Робърт Дохърти
Скалата (10)

Скалата

Централна Австралия

22 декември 1995 г., 07:00 ч. местно време

21 декември 1995 г., 21:30 ч. по Гринуич

Хокинс наблюдаваше прашната земя, която прелиташе под него. Хеликоптерът леко се наклони, после се изправи. Останалите членове на групата също гледаха разпрострялата се австралийска пустош. Ниските бледочервеникави дюни, тук-там осеяни със скали, стигаха до хоризонта. Макар и в далеч по-голям мащаб, пейзажът напомняше на Хокинс за западен Тексас, където водоизточниците и населените места бяха малко и отдалечени на големи разстояния.

— След една-две минути ще стигнем до Олгите — разнесе се в слушалките им гласът на пилота. — Щом прелетим над тях, ще видите Скалата на хоризонта.

Пилотът набра височина и налягането притисна Хокинс към седалката. Пред тях се появи поредица от странни скални образувания — огромни самотни камъни, пръснати по периферията на пустинята.

— Общо са трийсет и шест — съобщи пилотът.

Бързо отминаха куполите и стълбовете на Олгите и за първи път зърнаха грамадата на Ейърс Рок.

— Красива е — прошепна Дебра Леви.

Слънцето хвърляше лъчите си по източната страна и обагряше скалата в яркочервено. Приличаше на гърбат кит, проснат върху пясъка. Изглеждаше абсолютно невероятно — огромен монолит, издигащ се от иначе плоската в продължение на километри наоколо равнина. Когато се приближиха, багрите придобиха по-мек червен оттенък. Отдалеч беше изглеждала измамно малка, но с намаляването на разстоянието все повече и повече изпълваше гледката, докато накрая обхвана целия хоризонт. Пилотът набра височина, за да прехвърли върха.

Когато увиснаха на триста метра точно над Скалата, Хокинс се наведе и впери очи надолу. Гледана допреди малко отстрани, изгърбената форма се променяше и отгоре приличаше на свит на топка ембрион. Повърхността бе набраздена от милиони години ерозия. Браздите бяха успоредни и от тази височина изглеждаха гладко вдълбани, но когато хеликоптерът се спусна, ясно се виждаше, че са осеяни с криволичещи хлътвания и издигания.

Колкото повече приближаваха, толкова повече Скалата поглъщаше съзнанието на Хокинс. Трудно можеше да повярва, че всичко това представлява здрава скала, извисила се над пустинята върху девет и половина километровата си основа. Първата мисъл, която идваше наум при гледката на Скалата, беше как се е озовала тук.

Склоновете й стръмно се спускаха към тясната плодородна ивица около основата. Самата скала не попиваше вода и редките пустинни дъждове се стичаха върху околния пясък, позволявайки развитието на растителност, която никога не би оцеляла повече от трийсетина метра оттам.

На върха, по средата на мястото, на което Скалата ставаше почти плоска, бяха опънати големи платнища, загрозяващи красотата й. Хокинс знаеше, че отдолу се намират шахтата и техният нов дом. Брезентът беше опит донякъде да се попречи на сателитното разузнаване.

— Направили сме площадка за кацане на върха — съобщи пилотът.

Хокинс видя маркираните с колчета плоскости ВС-17, които отбелязваха закрепената за скалата метална решетка, представляваща площадката за кацане. Забеляза и сериозното военно присъствие в района, въпреки опитите да бъде скрито. Кафяви камуфлажни мрежи осейваха пустинята около Скалата в неразличим за цивилни порядък. Майорът мислено настави огневите полета от позициите и кимна — Толивър беше разгърнал хората си както трябва. После забеляза скритите в цепнатините на самата Скала хора, въоръжени с изстрелвани от рамо топлинно насочващи се противовъздушни ракети — добавка към по-големите самоходни противовъздушни системи, пръснати в пустинята. Около зоната на Толивър видя и пръстен австралийски войници, разположени, за да държат настрани любопитните и пресата. Наоколо кръжаха два австралийски вертолета „Кобра“, които пресичаха пътя по въздух.

