Робърт Дохърти
Скалата (11)

Пенкак

Ейърс Рок, Австралия

22 декември 1995 г., 08:15 ч. местно време

21 декември 1995 г., 23:45 ч. по Гринуич

Докато Лам представяше доктор Пенкак, Фран се насили да не издава ужаса си. Бяха им съобщили, че като момиче възрастната жена е получила тежки наранявания по време на автомобилна катастрофа, но Фран никога не беше виждала толкова обезобразен човек. Съвременната пластична хирургия със сигурност би могла да поправи някои от дефектите й, помисли си тя, докато я разглеждаше.

Пенкак седна и единственото й сиво око се спря на всеки един от тях поотделно, без да издава никакви чувства. После постави фино резбования си бастун с голяма сребърна дръжка върху коленете си и каза:

— Така. Струваше ви доста усилия да ме докарате тук. Какво искате да знаете?

— Информираха ли ви за предаването? — попита Хокинс.

— Да. Но моето име не е сред онези в съобщението. Защо тогава съм тук?

— Знаете защо — разсече стаята мъжки глас. Фран се изненада от сприхавостта на Батсън. Очевидно Пенкак го правеше неспокоен, а информацията, открита от Леви точно преди пристигането на старицата, го бе разтревожила. — Един от обектите, към които е било насочено съобщението, е съвсем близо или всъщност в Метеоритния кратер.

Хокинс се изправи и махна с ръка на геолога, за да успокои малко положението.

— Дон иска да каже, че вие сте най-известният, специалист в света по Метеоритния кратер. Знаете ли дали там има нещо, подобно на онова, което сме открили в Ейърс Рок?

— От това, което ми съобщиха, вие все още не сте открили в Ейърс Рок нищо — спокойно отвърна Пенкак. — Единственото, с което раз полагате, са съобщението и данните от звуковото и електромагнитно сондиране за аномалия в Скалата, показваща, че някъде долу може да има кухина.

Хокинс понечи да отговори, но тя махна със сакатата си ръка.

— Не, не, млади човече. Недейте да се вълнувате. Вие имате проблем и се опитвате да го решите по същия начин, по който почти всички се мъчат да решат проблемите си. А именно — като си блъскат главата в стената, която възприемат като проблема, с надеждата, че рано или късно ще я пробият и че разрешението ще ги чака от другата страна.

Тя дари Хокинс с разкривена усмивка.

— Но не това е верният начин. Трябва да използвате онова, което имате в главата си. Дайте да видя анализа на обектите, към които е било насочено съобщението.

Лам включи проектора и на екрана на стената се появи карта. Пенкак я проучи за кратко, после взе флумастер и загради с кръгче обекта в Северна Америка.

— Метеоритният кратер. Моят дом. Известни са ви всички данни за размерите, дълбочината и останалите подробности. Единственото, което мога да ви кажа, е, че в кратера няма нищо, което да приеме съобщението от Ейърс Рок. С други думи, в кратера няма абсолютно нищо. Дъното е подлагано на детайлно проучване с най-различни сензори — и все в търсене на ядрото на метеорита, за който се предполага, че е причина за образуването на кратера. Но без никакъв резултат. Не е открито и нищо подобно на онова, което имате в Ейърс Рок.

Пенкак отново махна със сакатата си ръка и за пореден път не позволи на Хокинс да се обади, а почука по проектора.

— Въпреки името му, не е сигурно, че Метеоритният кратер е образуван при удар на метеорит. Това просто е най-разпространената теория. Има и други.

Старицата загради с кръгче обекта в Южна Америка.

— Кампо дел Сиело, Аржентина. Всъщност там има няколко кратера. И всички са много близо един до друг. Предполага се, че са паднали НЯКОЛКО метеорита или че един метеорит се е разчупил на части преди да стигне до Земята, което е довело до същия резултат.

— А ето това е котловината Райе. — Тя отбеляза с „Х“ обекта в Европа. — Много интересна. Много голяма. Диаметърът й е почти двайсет и два километра. На разстояние от петдесет и пет километра са открити големи камъни, изхвърлени от нея. Някои смятат, че Райе е образувана от вулканична активност. Други предполагат, че става дума за падане на голям брой метеорити. — Пенкак разсеяно потърка обезобразената страна на лицето си. — Днес хората са толкова самоуверени. Смятат, че всички проблеми са разрешени. Всички световни загадки. Мнозина даже си мислят, че са известни и повечето от тайните на космоса.

