Робърт Дохърти
Скалата (24)

Предложението

Другата страна

Редицата от столове ги подканваше и Хокинс, Тускин и Леви бързо заеха местата си, последвани по-бавно от Пенкак, Фран и Батсън. Стаята помръкна и се появиха трите точки светлина. Средната незабавно се уголеми и в главата на Хокинс се разнесе глас.

„Ще ви изслушаме.“

Майорът заговори пръв.

— Върнахме се с предложение на добра воля.

„Проява на добра воля ли е насилието при един от нашите предаватели, така че ни принуждавате да го затворим?“

За изненада на всички отговори Пенкак.

— Хайде да сме откровени един с друг. Правителствата ни не са в състояние да реагират бързо — особено в най-удивителния момент в историята на нашия вид. Те все още се чудят как да отвърнат. Ние сме тук, за да ви докажем, че като вид сме достойни да бъдем закриляни и че някой ден расата ни ще е достойна за членство в Коалицията.

„Как ще ни го докажете?“

— Ще върнем откраднатата ядрена бомба — отвърна Хокинс. — Двойника на онази, която унищожи вашия предавател в купола Вредефорт. Вие казахте, че липсата на бомбата е важен факт. Следователно връщането й също е важно.

Червената и синята светлинни неочаквано се уголемиха и запулсираха. Като че ли разговаряха помежду си, но не се чуваше нищо, докато страничните точки се върнаха в нормалното си положение. Говорителя отвърна:

„Защитника не е впечатлен. Защитника отбелязва, че различните ви общности притежават хиляди ядрени оръжия и всички те са в състояние да нанесат вреда на отбранителната ни система.“

— Все пак трябва да започнем отнякъде — възрази Хокинс.

„Имали сте цели поколения, за да започнете“ — посочи гласът.

— На нашите правителства им е трудно да повярват, че всичко това се случва в действителност — намеси се Фран. — Те не искаха да дойдем тук и да разговаряме с вас, докато не получат по-убедителни доказателства. Вие не им дадохте време за това. Тъкмо вашият срок предизвика събитията при тунгуския портал. Казвате, че на Коалицията са й трябвали шестстотин години, за да реагира на атаката на Рояка. И в същото време ни давате само двайсет и четири часа. Трима от четиримата, чиито имена сте включили в руския списък са мъртви, защото се опитаха да дойдат при вас. Тази саможертва трябва да ви говори нещо. Фактът, че всички ние, които сме тук, жертвахме всичко, за да дойдем при вас и да ви направим това предложение, и че сме готови да дадем живота си, за да върнем другата бомба — това би трябвало да ви говори нещо. Вашият Защитник със сигурност може да разбере значението на една раса, чиито индивиди са готови да се жертват за общото благо. А ние сме индивиди — не сме като Рояка, с който воювате. Най-ценното за всеки един от нас е животът ни. И все пак ние сме тук и ви предлагаме този живот. Трима от нас вече се разделиха с него. Ако това не е достатъчно, не можем да ви дадем нищо повече.

Последното изречение сякаш увисна във въздуха. Накрая, след цяла минута очакване, отекна гласът на Говорителя.

„Имате дванайсет часа. В окончателното си решение ще вземем предвид какво ще се случи през това време.“

Трите точки светлина започнаха да избледняват.

— Почакайте! — извика Хокинс.

Полуизчезнали, точките замръзнаха.

„Какво има?“ — попита Говорителя.

— Какво е станало с морските пехотинци, които минаха през портала в Ейърс Рок?

„В безопасност са. Ще ви позволим да ги видите и ще ги оставим да се върнат на изходната си позиция.“

— Ами Дон Батсън?

„Какво Дон Батсън?“ — отвърна гласът.

— Къде е той? Мина през портала в Ейърс Рок заедно с нас, но изчезна, когато се срещнахме с подполковник Тускин.

„Настоящото местоположение на Батсън е неизвестно. Ще го потърсим.“

— Има ли някакви други портали освен Ейърс Рок, през които можем да се върнем на Земята?

„Тунгуският портал е затворен само временно. Можем отново да го отворим.“

Хокинс погледна към Тускин, който поклати глава.

— Охраняват го. Никога няма да успеем да се промъкнем.

— Хм, не можем да се върнем и през Ейърс Рок. — Майорът насочи вниманието си обратно към светлината. — Има ли някакъв друг начин да се върнем на Земята освен през Ейърс Рок и тунгуската тайга?

