Робърт Дохърти
Скалата (8)

„Вояджър“

Периферията на Слънчевата система

21 декември 1995 г., 01:00 ч. по Гринуич

Извън орбитата на най-далечната планета в Слънчевата система Слънцето все пак оказва въздействие. Слънчевият вятър носи постоянен поток натоварени със заряд частици от магнитното поле на Слънцето и се оформя огромна мехурообразна структура, известна като хелиосфера. От гледна точка на човечеството, тя изпълнява изключително полезна функция, като относително запазва Слънчевата система от междузвездна материя и забавя проникването на космически лъчи.

„Вояджър 2“, безстрашният посетител на четири планети и петдесет и седем луни през последните осемнайсет години, се намираше само на една трета от пътя до края на хелиосферата, но беше далеч извън орбитата на Плутон — безбрежна пустош, в която нямаше почти нищо за проучване от скенерите на сондата. Всъщност по-голямата част от апаратурата на борда на „Вояджър“ бе изключена малко след като през август 1989 година той мина покрай Нептун. Оттогава работеше единствено спектрометърът — уред за регистриране на ултравиолетови лъчи.

С огромната си дискова антена, насочена назад към равнината на планетите, и с насочения си към Земята сензор „Вояджър“ пътува към края на хелиосферата. Предвижда се да го достигне до 2000 година. Предполага се, че плутониевата енергия ще се изразходва през 2020 година, и се смята, че след това на „Вояджър“ ще му трябват милиони години, за да достигне до друга звезда.

Когато през 1977 година пуснаха сондата, имаше хора, според които изстрелването в космоса на нещо, което всъщност представлява пътеводител за Земята, не е най-разумната идея. Тези тревоги бяха превъзмогнати. В края на краищата, съгласиха се учените, радио и телевизионните лъчи от Земята вече бяха много по-надалеч, отколкото „Вояджър“ изобщо щеше да стигне непокътнат. Тези лъчи не само локализираха местоположението на планетата в космоса, но и показваха живота — при това не особено ласкателно, както показва прегледът на каналите — на Земята.

Точно в 01:00 по Гринуич скритият във вътрешността на сондата предавател се включи и започна да излъчва бинарен код, представящ данните от спектрометъра през последните двайсет и четири часа. Радиовълните започнаха продължаващото си четири часа, десет минути и двайсет и три секунди пътуване до Земята, за да бъдат регистрирани в космическия комуникационен център до Алис Спрингс, Австралия, където една гигантска сателитна антена неохотно щеше да отложи по-приоритетните си задачи, за да приеме данните на „Вояджър“ по време на ежедневното му петнайсетминутно предаване.

Седем минути по-късно — на разстояние от повече от седем милиарда километра, изминати за седемнайсет години, и по средата на предаването — пътуването на „Вояджър 2“ внезапно завърши.

 

 

ККЦ 14, Австралия

21 декември 1995 г., 14:40 ч. местно време

21 декември 1995 г., 05:10 ч. по Гринуич

Зад очите му пулсираше ужасно главоболие.

През последните няколко часа бяха научили доста неща за метеорното отражение, Ейърс Рок и дигиталното кодиране, но това не им помагаше особено да разберат ситуацията.

Майор Хокинс се насили да отклони мислите си от главоболието и посочи с върха на показалката си екрана.

— Добре, зная, че изглежда доста опростенческо, но ще трябва да се примирите. Като цяло имаме работа с четири неща.

ЯДРЕН ВЗРИВ ПОД КУПОЛА ВРЕДЕФОРТ

ИНФОРМАЦИЯТА ОТ „ВОЯДЖЪР“

СЪОБЩЕНИЕ ДО ПЕТ ОБЕКТА (включително купола Вредефорт)

НАШИТЕ ИМЕНА

— Мисля, че стрелките са излишни. Нито едно от тези неща не следва задължително от предишното — чу се тихият глас на Леви. — Трябва да призная, че информацията от „Вояджър“ е стъпката преди съобщението, тъй като е използвана в съставянето му. Но как са се появили нашите имена?

Хокинс сви рамене.

— По-късно ще стигнем и до това. Повече ме интересува връзката с експлозията. Липсва втората ядрена бомба. Ако онзи, който стой зад съобщението, е свързан с бомбите, трябва да го разберем.

Майорът смяташе, че не е нужно да обсъждат теорията за пробния камък пред Лам. Мнението на Леви беше аргументирано, но дори да бе вярно, не можеха да направят нищо по въпроса. Освен това имаше още няколко други фактора, които не се вписваха в теорията — поне доколкото той можеше да прецени. И в момента се занимаваха именно с тези други фактори.

