, която го е задействала.

— Значи може да сме задействали скрит детонатор — предположи Хокинс.

— Да — потвърди Леви. — И нямаме представа кой е регистрирал това и каква ще е неговата реакция.