Робърт Дохърти
Скалата (15)

Кухината

Ейърс Рок, Австралия

22 декември 1995 г., 18:30 ч. местно време

22 декември 1995 г., 09:00 ч. по Гринуич

Хокинс се претърколи надясно, изхлузи се от койката и коленичи на пода. Цевта на пистолета, който беше извадил изпод възглавницата, сочеше към фигурата, изправила се в тъмната палатка. Морският пехотинец замръзна, вперил поглед в големия черен отвор, зейнал срещу очите му.

— Сър, господин Лам ме прати да ви съобщя, че свършихме тунела в Скалата.

Хокинс се насили да се отпусне и свали показалец от спусъка. Морският пехотинец припряно излезе. Майорът навлече риза върху покритите си с пот гърди и тръгна към шахтата, като се опитваше да проясни мозъка си от хаотичните мрачни мисли, довеяни, от съня. Смътно си спомняше мъглявия образ на Ричман, който крещи за помощ и стреляйки от хълбок, тича към командира си, но изобщо не успява да се приближи и виковете му отслабват и заглъхват. После се появяваше от нова посока — и така до безкрай.

Присви очи и се загледа към хоризонта. Слънцето се спускаше на запад и ужасната жега малко бе поотслабнала. Гледката от върха на Скалата беше великолепна — Олгите далеч на изток и пустинята Гибсън, простираща се във всички посоки, — но очите му не виждаха красотата.

На входа на металната постройка срещна Фран, Дебра и Пенкак. Докато влизаха в сауната вътре, четиримата не размениха нито дума. Батсън вече бе на платформата с Лам. Тишината беше смущаваща — макар да бяха прекарали на Скалата по-малко от двайсет и четири часа, всички бяха свикнали с шума от пробиването и взривяването. Сега се чуваше само ритмичното бръмчене на генераторите.

— Спускаме долу фиброоптичен кабел — каза Лам и посочи малкия телевизионен екран, закачен на платформата. — Съвсем скоро трябва да видим какво има там.

— Още десетина метра — съобщи Томкинс, докато прокарваше през облечената си в ръкавица ръка двойния кабел, изчезващ в дупката. — Попаднахме на кухо пространство. Машината неочаквано пропадна с повече от метър. Пуснах я още по-надолу и след три метра стигнахме до нещо твърдо. Това е дълбочината, на която сондирането с електромагнитен резонанс показа наличие на кухина.

Въртенето на макарата спря и Томкинс пусна кабелите, приближи се до контролния пулт и погледна Лам.

— Да започваме ли, сър?

— Действай.

Томкинс завъртя един от ключовете и на екрана се появи мъглив черно-бял образ. Младежът го настрои и видяха гладко отсечена скална стена, приблизително на три метра от края на кабела.

— Това не е естествено — измърмори Батсън.

— Завъртам камерата — съобщи Томкинс.

Образът се измести. Скалната стена малко се приближи и после отново се отдалечи, което предполагаше елипсовидна форма. Малко по-нататък тя рязко свършваше.

— Стената на Ричман — прошепна Фран.

Хокинс се втренчи в екрана. Образът продължаваше да се движи. Черната Стена се простираше до края на кухината и изглеждаше сякаш отрязана по средата, макар че нямаше откъде да знаят какво има от другата страна и дали изобщо има такава. Сега майорът разбираше защо Ричман им бе дал толкова мъгляво описание. Дори на двуизмерния черно-бял екран ясно се виждаше, че в материала, от който е направена Стената, има нещо много странно.

— Няма нищо друго освен Стената — каза Томкинс.

— Как мога да сляза долу? — попита Хокинс.

Томкинс му посочи малка, висока до кръста клетка, която висеше на въже, задвижвано с макара. Майорът стъпи в клетката, а Лам му подаде малка радиостанция. Хокинс си сложи слушалките, после се хвана за въжето.