Хеликоптерът тежко се приземи и Хокинс отвори вратата. Неколцина войници чакаха да вземат багажа им. Членовете на групата слязоха и последваха Лам към голяма палатка, скрита под брезентово платнище. Вляво Хокинс видя набързо сглобена метална будка, в която влизаха безброй кабели — входът на шахтата. Бръмченето на няколко големи подвижни генератора изпълваше въздуха. Над техния шум се чуваше пронизителен вой — пробиването продължаваше.

Когато влязоха в палатката, по гърба на униформата му вече избиваха петна пот. Вътре положението не беше по-добро — сухият, убийствено горещ въздух го обгърна в задушаваща топлина.

— Съжалявам за условията. Имаме климатична инсталация, но докато свределите работят, трябва да пазим енергията за тях — поясни Лам. — По-късно днес ще докарат още няколко генератора.

Върху набързо монтирания шперплатов под безредно бяха поставени десетина метални сгъваеми стола. В палатката вече имаше трима души — Хокинс познаваше само Толивър. Вторият носеше униформа, на австралийски генерал. Третият бе съвсем гол, с изключение на увитото около слабините му оскъдно парче плат. Кожата му беше мастиленочерна и сбръчкана, както от възрастта, така и от слънцето. Имаше дълга, чорлава сива брада. Черните му очи подозрително оглеждаха новодошлите.

— Дами и господа, това е генерал Андерсън — представи ги Лам. — Той е най-старшият австралийски представител тук.

Генерал Андерсън подчертано студено се ръкува с всички. Бе едър, набит мъж е румено лице, окъпано в лъскава пот. Оредяващата му коса беше разрошена и той изобщо не изглеждаше в настроение.

— А това е Тинтинджара, надзирател в Националния парк „Какаду“.

Хокинс се загледа в стареца. Знаеше, че всичко това е фарс — Лам ги бе инструктирал да не казват нищо определено на никой австралиец. Лам беше в ужасно настроение — съдържанието на второто съобщение също не му се бе отразило добре. Макар Спърлок да потвърди разшифровката, за Хокинс беше ясно, че Лам няма много вяра на Леви и нейните теории.

За майора бе очевидно и още нещо — не само той разбираше, че тази среща е част от политическа игра. Аборигенът не се ръкуваше и тъмните му очи просто ги проучваха един по един, докато заемаха местата си.

— Помолих генерал Андерсън и господин Тинтинджара да ви разкажат на място за Ейърс Рок — поясни Лам. — Австралийците са много загрижени за това, което правим тук, и…

— Извънредно сме загрижени и разтревожени — прекъсна го Тинтинджара. За огромна изненада на групата, говореше съвсем чист английски. Макар и с австралийски акцент. — Това е земята на моя народ и е такава от безчет поколения чак до началото на времето. Внесохме възражение в парламента, но това изобщо не ви спря. — Когато се обърна към Лам, погледът му стана твърд. — Много любезно от ваша страна да ме поканите тук. Това е моята земя. Вие сте гостите.

Лам помирително вдигна ръка.

Разбирам ви. Но моментът е необичаен и съжалявам, че трябва да използваме извънредни мерки, за да се опитаме да се справим с него.

Тинтинджара поклати глава. Очевидно не беше съгласен.

— Не разбирам какво става. Вие твърдите, че Улуру е проговорил, но народът ми не го е чул.

Хокинс се намръщи и хвърли поглед към Фран. Тя срещна очите му и леко поклати глава. Лам мрачно кимна.

— Да. Но ние го чухме. И трябва да разберем кой е пратил съобщението.

— Да — за първи път се обади Андерсън. — Но да пробивате дупка в Скалата? — Той поклати глава. — Наредено ми е да се съглася с всичко това, но трябва да ви кажа…

— Когато свършим, от работата ни няма да останат никакви следи, — прекъсна го Лам. — Ние сме също толкова загрижени за Ейърс Рок и за ролята му във вашето общество, колкото и вие.

— Съмнявам се, че сте загрижени чак толкова много — възрази Тинтинджара.

Последва продължително мълчание, прекъснато накрая от генерала.

— Е, трябва да разрешим проблемите. — Той се обърна към членовете на групата. — Какво искате да научите?

Хокинс знаеше, че в компютъра се съдържат всички данни, от които се нуждаят, но беше време за малко политика. Мразеше тези моменти.

— Известна основна информация няма да ни е излишна — рече Лам.

