Робърт Дохърти
Скалата (17)

Другата страна

Хокинс премигна, за да приспособи очите си към мъглявостта след проблясъка на бялата светлина. Докато преминаваше през Стената отначало изпитваше усещането, че потъва в сироп — както го бе описал Ричман. След това сякаш всяка клетка в тялото му се разпъна, после внезапно се върна в нормално състояние.

Не чувстваше непосредствена заплаха, затова анализира усещанията си едно по едно. Беше студено, по-студено, отколкото в кухината. Хокинс реши, че е десетина градуса, и в същото време въздухът бе много странен — почти като във влажен летен ден. Първото, което успя да види ясно, беше седналата до него Леви, която се оглеждаше наоколо. Точно зад тях имаше блестящо копие на Стената. Той погледна напред, като се опитваше да накара мозъка си да се движи заедно с очите му.

Доколкото можеше да разбере, двамата се намираха в някаква огромна пещера или сграда. От най-близката стена се извисяваха метални подпори и изчезваха в мрака над главите им. Хокинс напрегна очи в сумрака и се помъчи да прецени точните им размери, но виждаше единствено плътната стена и още една — точно срещу тях. По земята бяха пръснати многобройни големи предмети, точното предназначение на които не можеше да определи. Далеч вляво блестеше ярка светлина. Майорът нямаше представа на какво разстояние е от тях, но му се струваше, че е поне на два-три километра.

Внезапно щракване привлече вниманието му и той се обърна, като плъзна ръка към пистолета на бедрото си. Успя да зърне как последните следи от черната Стена изчезват в небитието. После също толкова бързо тя се върна и заблестя на предишното си място.

Едно нещо знаеше със сигурност — не бяха в тунгуската тайга.

— Къде мислиш, че сме? — Плътният въздух приглушаваше думите му, а игривият вятър ги разнасяше наоколо — странно усещане, от което сетивата му подсказваха, че се намира в затворено пространство. Мястото изглеждаше старо и изоставено. Тънък слой прах покриваше пода, който приличаше на гладко отсечена черна скала.

Леви сложи длан над очите си, за да ги предпази от навяващите песъчинки, и се огледа наоколо.

— Там сме.

— Къде е това „там“?

— Там, откъдето са Създателите.

— Създателите ли? — попита майорът.

— На Стената.

— Но къде точно е това? — настоя Хокинс. По време на военната си кариера бе пътувал много и това място силно го безпокоеше, тъй като не попадаше в списъка му на познатите места и климати. Отгоре на всичко постоянно го измъчваше фактът, че нещо във въздуха не е както трябва.

— Не сме на Земята — тихо отвърна Леви.

— Откъде знаеш? — изръмжа Хокинс.

Леви го погледна.

— Чувстваш ли се така, като да си на Земята?

Майорът не й отговори.

— Тогава как можем да дишаме?

— Защото ако не можехме, нямаше, да ме повикат.

— Хокинс се намръщи.

— Кой не би те повикал?

— Създателите.

Той се опита да овладее емоциите си.

— Кои са Създателите?

Леви отново срещна погледа му.

— Не зная. Повикаха ме и аз дойдох.

Хокинс дълбоко си пое дъх.

— Какво според теб ще стане сега?

Леви поклати глава. Очите й смутено гледаха иззад дебелите стъкла.

— Не зная. Просто трябваше да го направя, след като видях твоят човек да излиза оттам и като си мислех за онези, които загинаха. Толкова е глупаво и ужасно, че хората трябва да умират така. Ние влагаме най-доброто от себе си — героизма, интелекта си — в най-лошото от себе си. — Тя поклати глава. — Не мислех, че ще дойдеш с мен.

— Нито пък аз — измърмори Хокинс.

Леви не си направи труд да отговори на забележката му. Погледът й се рееше в далечината.

— Виж!

Хокинс погледна натам, накъдето сочеше пръстът й, и след малко забеляза какво иска да му покаже. На около осемстотин метра от тях, сред няколко от големите предмети, които беше сметнал за машини, се движеха четири фигури, отдалечаващи се по посока на светлината.