— Вижте обектите, към които е било насочено съобщението, и ги сравнете със Скалата. — Леви държеше карта на света с шестте червени кръгчета. — Какво ви кара да мислите разположението им?

— По един за всеки обитаем континент — отбеляза Хокинс. От известно време нещо го човъркаше. — Ами ако другите са за отклоняване на вниманието?

— Какво? — озадачено попита Фран.

— Ами ако единственото истинско съобщение е било до Южна Африка, а другите са пратени само за да ни поведат по погрешна следа? — Хокинс вече плуваше в свои води. — Ние си седим тук и гледаме накъде са били насочени лъчите, но това не означава непременно, че там наистина е имало нещо. Нямаме данни за предавания от тях.

— Възможно е някога там също да е имало нещо, което вече не съществува — подхвърли Леви. — Но да се върнем на разположението на шестте обекта. Хайде да не сме егоцентрични и да обърнем поглед навън. Забележете, че три от точките са в северното полукълбо, а другите три — в южното. Забележете, че всяка от тройките е разположена така, че разделя света на три приблизително равни части.

Лам, който току-що беше влязъл, каза:

— Ако човек иска да постави монитори, за да обхване целия свят, той би ги разположил точно така. Може би в миналото руснаците са разработили някаква наблюдателна система и експлозията във Вредефорт я е повредила, как мислите?

Леви замислено поклати глава.

— Не. Не говорех за това. Помислете за мястото, на което сме в момента. Защо тази станция е тук, в Австралия?

— За да можем винаги да сме във връзка със сателитите и сондите си, когато са от тази страна на земното кълбо. Нали тя е срещуположна на Съединените щати — отвърна Фран.

— Точно така — потвърди Леви и зачака.

Фран се сети първа.

— Чакай малко! Да не да искаш да кажеш, че тези шест обекта са едно и също нещо? Наблюдателни или предавателни обекти към космоса? Но на другите места няма нищо!

— Преди излъчването на съобщението не знаехме, че и в Ейърс Рок има нещо — отбеляза Хокинс.

Леви посочи схемата на Хокинс и каза:

— Всички ние като че ли забравяме факта, че съобщението е съдържало данните от „Вояджър 2“ плюс нашите имена. Но сондата е почти извън Слънчевата система. Как е възможно някой да е получил тази информация?

— Не е задължително да я е взел от самата сонда — отвърна Батсън. — Тази информация може да се намери и в бази данни тук, на Земята.

— Значи някой би могъл да използва информацията от „Вояджър“ просто като диверсия — каза Лам.

— Когато пристигне онази жена, трябва да изпомпаме от нея всичко за Метеоритния кратер — каза Хокинс. — Сигурен съм, че са го проучвали със звуков и електромагнитен резонанс. В противен случай ще трябва да пратим някого там. Може в района да има нещо сходно с онова, което е в Скалата.

— Възможно е. — Лам изглеждаше раздразнен от това, че Леви толкова бързо отхвърли руската връзка. — Руснаците биха искали да направят нещо подобно — да разположат около света станции като нашите. Те са имали възможност да получат информацията от „Вояджър“ — тя не е тайна за обществеността. По дяволите, възможно е това нещо в Скалата да е още от времето на „Спутник“.

— Според вас какво точно има в Скалата? — попита Батсън. Той потупа папката, която държеше. — Прегледах събраните данни и ми се струва, че единственото, което ви е известно със сигурност, е аномалията, която регистрирате с апаратурата си за звуков и електромагнитен резонанс. Не разполагате с нищо сериозно. След онова предаване не сте регистрирали никакви радиовълни. Уредите ви за звуков и ЕМР-резонанс ви показват само, че на около сто и петдесет метра под върха има нещо различно от здрава скала. Последните данни показват, че диаметърът му е приблизително дванайсет, а дълбочината четири метра.

— Така е — призна Лам. — Това е единственото, с което разполагаме.

Батсън поклати глава.

— Но според всичко, което знаем, то може да е било там открай време. Преди съобщението никой не се е сетил да направи проучвания на Скалата. Няма и следа от вход или изход.

— Пратихме войници да обиколят Скалата и района около нея. Не откриха нищо — отвърна Лам. — Според нас е възможно входният тунел да е откъм северозападната страна, която от години посещават единствено аборигените за религиозните си церемонии. Откъм тази страна може да е било изкопано нещо и впоследствие да е било скрито.

— Как ще проникнете вътре, ако не откриете тунел? — попита Фран.

Отговор не последва.

— Всичко се свежда до въпроса какво е „това“ — каза Батсън. — То трябва да е в състояние да излъчва през скалата към космоса с достатъчно енергия, за да заглуши нормалните ви сателитни комуникации. Не съм специалист в тази област, но ми се струва, че би ни отнело адски много време да създадем предавател, който да излъчва през сто и петдесет метра здрава скала.