Томкинс дръпна лостовете на контролния си пулт и клетката се завъртя над тясната дупка. Хокинс погледна надолу, после вдигна очи към Томкинс и му даде знак с палци нагоре. Клетката бавно започна да се спуска. Отвсякъде го заобиколи скала. Хокинс вдигна поглед и се загледа във все повече смаляващия се отвор. Бледата светлина от фиброоптичния кабел долу беше малка ярка точица в края на дългия тъмен тунел.

Клетката бе изненадващо стабилна. Хокинс свали ръка от въжето и се поуспокои. Пространството беше тясно — ако искаше, можеше да докосне скалата и от двете си страни просто като протегне ръка няколко сантиметра извън клетката. Знаеше, че поради тази причина няма да могат да спуснат долу техника. След около минута по негови изчисления светлината долу му се стори по-близо, отколкото онази горе. Температурата бързо падаше. Спускането се забави и Хокинс проследи приближаването си към края. Клетката с леко разтърсване спря.

— Стигнах — съобщи той по микрофона.

— Чисто ли е да пратя другите? — попита Лам.

Хокинс се огледа. Тази част от кухината изглеждаше така, сякаш някой е взел футболна топка и първо я е разрязал хоризонтално с пода на скалата, а после и вертикално с черната Стена. Скалните стени бяха гладко отсечени, почти полирани. Нищо не показваше как е направено това — нямаше следи от взрив, нито от пробиване. Малката купчина камъни на мястото, на което пробивачката бе проникнала в кухината, бе единственото нещо, нарушаващо симетрията. Въздухът беше чист и прохладата бе дългоочаквано облекчение след жегата горе.

Хокинс се втренчи в Стената. Тя като че ли искреше под светлината на фиброоптичния кабел. Кожата му настръхна и косата му се изправи, като че ли беше до мощно електрическо поле. От толкова близо отлично разбираше неясните думи на Ричман. Стената определено не приличаше на нищо, което бе виждал.

— Май всичко е наред. Освобождавам клетката.

Свали слушалките и ги остави на дъното на клетката, след което проследи с поглед как тя се издига и изчезва нагоре. После се приближи до Стената. Не изпитваше желание да докосне блестящата черна повърхност. Имаше усещането, че от другата страна има нещо — може би дори някой. Зачуди се дали Стената не е усложнен вариант на едностранните огледала, които полицията използва в стаите за разпит. Не му допадаше идеята, че е под наблюдение. Освен това, усещаше в трептящата черна повърхност огромна мощност и енергия. Въздухът като че ли беше зареден с електричество.

Долови движение зад себе си и се сепна. Клетката докосна земята и щом Лам слезе, незабавно се заизкачва обратно нагоре. Лам застана до Хокинс и безмълвно се втренчи в Стената. После пристигна Батсън, който проучи не само Стената, но и скалата.

— Не зная какво е изсякло тази кухина, но в никоя мина не съм виждал толкова гладки стени. Може би лазер с невероятна мощност, но не съм чувал досега да е правено такова нещо. — Той се огледа. — А тук като че ли няма откъде да се вкарат машини. — Гласът му премина в шепот. — Сякаш просто се е появило тук.

— Какво мислите за това? — посочи към черната повърхност на Стената Лам.

Батсън поклати глава и се приближи до нея.

— Не е скала. Поне никога не съм виждал такава. Може да е някакъв метал — със съмнение рече той. После понечи да протегне ръка.

— Аз не бих го направил! — изръмжа Хокинс.

Геологът неохотно се отдръпна.

— Изглежда така, сякаш материалът е пропусклив.

— Да, но дори да е така, не знаем към какво е пропусклив, нито пък, какво има от другата страна.

Пристигна и Фран с портативната си видеокамера, после дойде Леви, след нея Пенкак и накрая капитан Томкинс.

— Сега какво? — попита Хокинс. — Знаем, че имаме нещо, което на вид е същото като откритото от руснаците в тунгуската тайга, но това не ни помага особено.

