Хокинс погледна часовника си за двайсети път през последния час. После пак отвори папката, която беше получил при пристигането си, и за стотен път проучи документите в нея.

Полетът на задната седалка на F-14 „Томкат“ не бе облекчил умората му. Той нямаше какво да прави и затова заспа, успокояван от познатия рев на реактивните двигатели. На няколко пъти се сепваше от тревожен сън, обикновено когато намаляваха скоростта, за да се срещнат високо над Тихия океан с тежък петролоносач КС-135 за презареждане.

Беше пристигнал преди шест часа, дадоха му папката и му казаха да чака заседанието. Ядосваше се на неизвестността, но като че ли никой друг не знаеше повече от него. Прекарал в армията четиринайсет години, Хокинс бе свикнал с подобно бързане и после чакане.

Развиваше се активна военна дейност — според професионалната му преценка в непосредствена близост около подслушвателната станция бяха разположили поне един батальон морски пехотинци. Той погледна през дебелия прозорец и видя хеликоптер СН-47 „Чинук“, който се издигна в облак от пясък и се отправи на югозапад, пълен с войници и товар. Машината прелетя над осемте големи сателитни антени, обърнати в различни посоки към ранното утринно небе. Хокинс напрегна поглед към пустинните пясъци отвъд антените. Там някъде имаше нещо, което привличаше адски много внимание, и той се надяваше, че на предстоящото заседание ще разбере какво е.

Папката определено не беше изяснила нищо по въпроса. Документите в нея представляваха кратки биографии на лицата, които според бележката най-отгоре щяха да присъстват на заседанието. Хокинс не можеше да проумее причината, поради която някой би се нуждал от такава странна смесица от хора. Освен него имаше трима цивилни — две жени и един мъж — наред с майор от военновъздушните сили, назначен в базата, и командира — полковник на морската пехота — Толивър.

Той се загледа в снимката на по-възрастната жена — доктор Франсин Волкърс — и се опита да я запамети. Професор в Колумбийския университет в Ню Йорк. Специалност: статистическо прогнозиране, каквото и по дяволите да значеше това. Хокинс поклати глава и обърна страницата.

Втората жена му се струваше препалено млада, за да е специалист по каквото и да било — дори това да включваше единствено мислене. Дебра Леви. Физична, занимаваща се с квантова физика и с цял куп други неща, за чието значение той нямаше ни най-малка представа. Хокинс мрачно се усмихна. Засега губеше с две точки състезанието по разбиране с какво се занимават тези хора.

Успя да разбере с какво си изкарва хляба третият цивилен, Дон Батсън, макар че причината за присъствието му тук си оставаше загадка. Батсън работеше като консултант за различни минни корпорации из целия свят. Бе специалист по геология и хоноруван доцент в Минно-технологичния институт в Ню Мексико с втора специалност теренни проучвания.

След това идваше полковникът от морската пехота и Хокинс бегло прегледа военната му характеристика. Полковник Толивър. Командир на II-ри десантен батальон в Окинава. Мислите му преминаха на професионална тема. За какво им трябваше ДБ тук? И как австралийците реагираха на присъствието на толкова много американски войници на тяхна земя? Очевидно Толивър бе тук просто като командир на най-близо дислоцираната американска военна част.

Спърлок, майорът от военновъздушните сили, беше специалист в станцията. Хокинс поклати глава. Изпитваше антипатия към хора в униформа със същия чин като самия него, хора, които нормално всеки месец получаваха същата заплата, но най-опасното нещо, което използваха, бе телбод.

„Какво чак толкова важно са видели на екраните в базата?“ — зачуди се той и отново хвърли поглед към големите антени.

На вратата почука лейтенант от морската пехота. Беше време. Хокинс пъхна зелената си барета в един от страничните джобове на панталона си и излезе от стаята с папката под мишница. Край стената на коридора бяха строени морски пехотинци с провесени на рамо автомати. Те му отдадоха чест и майор Хокинс им отвърна с отсечено кимване.

Показа служебната си карта на часовия на вратата и влезе в заседателната зала. Докато вървеше към обозначеното с табелка с неговото име място, огледа другите около масата, като ги сравняваше със снимките и данните от папката. Те му отвърнаха със същото любопитство.

Волкърс изглеждаше нервна. Пръстите й потропваха по масата, а очите й блуждаеха из помещението. Леви седеше съвършено неподвижна. Погледът й се плъзна само за миг към Хокинс и после се върна в някаква точка право пред нея. Батсън изглеждаше ужасно — отпуснат и изтощен. Наболата брада не спомагаше за добрия му вид.