Тя пак почука по проектора.

— Загадката на котловината Райе също не е убедително разкрита. Днес шейсет процента от учените разглеждат метеоритите като фактора, довел до образуването на котловината, а останалите четирийсет процента предполагат, че има вулканичен произход. Права ли съм, доктор Батсън?

Дон се сепна, като чу името си.

— Ами… да, вярно е.

— Благодаря ви. В крайна сметка нито един от отговорите не отговаря точно на фактите. — Флумастерът се плъзна на юг към Африка. — Куполът Вредефорт. Тук специалистите са извънредно объркани. Топографията и геологията не се вписват в никой от съществуващите модели. Там няма кратер, но земята около купола изглежда огъната и на много места буквално обърната наопаки от някаква огромна сила преди много време. Необяснимо ли? — Тя се засмя. — Не, разбира се. Най-разпространената теория е тази за падането на голям брой метеорити… Странно, нали? Падане на голям брой метеорити. През цялата писана история не срещаме да се споменава дори само едно-единствено падане на метеорит. Но ето че твърдят, че приблизително по едно и също време в космическата скала са паднали няколко големи метеорита.

Пенкак посочи към пода на палатката.

— Знаете ли, че на по-малко от трийсет километра оттук има място, наречено „кратерите Хенбъри“? Дванайсет кратера с различна големина. Обяснението е дъжд от метеорити. И всички паднали на осемстотин метра един от друг, само на една ръка разстояние от това място, когато става дума за цялата земна повърхност.

Пенкак въздъхна.

— Дами и господа, това е мястото, на което обикновено ме молят да си затворя устата и университетските професори дават на студентите си информацията, която трябва да смелят, за да получат шестици на следващия си изпит.

— Това не е изпит — тихо каза Хокинс. — Трябва да знаем каква може да е връзката между тези обекти. Да знаем каква е връзката според вас.

Пенкак го гледа почти половин минута, после кимна.

— Добре. Според мен едва ли има съмнение, че през милионите години на Земята от време на време са падали метеорити. Но на повечето от тези места са останали следи от ударите. Други са станали препалено отдавна или пък метеоритите са били препалено големи, за да може да се каже със сигурност. Всъщност ние успяхме да открием някои от моделите едва когато бяхме в състояние да погледнем към Земята от космоса. Някои учени смятат, че някога огромен метеорит е паднал на мястото, където сега е източният бряг на Хъдсъновия залив. В земната кора там има шестстотин и четирийсет километрова назъбеност, наречена „дъгата Настапока“, която предполага въздействие от такъв вид. Възможно е даже това да е метеоритът, който според учените е спомогнал за измирането на динозаврите. Но това се е случило много по-отдавна от времето на образуване на обектите, за които става дума тук.

— Нашата атмосфера се справя с над 99.9% от всички метеорити, които навлизат в нея — продължи Пенкак. — Онези, които успеят да преминат, трябва да са доста големи и да се движат по много директен азимут — иначе атмосферата ги отблъсква обратно в космоса. Такъв е бил случаят през 1972-ра, макар че повечето хора не знаят за него. На 10 август със земната атмосфера се сблъскал метеорит, движещ се с около шестнайсет километра в секунда и според преценките тежък почти тон. За първи път са го забелязали над Невада, но аз предполагам, че от НОРАД в Колорадо Спрингс трябва да са го следили и преди това. Деветдесет секунди след забелязването му над Невада той бил над източна Канада и после отскочил обратно в космоса. Метеорит с такава големина — ако беше променил траекторията си даже съвсем малко и наистина се беше ударил в Земята — би притежавал експлозивна сила от около двайсет килотона. Ако беше паднал над Лас Вегас, щяхте да се сбогувате с целия град и с района на трийсет километра около него. В продължение на повече от две години правителството запази случилото се в тайна и после разпространи информацията по такъв начин, че да привлече колкото е възможно по-малко внимание. Помислете за това! — Пенкак се наведе напред и Фран откри, че възрастната жена я привлича. — Лас Вегас се разминава на косъм — поне според астрономическите преценки — с абсолютната гибел и цели две години за това не се споменава нищо!… Какво друго има за казване? Тъжното е, че когато не можем да обясним нещо с известни величини, ние отхвърляме възможността за неизвестните. Просто ги забравяме. — След това Пенкак продължи със същата теория за физическите данни на Метеоритния кратер, която бе изложила предишния ден пред студентите. Това накара Хокинс да се изправи на стола си.