Хокинс инстинктивно хвана Леви и я дръпна да се сниши. Сега нещо скриваше фигурите от поглед. Майорът бясно обмисляше положението. Заради навяващите песъчинки и мрака не беше успял да ги разгледа добре, но четиримата като че ли имаха човешка форма.

— Да се връщаме — предложи той.

Леви се изправи и любопитно го изгледа.

— Къде?

— В Скалата.

— Как? — попита тя.

Хокинс посочи с палец през рамото си.

— През Стената.

Леви поклати глава.

— Не знаем къде ще ни отведе, ако отново минем през нея.

— Но ние излязохме тук — възрази Хокинс.

— Да — съгласи се Леви, — но онзи човек от групата ти е влязъл в Стената в тунгуската тайга и излезе в Скалата. Ние влязохме в Скалата и излязохме тук. Не мисля, че между тези Стени има пряка линейна връзка. Сам видя, че изчезва и отново се появява — ами ако е някакво пренастройване и сега връзката е друга? Виж, някой или нещо контролира тези Стени. Представи си, че влезем оттук и се окажем някъде, където не можем да дишаме. Или поне не без съответната екипировка.

Аргументите й бяха основателни. Ако не се намираха на Земята, всичко това излизаше извън неговото възприятие на реалността. Ако се намираха на Земята, имаше шанс онези четири фигури да им дадат някои отговори. Той се изправи.

— Да вървим.

Този път Леви не попита нищо, просто застана до него и тръгнаха към фигурите. Докато разкопчаваше кобура на хълбока си, на Хокинс му се прииска да се бе подготвил по-добре. Носеше пистолета, но това беше всичко освен ножа в калъфа под мишницата му.

Движеха се сред машините, някои от които бръмчаха. Пресичаха откритите пространства само когато нямаше друг начин, и тогава се снишаваха. Хокинс зърна четирите фигури, пресичащи нещо, което приличаше на широк път сред машините. Сега бяха на по-малко от четиристотин метра от тях.

Определено имаха по две ръце и два крака, което донякъде го успокои. Носеха шлемове и тъмни костюми, покриващи цялото им тяло. Направи му впечатление, че и четиримата носят оръжия. Не приличаха на нищо от онова, което бе виждал, но нямаше съмнение, че са оръжия — бяха дълги колкото М-16 и начинът, по който фигурите ги държаха, с насочени напред краища, не оставяше съмнение в предназначението им.

Хокинс изпълзя по корем до ръба на следващата машина. Леви застана до него. Той погледна напред и видя две от фигурите на около осемдесет метра. Бяха спрели и се очертаваха на фона на светлината, която сякаш изобщо не се беше приближила. Искаше му се да има бинокъл.

— Приличат на хора — прошепна Леви.

„Къде ли са другите двама?“ — зачуди си Хокинс. Усещаше, че нещо не е наред.

— Да се махаме оттук — нареди той и хвана Леви за ръка, но когато се обърна, замръзна на място. Срещу тях зееха две зловещи, широки дула. Хокинс премести поглед от тях към главите — лицата бяха скрити зад тъмни визьори, но точно над стъклата имаше нещо, което потвърждаваше страховете му. На челото на всяка от фигурите имаше надпис на кирилица.

— Не стрелять! — извика той и отдалечи ръцете си от кобура.

Единият посочи с оръжието си към кобура му. С лявата ръка Хокинс разкопча колана и ремъка на бедрото, остави кобура да падне на земята и после го изрита към тях. Фигурата го вдигна и го прибра в раницата си. Двамата леко наведоха шлемовете си един към друг, сякаш разменяха невидими погледи. Майорът реши, че разговарят по радиостанциите си. Появиха се и другите двама. Четиримата застанаха заедно на три метра от Хокинс и Леви и ги заразглеждаха. На Хокинс отчаяно му се искаше да е в състояние да чуе какво си говорят по радиовръзката.