Вратата се отвори и влезе мъж в официален костюм. Беше около четирийсет и пет годишен и леката пухкавост на лицето и тялото му издаваше последиците от живот зад бюро. Косата му бе чисто бяла и гъста, сресана назад и силно контрастираща с червендалестото му лице. Лявата му скула бе леко хлътнала. Хокинс знаеше, че тази неприятна аномалия се дължи на някогашно счупване и неправилно лекуване на костта.

Това беше Стивън Лам, главният съветник на президента по въпросите на разузнаването. Въпреки костюма и отпуснатото телосложение, Хокинс го уважаваше. Той знаеше нещо, известно на малцина други в света на секретните акции — четири години Лам беше ръководил операции на ЦРУ от Северна Турция в бившия Съветски съюз и след провала на една от тях бе прекарал шест години в съветски затвор при ужасяващи условия преди тихомълком да го разменят след края на Студената война. Бяха строшили скулата му още през първата му година там и бяха оставили костта да зарасне сама. Хокинс знаеше това, тъй като му бяха възложили да разработи спасителна операция за измъкването на Лам от затвора — една от многобройните потенциални акции на групата „Орион“, разработена, но останала неосъществена, защото, както казваше първият му заместник Ричман, имало „отсъствие на вътрешен дух от страна на онези, от които зависи взимането на решение за реализирането й“.

За мнозина непосветени Лам беше просто „секирата“ на президента. Онзи, който се захващаше с тежката работа и я довеждаше докрай. Той, разбира се, я довеждаше докрай, като използваше други хора за мръсната част и това понякога предизвикваше негодувание сред разузнавачите, но доколкото знаеше Хокинс, Лам никога не бе изклинчвал от отговорността за заповедите си, дори когато положението ставаше напечено. А според личните наблюдения на майора през последните няколко години, това не се срещаше често в света на политиката.

През последните четири години двамата на няколко пъти бяха работили заедно. В повечето случаи именно Лам определяше задачите на групата. Именно той бе дал несигурните разузнавателни сведения за пристигането на една от бомбите в Колумбия и беше дал окончателна заповед за изпълнение на операцията, като използва кодовото си име „Ангел“.

Лам спря пред тях и ги изгледа един по един, сякаш ги преценяваше.

— Дами и господа, казвам се Стивън Лам. Директор съм на групата за борба с кризисните ситуации при президента. Някои от вас ме познават от работата си в проекта „Хермес“. — Той хвърли поглед към Хокинс — А някои и от други операции. Всички вие сте получили временен достъп до свръхсекретна информация, така че можем свободно да разговаряме в тази стая. Радвам се, че всеки от вас успя навреме да стигне тук и…

— Нещо ми се струва, че нямах особено голям избор — прекъсна го Батсън.

— Съгласна съм — подкрепи го Фран Волкърс. — Казаха ми, че трябвало да дойда тук заради проекта „Хермес“, но като че ли случаят не е такъв. — Тя посочи папката пред себе си, Хокинс чак сега забеляза, че всички в стаята имат папки като неговата. Това означаваше, че знаят за него толкова, колкото и той за тях, което го подразни.

За момента Лам остави въпроса без отговор.

— И вие, доктор Волкърс, и вие, господин Батсън, сте членове на групата, наречена проект „Хермес“, и ви е съобщено, че присъствате тук заради проекта. Това обаче не е съвсем вярно. Проектът „Хермес“ обхваща над осемдесет членове, но както можете да видите, тук сте само вие двамата. Извинявам се за тази малка измама, но решихме, че това е най-лесният начин да ви доведем тук. Ситуацията попада в обсега на договорите, които сте подписали с „Хермес“. След малко ще ви обясня защо трябваше да ви доведем тук, но нека да започна от самото начало.

— Тази система се нарича „Космически комуникационен комплекс 14“ — поясни Лам. — Преди два дни станцията — както и други подобни станции по целия свят — засече високочестотно излъчване, което прекъсна всички нормални комуникации за повече от три часа. Всички регистрирали го станции го записаха и го пратиха в Космическия център „Годард“ в Мериленд, където започнаха опити за установяване на няколко неща: първо, откъде идва съобщението, второ, докъде е пратено, и трето, какво представлява то. Отговорите на някои от тези въпроси бяха получени едва преди осемнайсет часа и след малко ще ви ги съобщя, но имайте търпение да чуете събитията в техния порядък.

— Отначало се предполагаше — продължи Лам, — че излъчва или цивилна, или военна радиостанция някъде на югозапад оттук. За локализирането й беше пратен хеликоптер.

