Робърт Дохърти
Скалата (16)

Въпроси

Ейърс Рок, Австралия

22 декември 1995 г., 19:00 ч. местно време

22 декември 1995 г., 09:30 ч. по Гринуич

Щом изумените викове спряха, Фран и Батсън настаниха Ричман в телената клетка и тя се издигна. Настъпи мълчание. Всъщност никой нямаше какво да каже.

— Може би сега са в тунгуската тайга — предположи Батсън.

Фран се замисли.

Възможно е. Но може и да са там, където Ричман е прекарал осемте часа.

— Той каза, че не помни да е бил някъде — възрази геологът.

— Това не означава, че не е бил някъде. Означава, че просто не си спомня — отвърна Фран.

— Тя направо ги всмука — удиви се Пенкак, застанала на почтително разстояние от Стената.

— Какво според вас представлява тя? — попита я Фран. — Продължавате ли да смятате, че е врата?

— Разбира се — отвърна Пенкак. — Но врата към какво? Не мисля, че е пряка връзка с тунгуската тайга. Може да са в Метеоритния кратер. Или в Южна Америка. Или пък още по-надалеч. Кой знае? Просто трябва да почакаме, докато се върнат. Всъщност смятам, че може да е нещо повече от врата.

— Май сте съвсем сигурна, че ще се върнат — отбеляза Лам и я изгледа подозрително.

— Като изключим раната от руснаците, войникът мина през нея невредим. Няма причина да мислим, че силата, която стои зад тази Стена, е злонамерена.

Лам се обърна към Томкинс.

— Искам колкото е възможно по-скоро да вкарате вътре камера с дистанционно управление. Разбрахте ли ме?

— Тъй вярно, сър. — Томкинс прошепна нещо в микрофона си и кабелът започна да се движи. Няколко минути по-късно в дупката се появи голям стоманен куфар и с леко тупване докосна земята. Вътре беше екранът, който бяха използвали горе. Томкинс бързо сглоби всичко, постави макарата с фиброоптичния кабел до Стената и докладва:

— Готово, сър.

Фран се намръщи. Не бе сигурна, че идеята е добра, но не можеше да обоснове инстинктивното си усещане с нищо конкретно и чувстваше, че Лам не е в настроение да приема възражения.

— Действай — нареди той.

Томкинс бавно разви макарата и оптичният кабел с малка камера отпред се заизвива по пода, камерата докосна чернотата и бавно се стопи в нея… после Стената внезапно проблесна в бяло. Кабелът започна да се размотава по-бързо, отколкото можеше да го следи окото, и накрая изчезна, като повлече и екрана и куфара. Томкинс отскочи настрани и едва избегна прелитащия монитор. Всичко свърши за по-малко от половин секунда.

Томкинс невярващо зяпна Стената. Фран погледна Пенкак, чието лице както винаги не изразяваше нищо.

— Накарайте ги да спуснат клетката — заповяда Лам. — Трябва да разговарям по телефона.

След като той изчезна нагоре в дупката, Фран попита:

— Какво ще правим сега?

Батсън само поклати глава.

— Не зная.

Пенкак седна на скалния под до Стената и изпъна напред сакатия си крак.

— Ще чакаме. Предполагам, че сега инициативата е в техни ръце. — Възрастната жена кимна към Стената. — Които и да са те. Разбира се, и в ръцете на майор Хокинс и госпожица Леви.

— Мамка му — измърмори Батсън, отдалечи се от двете жени и седна в отсрещния край на кухината. Фран се приближи до него.

— Как си?

— Дон й хвърли подозрителен поглед.

— Добре.

Фран продължи да го наблюдава още няколко минути и накрая той не издържа:

— Какво? Защо ме гледаш така?

— Знам как е — отвърна тя.

— Какво как е? — изръмжа геологът.

— Поне не трепериш чак толкова силно — отбеляза Фран. Батсън я изгледа яростно.

— Задръж тези глупости за себе си.

— Успокой се. — Тя се пресегна и хвана ръката му в двете си ръце. — Всичко ще се оправи.

Известно време Дон продължи да гледа ядосано, после постепенно се отпусна и се облегна на гладко отсечената стена.

— Извинявай — прошепна той. — Просто ми е малко студено.

— Зная — отвърна Фран. — Вече ти казах, че самата аз съм го преживяла. Ще се оправиш.

Той вдигна очи към Стената.

— Не мисля.

Фран проследи погледа му.

— Аз пък мисля. Трябва.

 

 

22 декември 1995 г., 19:10 ч. местно време

22 декември 1995 г., 09:40 ч. по Гринуич

Лам нервно разтриваше челото си, но когато екранът се проясни и се появи президентът, се стегна и безстрастно го информира за събитията от последния час.

Президентът помълча няколко минути, извърнал очи встрани от камерата. Накрая погледна към Лам.

— Добре. Липсват двама души. Един от мъжете, които смяташе за загинали в тунгуската тайга, е излязъл от онова нещо. Сега вече със сигурност знаем, че е някакво транспортно средство, нали така?

— Да, сър.

— И не знаем къде са отишли онези двама души, които са влезли вътре откъм вашата страна?

— Не, сър. Пращат ми сателитните снимки на тунгуската тайга, но все така продължаваме да не знаем какво става под платнищата.

Президентът замислено забарабани с пръсти.

— Ако са при руснаците, лесно ще идентифицират Леви. А Хокинс знае прекалено много. — Той ядосано удари с длан по бюрото. — По дяволите, Стив, съвсем я оплескахме. Все още не знаем с кого или с какво си имаме работа. Имате ли някаква идея, ти или някой от хората при теб?

Лам поклати глава.

— Не, сър. Обмислям възможността да вкарам вътре камера със сателитен предавател. Може би ще успеем да получим сателитни снимки от другата страна.

— Смяташ ли, че Леви е руски агент? Че е знаела каква е тази Стена и че е използвала съобщенията за свои лични цели?

— Възможно е, сър — раздразнено сви рамене Лам. — Просто не зная.

— Ако зад всичко това стоят руснаците, защо им е да ни връщат Ричман?

— Не мисля, че биха го направили съзнателно. Може да е станала грешка. А може и да нямат нищо общо с това.

Президентът се замисли над думите му за няколко секунди.

— Ами Пенкак?

— Не е направила нищо открито.

— Нямаш ли някаква идея как действа тази Стена?

— Не, сър.

— Не разработваме ли нещо подобно?

— Не, сър.

— Даже в перспектива?

— Не, сър.

— И нямаме разузнавателна информация, че някой друг може да притежава такова нещо?

— Не, сър.

— Добре. Ами руснаците? Нещо за придвижването на флота?

— Заел е позиция на юг оттук, сър. Просто си стоят там. Притеснявам се, че ако наистина не са зад всичко това, могат да се опитат да направят нещо в отговор на разузнавателната ни акция в тунгуската тайга.

— По дипломатическите канали не съм получил нищо по въпроса — отбеляза президентът. — Или не са идентифицирали двата трупа като на американци, или имат причина да си траят. При всичките проблеми, които си има със собствения си парламент, Памаров не може да си позволи да мъти водата. — Той погледна бележките върху бюрото си. — Нещо за втората бомба?

— Не, сър. Абсолютно нищо.

— Пращането на онези хора в тунгуската тайга беше грешка, Стив. Също и това, че си оставил Леви и Хокинс да влязат вътре. Повече грешки не трябва да има. Екранът помръкна.