Робърт Дохърти
Скалата (22)

Руснакът IV

100 км североизточно от Волгоград, Русия

22 декември 1995 г., 22:00 ч. местно време

22 декември 1995 г., 18:00 ч. по Гринуич

Руснакът повърна край пътя. Стомахът му се гърчеше в болезнени спазми. Останките от военния пакет със студена храна, която беше изял привечер, ясно изпъкваха на белия фон на снега. Той се изправи и си наложи да отблъсне болката. Усещаше я, но не й позволяваше да го овладее. Болестта се развиваше по-бързо, отколкото бе предполагал. Той бавно се върна при камиона и извади едромащабните военни карти на района.

Провери местонахождението си и после изчисли още колко му остава до края. Не беше преценил правилно степента на радиационно отравяне, но по отношение на скоростта си на придвижване не бе допуснал сериозна грешка. Трябваше да стигне до целта си след един ден, плюс-минус шест часа. Прибра картите и бръкна в раницата си, за да извади болкоуспокоителни. Изсипа в шепата си няколко хапчета и с огромно усилие ги преглътна.

Тромаво се качи в кабината и запали двигателя. Намираше се в края на пустошта, която се простираше до североизточните граници на Волгоград, известен преди на света като Сталинград. Струваше му се подходящо този град — място на най-голяма проява на воля от страна на съветския народ по време на Великата отечествена война и толкова нехайно преименуван от управниците — да е първият от плана му.

Погледна през прозореца. Пред него в умопомрачителна безбрежност се простираше километър след километър борова гора. Там лежеше целта му, скрита под камуфлажи, сред гори и блата. Когато я унищожеше, постъпката му със сигурност щеше да ги накара да осъзнаят какво са направили със сина му и с всички други. Имаше дълг към всички онези, които се бяха заклели да защитават Майка Русия и чиято вяра бяха унищожили, плюейки върху достойнството им.

Камионът потегли хрущейки в пресния сняг, покрил предишната нощ стария дърварски път. За миг погледът му се отмести от мътното отражение на предните фарове по пътя към старата снимка, която бе залепил на таблото. Младежът в строга военна униформа с гордо закачени на гърдите пилотски криле му се усмихваше. За миг руснакът затвори очи — този път болката идваше от по-дълбоко място, отколкото болката от радиацията — и после ги отвори, за да се съсредоточи върху пътя.