Лицето на Тинтинджара остана, неподвижно, сякаш знаеше, че въпросът е фарс. Андерсън извади една папка от куфарчето до стола си.

— Е, навярно вече знаете най-важното. Максимална височина 344.7 метра. Широчина два и половина на три километра. Обиколката на основата е девет и половина километра. — Генералът изтри с длан потта от челото си. — През лятото температурата стига до четирийсет градуса, в което сега сами се убеждавате. В известен смисъл обаче имате късмет, защото ако бяхте дошли през зимата, щяхте да попаднете в пиковия туристически сезон. И така ни се наложи да върнем няколко души, но не чак толкова много. Медиите умират да научат какво става, но ги оставихме на тъмно, макар че е под въпрос още колко време ще сме в състояние да удържим положението. Вече заловихме двама репортери с ландроувър — опитваха се да заобиколят пътните заграждения. Самата скала е изградена от богат на фелдшпат пясъчник. Издигнала се е от древно морско дъно преди милиони години. Следите по повърхността са резултат на ерозия от вятъра и дъжда. Тукашният водоизточник е единственият активен целогодишно на стотици километри наоколо.

— Първият бял човек, забелязал и дал името на скалата през 1873 година, е сър Хенри Ейърс, премиер на Южна Австралия по онова време. — Андерсън погледна Тинтинджара. — В момента има силни тежнения за връщане на първоначалното аборигенско име — Улуру. Страстите и от двете страни са извънредно горещи.

Тинтинджара прие последните думи като знак, че е негов ред да изложи гледната си точка. Говореше съвсем тихо и тътенът откъм шахтата почти го заглушаваше.

— Улуру се е издигнал от равнината в края на Сътворението. В началото — преди светът да приеме сегашния си вид — от изток дошли безвредните хора змии и се установили край тукашния извор. После от запад дошли отровните хора змии и нападнали безвредните хора змии. След края на битката се издигнал Улуру, символ на войната изобщо. — Той бавно махна с ръка. — Всяка вдлъбнатина, всяка издатина, всеки белег по Улуру има особено значение за моя народ.

— Мястото, на което започнахме да пробиваме, нямаше никакво особено значение — вметна Лам. — Опитахме се…

— Цялата скала има значение — възрази Тинтинджара.

Андерсън го подкрепи от своята гледна точка.

— Наричат Ейърс Рок „сърцето“ на Австралия. Вие правите дупка право в сърцето ни, колега, и много хора са изключително недоволни от това.

Хокинс разбираше, че Лам се мъчи да се държи дипломатично. Ако се намираха в Съединените щати и пробиваха дупка в индианска надгробна могила, нямаше да има представител на местното племе. Хората от националната сигурност щяха да се погрижат за това. Тук обаче трябваше да се опитат да поддържат мира.

— Разбираме ви — отвърна Лам. — Искам да ви уверя, че ще направим всичко възможно, за да сведем до минимум каквито и да…

Хокинс изостави играта на политика и излезе от палатката. Ако се случеше нещо важно, другите членове на групата щяха да го научат. Докато вървеше към металната кула, издигната над отвора на дупката, усети очите на неколцина часови. Морският пехотинец на вратата видя закачения за джоба на униформата му пропуск, но въпреки това поиска да се идентифицира.

Щом влезе вътре, температурата се покачи поне с още пет градуса въпреки двата климатика, които очевидно изнемогваха. Четирима голи до кръста мъже работеха върху двуетажна платформа, която приличаше на миниатюрна нефтодобивна сонда. Единият забеляза Хокинс и огледа униформата, му за някакви военни знаци. Не успя да открие такива, но забеляза деветмилиметровия пистолет в плътно прилепналия до бедрото му кобур и вдигна очи към лицето му. Черната му кожа лъщеше.

— Какво обичате, сър? — попита мъжът, като се приближи до майора.

Хокинс протегна ръка.

— Майор Хокинс. Как я карате?

Мъжът изглеждаше на не повече от двайсет и пет години и очевидно се изненада от протегнатата му ръка. После несръчно я стисна.