— Искате да кажете, че най-вероятната причина за образуването на Метеоритния кратер е ядрена експлозия, така ли?

— Това е единственото обяснение, което съответства на всички факти — силната топлина, силициевия двуоксид, стопения кварцов пясъчник, отсъствието на парчета от метеорит, формата на кратера — на всичко. Същото се отнася за Кампо дел Сиело, котловината Райе и купола Вредефорт. Всички тези образувания са лекомислено обяснени като резултат от падане на метеорити, но без достатъчно доказателства.

— Куполът Вредефорт не е кратер — отбеляза Дон Батсън. — Защо го свързвате с другите обекти?

— Самият Купол не е кратер — съгласи се Пенкак. — Но какво знаете за вулканичния комплекс Бушвелд?

— Това е едно от най-големите, навярно даже най-голямото находище в света, най-вече на диаманти.

— А какво образува диамантите? — попита Пенкак.

— Силната топлина и налягане — сприхаво отвърна Батсън.

— А каква е формата на комплекса Бушвелд?

— Елипса — каза геологът. — Но това не означава, че…

— Търпение, млади човече. Как се е образувал комплексът?

— Ами, не е съвсем ясно. Някои предполагат, че в района е текъл голям поток лава със силни магнитни ефекти. — Батсън неспокойно се размърда. Беше свикнал да не е на ученическата скамейка, а на катедрата, но сега тя бе заета.

— Ами Куполът? — Батсън не отговори и тя огледа останалите. — Наричат го едно от най-уникалните геологични образувания на света. На около деветдесет и пет километра югозападно от Йоханесбург се издига пръстен от хълмове, който заобикаля почти съвсем плоската равнина. Проучванията са показали, че на дълбочина почти от единайсет километра подпочвената скала е обърната наопаки и по този начин образува Купола. Представете си какви сили са били нужни за това! И за пореден път никой не е в състояние убедително да обясни естествената поява на този феномен.

— Но как е възможно всички тези образувания да се дължат на ядрени експлозии? — попита Фран. — На каква възраст са те?

— Различно. Като цяло — между пет и трийсет хиляди години, някои навярно са много по-стари. На пръв поглед изглежда много, но от астрономическа гледна точка, в сравнение с възрастта на Земята, това е само миг.

Фран поклати глава.

— Тогава пак ще повторя въпроса си: как е възможно тези кратери и образувания да се дължат на ядрена експлозия, след като тя не се среща спонтанно в природата?

— Да, не се среща — съгласи се Пенкак. — Моята теория е, че експлозиите са били предизвикани от извънземна форма на живот.

— Какво! — не успя да се сдържи Батсън. — Да не искате да кажете, че преди хиляди години извънземни са взривили на Земята ядрена бомба?

— Просто казано — да.

Фран огледа колегите си. Дебра втренчено зяпаше възрастната жена, сякаш попиваше думите й. Дон яростно клатеше глава. Хокинс местеше поглед от Пенкак към Лам, чието лице изразяваше очевидното му недоверие. Самата Фран не беше сигурна какво мисли.

Пенкак продължи обяснението си.

— Отначало не бях сигурна дали експлозиите са били преднамерени — с което имам предвид бомби, или случайни — например злополуки на борда на космически кораби, задвижвани с ядрено гориво. На базата на събитията, на които сте били свидетели тук обаче, вече смятам, че повечето от експлозиите са били преднамерени.

— Но… — Хокинс поклати глава. — Аз съм просто един тъп военен. Не разбирам нищо.

Пенкак му прати разкривената си усмивка.

