Робърт Дохърти
Скалата (18)

Руснакът III

Р. Дон, 80 км южно от Павловск, Русия

22 декември 1995 г., 15:00 ч. местно време

22 декември 1995 г., 12:00 ч. по Гринуич

Камионът спря на замръзналия черен път, който се спускаше към ледените води на Дон. Отляво имаше къща от дървени трупи, построена на речния бряг. От нея излезе мъж с дълга черна брада, погледна насмешливо военната машина и каза:

— Да ти помогна с нещо, другарю?

В провинцията старото трудно отмираше. Руснакът отвори вратата на кабината и слезе.

— Трябва да мина оттатък.

Мъжът погледна към камиона, после към брега, където бе вързан голям плоско дънен шлеп.

— Можеш ли да платиш?

Очевидно някои от новостите все пак стигнаха дотук. Руснакът бръкна в шинела си и извади пачка банкноти.

— Да.

Мъжът кимна.

— Чакай да си взема палтото. — Той изчезна в къщата и когато отново се появи, до него вървеше синът му, едър младеж, който намусено гледаше военния.

— Синът ми ще качи камиона ти на шлепа. Ако искаш чай, влез, жена ми ще ти даде. Ще бъдем готови след малко.

Стомахът на руснака се сви при мисълта да сложи нещо в него, но лицето му остана безизразно.

— Благодаря ти, другарю. — Той остави двамата да качат камиона на шлепа и влезе в къщата.

Вътре една жена на неопределена възраст и с лице, повехнало от суровия живот в гората, безмълвно му протегна очукана чаша с вдигащ пара чай.

— Сами ли живеете тук тримата? — попита руснакът, като обхвана чашата в длани и остави топлината да се просмуче през кожата му.

Жената кимна.

Да, другарю генерал.

Руснакът се усмихна.

— Само полковник. — Той погледна през прозорчето. Камионът вече беше върху шлепа. Възрастният мъж палеше двата стари извънбордови двигателя. Синът обикаляше около камиона и надничаше над задния капак, опитвайки се да види какво е завързано под брезента.

Руснакът внимателно остави чашата. Жената стоеше до огнището с гръб към него и разбъркваше нещо в голям почернял котел. Той извади пистолета си и стреля в тила й. Тялото й беззвучно се строполи напред в огъня.

Руснакът излезе и се спусна по брега към шлепа. Младежът отстъпи от каросерията на камиона и се приближи до баща си, за да се заеме с втория двигател. Полковникът скочи на борда и шлепът заплава напред. Двигателите имаха мъчната задача не само да ги отведат на отсрещния бряг, но и да не позволят течението да ги отвлече надолу.

До този момент всички по-малки реки и потоци не го бяха затруднили, тъй като суровата зима ги беше покрила с достатъчно лед, за да издържи дори десеттонен камион. Руснакът знаеше, че Дон ще е основното препятствие по пътя му, и внимателно бе проучил местата за пресичане, спирайки се накрая на това тук. Трябваше да избягва мостовете — те бяха тесни и лесно можеха да бъдат блокирани. Тук, на повече от сто километра от най-близкия мост и асфалтов път, това семейство беше едно от няколкото работещи по реката — прекарваха на другата страна всеки, който е в състояние да си плати.

Отсрещният бряг се приближи и бащата и синът опитно насочиха предницата на шлепа към мястото за приставане. Младежът спусна двете скърцащи метални рампи и даде знак на руснака да изкара камиона на брега. Когато той се качи на стъпалото на кабината, до него се приближи възрастният.

— Ако не възразяваш, другарю, бих искал да ми платиш сега, преди да потеглиш.

Руснакът протегна ръка в кабината и извади автомата. Очите на мъжа се разшириха.

— Смили се, другарю, няма нужда да плащаш.

Полковникът стреля три пъти — куршумите образуваха триъгълник на гърдите на стареца и го блъснаха в бушуващите ледени води на Дон. Синът побягна, скочи от шлепа и се закатери по покрития със сняг бряг. Руснакът превключи на единична стрелба, долепи металния приклад до рамото си, прицели се и стреля. Младежът се търколи, пльосна във водата и течението го отнесе. Червената диря по снега бе единствената следа от безплодния му опит за бягство.

Руснакът се качи в кабината, запали двигателя, внимателно свали камиона по рампата, изкачи високия бряг и потъна в убежището на гората. Знаеше, че когато открият труповете, той ще е далече. Дори тогава властите най-вероятно щяха да заключат, че убийството е дело на бандити, и нямаше да разследват случая достатъчно сериозно или бързо, за да могат да му попречат.

Смъртта на семейството не будеше у него никакви чувства. Всъщност смяташе, че им е направил услуга. Поне бяха умрели бързо — ако всичко минеше според плана, след четирийсет и осем часа те и още милиони други щяха да започнат да умират бавно и мъчително.