Робърт Дохърти
Скалата (21)

Камерата

Ейърс Рок, Австралия

23 декември 1995 г., 00:30 ч. местно време

22 декември 1995 г., 15:00 ч. по Гринуич

Фран се върна в шахтата и за втори път се спусна долу с телената клетка. Пристигна в кухината точно когато Томкинс се готвеше да вкара камерата през Стената. Пенкак, Леви и Батсън се бяха събрали пред телевизионния екран до Лам. Отстрани стояха взвод морски пехотинци в пълно бойно снаряжение и нервно стискаха автоматите си.

Устройството се състоеше от видеокамера, монтирана на малка количка. В нея беше вграден мощен предавател, който щеше да излъчва на широк обхват в космоса образите, а те от своя страна щяха да се приемат от сателитите, покриващи Земята. По този начин щяха да предотвратят случилото се с камерата, свързана с фиброоптичния кабел.

— Готов съм, сър. — Томкинс държеше в ръка дистанционното управление.

— Действай.

Томкинс включи управлението и леко придвижи напред лостчето по средата му. Количката забръмча и бавно се насочи към Стената. На телевизионния екран тя се приближаваше все повече и повече. Количката я докосна. Последва проблясък на светлина и устройството изчезна. Екранът стана съвсем бял едновременно със Стената и после — мастиленочерен.

— Какво стана? — попита Лам.

— Опитвам да я спра — отвърна Томкинс. — Ако все още имам контакт, разбира се — след кратка пауза прибави той.

— Защо тогава не виждаме нищо? — попита Лам.

— Няма и да видите — тихо каза Леви. — Отишла е по-далеч, отколкото може да стигне каквато и да е радиовръзка, създадена от човек.

— Върни я. Върни я веднага — нареди Лам.

Томкинс си игра с дистанционното управление цяла минута. Накрая спря и погледна началника си.

— Не получавам нищо по сателитната връзка. Никаква телеметрия.

Лам се обърна към командира на морските пехотинци.

— Готов ли сте, лейтенант Кинг?

Лицето на младия офицер беше обляно в пот въпреки ниската температура в кухината, но в очите му блестеше онази сляпа покорност, която от поколения бе позволявала на морските пехотинци да тичат под вражеския огън по голия бряг. Той пристъпи напред.

— Тъй вярно, сър.

— Няма да ги пратите оттатък, нали? — възрази Фран, когато осъзна какво става, и застана между него и Лам.

— Защо го правите?

— За да проверят разказа на. Хокинс.

— Но Коалицията може да го приеме като враждебен акт! — настоя Фран.

— Руснаците са пратили въоръжени мъже — отвърна Лам.

— Може да не попаднат там, където бяхме с Хокинс — каза Леви. — Спомнете си, че Ричман е влязъл в тунгуската тайга и излезе тук. Какво ще стане, ако тези войници излязат в тайгата?

— Веселба, госпожице — засмя се криво лейтенант Кинг и посочи автомата си.

— Ами ако излезете някъде другаде? — попита Леви. — Ами ако там не могат да живеят хора?

Двама от войниците размениха разтревожени погледи.

— Аз командвам тук — каза Лам. — Аз поемем отговорността.

— Колко хубаво, че поемате отговорността — язвително рече Фран. — Това определено ще помогне на семействата на тези младежи да се почувстват по-добре, когато близките им не се върнат вкъщи.

Погледът на лейтенанта не беше загубил и частица от предишната си напрегнатост.

— Отивам там, където ми заповядат, госпожо.

— Хей, лейтенант. — Напред пристъпи едър чернокож сержант с късо подстригана сива коса и с поне двайсетгодишен опит в корпуса. — Може би първо трябва да питаме полковник Толивър? — Той кимна към Стената. — Струва ми се, че тук сме извън частта си.

Лейтенант Кинг поклати глава.

— Не, сержант Джонсън. Полковникът специално подчерта, че сме под командването на господин Лам.

Сержантът неохотно се върна в редицата.

— Когато минете оттатък, веднага пратете някого обратно, за да разберем, че сте добре и да ни каже къде се намирате — рече Лам.

— Слушам, сър.

Фран бавно отстъпи настрани и морските пехотинци се подредиха в клин с лице към портала. Кинг застана начело на по-малко от половин метър от Стената и хвърли поглед през рамо към Лам.