Лам взе някакво дистанционно управление и натисна едно от копчетата. На екрана се появи огромна червена скала, самотно стърчаща насред нещо, което приличаше на пустиня.

— Това е Ейърс Рок. Намира се на триста и двайсет километра югозападно от станцията. Въпросните радиовълни идваха от скалата.

— Какво искате да кажете с това „от скалата“? — наведе се напред Батсън. — Че е предавал някой вътре в нея ли?

Лам го погледна безизразно.

— Не знаем. Ейърс Рок е най-голямата хомогенна скала в света — по лицевата й част има пещери, но винаги се е смятало, че самата скала е плътна. Висока е 344 метра, широка е два и половина на три километра и двеста метра. С помощта на апаратура за звуков и магнитен резонанс стеснихме източника на излъчването до центъра й, приблизително на сто и осемдесет метра под върха.

Батсън прокара треперещата си ръка през косата си.

— И няма следи от вход или тунел?

— Никакви. Доколкото успяхме да установим по данните от сонара, в центъра на скалата има кухина със засега неустановими размери, до която не водят никакви тунели. Според нас източникът на излъчване е тъкмо там.

— А какво е било съобщението? — за първи път се обади Хокинс.

Лам посочи офицера от военновъздушните сили.

— Когато се получиха радиовълните, дежурен беше майор Спърлок. Ще го оставя да ви обясни какво се е случило и какво е открил.

Спърлок бързо отпи от чашата с вода и се изправи.

— Засякохме излъчването тук само заради близостта си до предавателя. Други станции и сателити са го регистрирали, защото вълните са били насочени към метеор, от който са се пречупвали към Земята в пет посоки. Самото излъчване беше дигитално — абсолютно същият код, който използват някои от космическите ни сонди. Конкретно, същият като онзи, който използва „Вояджър“. Въпреки това отначало не успях да разбера нищо и реших, че е някаква глупост. Но после го пуснах в компютъра и видях, че в него има някаква повтаряща се част. Изолирах основното съобщение от повторенията и открих, че причината, поради която не съм успял да го дешифрирам веднага, е, че началото на съобщението е музикално.

Той се пресегна и натисна копчето на един касетофон. В стаята се разнесе класическа музика. Офицерът я изключи.

— Музиката продължава час и половина — в най-разнообразни стилове от класическа до рокендрол. Завършва с приветствия на различни езици. Тази част също ме объркваше, докато не накарах компютъра да я анализира. Оказа се, че е на двайсет и четири езика.

Спърлок отново отпи от чашата си.

— Тогава ми хрумна, че съобщението много прилича на нещо, което ми е известно. Проверих инфобазата на космическата сонда „Вояджър“ и открих, че този час и половина музика и приветствията са абсолютно същите като онези от самата сонда.

— Чакайте малко — вдигна ръка Хокинс. — Искате да кажете, че нещо в Ейърс Рок предава същото съобщение като поставеното на борда на „Вояджър“, така ли?

— Да — отговори Лам. — В случай че по време на пътуването си сред звездите „Вояджър“ се натъкне на друг космически странник, създателите му са поставили на борда плоча, на която са изобразени човешки същества и местоположението на Слънцето. Освен това има дълъг запис с приветствия на различни езици, избрани, срещащи се на Земята звуци и час и половина музика. Както и математически и научни кодове.

— И казвате, че е имало пет посоки на пречупване от метеора? Докъде е било насочено съобщението?

Лам натисна друг бутон на дистанционното управление и на екрана се появи черно-бяла карта на света с пет червени точки.

— Съобщението е излъчено от Ейърс Рок до пет точки посредством високоенергийни метеорни импулси — по една на всеки останал континент освен Австралия, с изключение на Антарктида.

Хокинс внимателно се загледа в изображението. Една от червените точки попадаше в югозападната част на Съединените щати. Една в Европа — някъде в Германия. Една по средата на Русия. Една в Аржентина. И една в югоизточната част на Африка. Тази последна точка… Хокинс се наведе напред.

— Разполагате ли с точното местоположение на обектите на излъчването?

— Локализирахме тези в САЩ и Африка в диаметър от сто и петдесет километра — отвърна Лам. — Доста е трудно, защото можем само провизорно да интерполираме онова, което другите станции са засекли от пречупените от метеора лъчи. Точката в Южна Америка сме определили в диаметър от двеста километра. Тази в Европа — също толкова. Точката в Азия е локализирана в диаметър от четиристотин километра в централен Сибир. Русия отказа да ни окаже съдействие и да ни даде как вито и да било данни.

