Робърт Дохърти
Скалата (2)

Началото

Куполът Вредефорт, Южна Африка

17 декември 1995 г., 03:15 ч. местно време

17 декември 1995 г., 01:15 ч. по Гринуич

С всеки изминат километър Томи Медуба усещаше как в гърдите му се надига смъртоносна сила. Лона се беше облегнала до него, напяваше името му и нашепваше за воини и мъст. Потта бавно се стичаше по тялото му и капеше по пода на камиона. Кръвта отекваше в слепоочията му и заглушаваше рева на двигателя.

Лона го бе търсила и предишния ден го намери в канала, покрит с мръсотия, пот и кръв. Брат му беше мъртъв и той нямаше други роднини, затова си купи осем кашончета бира и се помъчи да изличи действителността. Лона и Набакту му предложиха друг път — пътя на война, който да отмъсти на убийците.

Наркотиците, които му бе дала, бяха направили нещо с тялото му. Никога не се беше чувствал така. Почти не усещаше друсането, докато камионът се бореше с черния път, водещ към задния вход на мината, но затова пък ясно усещаше дланта на Лона върху ръката си. Искаше му се да не вижда напрегнато втренчените й в него тъмни очи и да не чува думите, които му шептеше. Той плъзна поглед по каросерията и се загледа в големия сандък по средата, но очите му отново срещнаха нейните и ушите му пряко волята му се заслушаха.

— Скоро ще си най-великият воин. Името ти ще се повтаря по земята с най-дълбоко преклонение. Ти си човек — не звяр. Трябва да умреш от човешка смърт, а не да лежиш на улицата като куче. Трябва да отмъстиш за брат си.

Някаква малка част от мозъка на Томи искаше да мисли, но не успяваше. Чу се изскърцване на спирачки и камионът спря. Брезентът се отметна на фона на нощното небе се очерта силуетът на огромен мъж, обичен в роба — Набакту.

 

 

— Време е да вървим. — Лона се наведе към Томи, вдигна нещо пред лицето му и той почувства внезапен прилив на енергия.

Премести поглед от Лона към Набакту. Очите им бяха впити в него — искаха да тръгва. Той се изправи и слезе от камиона.

Охраната на входа не следеше особено внимателно какво става навън и това беше логично. Управляващите бяха загрижени за това, което можеше да се изнесе от мината, а не за онова, което можеше да се внесе. Подредените на дълга опашка покрити с прах работници, излизащи като молци от дванайсетчасовата си смяна под повърхността, бяха подлагани на пълно претърсване от страна на пазачи със студени ръце и безизразни очи. Сложили си гумени ръкавици, от време на време те проверяваха анусите на случайно избрани мъже. След първата редица пазачи, които търсеха скрито злато, имаше още една, която контролираше първата. А над втората редица бяха монтирани видеокамерите, които пък се наблюдаваха контролиращите. И цялата предпазливост също бе логична, защото тази беззъба паст на по-малко от сто и трийсет километра югозападно от Йоханесбург водеше към безкрайната спирала от шахти във вътрешността на пълната със злато и уран скала.

Томи работеше тук от осем години, по шест дни в седмицата, на дванайсетчасови смени — достатъчно дълго, че да забрави всякакво друго съществуване преди мината. Той сподави омразата си и се помъчи да не гледа към пазачите, покрай които минаваше на влизане. Нямаше значение и фактът, че повечето от тях бяха чернокожи. Някои от същите тези пазачи бяха пребили брат му до смърт преди два дни, след като открили в маншета на панталона му парче скала. Независимо, че би могло да е попаднало там случайно. Независимо че в него не бе имало злато. Според правилото навън не трябваше да излиза нищо, което не е влязло вътре. После бяха изхвърлили трупа на брат му в една от изоставените шахти, където хвърляха и всички други трупове. Това, че пребилите брат му до смърт пазачи бяха коса^[1], за Томи имаше огромно значение — те бяха любимците на АНК^[2] и смяната на правителството не бе променила почти нищо в мините. Племето сото, към което принадлежеше той, работници, мигрирали от Лесото, продължаваше да страда в ръцете на надзирателите.

Нощта и денят не означаваха нищо в черните дупки на мините. Поставените в решетки електрически крушки, висящи по скалния таван, хвърляха мътна светлина върху тъмните потящи се тела на застъпващите на работа, които се тътреха напред. Смяната им започваше в три, но не им се плащаше за времето, необходимо им, за да стигнат до забоите — стрелката отмерваше единствено тежкия труд на ръцете им.