— Напред — заповяда той.

Лейтенантът пристъпи напред и Стената побеля. При влизането на всеки от войниците се наблюдаваше същият проблясък и после морските пехотинци изчезнаха с онзи безстрашен дух, който беше превзел връх Сурибачи^[1]. Всичко стана за по-малко от пет секунди.

Групата наблюдаваше Стената и очакваше някой от тях да се върне. С изтичането на секундите очакването им се превърна в несигурен страх.

 

 

Другата страна

За миг Кинг загуби ориентация, после се овладя, само за да се обърка още повече, когато видя къде е попаднал. Следващият преминал го блъсна напред и процесията продължи, докато целият взвод не се напъха в малка стая, приблизително девет на шест метра. Стените бяха чисто бели и изглеждаха направени от някаква метална сплав. Таванът беше висок три и половина метра и заедно с пода бе от същия метал. Зад тях беше черната Стена. Прозорци нямаше — само нещо като врата, но без брава. Светлината идваше от тънки ленти блестящ материал по средата на тавана.

— Андерсън, върни се и кажи на господин Лам, че се намираме в някаква стая, а не в огромното затворено пространство, което е описал майор Хокинс.

Когато редникът се обърна, за да мине през Стената, тя престана да блести и се превърна в твърд черен кръг, а после бързо се смали до точица и изчезна. На нейно място се появи същата метална стена, като другите.

— По дяволите — измърмори Кинг.

— А сега какво, лейтенант? — попита сержант Джонсън.

Кинг нервно облиза устни.

 

 

— Добре. Разпръснете се. Така струпани представлявате отлична мишена.

— За кого? — измърмори Джонсън, като махна с оръжието си към празната стая. — Тук няма никого.

Кинг не му обърна внимание и се приближи до вратата. Опитът му да я натисне остана без резултат.

— Всички отстъпете назад. — Лейтенантът насочи автомата си към вратата.

— Аз не бих го направил, сър! — обади се Джонсън.

Кинг изстреля откос от три куршума и из стаята запищяха рикошети. Един от морските пехотинци извика — от лявото му бедро шурна кръв.

— Лягай, Причет — викна Джонсън. — Ранен си. Още не усещаш болката, но няма да ти се размине. — Той извади пакета за първа помощ от якето си и започна да превързва раната, за да спре кръвта. — Не е толкова зле. Имаш късмет, че беше рикошет. Е, ще ти остане белегче.

— Ще получа ли Пурпурно сърце? — попита младият войник. Гледаше крака си с разширени очи.

Сержант Джонсън бащински се засмя.

— Само да се върнем вкъщи, Причет, и ще ти дам едно от моите, става ли?

Кинг продължаваше да стои до вратата и засрамено стискаше оръжието си.

— Какво ще правим сега, сержант? — тихо попита той.

С потънали в кръв ръце Джонсън хвърли на командира си къс поглед.

— Ще седим и ще чакаме, сър.

 

 

23 декември 1995 г., 01:30 ч. местно време

22 декември 1995 г., 16:00 ч. по Гринуич

Чакаха в мълчание вече час, всеки потънал в собствените си мисли. Стената отказваше да им даде каквато и да било информация. Накрая Фран се обърна и се приближи до клетката. Когато се качи вътре и даде нареждане да я изтеглят, думите й отекнаха в кухината. Понечи да каже нещо на Лам, но осъзна, че е безполезно. Разбираше, че събитията от последните два дни са го тласнали до ръба и че това е повлияло на мисленето му, както и на всички останали.

Докато се изкачваше в тъмната шахта, си помисли за младежите, които бяха минали оттатък. Представи си ги проснати на повърхността на някаква студена планета с широко отворени уста, замръзнали в отчаяно усилие да си поемат въздух, какъвто липсва. Някои навярно в опит да изпълзят обратно до Стената и да се върнат, но безуспешно. Въпреки непосилната жега потръпна и усети, че от очите й бликват сълзи. Онова първо заседание я бе изпълнило с толкова надежди, но сега й се струваше, че всеки ход, извършен оттогава, само е влошил нещата.

Отиде до палатката на Хокинс и го потърси, за да му каже какво се е случило, но го нямаше.