— Сигурна съм, че сте всичко друго, но не и тъп военен, майоре, иначе нямаше да сте тук. И аз не го разбирам. Напомням ви, не твърдя, че съм убедена, че тези кратери са образувани от извънземни форми на живот, нито дори че са резултат от ядрени експлозии. Просто това е заключението, което най-точно отговаря на фактите. Вижте нещата от гледна точка на логиката на новата информация, с която разполагате: в Скалата има нещо неизвестно — било то органично или чисто механично, — което ви праща съобщение, включващо данните от борда на „Вояджър 2“. Когато е изчезнала, сондата е била почти извън Слънчевата система. Никой на Земята не е бил в състояние да я унищожи.

Тя пак почука по проектора.

— Нещото в Скалата се е опитало да се свърже с тези обекти — навярно преди хиляди години на всяко от местата е имало колонии. Или по-вероятно просто проучвателни станции. Навярно става дума за обикновен автоматичен предавател, оставен от раса, която може би вече не съществува.

Фран погледна Леви. Мислеше за теорията за пробния камък.

Пенкак махна със здравата си ръка.

— Това е подходящо скривалище, не мислите ли — по средата на най-голямата скала в света насред една от най-суровите пустини на Земята. Аборигените със сигурност имат безброй легенди за Ейърс Рок, нали? Отдавна се предполага, че много от древните митове може би се основават на данни за извънземни посетители.

Тя сви рамене — едното й рамо се повдигна, но другото остана неподвижно.

— Не зная отговора. Мога само да изложа някои вероятни решения. Предполагам, че кратерите Хенбъри, които са толкова наблизо, може да са резултат от неулучилите целта оръжия, насочени срещу Ейърс Рок. Възможно е много отдавна да е имало междузвездна война и това да са военни бази.

Фран видя Хокинс да обръща очи към Лам и после пак да поглежда Пенкак. Знаеше какво си мисли — ако Лам смяташе, че това е вярно, това обясняваше манията за секретност. Дали им бе дал цялото съобщение? Какво всъщност очакваше да открие в Скалата той?

— Извинете ме — за първи път се обади Дебра.

— Да, скъпа? — извърна се Пенкак.

— Стана дума само за пет от шестте обекта. Не споменахте нищо за онзи в Русия. Там има ли кратер?

Пенкак се изправи.

— А, да. Русия. Мисля си за това още откакто господин Лам ме информира по въпроса. Бихте ли показали руския обект?

На екрана се появи карта на централната част на бившия Съветски съюз. Част от южния край беше ограден с кръг.

Пенкак се приближи до екрана и попита:

— До колко сте стеснили диаметъра?

— До четиристотин километра.

Възрастната жена прокара показалец по картата под горната линия на кръга.

По южния край на вашия кръг минава Транссибирската железопътна линия. На север — в продължение на хиляди километри чак до полярния кръг — са Централносибирските възвишения, едно от най-безлюдните и пусти кътчета на земята. На юг е Монголия и пустинята Гоби.

Тя погледна Лам.

— Струва ми се, че знам точното място, към което е било насочено съобщението.

— Как така? — попита той.

— Защото там има едно-единствено място, което логично се вписва в ситуацията.

И кое е то? — обади се Хокинс.

Тя посочи с пръст.

— Ето тук, Тунгуската тайга. — После кимна на Лам. — Вие навярно сте си мислили, че е съветският полигон в Семипалатинск?

Лам се сепна.

— Не. Това е далеч на запад.

— Да. — Тя посочи на неколкостотин километра вляво от кръга. — Семипалатинск е мястото, където Съветите правеха изпитания на високоенергийни лазери и оръжия със заредени частици — поясни Пенкак на останалите. — Там се провеждаха и доста подземни изпитания на ядрени бомби. Предполагам, че полигонът продължава да се използва от новите управници. Но аз мисля, че съобщението е било насочено към тунгуската тайга.

— Какво има в тунгуската тайга? — Фран нямаше търпение да изчака края на диалога между Пенкак и Лам.

— Въпросът не е толкова какво има в тунгуската тайга, а по-скоро какво се е случило и какво може да е имало там — загадъчно отвърна възрастната жена.

— Разкажете ни, моля ви — каза Дебра.

— Това е безумие — обади се Батсън. — Според мен е излишно да седим тук и…

— Трябва да проверим, всяка възможност — тихо го прекъсна Хокинс. — Ако не искаш да слушаш, можеш да си излезеш.

— Ще я изслушам — неохотно отстъпи геологът.