Томи Медуба се обливаше в пот, докато бавно караше малкия електрокар от дясната страна на двойните релси. Намираше се на приземното равнище, водещо към огромния елеватор, който щеше да спусне електрокара и четирийсетимата работници в глъбините. Томи обаче не се потеше толкова от застоялия въздух и парещата жега, а защото това щеше да е последната нощ от живота му.

Никой от пазачите не му обърна внимание. Платформата започна да се спуска — отначало с леко подрусване, след това с постоянни тласъци. От четири страни ги заобикаляха влажни скални стени. След двайсет и четири минути с постоянна скорост от повече от сто и четирийсет метра в минута стигнаха, като на два пъти сменяха елеваторите и минаваха по хоризонтални тунели, които ги отдалечаваха още по на югозапад. На повече от три и половина километра под земята. Право в сърцето на най-богатото златно и ураново находище в света: Червената жила, съкровище, скрито под тайнственото геологично образувание, известно като „купола Вредефорт“

Никога не бе копана мина толкова надълбоко и директно под самия купол. Но по-горните пластове бяха изчерпвани в продължение на повече от сто години, което караше инженерите да продължават все по-надолу в земните недра в търсене на своите минерални богове. Червената жила бе достигната преди по-малко от три години и вече беше дала две хиляди тона златни кюлчета и засекретено количество уран.

 

 

Златото и уранът бяха горивото, което движеше южноафриканската икономика, а Томи бе пронизващият връх на план, целящ да спре тази машина и да привлече вниманието на управляващия АНК. Той хвърли поглед към обемистия метален контейнер, поставен върху малката каросерия. Върху него на английски, банту и африкаанс пишеше: „ЗЕМЕКОПНА ТЕХНИКА“.

Беше толкова лесно, че дори замъгленият от дрогата мозък на Томи изпита определена еуфория от безпрепятственото влизане. Набакту му бе казал, че ще стане лесно. Милата, скъпата Лона му го беше шепнала на ухото, докато обладаваше тялото и ума му. И се оказаха прави.

Платформата най-после спря. Докато бавно потегляше, Томи сподави истеричния си импулс да се разсмее на затъпелите мъже от двете му страни. На по-малко от двайсет метра ги очакваше скална площадка с три мрачни отвора. От тези дупки по въжетата нагоре всеки ден се изкачваше богатство, което би накарало повечето от държавите в Третия свят да се разплачат от завист.

Докато другите работници изчезваха в различните тунели, той спря електрокара. После слезе, заобиколи го отзад и отвори капака. Набакту беше направил всичко колкото е възможно по-лесно, но Томи все пак се колебаеше. Червеят на страха се размърда под лъжичката му, ръката му увисна над червения бутон. През мъглата на наркотика и мириса на секс част от ума му се разбунтува.

 

 

На деветнайсет километра оттам, на склона над долината Уитуотърсранд, Камил Набакту премести мастиленочерните си ириси от флуоресцентния циферблат на евтиния си часовник „Мики Маус“ към Лона.

— Вече е долу.

Двамата бяха приклекнали в храсталак от мършави криви дървета, които никога не бяха виждали достатъчно вода, също както народът на Набакту не бе виждал свободата от април 1652 година, когато белите за първи път бяха стъпили в южния край на Черния континент. През април и май 1995-а, когато белите изненадващо предадоха властта, те се бяха надявали, че положението ще се промени, но от тяхна гледна точка — натъпкани в колибите сред другите племенни малцинства — не се беше променило почти нищо. Всъщност фактът, че онзи, който в момента управляваше в Претория, бе чернокож, правеше всичко още по-вбесяващо.

— Той е слаб човек — каза Лона. — Трябваше да ме оставиш аз да го свърша.

— В мините не се допускат жени — търпеливо отвърна Набакту. Бяха водили този спор стотици пъти. Той отново погледна часовника си. Надяваше се, че Томи вече е долу. В противен случай положението съвсем скоро щеше да стане ужасно.

Двайсет мъже бяха загинали, за да измъкнат злато за бомбата — един от тях беше братът на Томи. Отне им година, за да съберат достатъчно. И сега бяха изправени пред крайния резултат от тази кръв.