— Капитан Томкинс, сър. Трети инженерен. — Той хвърли поглед през рамо. От дупката изкараха купчина натрошена скала, натовариха я на малка вагонетка и я откараха навън. — Вече сме изкопали повече от половината от тунела. — Томкинс очевидно се опитваше да прецени майора. — Имате ли някаква представа какво търсим, сър?

При нормални обстоятелства въпросът би раздразнил Хокинс, но в случая не беше така.

— Не. Иска ми се да имах. — Следван от Томкинс, той се качи по стълбата до платформата, върху която стояха другите трима, наведе се надолу и видя сондата, която изчезваше в деветдесетсантиметровата дупка, пробита в червената скала. Вътре нямаше осветление и погледът му стигаше само на няколко метра надолу. Не обръщаше внимание на воя на машината, на тътена на скалните отломки, изнасяни навън по малък конвейер, и на мъжете около себе си. Чувстваше, че дупката го привлича през сто и петдесетте метра, но към какво? Потръпна и отмести поглед.

— След колко време ще стигнете там?

— Ако продължаваме със същото темпо, след четирийсет и осем часа. Каквото и да е това „там“ — отвърна Томкинс.

 

 

22 декември 1995 г., 08:00 ч. местно време

21 декември 1995 г., 22:30 ч. по Гринуич

— Знаем за съобщенията — каза Фран, — но как да обясним изчезването на „Вояджър“? Как изобщо е възможно да се случи това?

Новото им работно място представляваше противоядрено-биохимична (ПЯБХ) палатка, предназначена за полеви армейски лазарет, действащ при тежки климатични условия. Централна Австралия със сигурност отговаряше на това определение климатикът със сетни сили успяваше да поддържа в надуваемото бяло съоръжение що-годе поносима температура.

— Мислих доста за това какво може да се е случило — отговори Леви, като обгръщаше с поглед иззад дебелите стъкла на очилата си цялата група. — Работила съм като консултант за космическата лаборатория, която отговаря за „Вояджър“, така че разполагам с известна информация по въпроса.

— В лабораторията имат ли някаква представа какво е станало със сондата? — попита Фран.

— Не — сви рамене Леви. — Най-сериозното им предположение е, че „Вояджър“ се е сблъскал с нещо друго, навярно с малък метеор или с комета. При скоростта, с която се е движил, такъв сблъсък би бил фатален.

— А според теб какво се е случило? — попита Хокинс.

— Не зная — отвърна Леви. — Освен отсъствието на обратно съобщение няма никакви други данни, които да използвам. Възможно е да е бил унищожен при сблъсък с друг обект, но вероятността е малка. Фактът, че съобщението съдържа данни от сондата, показва, че навярно е замесен някакъв друг фактор.

— Някакъв друг фактор ли? — рязко повтори майорът. — Какво искаш да кажеш?

— Не зная.

— Мога ли аз да предложа нещо? — попита Дон Батсън.

— Давай.

— Мисля, че не трябва да се ограничаваме единствено с четирите точки от онази твоя схема. Имаме ги като даденост, но те не са независими. Всяка от тях е част от по-голяма схема или картина, ако предпочитате да гледате на нея по този начин.

Хокинс се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Да вземем например ядрената експлозия в купола Вредефорт — отвърна Дон. — Ти каза, че липсвала и друга бомба, нали така? Е, в ситуацията трябва да отчиташ и нея. Същото се отнася за „Вояджър“. Къде се е намирал в момента на изчезването? Какво е било последното му съобщение? Ами цялата история на сондата — възможно е в нея да има нещо, което да оказва въздействие върху положението. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Искаш да кажеш да не стесняваме полезрението си отговори Хокинс.

— Точно така.

Майорът забарабани по масата.

— Добре. Дон е прав. Да се хващаме на работа и да имаме предвид, че във всичко това има много повече, отколкото е очевидно на пръв поглед. — Четиримата се върнаха пред набързо монтираните си компютърни терминали и всеки потъна в собствените си занимания.

Хокинс се включи в секретната линия на щаба на „Орион“, за да научи последните сведения по издирването на втората бомба и да прегледа получената преди това разузнавателна информация вече в светлината на новите обстоятелства. Батсън се занимаваше с всички геологични данни за Ейърс Рок и другите обекти, като се опитваше да установи възможни връзки. Фран преработваше прогнозите си и се мъчеше да разбере по какъв начин би могло да повлияе на нещата случилото се току-що.