— Можете ли да ни покажете по-подробно къде е точката в Африка? — попита Хокинс.

Лам го дари с бледа усмивка, сякаш беше уцелил в десетката.

— Майор Спърлок, можете да си тръгвате.

Лам изчака, докато офицерът от военновъздушните сили напусне стаята, после натисна бутона на дистанционното управление. Странно куполообразно образувание изпълни екрана и Хокинс се напрегна — значи в края на краищата все пак ставаше въпрос за бомбите!

— В диаметъра попадат Йоханесбург и Претория, но смятаме, че центърът му е куполът Вредефорт. Както някои от вас знаят, преди три дни терористи взривиха ядрена бомба в мина под този купол. Това се случи приблизително четири часа преди радиоизлъчването.

Хокинс хвърли поглед към другите присъстващи. По израженията им можеше да каже, че Толивър и Волкърс са знаели за взрива, но че Леви и Батсън чуват за това за пръв път. Майорът се зачуди защо ли са казали на Волкърс. Доколкото му бе известно, инцидентът се пазеше в най-строга тайна и медиите изобщо не подозираха за него.

— Взривът напълно е унищожил най-производителната мина в Южна Африка — Червената жила. — Батсън подсвирна от изненада. Лам замълча за миг, после продължи: — През последните три години тази мина е дала почти две хиляди тона злато и неизвестно количество уран. Смята се, че бомбата е била открадната преди две седмици от руски склад и е купена от радикална група, отцепила се от Ксантската партия на свободата, която е опозиционна на АНК. Все още не знаем как бомбата е стигнала от Русия до Южна Африка. Тъй като взривът беше подземен, южноафриканското правителство успя да го запази в тайна, макар да не е известно още колко време ще са в състояние да го крият. Нашите сензорни станции по света ясно го регистрираха и лесно определиха епицентъра му.

— Как са вкарали бомба в мините? — попита Батсън. — Мислех си, че ги охраняват много строго.

— Основната цел на охраната е да попречи на работниците да изнасят злато — кратко обясни Лам. — От онова, което успяхме да разберем, за тях е било сравнително лесно да вкарат бомба вътре и да я взривят на съответното ниво. Това обаче не е въпросът, който ни вълнува в момента. Въпросът е, че не ни е известна връзката между Ейърс Рок, платото Вредефорт — ако съобщението в Африка е било насочено натам — и останалите четири точки. Не знаем и дали между бомбата и излъчването има връзка. Загадка е също и къде е мястото на „Вояджър“ във всичко това.

— „Вояджър“ е дал възможност за връзка с тази станция — тихо отбеляза Леви.

— На кого? — попита Лам.

Леви сви рамене.

— На онзи, който е пратил съобщението.

— Но как са успели — които и да са били те — да получат информацията, носена на „Вояджър“? — заинтересува се Батсън.

Лам вдигна ръка.

— Въпросителните са много. Нека не се хвърляме към прибързани заключения. Ще ви бъде осигурен достъп до всички налични данни и да се надяваме, че ще сме в състояние да открием отговорите.

— Все пак искам да зная защо ни доведоха тук — настоя Волкърс. — Не разбирам защо един физик, един военен, един математик и един минен инженер да са най-подходящата група в случая. Определено разполагате с по-подходящи хора.

Лам я погледна.

— Както вече ви казахме, съобщението от Ейърс Рок се състои от три части. Първата е музиката от „Вояджър“. Втората, приветствията, също е записана на борда на сондата. Вие сте тук заради третата.

Лам натисна бутона и на екрана се появиха думи. Това е третата част на съобщението, транскрибирана от дигиталния шифър — каза той.

ХОКИНСРОБЪРТВОЛКЪРСФРАНСИНБАТСЪНДОНАЛДЛЕВИДЕБРА

— Трябваше ни известно време, за да разпознаем имената, тъй като бяха написани заедно. — Лам натисна копчето и съобщението отново се появи, този път разделено.

ХОКИНС РОБЪРТ

ВОЛКЪРС ФРАНСИН

БАТСЪН ДОНАЛД

ЛЕВИ ДЕБРА

— В съобщението имената ви се повтарят шест пъти и после всичко започва отново с музиката.

— Защо ние? — зададе Волкърс въпроса, който мъчеше и четиримата.

Лам изключи аспектомата.

— Надявах се някой от вас да е в състояние да ми каже.

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Дохърти Скалата (4)

Метаданни

Данни

Скалата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първо заседание

Робърт Дохърти
Скалата (4)