— Трийсет секунди.

 

 

Мислите му се щураха, опипваха различни възможности. Томи дръпна ръката си от червения бутон и въздъхна облекчено. После разтърси глава в опит да проясни мъглата от демони, които се носеха из ума му. Очите му сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Знаеше, че във всички случаи е мъртъв. Не можеше да се качи горе. Пазачите щяха да го питат защо не е на работа. Не можеше и да влезе в някой от тунелите и да заеме обичайното си работно място, защото рано или късно някой щеше да се зачуди какво има върху каросерията на изоставения електрокар и когато провереше, щеше да настъпи истински ад.

Тихо прещракване привлече вниманието му и той погледна надолу. Очите му се разшириха още повече, когато видя, че червеният бутон сам потъва в металната пластина.

Томи не успя да види как пластмасовият бутон стига до долу — той се превърна в малко петно молекули, изпарили се от ядрения взрив, проблеснал в скалните недра, които на свой ред се стопиха и потекоха.

 

 

Земята потръпна. Набакту погледна Лона и после отново върна очи към мастилената чернота на нощта. Беше очаквал нещо повече. Но все пак взривът бе на повече от три километра под земята.

— Да вървим. — Той я хвана за ръка и се затичаха по същия път, по който бяха дошли преди часове. Към камиона, в който двамата очакващи ги мъже ги засипаха с въпроси. Нима това слабо земетресение беше всичко? Къде бе облакът?

Набакту им заповяда да млъкнат и камионът бързо потегли към предградията на Совето, за да се скрият сред стотиците хиляди, наблъскани в мръсните бараки.

 

 

А на повече от три километра под купола скалата бавно, много бавно изстиваше и отново се втвърдяваше. И микроскопичните частички чужда материя, представлявали преди човешки същества, се сливаха с минералите и камъка.

 

 

Космически комуникационен център, Обект 14

В околностите на Алис Спрингс, Австралия

17 декември 1995 г., 13:30 ч. местно време

17 декември 1995 г., 04:00 ч. по Гринуич

Слънцето изгаря пясъците край Алис Спрингс. Невероятната горещина кара светлината да трепти и да се пречупва. Аборигените, единствените местни обитатели на австралийската пустош, се адаптирали към суровата си среда в продължение на стотици поколения. Животът за тях представлявал търсене на вода и храна.

Австралия е най-старият, най-плоският и най-сух континент, еднакъв по големина с континенталната част на Съединените щати. Смята се, че аборигените са били тук повече от трийсет хиляди години. През цялото това време те били напълно изолирани от останалия свят. Древните египетски царства, Рим, Средновековието, Възраждането, индустриалната епоха — всичко идвало и си отивало, а аборигените оставали все същите чак до пристигането на белия човек.

Когато първите аборигени пристигнали в Австралия, централната част на континента била плодородна, изцяло покрита с буйни джунгли и блата. Днешният Ред Сентър се оформил приблизително преди десетина-двайсет хиляди години, когато световният климат се променил и земята изсъхнала. Много растителни и животински видове измрели и били унищожени от суровата среда, но аборигените се адаптирали и оцелели.

Капитан Кук стигнал в Ботани Бей през 1770 година. Изминал още цял век преди първият бял човек да успее да прекоси Ред Сентър от Аделаида на юг до Даруин на север. В този процес мнозина бели загубили живота си, скитайки се сред пустините в отчаяно търсене на вода и убежище от жестокото слънце.

В края на деветнайсети век между Даруин и Аделаида била установена телеграфна връзка и по средата на континента бил създаден град Алис Спрингс, за да служи като телеграфна станция по линията. На хиляда и шестстотин километра от морския бряг и на осемстотин километра от най-близкия град, Алис Спрингс навярно е най — изолираният град на света. Именно поради изолираността му в края на 50-те години Съединените щати в сътрудничество с австралийското правителство създали на деветдесет и шест километра от Алис Спрингс Космически комуникационен център (ККЦ 14). Липсата на смущения от други радиоизлъчватели, толкова характерни за цивилизования свят, го правела идеалното място за разполагане на големи приемници.

Сред пясъците бяха разположени осем големи сателитни антени. Слънцето се отразяваше в металните подпори и в стоманените паяжини, които се издигаха към небето. Дебели кабели излизаха от основата на всяка антена и водеха към разклонително табло, монтирано до огромна модерна триетажна сграда. Всички постъпващи данни, регистрирани от антените, се записваха в компютри — по един за всяка антена.