Томкинс включваше към електрическия кабел, който бе спуснал със себе си, няколко малки лампи. Лам гледаше Стената, после каза, без да се обръща към никого:

— Някой да има идея какво е това?

— Според мен е врата — обади се Пенкак.

Лам се намръщи.

— Врата ли? Към какво? Към другата страна?

— Разбира се, че към другата страна — отвърна Пенкак. — Въпросът е какво има там. Или по-точно, къде е другата страна.

— Какво искате да кажете с това „къде“? — попита Лам, но възрастната жена не му обърна внимание.

Хокинс прокара длан през косата си.

— Може да е някакво силово поле, предпазващо апаратурата, която е пратила съобщенията.

— Можете ли да измислите някакво устройство, което да докосне това нещо? — попита Лам Томкинс.

Сред всички в кухината май имаше неизречено съгласие да не докосват черната повърхност.

— Тъй вярно, сър. Имаме няколко ръкава, които би трябвало да успеем да разглобим и да прекараме през шахтата.

— Добре. — Лам се обърна към Хокинс. — Какво ще…

Фран извика и всички се обърнаха. Стената премигваше. За около пет секунди по повърхността запламтяха фигури от ослепителна светлина, после всичко изчезна. Стената отново стана черна за две секунди, после за миг блесна в ярко бяло и оттам се претърколи Ричман, и се просна на земята. От дясното му рамо бликаше кръв, но ръката му здраво стискаше автомата. Стената почерня.

Хокинс изтича при заместника си и коленичи до него. Ричман беше в съзнание и вдигна невярващите си очи към майора. Цевта на автомата му неуверено обхождаше кухината, показалецът му продължаваше да натиска спусъка — но пълнителят беше празен.

— Как си? — попита Хокинс, след като предпазливо взе оръжието от ръцете на Ричман и затисна раната му.

Ричман се огледа и изпъшка:

— Къде съм?

— В Австралия — отвърна Хокинс. — В Ейърс Рок.

Заместникът му вдигна глава и погледна към черната Стена, след това се взря в майора.

— Не разбирам.

— Какво стана, Лу? — Хокинс извади опаковка превръзки от джоба на бойното яке на Ричман и я разкъса. — Последното нещо, което чухме по радиостанцията, беше, че тръгваш напред. После предаването прекъсна. Помислихме, че си мъртъв.

Ричман поклати глава.

— Не зная какво стана. Бяха ме обкръжили. Нямах избор. Ако бях останал, щях да съм мъртъв. — Той се приповдигна на здравия си лакът и кимна към черната Стена. — Това беше единственото място, където можех да ида. Затичах се към Стената… Но това стана в Русия!

— Влезли сте в Стената в тунгуската тайга и сте излезли тук? — обади се Пенкак.

Ричман сви рамене и сбърчи лице от болка.

— Да.

— Но радиосигналът ти прекъсна преди осем часа! — рече Хокинс. — Къде си бил през това време?

— Осем часа! Че аз току-що минах през Стената!

— Кажете ни всичко, което знаете — нареди Лам.

— Не мога да ви кажа нищо повече. Скочих в Стената — беше все едно внезапно да стъпиш в сироп — всичко се забави. Щом се докоснах до нея, нямаше начин да се върна. Всмука ме в себе си. Около секунда беше светла, после потъмня. След това отново стана светла и се оказах тук. Не зная как са минали тези осем часа. За мен беше…

— Хей! — викът на Томкинс сепна всички. Хокинс вдигна очи и с изненада видя, че Леви е застанала до Стената и протяга ръце към нея.

— Дебра! Какво правиш! Недей! — викна Фран.

Но Леви пристъпи в Стената. Тялото й започна да се топи в чернотата. Хокинс скочи, стисна я за рамото и я дръпна. Това обаче като че ли имаше точно обратния ефект — той почувства, че потъва вътре, че чернотата го обгръща като топло влажно одеяло. Ослепи го бял блясък.