В следващия момент го връхлетя изненада — от високоговорителя на шлема на един от тях се разнесе глас на английски.

— Имате ли проблеми с дишането?

Хокинс се поотпусна. Простият въпрос му говореше много за ситуацията.

— Нет.

— Можете да говорите на английски, майор Хокинс — отвърна мъжът и посочи името, написано на униформата му. — Чувал съм за вас, макар че не знаехме как изглеждате. — Той вдигна тъмния визьор и двамата видяха набраздено от бръчки лице. — Аз съм подполковник Тускин от руската армия. Вие или сте много смели, или сте много глупави да дойдете тук толкова неподготвени. Или пък може би знаете нещо за всичко това — оръжието описа къса дъга, — нещо, което ние не знаем?

Хокинс сви рамене.

— Тъкмо се готвех да ви задам същия въпрос.

Лицето на Тускин остана безизразно.

— Ами вашият човек, който мина през портала в тунгуската тайга? Да не би да не знаете за него?

Хокинс се поколеба, неуверен колко информация да разкрие.

— Не зная за какво говорите.

Тускин сви рамене.

— Тогава предполагам, че просто трябва веднага да убия и двама ви и да продължа със задачата си. Известно ни е, че онези два трупа в тунгуската тайга са на американци. Не можем да го докажем и политиците не искат да вдигат шум, но аз го зная. Това ми е достатъчно.

Хокинс разбираше логиката на Тускин. Той щеше да каже същото, ако беше от другата страна на оръжието и в Ейърс Рок бе проникнала очевидно добре обучена руска група.

Подполковникът обърна очи към Леви.

— Коя сте вие?

— Тя отговори без колебание.

— Дебора Леви.

— Каква сте?

— Занимавам се с физика.

Тускин за първи път прояви известна изненада и погледна пак към Хокинс, сякаш се опитваше да разбере какво правят тук двамата, където и да се намираше това.

— Необходимо ли е да продължавате да насочвате тези оръжия срещу нас? — попита Леви.

— Ако всичко, което съм чувал за него, е вярно, вашият майор е много опасен човек — отвърна Тускин, но сведе дулото на автомата си. Хората му неохотно го последваха. Постъпката им изненада Хокинс.

Леви посочи към пътя, по който бяха дошли руснаците.

— От същата Стена като нас ли излязохте?

Тускин се намръщи.

— Стена ли? Портала ли имате предвид?

Леви кимна.

Руснакът посочи покрай хаоса от машини към отсрещната стена.

— Не. Излязохме оттам. — После попита: — Да не би да искате да кажете, че не стоите зад всичко това?

Леви поклати глава.

— Не.

Тускин погледна Хокинс.

— Почти ви вярвам, защото мисля, че ако знаехте какво става, нямаше да дойдете толкова неподготвени. Как се озовахте тук?

Преди майорът да успее да я спре, Леви отговори:

— Минах през портала в Ейърс рок. Майор Хокинс се опита да ми попречи и попадна тук заедно с мен.

— О! Значи и в Австралия има портал! Когато засякох ме съобщението и видяхме сателитните снимки, предположихме, че това е причината да копаете там. Е, ако казвате истината, значи и вие не знаете къде се намираме.

Хокинс поклати глава.

— Никога досега не съм виждал това място.

— Веднъж вече ме излъгахте. Защо трябва да вярвам на думите ви? — попита Тускин.

— Добре — призна Хокинс, приемайки необичайността на ситуацията. Ако това беше руска инсценировка, тя бе далеч по-сложна, отколкото изобщо можеше да си представи. — Това бяха моите хора. Онзи, който избяга и мина през тунгуския портал, както го наричате, се появи в Ейърс Рок.

Тускин поклати глава.

— Невъзможно! Ние минахме през тунгуския портал преди повече от час и се озовахме тук.

Хокинс разпери ръце.

— Ние минахме през портала в Ейърс Рок преди петнайсет минути и се озовахме тук.