В поддържания от климатична инсталация лукс на контролната сграда на ККЦ майор Марк Спърлок от военновъздушните сили на САЩ наблюдаваше мониторите с отегчения поглед на човек, който е бил тук прекалено много време. Основната му задача беше да приема секретна информация от мрежата шпионски спътници, с която САЩ бяха покрили планетата, да кодира и да препраща данните в Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, от другата страна на земното кълбо.

През първите му два месеца тук работата бе вълнуваща достъпът до строго секретна информация и кодирането, бяха нещо ново за него, — но жегата и скуката бързо промениха това. Спърлок произхождаше от малко градче в Оклахома, но дори родното му място беше оживено в сравнение с Алис Спрингс. Предишния месец той бе започнал да отмята изтеклите дни всяка вечер след края на работното време. Алкохолът — продаван свободно в лавката — беше масов лек за самотата и изолацията в базата, но Спърлок се бе изплъзнал от този капан. Той се съсредоточи върху работата си и упражняваше уменията си да шифрова и разшифрова, като се мъчеше да разкрие някои от по-простите кодове, използвани от компютъра. Често можеха да го открият нощем, изгърбен пред терминала си, да набира колебливо на клавиатурата своите решения.

Работеше по пренастройката на една от сателитните антени, за да хваща спътника на ИНТЕЛСАТ, тъкмо влязъл в обхват на западния хоризонт, когато компютърният му екран полудя. Целият дисплей се изпълни с хаос от букви и цифри. Опитите му да го изчисти останаха безплодни. Спърлок избута стола си пред празния съседен пулт и провери компютъра. Всичко работеше чудесно, докато не влезе в антена №4, онази, която се опитваше да пренастрои.

— Какво става? — Над рамото му се появи командирът на базата полковник Сеймор. Проблеми ли?

Спърлок тракаше по клавиатурата.

— Не зная, сър. Може да е главният двигател. Когато вляза в антена четири, и на двата терминала получавам едни и същи безсмислици.

Сеймор погледна часовника си.

— ИНТЕЛСАТ 3-А ще започне предаване след две минути.

Полковникът се нацупи. Военновъздушните сили не назначаваха в ККЦ хора, защото лесно се приспособяват към бързо променяща се среда. Назначаваха ги, защото можеха да вършат рутинна работа, при това да я вършат добре.

Докато гледаше екрана, образът започна някак хипнотично да се променя. Цифрите и буквите се пренареждаха и се носеха от едно място на друго. Никога не бе виждал подобно нещо.

— Какво става, по дяволите? — попита Сеймор.

— Не зная, сър.

— Оправи това проклето нещо. Ако пропуснем предаването от 3-А, ще трябва да пращам доклад.

Втренчен в екрана, Спърлок се намръщи.

— Мисля, че не е от компютъра, сър. Антена две е свободна за половин час. Ще я използвам за 3-А. — Той даде съответните команди и антена две се включи и се наведе към западния хоризонт, за да засече спътника.

— Мамка му — измърмори Спърлок, когато екранът отново се изпълни със същия хаос. — Нещо на запад излъчва с много висока мощност. Заглушава всичко.

— Въздушен или наземен предавател?

Спърлок си поигра с пулта, като местеше съвсем леко антената.

— Струва ми се, че е наземен и стационарен. Когато качвам няколко градуса нагоре, го губя. На югозапад оттук. — Той погледна статусното табло. — Да не би в пустинята Гибсън да има военни учения? Може би някой не е съгласувал честотите си с контролната кула и не знае, че пречи на приемането ни.

Сеймор поклати глава.

— Доколкото ми е известно, там няма нищо. Поне австралийците не са ни съобщавали нищо.

— Хм. Там има мощен предавател и докато не се избавим от него, не можем да приемаме нищо в дванайсетградусова дъга от хоризонта.

Сеймор прокара пръсти през оредяващата си сива коса.

— Ще пратя хеликоптер. Ако е чак толкова мощно, би трябвало бързо да го открият и да го накарат да млъкне. Свържи се с „Годард“ и им съобщи за положението.

Сеймор излезе, а Спърлок изчисти компютъра и влезе в директната сателитна модемна връзка с центъра за космически полети „Годард“ в Гринбелт, Мериленд.