„Защо не можете да се върнете през Ейърс Рок или тунгуската тайга?“

— Защото минахме през тях без разрешението на нашите правителства — отвърна Хокинс. — Вече ви го казахме.

„Щом не работите в съгласие с правителствата си, как ще откриете липсващото ядрено оръжие?“

— Ще потърсим хората, които знаят къде е — поясни майорът.

„Къде са тези хора?“ — попита Говорителя.

— Първият, когото трябва да намерим, се намира в югозападната част на Русия — отговори Тускин.

— Нуждаем се от вашата помощ — каза Пенкак. — Ще направим всичко по силите си, но ако ни помогнете, шансовете ни за успех ще са много по-големи.

Червената точка проблесна, незабавно последвана от другите две. Хокинс ги наблюдаваше, омаян от играта на багрите. Това продължи половин минута, после страничните светлини замръзнаха.

„Защитника не вярва, че си струва да си губим времето с това. Посредника смята, че трябва да ви се даде шанс — вие имате волята, но не и средствата да постигнете задачата, която сте си поставили. Решителната дума е моя. Ще ви окажем известна подкрепа. Плъзгачът, с който дойдохте дотук, ще ви пренесе през тунгуския портал. Порталът ще бъде програмиран да пропуска единствено него. Когато преминете, ще можете да го насочвате накъдето желаете. Плъзгачът има… — Говорителя замълча за миг, после продължи, — за вашите цели на повърхността на планетата ви, на практика неограничен обхват на действие при висока скорост. Той не може да бъде засечен от сензорните системи на вашата раса, тъй като лети ниско и използва физическите особености на терена, за да избягва визуалното и електронното разузнаване.“

В стената на стаята с плъзгане се отвори малка врата и звукът привлече вниманието на Хокинс. Вътре лежаха две големи черни кутии.

„В тези контейнери има персонални оръжейни системи, използвани от хуманоидните членове на коалиционните космически сили. Ще ви ги заемем, за да помогнем на опита ви. Оръжията са плазмомети. Те ще унищожат всичко, до което се докосне лъчът. Натискът на спусъка определя силата на самия лъч. Телесните брони ще ви предпазят от повечето индивидуални оръжия, разпространени на вашата планета. Действат също като камуфлаж. Вашите военни ще разберат как да ги използват. Ако някой от вас иска да остане тук, докато другите търсят бомбата, тази и останалите стаи в комплекса ще бъдат на ваше разположение.“

Цветовете изчезнаха. Стаята остана тъмна за миг, после вратата на асансьора с плъзгане се отвори и обля помещението в светлина. Отдясно на асансьора се отвори друга, до този момент невидима врата и зад нея се показа коридор.

— Ако минем през тунгуския портал, ще получим доста горещ прием — отбеляза Тускин.

— Нямаме никакъв избор — отвърна Хокинс.

— Мисля, че този плъзгач едва ли ще е уязвим за вашите хора край портала — каза Пенкак.

— Те изглеждат доста уверени, че знаем как да го управляваме — рече Фран. — Не ми харесва фактът, че ни казаха, че не знаели къде е Дон. Досега разбираха всеки път, щом някой минеше през портала, и знаеха къде се намира.

— Да, но е възможно да е така, защото порталите бяха активирани — отвърна Леви.

Фран поклати глава.

— Има нещо повече от онова, което можем да видим. Според мен Дон е видял или е разбрал нещо, което не е трябвало да разбира.

— Какво? — попита Хокинс.

Фран сви рамене, неспособна да се отърси от тревогата си.

— Какво ще правим сега?

Тускин отвори капака на една от черните кутии.

— Вижте това!

Хокинс отвори другата и заразглеждаха съдържанието им. Оръжието беше изненадващо късо — сив пистолет с тъпа цев. Майорът го извади и се опита да открие предпазителя. Очевидно такъв нямаше — имаше само спусък. Бронята представляваше сребристо трико, прекалено тънко на вид, за да изпълни функцията, за която им бе разказал Говорителя. Хокинс го облече. Оказа се прекадено голямо и той трябваше да навие ръкавите и крачолите нагоре. Очевидно хуманоидните войници на Коалицията бяха по-едри от него. Когато погледна към Тускин, който беше направил същото, с изненада видя, че трикото на руснака от сребристо е станал почти бяло като стената зад него.

