Робърт Дохърти
Скалата (33)

Епилог

Лийсбърг, Вирджиния

12 септември 1991 г., 14:00 ч. местно време

12 септември 1991 г., 19:00 ч. по Гринуич

Ръцете му трепнаха на волана и пикапът насмалко не излезе от пътя.

— Внимавай, скъпи! — възкликна Мери и стисна ръката му.

Той отби встрани и спря.

— Какво ти е? — попита Мери и го погледна загрижено. Хокинс се отпусна на облегалката и погледна жена си — жива и кипяща от енергия, огряна от слънчевата светлина, която нахлуваше през предното стъкло.

— Добре ли си?

Той кимна.

— Добре съм. Нищо ми няма. — Потисна объркването си и се насили да се усмихне. — Коя дата сме днес?

— Двайсет и втори юни.

— Коя година?

— О, я стига! — засмя се тя.

— Моля те, Мери, просто ми кажи коя година сме.

Тя видя сълзите в очите му и усмивката й се стопи.

— Хиляда деветстотин деветдесет и първа.

Той изключи двигателя и я прегърна, притисна я към себе си.

— Знаеш ли? — каза Хокинс. — Искаш ли да поседим малко тук? — И я прегърна още по-силно и зачака. Минутите минаваха и той най-после разбра, че е в безопасност и че сега бъдещето е много различно.

Ейърс Рок, Австралия

6 юли 2018 г., 04:30 ч. местно време

6 юли 2018 г., 19:00 ч. по Гринуич

Светът около Дебра се разтвори, сякаш всичко изчезваше и тя беше единствената стабилна точка. Последва бял проблясък и след това, в зашеметяваща палитра от багри, всичко отново се върна на фокус — само че не бе същото като преди.

Ейърс Рок се извисяваше непокътнат и величествен под ранното следобедно слънце. На мястото на пустинята, която заобикаляше монолита по нейно време, се ширеше зелена равнина.

Дебра стоеше по средата на голям кръг, покрит с някаква мека червена тъкан. Висок до кръста парапет заобикаляше кръга и навсякъде около него имаше хора. Един висок строен мъж пристъпи към нея с протегнати ръце.

— Добре дошла, Дебра. Аз съм Рейнор Батсън-Волкърс и те приветствам в нашето време. — Той посочи плъзгача, паркиран край кръга. — Родителите ми те очакват с нетърпение.