>ЦКПГ, ТУК ККЦ 14. СИСТЕМИТЕ НИ СА ПРЕНАТОВАРЕНИ ПОРАДИ ПРЕДАВАНЕ НА 223 ГРАДУСА И ДЪГА ОТ ПЛЮС 12 ОТ НУЛА ПО ПОСОЧЕНИЯ АЗИМУТ. ГУБИМ ДАННИ И ИСКАМЕ ДРУГИТЕ СТАНЦИИ ДА ЗАСЕКАТ ВРЪЗКАТА.

Последва продължителна пауза — прекалено продължителна. Спърлок започна да се тревожи и повтори съобщението си. И изведнъж отговорът дойде, но не онзи, който очакваше.

<ККЦ 14, ТУК ЦКПГ. КАКВО ПРАВИТЕ БЕ, ХОРА?

Преди да успее да реагира, пристигна ново съобщение от Мериленд.

<ККЦ 14, ТУК ЦКПГ. ПОВТАРЯМ. КАКВО ПРАВИТЕ? ОТ ВСИЧКИ СТАНЦИИ ПОЛУЧАВАМЕ ДАННИ ЗА ВИСОКОЧЕСТОТНО ИЗЛЪЧВАНЕ ОТ ВАШИЯ РАЙОН.

Спърлок инстинктивно погледна екраните.

>ТУК ККЦ 14. НЕ ПРЕДАВАМЕ НИЕ. ПОВТАРЯМ. НЕ ПРЕДАВАМЕ НИЕ. ВСИЧКИТЕ НИ ПРИЕМНИЦИ СЪЩО СЕ ЗАГЛУШАВАТ, КОГАТО СА НАСТРОЕНИ В ОБОЗНАЧЕНАТА ПОСОКА.

<КОЙ ТОГАВА ПРЕДАВА? ПОЛУЧАВА СЕ ЧРЕЗ МЕТЕОРНО ОТРАЖЕНИЕ В КОНКРЕТНИ ТОЧКИ ПО ЦЯЛАТА ПЛАНЕТА. ДА НЕ СИ ПРАВИТЕ МАЙТАП МОМЧЕТА?

>НЯМА ТАКОВА НЕЩО, ЦКПГ. НЕ ПРЕДАВАМЕ НИЕ. ПОВТАРЯМ. НЕ ПРЕДАВАМЕ.

Спърлок спря и пак провери другите екрани и настройките на антените. После написа на клавиатурата:

>СИГНАЛЪТ СЕ ПОЛУЧАВА ОТ ЗЕМЯТА, НЕ ОТ НЕБЕТО.

Космическият център „Годард“ отговори:

<ККЦ 14, ТУК КОМАНДИРЪТ НА ЦКПГ. НЕ ЗНАЯ КАКВА ИГРА ИГРАЕТЕ, НО ЗАПИСВАМЕ ВСИЧКО И ЩЕ ОТКРИЕМ КАКВО СТАВА.

Спърлок написа ново опровержение с потните си пръсти.

>ТУК ККЦ 14. НИЕ НЕ СМЕ ОТГОВОРНИ ЗА ТОВА. ЩЕ ВИ ПРЕДАДЕМ ЗАПИСИТЕ И КОМПЮТЪРНИТЕ СИ ДАННИ, ЗА ДА СЕ УВЕРИТЕ.

Човекът в другия край на връзката поомекна, но пък очевидно се обърка.

<ЯСНО, ККЦ 14. ЩЕ ПРОВЕРИМ. ИЗЛЪЧВАНЕТО СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА С ТОЧНО НАСОЧЕНИ ЛЪЧИ. ПОЛУЧАВАМЕ САТЕЛИТНИ ДАННИ И ИНТЕЛСАТ КАЗВА, ЧЕ ИЗЛЪЧВАНЕТО Е НЯКЪДЕ ОТ ВАШИЯ РАЙОН. АКО НЕ СТЕ ВИЕ, КОЙ ТОГАВА?

Спърлок се обърна и погледна през големите прозорци към осемте антени и пустинята Симпсън зад тях — тя продължаваше около хиляда и шестстотин километра на запад.