— Променя се в зависимост от околната среда — отбеляза Фран. — Като хамелеон.

— Сега сме много по-добре, отколкото бяхме преди — рече Хокинс. — Може би дори вече имаме шанс.

— Защо ни помагат толкова? — попита Фран.

— Изобщо не ни помагат толкова — възрази майорът. — Това, че ни заемат кораба и тези две оръжия, е все едно бълха ги ухапала — разбира се, ако при тях има бълхи. Ако наистина искаха да ни помогнат, щяха да минат през порталите и да се покажат.

— Това е изпитание — каза Леви. — Ако не успеем да се справим сега, не си струва да се занимават с нас. Ако бяха минали през портала, щеше да е много лесно. Струва ми се, че се опитват да разберат какво всъщност представлява нашата раса и на какво сме способни.

— Смяташ, че всичко това е изпитание, така ли? — попита Хокинс. — Инсценировка?

— Да, но освен това смятам, че искат да успеем — отвърна Леви.

— Не са казали такова нещо — възрази Хокинс.

— Но действията им го показват — каза Леви.

— Но все пак можеха да ни помогнат малко повече — отбеляза Тускин.

— Тук нещо не е наред — рече майорът и отпусна плазмомета. В някои отношения беше прекалено лесно, в други — прекалено объркано. — Мисля, че Дебра има право — това не е каквото изглежда на пръв поглед. Дори не съм сигурен, че вярвам в разказа им за Рояка. Може би по този начин просто скриват нещо друго.

— Хайде да погледнем плъзгача — каза Пенкак, слагайки край на предположенията. — Истина или не, ние все пак трябва да открием бомбата. — Влязоха в асансьора и мълчаливо се изкачиха на повърхността.

В пещерата се качиха по рампата във въздухолета. Вратата към предната му част сега бе отворена. В кабината имаше две седалки. Хокинс седна на едната, Тускин зае другата. Останалите от групата се събраха зад тях. Пред седалките имаше два големи видеодисплея, показващи гледката напред. По-малки екрани отстрани показваха какво става отдолу, отзад и от двете страни на плъзгача.

Контролният пулт беше изключително прост. Между двете седалки имаше видеоекран с нещо, което трябваше да е карта на непосредствената околност на повърхността на планетата.

— Това трябва да е тунгуският портал — каза Хокинс и посочи към малка точица, която проблясваше на екрана. Показалецът му се плъзна към светещ в червено правоъгълник вписан в по-голям черен квадрат. — Това червеното трябва да е плъзгачът, а черното — сградата, в която се намираме.

— Защо няма надписи? — зачуди се Фран.

— В Коалицията сигурно има толкова много езици, че са опростили всичките си системи за управление така, че да позволяват логично изобразяване със символи — отвърна Леви.

— Мисля, че можем да се справим с това — каза Хокинс и поясни на всички: — Подполковник Тускин знае къде държат руския генерал, който е продал двете бомби. Възнамеряваме да идем там, да го хванем и да го накараме да проговори. Не знаем какво са успели да измъкнат от него руските служби, но каквото и да е то, те нямат желание да ни го съобщят.

— Мисля, че не е необходимо всички да участват — обади се Тускин. — Струва ми се, че малката група ще е много по-ефикасна от голямата.

— Имаме само две брони — прибави Хокинс. — Ние ще се справим с това. През това време всички вие останете тук и се опитайте да научите колкото можете повече. Ще се върнем максимално бързо.

— Първо трябва да се погрижите за морските пехотинци — напомни Пенкак.

Хокинс кимна.

— Аз ще се заема. — И излезе навън. Изтекоха десет минути, докато се върне и съобщи: — Минаха обратно.

След като Пенкак, Фран и Дебра слязоха от плъзгача, Хокинс погледна Тускин. Руснакът кимна. Майорът се наведе напред, постави показалеца си над блестящия зелен бутон със стрелка нагоре и отбеляза:

— Това може да е и за катапултиране на седалките, нали знаеш.

Тускин сви рамене.

— Все някога всички ще си идем.

— Типично руска позиция — отвърна Хокинс и натисна бутона. Плъзгачът се издигна, а когато майорът го пусна, остана на тази височина. Той натисна бутона със стрелка напред и поеха към отварящите се врати на хангара. На екрана входът профуча покрай тях и те се озоваха в пустошта, понесли се към черния блясък на портала към тунгуската тайга.