— Възможно е — отвърна Лам. — Поставихме този проблем на компютъра. Никой досега не се е сещал да го направи — не е имало причина, — но ако се наложи и разполагате с много силен енергиен източник, можете да предавате през скала на определени микровълнови честоти.

— Но в такъв случай къде е енергийният източник? — попита Фран. Имаше прекалено много проблеми без отговор. Тя обичаше да работи с твърди данни — а тук нямаше никакви данни, само късчета от мозайка. При това цялата мозайка приличаше на плътен мрак, в който те се препъваха и се мъчеха опипом да подредят късчетата едно по едно.

— Струва ми се, че всичко това може да е сложна инсценировка — каза Лам.

— Инсценировка ли? — повтори Хокинс. — С каква цел?

— Има връзка с бомбите — отвърна Лам. — Трябва да има връзка. Според мен някой се опитва да отклони вниманието ни от онази, която все още не е открита. Както каза майор Хокинс, основната ни грижа трябва…

Той замълча, защото влезе майор Спърлок. Беше развълнуван.

— Загубихме връзка с „Вояджър 2“.

— Какво? — объркано попита Лам.

— Просто изчезна насред предаването. — Спърлок се приближи до компютъра. — Ето, вижте. — Петимата се събраха около него и се втренчиха над рамото му. Докато пишеше на клавиатурата, той им обясни: — През 1990 година „планетарната мисия Вояджър“ завърши. Промениха името й на „междузвездна мисия Вояджър“ (ММВ) и понижиха приоритетността й.

Цифрите на екрана се превърнаха в четивни данни — четивни за някой с докторат по астрофизика и опит в наблюдаването на танцуващите по екрана данни от сондата, разбира се.

— Определихме по петнайсет минути за връзка с „Вояджър“ на всеки двайсет и четири часов цикъл — продължи Спърлок. — Приемаме сигнала му тук и после го пращаме обратно в космоса към комуникационния сателит ИНТЕЛСАТ V-F8, който се намира в синхронна орбита над Австралия. Сателитът го предава до наземната станция „Валехо“ в Калифорния. Логично е „Валехо“ директно да го препраща до космическата лаборатория, която е точно от отсрещната страна на пътя, но не става така. Вместо това „Валехо“ отразява радиовълните обратно в космоса към комуникационния сателит КОНТЕЛАСК ASC-1, а той го препраща до центъра за космически полети „Годард“ в Гринбелт, Мериленд, който прави копие на съобщението за главната си инфобанка. После „Годард“ го излъчва до космическата лаборатория в Калифорния чрез сателита ГЕ АМЕРИКОМ САТКОМ F2R. — Спърлок насочи вниманието си към екрана. — Обикновено даже не поглеждаме данните — просто ги препредаваме. Преди три минути ме потърсиха от космическата лаборатория и ми казаха, че съобщението е свършило предсрочно. Направих проверка и ето какво открих.

Данните рязко изчезнаха.

— Отначало си помислих, че предаването просто е свършило, но до края оставаха още цели осем минути.

Възможно ли е да има повреда в компютъра? — попита Леви.

— И това проверих — отвърна Спърлок. — Няма.

— Може би предавателят на проклетата сонда просто се е развалил — предположи Лам.

— Можем да го проверим — каза Спърлок.

— Как? — попита Хокинс.

Пръстите на Спърлок почукваха по клавишите.

>ЗАПОЧНИ ШИРОКОВЪЛНОВО ПРЕДАВАНЕ ЗА ОБРАТНО ПРЕПРАЩАНЕ ДО „ВОЯДЖЪР 2“ ДТГ 21ДЕК0210 ГРИНУИЧ. ЩЕ СЛЕДИМ ЗА ОБРАТНО ДТГ 21ДЕК1030 ГРИНУИЧ.

— Докато радиосигналът, който току-що пратих, стигне до „Вояджър“ и бъде препратен от антената на сондата обратно до Земята, ще минат повече от осем часа действието е принципно същото като на радарна вълна. Успешното препращане на съобщението ще означава, че „Вояджър“ продължава да е там и че проблемът е някъде в самата сонда.

— Ами ако съобщението не бъде препратено обратно? — попита Лам.

— Тогава „Вояджър“ е изчезнал — отвърна Спърлок.

Продължително мълчание изпълни стаята.

— Ега ти работата — измърмори Хокинс.

Лам поклати глава.

— Всички знаете, колкото зная и аз. Трябва да ми дадете някои отговори. Вашите имена, а не моето, бяха излъчени от Скалата. — Той погледна часовника си. — Трябва да се погрижа за някои други неща.

Лам излезе, като остави групата да се чуди над последната информация.