Подполковникът за първи път изглеждаше объркан и Хокинс отлично го разбираше. Руснакът осъзнаваше, че навярно няма да може просто да мине през портала, през който е дошъл, и да се върне в тунгуската тайга. Сигурно му беше трябвала изключителна смелост, за да поведе хората си през портала — или пък категорична заповед да го направи.

Хокинс се канеше да каже нещо, когато далечен шум привлече вниманието му. Разнесе се някакво свистене, почти като от парен двигател, което сякаш се приближаваше към тях. Тускин също го чу, рязко се обърна и тримата му мъже се разгънаха в отбранителна линия с лице към звука.

В огромен облак от прах се появи голям въздухолет, който закръжи над най-близката машина. Четирите му големи дюзи сочеха към земята. Той бавно се спусна и кацна на десет метра пред тях.

Хората на Тускин останаха по местата си, насочили автоматите си към мътносивите страни на машината. Тя бе дълга петнайсет и широка шест метра, плоска отдолу, освен дюзите, и страните й се извиваха към леко заобления покрив. Предницата й беше тъпа, без да се забелязва кабина, макар че отпред стърчеше зловеща цев, монтирана на три крачета — очевидно някакво оръжие. Не сочеше към тях, но Хокинс не се съмняваше, че който или каквото и да имаше вътре, лесно може да промени това положение. Не се съмняваше също, че автоматите на Тускин едва ли биха могли да направят нещо на машината. Мътният отблясък на металния корпус имаше същия плътен вид като бронята на тежък танк.

Очевидно и Тускин си мислеше същото, защото хората му за втори път сведоха оръжията си. Той погледна през рамо към Хокинс.

— Някакви предложения, майоре?

— Не, подполковник.

Оръжията незабавно се вдигнаха, когато на страната на машината се появи цепнатина. Част от метала се разгъна надолу към земята и образува рампа. Отвътре запулсира червена светлина. Картината остана замръзнала за една безкрайна минута. Накрая Леви наруши тишината.

— Предлагам да се качим, тъй като изглежда, че никой няма да слезе при нас. Мисля, че ни предстои да се повозим.

Хокинс понечи да тръгне напред, но спря рязко, понеже Тускин насочи оръжието си към него.

— Откъде да знам, че това не е капан, който сте подготвили, за да хванете мен и хората ми?

Хокинс мрачно се усмихна.

— Откъде можем да знаем, че не е капан, подготвен за всички нас? — И продължи към машината покрай Тускин. Руснакът даде заповеди по радиостанцията си и заедно с един от хората си пое към рампата след Хокинс и Леви. Другите двама останаха на местата си.

В машината имаше пейки, опасващи всички стени. Достъпът до предната част беше преграден — ако имаше пилот, той бе там. Хокинс се настани на една пейка. Леви седна до него. Тускин отиде отпред и разгледа стената, търсейки врата. В това време рампата безшумно се вдигна и ги изолира от света навън.

Руснакът леко залитна, когато машината започна да се издига и после рязко зави надясно. От дюзите отдолу не се разнасяше почти никакъв шум и Хокинс за миг си позволи да се зачуди какво ги задейства. Беше пътувал с машина на въздушна възглавница, но това бе различно. Определено не искаше да губи време и енергия за догадки къде отиват или на какво могат да се натъкнат. След минаването през портала беше възприемал нещата стъпка по стъпка и дори това му бе дошло малко, множко.

Погледна руския офицер. Тускин неспокойно седеше на отсрещната пейка, без да сваля шлема си. Хокинс определи цилиндъра на гърба му като някаква кислородна бутилка — по-лека и по-лесна за носене от обикновената. Въпреки явно доброто състояние на американците, Тускин очевидно не се доверяваше на непознатата атмосфера. Хокинс не го обвиняваше — не знаеха дали във въздуха няма някаква бавнодействаща частица, която вече да е издала смъртна присъда на незащитените.