— Продължавайте — обърна се майорът към Пенкак.

Тя седна с въздишка и за кратко помълча. Когато започна, дрезгавият й глас бе толкова тих, че Фран се наведе напред, за да я чува сред тътена, носещ се откъм сондата на сто метра от тях.

— Транссибирската железопътна линия била завършена през 1906 година. Дълга шест хиляди и четиристотин километра, тя осъществявала връзка с навярно най-самотното място на земята. Сибир е голям колкото половината Съединени щати, а през първото десетилетие на века имал далеч под един милион души население. На 30 юни 1908-а, малко след седем сутринта местно време, пътниците във влака видели нещо огнено да разсича небето и да изчезва под северния хоризонт. Последвала експлозия. В търговския пункт Ванавара на петдесет и девет километра от епицентъра — най-близкото населено място — ударната вълна съборила сградите, а хората на открито получили радиационно облъчване. На мястото на самия удар дърветата били унищожени и отхвърлени в кръг от десетки километри. Загинали цели стада елени. Пет часа след експлозията уредите в Лондон регистрирали ударната вълна във въздуха — след като вече била обиколила света два пъти. Не обърнали сериозно внимание на това до вечерта, когато на изток в небето се появил странен яркочервен отблясък. В продължение на два месеца нощното небе над Англия — а всъщност и над цяла Европа — било много по-светло от нормалното. И все пак никой не направил веднага връзка със случилото се в тунгуската тайга. Самото място не било официално проучено цели двайсет години. Спомнете си, че това е бурно време в руската история. Трябва също да проумеете отдалечеността Сибир. Това е най-затънтеното място на земята. Безкрайна борова гора, растяща във вечния сняг. Можете да пътувате хиляди километри, без да забележите промяна в пейзажа. Ужасно е!

Повишаването на гласа на Пенкак и странното й вълнение изненадаха Фран.

— Говорите така, сякаш сте били там.

— Била съм. През 1965-а посетих тунгуската тайга като член на международен екип за проучване на мястото. Макар и петдесет и седем години след експлозията, самата точка на удара не беше открита. Виждаха се старите дървета, повалени навън от кръга, а сред тях бяха поникнали нови.

Тя въздъхна.

— За пореден път твърдят, че експлозията била предизвикана от метеорит. Този път обаче няма кратер. Ето защо обясняват, че метеоритът се взривил във въздуха. Ледът в метеоритната глава бил подложен на пренагряване и се пръснал преди да достигне земята… Глупци! — Пенкак поклати глава. — Какъвто и да е лед би се стопил малко след навлизане в атмосферата. Удивително е как се мъчат да натъпчат данните в решението, вместо да намерят решение, което да отговаря на фактите.

— И какво открихте? — попита Хокинс.

— Открихме следи от въздушна ядрена експлозия. Според мен равна на взрив с мощност трийсет мегатона. Това е десет пъти повече от бомбата, унищожила Хирошима. В съответстващите на 1908 година пръстени на дърветата в периферията на експлозията открихме следи от радиоактивния изотоп цезий сто трийсет и седем. Не намерихме никакъв кратер. Всъщност дърветата в самия център на взрива все още бяха изправени — ударната вълна се е разпространила навън оттам и е съборила дърветата в концентрични кръгове. Заради вечната замръзналост беше невъзможно да направим сондажи с инструментите, с които разполагахме. Но въпреки всички факти моите колеги се съгласиха, че било комета. С изключение на руснаците. Самите те не казаха нищо. Имаха си свои собствени теории.

— Какви по-точно? — попита Хокинс.

Пенкак се изправи, отиде до кафемашината и си наля една чаша. Фран улови погледа на майора и беззвучно, само с движение на устните го попита: „Какво мислиш?“ В отговор той сви рамене и посочи ухото си: „Слушай“.