Дебра Леви изчисти екрана си и самовглъбено поседя десетина минути, докато мислите й се рееха над информацията. Вдигна очи към малката схема, начертана от Хокинс, и я разгледа в светлината на казаното от Батсън. После се наведе и пръстите й запрепускаха по клавиатурата.

>ДОСТЪП ДО ВОЕННИЯ АРХИВ.

<ДОСТЪП ОСИГУРЕН.

>ИСКАНЕ СЛЕДНАТА ИНФОРМАЦИЯ:

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ: АВСТРАЛИЯ.

ДАТА: 6 АВГУСТ 1945 Г.

<ДОСТЪП ОСИГУРЕН. ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ДВЕ ТОЧКИ. ЗА ДА ПОВИКАТЕ ПЪРВАТА, НАТИСНЕТЕ F-1.

>ТЪРСЕНЕ: КЛЮЧОВИ ДУМИ: РАДИОИЗЛЪЧВАНЕ.

<ТЪРСЕНЕТО ЗАВЪРШЕНО, СТО И ШЕСТ ТОЧКИ. ЗА ДА ПОВИКАТЕ ПЪРВАТА, НАТИСНЕТЕ F-1.

>ТЪРСЕНЕ: КЛЮЧОВА ДУМА: СМУЩЕНИЯ.

<ТЪРСЕНЕТО ЗАВЪРШЕНО. ТРИ ТОЧКИ. ЗА ДА ПОВИКАТЕ ПЪРВАТА, НАТИСНЕТЕ F-1.

Леви натисна най-горния клавиш отляво на клавиатурата.

<ТОЧКА ПЪРВА: КОМАНДВАЩИЯТ ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ НА САЩ, СИДНИ, ДОКЛАДВА ЗА СМУЩЕНИЯ НА ПРЕДАВАНЕТО ДО ЧАСТИ НА ФЛОТА, ДЕЙСТВАЩИ В РАЙОНА НА СОЛОМОНОВИТЕ ОСТРОВИ.

<ТОЧКА ВТОРА: КОМАНДВАЩИЯТ ТИХООКЕАНСКИЯ ФЛОТ НА САЩ, СИДНИ, ДОКЛАДВА ЗА СМУЩЕНИЯ НА ПРЕДАВАНЕТО ДО О-В КУАДЖАЛЕЙНС.

<ТОЧКА ТРЕТА: 14-А СВЪРЗОЧНА РОТА, 23-А ПОЛКОВА БОЙНА ГРУПА ДОКЛАДВА ЗА ЗАГУБА НА РАДИОВРЪЗКА ПО ВРЕМЕ НА БОЙНИ МАНЕВРИ В ОКОЛНОСТИТЕ НА ГР. КАТРИН, СЕВЕРНА ТЕРИТОРИЯ.

Леви маркира с курсора третата точка. После натисна „ЕНТЪР“, за да поиска още информация.

<ТОЧКА ТРЕТА: 14-А СВЪРЗОЧНА РОТА, 23-А ПОЛКОВА БОЙНА ГРУПА ДОКЛАДВА ЗА ЗАГУБА НА РАДИОВРЪЗКА ПО ВРЕМЕ НА БОЙНИ МАНЕВРИ В ОКОЛНОСТИТЕ НА ГР. КАТРИН, СЕВЕРНА ТЕРИТОРИЯ.

СТАРШИ ЛЕЙТЕНАНТ О’ХЕНРИ, 14-А СВЪРЗОЧНА РОТА, Е ПОДАЛ СЛЕДНИЯ ДОКЛАД:

БОЙНА ЧАСТ: 14-А СВ. Р. АЛФА: (ДОКЛАД №): G/8/45-12.

БРАВО: (РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ПРЕДАВАТЕЛЯ/ПРИЕМНИКА): 37 КМ ЮГОИЗТОЧНО, КАТРИН, СЕВЕРНА ТЕРИТОРИЯ, КВАДРАТ AKH238765, КАРТЕН ЛИСТ АВСТРАЛ354.

ЧАРЛИ: (АЗИМУТ НА СМУЩЕНИЕТО): 173 ГРАДУСА.