Тези му мисли бяха прекъснати, когато машината с леко тупване се приземи и слабият вой на дюзите замлъкна. Рампата отново се отвори и Хокинс бързо се изправи, мина покрай колебаещите се руснаци и излезе навън.

Намираха се в по-малка част от огромното открито пространство — на петнайсетина метра нагоре се виждаше таван, а стените от близките страни бяха на около осемдесет метра. Наблизо стояха още две машини като тази, с която току-що бяха пътували, но нямаше и следа от живот.

В най-близката стена се отвори врата. Хокинс хвърли поглед към Леви, която безмълвно тръгна напред. Майорът я последва. Тускин и неговият войник вървяха най-отзад.

Влязоха в помещение, голямо шест на шест метра. Вратата се затвори и подът направо изскочи изпод краката им, когато стаята се понесе надолу. След десет секунди се случи обратното и коленете на Хокинс едва не се подкосиха, когато асансьорът рязко намали скоростта си и спря.

Вратата се отвори към малка стая с редица от осем стола, обърнати към издигната платформа с голяма плоска бяла повърхност. От пода пред всеки от столовете се издигаше извит подвижен ръкав като в зъболекарски кабинет, само че по-дебел и с два отвора в него, по около десет сантиметра широки и раздалечени на ширината на раменете.

Вратата на асансьора се затвори също толкова тихо и бързо, колкото се бе отворила. Тускин нервно стискаше оръжието си, но хладната стомана не го успокояваше.

— Е, вече знаем, че трябва да са подобни по размери на нас — отбеляза Хокинс. Думите му прозвучаха неестествено високо.

— Защо? — попита руснакът.

Хокинс посочи столовете.

— Също като нашите са.

— Може специално да са ги направили за нас — предположи Тускин.

— Пейките преди малко също бяха със стандартни размери — продължи Хокинс. — Съмнявам се, че са ги слагали специално за нас.

Това изненада Леви — беше свикнала тя да е осведомената.

— Навярно си прав. — Тя погледна към тавана. — На каква дълбочина под земята смяташ, че се намираме?

Хокинс сви рамене.

— Огромна.

— Защо сме им потрябвали? — попита Тускин.

Светлината в стаята помръкна. Ръкавите се завъртяха и оставиха столовете подканващо открити. От дупките запулсира мътно червен блясък.

— Какво мислиш? — рече Хокинс, който несъзнателно бе започнал да шепне.

— Мисля, че би трябвало да седнем — отвърна Леви и се настани на един от столовете по средата, проучи ръкава, протегна ръце и ги пъхна в дупките.

Хокинс погледна към Тускин, който сви рамене и също седна. Майорът го последва. Ръкавът веднага се завъртя към него. Той пъхна ръцете си в дупките. Когато пръстите му проникнаха в червената светлина, усети слабо пращене на статично електричество.

Почувства как го обгръща спокойствие. Беше свикнал с това усещане. За него най-лошата част от всяка бойна акция бе подготовката и чакането. Щом нещата започнеха да се случват, той винаги се чувстваше странно спокоен и изпитваше усещането, че времето забавя хода си.

Стаята стана съвсем тъмна. Единствената светла точка висеше във въздуха право напред, точно пред бялата стена. Хокинс усети, че нещо го убожда по опакото на дясната длан и се помъчи да се освободи, но не можеше да помръдне. Вече нямаше власт над ръцете си. Чу уплашен вик на руски и реши, че Тускин или другият руснак току-що е почувствал същото убождане.

Усети в устата си метален вкус и за стотна от секундата зрението му се замъгли, след което отново се проясни. Майорът премигна, все още съсредоточен върху бялата точка светлина — единственото, което се виждаше. Внезапно осъзна, че не може да чуе нищо — в ушите му имаше дълбока, кънтяща тишина, сякаш си е сложил скъпи стереослушалки, но от тях не излиза нито звук.

Хокинс дълбоко си пое дъх и се отпусна на стола в очакване на онова, което предстоеше.