Нещо в пустинята предаваше съобщение, но какво? Какво можеше да заглуши приемниците им тук, на земята, и в същото време да праща радиовълни към пояса от метеори в космоса и обратно към Земята? Спърлок знаеше, че метеорното отражение се използва само от военните — беше същото като да отразиш съобщение от спътник, но военните смятаха, че в случай на световен конфликт в космоса няма да останат много сателити и в края на 70-те бяха започнали да използват за точки на отражение метеорите. Доколкото се простираха сведенията на Спърлок, австралийците не разполагаха с възможности за излъчване на успоредни съобщения с такава мощност.

Той бавно написа отговора си.

>ЦКПГ НЯМАМЕ ПРЕДСТАВА КОЙ ИЛИ КАКВО ПРЕДАВА. В МОМЕНТА ПРАЩАМЕ ХЕЛИКОПТЕР ДА ПРОВЕРИ. ЩЕ ДОКЛАДВАМЕ ВЕДНАГА ЩОМ РАЗБЕРЕМ НЕЩО.

Спърлок се отпусна на стола си и се втренчи в екрана. Онова, което предаваше, бе мощно и много бързо. Никоя човешка ръка не можеше да излъчва тези данни без помощта на компютър. Постоянно променящите се цифри танцуваха пред очите му. Нещо в определени откъси от съобщението му се струваше мъчително познато.

Той се хвана на работа. Копира част от данните и ги пусна на забавен ход, като четеше цифрите и се мъчеше да открие някаква логика. Опита няколко прости преобразувателни кода. Нищо не се получаваше.

Някои почти приличаха на математически уравнения, но никога не беше виждал такива. Други му напомняха за ритъм. Това го подсети и той опита нещо друго. Вкара част от данните в нова програма. После увеличи звука и пусна програмата.

Едва не изпусна чашата си е кафе, когато чу от колоните на компютъра да се разнася класическа музика, свирена изключително бързо. Защо някой излъчваше дигитализирана класическа музика на честота, запазена за космически комуникации?

Класиката изведнъж преля в кънтри, изпълнявано, е умопомрачителна скорост. После в рок. След това отново в класическа музика. И накрая се превърна в неразбираема какофония.

Внезапно заговори механичен глас. Произнасяше думите толкова бързо, че Спърлок не успя да разбере нищо. Пусна записа по-бавно. Разнесе се дрезгав компютърен глас:

— Dos vadanya. An yong haseo. Ma-asalama. Привет… — Удивен, Спърлок слушаше поздрава, произнасян на безброй езици, повечето от които дори не можеше да определи.

И изведнъж се сети. Скочи и изтича до библиотеката на отсрещната стена. Очите му бързо се плъзнаха по лавиците и откриха онова, което търсеше: главната инфобаза на „Вояджър 2“. Прокара пръст по индекса и откри съответната страница.

Нямаше съмнение — онова, което чуваше, бе пратеният с „Вояджър 2“ запис, възпроизведен в дигитална форма на висока скорост. Но защо идваше от наземен източник на запад?

Нямаше време за обмисляне на проблема. В този момент вратата рязко се отвори и в стаята се втурна полковник Сеймор. Спърлок понечи да му обясни какво е открил, но Сеймор го прекъсна.

— Само го чуй тоя ненормален кучи син! — възкликна полковникът, включи апарата, взе микрофона и каза: — Роувър две, тук ККЦ четиринайсет. Моля, повторете съобщението. Край.

— ККЦ, тук Роувър две. Повтарям. Локализирах източника на излъчването. Намира се на триста и двайсет километра от вас право по азимута, който ни дадохте. Кръжим точно над него. Край.

Спърлок се намръщи.

— Защо не са го изключили?

Сеймор му изшътка.

— Повторете пак местоположението на източника. Край.

— Ейърс Рок. Край.

Спърлок се намръщи. Ейърс Рок беше една от трите огромни скали, които се издигаха над пустинята в централна Австралия, сякаш случайно изпуснати от някой великан. Бе ходил на екскурзия дотам след пристигането си в базата.

— Искате да кажете някой на Ейърс Рок? Край. — Полковникът поклати глава на тъпотата на пилота на хеликоптера и освободи бутона за предаване.

— Съвсем не. Искам да кажа Ейърс Рок. Летя на по-малко от три метра над върха на това проклето нещо и сигналът идва от скалата точно под мен. Не зная какво става, но нещо вътре в самата скала ви праща съобщение. Край.