ДЕЛТА: (ДАТА И ВРЕМЕ НА СМУЩЕНИЕТО): 6АВГ45/08:23.

ЕХО: (ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА СМУЩЕНИЕТО): 16 МИНУТИ.

ФОКСТРОТ: (ВИД НА СМУЩЕНИЕТО): ШИРОКОВЪЛНОВО.

ГОЛФ: (ЗАБЕЛЕЖКА): ПО ВРЕМЕ НА СМУЩЕНИЕТО Е ПРЕКЪСНАТА ВСЯКАКВА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ПРЕДАВАНЕ И ПРИЕМАНЕ.^[1]

Леви се втренчи в екрана, после отново продължи да пише и направи същата проверка, само че този път за 9 август 1945 г. Щом получи информацията и я прегледа, остави компютъра и отвори атласа. Прелисти страниците на Австралия и направи няколко изчисления. После съобщи:

— Открих нещо интересно.

Другите трима прекъснаха работата си и я погледнаха.

— Намерих два военни доклада за сходни радиосмущения с огромна мощност. Когато прокарах линии по азимутите от докладите, те се пресякоха в Ейърс Рок.

— Значи това не е било първото излъчване от Скалата? — попита Фран.

— Очевидно не — потвърди Леви.

— Кога са регистрирани двете смущения? — попита Хокинс.

— На 6 и 9 август 1945-а.

— Хиляда деветстотин четирийсет и пета! — повтори майорът. — Сигурна ли си?

— Компютърът го дава — каза Леви.

— Но… — поклати глава Батсън. — Не разбирам. Защо тогава и сега?

Фран напрегнато се взираше в Леви.

— Я пак повтори датите.

Леви го направи.

— Знаеш какво се е случило тогава, нали?

Леви кимна.

— На 6 август 1945-а Съединените щати са пуснали атомна бомба над Хирошима, последвана от втора бомба над Нагасаки на 9 август. Приблизително три часа след експлозията и в двата случая изключително мощно радиоизлъчване е заглушило всички военни радиоприемници в радиус от хиляда и триста километра от Ейърс Рок.

Последва продължително мълчание, накрая нарушено от Хокинс.

— Това е почти преди петдесет години. Сигурно… — Той замълча и поклати глава. — Има ли други данни за излъчване от Ейърс Рок?

— Успях да открия само тези два доклада — отвърна Леви. — Може да има и още. Търсих специално на тези две дати.

— Защо? — попита майорът.

— Защото ми хрумна, че стрелките, които начерта на схемата, може да са верни и че в такъв случай ядрената експлозия под купола Вредефорт може да е причина за предаването. Реших да проверя единствения друг случай в историята на човечеството, в който ядрено оръжие е използвано срещу хора.

— Ами всички опити с ядрено оръжие през последните петдесет години? — попита Фран. — Имало ли е предавания и след всеки един от тях?

В отговор Леви се наведе над компютъра и каза:

— Ще проверя.

Тракането на пръстите й по клавишите продължи пет минути, после тя вдигна поглед.

— Не мога да открия други данни за излъчване от Ейърс Рок, но имайте предвид, че работим само с американски архивни данни. Единственият друг случай, когато сме имали военно присъствие тук, е през Втората световна война.

— Ами тази станция? — попита Батсън. — Тя е тук още от петдесетте години. Със сигурност би засякла всяко друго предаване.

Леви погледна екрана.

— Онова отпреди три дни е единственото, регистрирано тук.

— Ако нещото в Скалата е излъчвало след експлозиите в Хирошима и Нагасаки, значи е там поне от петдесет години и още тогава е имало същите способности. Ако е пробен камък — каза той, като гледаше към Леви, — той е бил активиран и преди.

— Да, но ние изобщо не сме знаели за това — отбеляза Леви. — И изобщо не сме се опитвали да изкопаем тунел до него.

Хокинс си спомни как бе потръпнал, докато гледаше в мрака на шахтата. Какво ли щяха да открият там?

— Да не изпадаме в параноя, за Бога — каза Батсън.

— Не съм параноичка спокойно отвърна Леви. — Просто съпоставям фактите такива, каквито са.

— Хокинс вдигна ръце!

— Трябва да… — Той замълча, защото платнището на входа се отметна и влезе Лам. Следваше го възрастна жена с бастун.