Пенкак отпи от кафето си и продължи:

— Руснаците са странен народ. Ние гледаме с пренебрежение на техническите и научните им постижения, но те се справяха извънредно добре, като се има предвид системата, нетърпяща напредничавото мислене. Руснаците винаги силно са се интересували от тунгуската тайга — особено в годините след Великата отечествена война. През 1946-а, когато видя случилото се с Хирошима и Нагасаки, Григорий Казаков заяви, че експлозията в тунгуската тайга трябва да е била ядрена и предположи, че е предизвикана от взривил се ядрен двигател на космически кораб. Според него откритите в района следи от желязо били парчета от корпуса на кораба. Другите открити там метали били от комуникационната му система. Той обоснова теорията си с факта, че избухналият във въздуха космически кораб не би оставил кратер и би предизвикал ефекта, наблюдаван в района. През 1959-а професор Феликс Зигорски, специалист по аеродинамика от Московския авиационен институт, също заяви, че експлозията трябва да е била ядрена. — Тя хвърли поглед към Лам. — Навярно знаете, че Феликс ръководеше руската група, която през шейсет и пета дойде с нас в Сибир. По-късно той беше един от хората, отговарящи за подготовката на техните космонавти. Чак до смъртта си преди четири години той продължаваше категорично да твърди, че в небето над Русия е прелетял извънземен космически кораб. Коркоров, руски авиационен инженер, разгледа тунгуския инцидент под нов ъгъл. Той проучи сведенията на очевидците за пресеклия небето обект и заключи, че се е намирал под управление на разумни същества. Неговите изчисления показват, че преди експлозията обектът е намалил скоростта си до около 0.6 километра в час, което означава, че навярно са се опитвали да се приземят — скоростта на метеорита би продължила да се увеличава и би била много по-висока. Освен това той използва различните описания, за да начертае траекторията на обекта, и се оказа — ако може да се вярва на описанията от 1908-а, разбира се, — че преди да се взриви, той е направил значителна промяна на курса си.

— Малко съм объркан — рече Хокинс. — Какво общо има експлозията от 1908-а с онези кратери, които според вас са поне на пет хиляди години?

Пенкак го изгледа за няколко секунди.

— Предполагам, че ги свързва вероятността нещото в Скалата да се е опитало да установи контакт с обекта в тунгуската тайга. Очевидно всички те са част от някаква извънземна система. Струва ми се, че когато довършим тунела и се изправим лице в лице с онова, което е там долу, ще разберем що за система е това.

— Освен ако първо не установим контакт с него — вметна Дебра.

— Не това ме кара да смятам, че си имаме работа с извънземни — отвърна Пенкак.

— А какво? — с очевидно смущение попита Хокинс.

— Честотата на първото съобщение от Скалата. Четиринайсет цяло и двайсет мегахерца, нали така?

Лам отвори папката пред себе си и провери.

Точно така.

— Зигорски проучи материал, открит на всички места в бившия Съветски съюз, за които има данни за посещение на НЛО. Нарече го „ангелска коса“. Става дума за метални игли с дължина от двайсет и един до двайсет и три сантиметра, огънати по странен начин. Иглите са били изключително тънки и обикновено са се разпадали малко след забелязването им. Използвани като антени, игли с дължина двайсет и един сантиметра биха могли да предават и приемат на честота около четиринайсет цяло и двайсет мегахерца.

— Кога и къде са били открити тези игли? — попита Лам.

— В края на 60-те и началото на 70-те години Зигорски проучи няколко съобщения от територията на целия Съветски съюз.

— Може да са ги използвали в руските ВВС — предположи Хокинс. — За да насочват противниковите радари на други честоти. Възможно е самите НЛО да са били експериментални самолети. Както нашият изтребител „Стелт“ в продължение на няколко години беше забелязван на Запад преди военновъздушните сили да направят информацията за него публично достояние.

— Възможно е — каза Пенкак. — Не зная. Но ми се струва изключително интересно, че става дума за същата честота, като използваната от Скалата. Освен това ангелска коса е откривана и на посещавани от НЛО места в Съединените щати.

— Значи сега пък си имаме НЛО — подхвърли Батсън. — И праисторически ядрени експлозии, наред с онази от 1908-а в Сибир. Хайде стига сме фантазирали.

Лам се изправи.

— Добре — засега това е достатъчно. Имаме много теории, но нито един действителен отговор. Поисках разрешение да излъчим съобщение до Скалата. Още не съм го получил, но ако ни позволят, искам вие да измислите какво да съдържа то. Не трябва да е заплашително, нито пък информативно. Основното е да разберем дали изобщо можем да комуникираме. Ясно ли е?

— Ясно — отговори от името на цялата група Хокинс.