Свобода Бъчварова
Жребият (6)

Глава шеста

Събуди се на мръкване. По английски маниер се преоблече за вечеря и седна в хола. Двукрилата стъклена веранда към парка беше широко отворена. Тюлените пердета се вееха от топлия полъх на вятъра. Неда дойде и попита Скарлатов:

— Ще вечеряте ли?

— Яжте сами.

— Господарю. Искам да ме пуснете за една седмица…

— Нямам нищо против. На село ли ще идеш?

Неда имаше три деца. Голямото й момче и момичето се бяха задомили на село. Неда имаше внуци. Те живееха в Сарая, обработваха имотите, поддържаха огромната къща и гробницата.

— Ще ида в Свищов да видя Никола.

С най-малкия син — Никола, млечния брат на Яна, Неда имаше проблеми. Не вървеше в училище. Въпреки протекцията на Скарлатов той не можа да влезе във Военното училище и го записаха в Търговската гимназия в Свищов.

— От него търговец едва ли би станал.

— Добро е момчето. И е умно. Да знаете понякога как говори, като възрастен!…

Той погледна Неда. Една жена вече на възраст, с побелели коси, на която целият й живот бе жертва за другите. Тя не се оплакваше от положението си. Обичта й към ближните придаваше на всяко нейно действие не полза или сметка, а доброта и грижа. Скарлатов знаеше, че именно на такива хора като нея той никога не ще може да се отблагодари, защото нямаше с какво, освен с почит, уважение, материални грижи към тия, на които тя държеше.

— Трябваше навремето да ме послушате и да го пратите в Земеделското училище в Садово. Там щеше да си е на мястото.

— Ще се оправи, господарю, ще видите. Умно и добро момче е. А един ден, като завърши, ще го вземете в Банката, нали?

— Ще го взема, даже да не завърши.

Скарлатов се усмихна.

— Искате ли нещо? — попита тя.

— Докарай количката с напитки и една купичка лед. Това е всичко.

Той се премести на верандата и седна до масичката на любимия люлеещ се стол. Неда му сервира и тихо се оттегли.

От Витоша вече се долавяше вечерният прохладен вятър. Боровата гора прошумяваше от полъха му. Под терасата водата от потока с тих ромол пълнеше неголемия мраморен басейн с декоративни рибки. Тя се изливаше от другата страна в малка вада, която пресичаше целия парк от красиви дървета и много цветя. Градинарят явно си познаваше работата и се грижеше както трябва за парка, а и вода от Витоша не липсваше. Горната тераса на градината представляваше зелена ливада с игрище за крикет и малък тенискорт. Двете игрища бяха останали от времето, когато тук живееше Яна с нейната възпитателка мис Стенли. Той малко се връщаше към онези години, защото ако трябваше нещо да разкаже, щеше да бъде за работата си, за сблъсъци с хора — повечето хитреци, измамници или сурови врагове. И дните на покой му се мержелееха като оазиси в пустинята. Даже и сега мозъкът му продължаваше да работи все още предимно в посока на миналото. Той отпи глътка коняк и привичната приятна топлина се разля в гърдите му, а заедно с топлината и отпускането постепенно нахлуха и спомените. Припомни си доста неща, откакто купи вилата… Мис Стенли беше запалена туристка. Може би това, че живееше в чужда в езиково отношение страна и нямаше контакт с много хора, като изключим протестантското братство, енергията й в свободното време отиваше главно в ходене. Отличаваше се със забележителна издръжливост. Обичаше природата. Беше му приятно, когато тя описваше понякога Хималаите и Непал с неподозирани за нейната сдържаност възторг и обич. Разказваше и за хората, сред които бе живяла там — най-чистите и добри по сърце, и ако някой ги оскърбял или им сторел зло, отвръщали само с едно изречение: „Бъди щастлив!“ А срещата й с един никому неизвестен мъдрец в някакво планинско село я бе потресла за цял живот. И след толкова години оттогава тя с вълнение си спомняше неговото най-трудно изпълнимо, според нея, верую — да минеш през света като нищо и да оставиш само любов и нежност…

— Мис Стенли — каза й веднъж Борис, — като Ви слуша човек, ще помисли, че сте тайна будистка.

— О, не, господин Скарлатов! Моите родители бяха протестанти и в нашето братство аз се чувствам близо до Бога. Но съм за единна религия в света.

— Интересно… — каза той.

— Бог е един за всички и за всичко, нали, господин Скарлатов? Буда, Христос, Мойсей, Мохамед… всички са негови пратеници! Кому ще се молиш е все едно. Важното е да не е в името на омразата, гордостта и лъжата противни на Бога и вредни за хората.

Той не й възрази. Макар и наивен, респектира го нейният искрен мисионерски патос и отново се убеди колко много беше случил с идването на мис Стенли в семейството си. Тогава палавата Яна, потънала във фотьойла между двамата, ги слушаше съвсем притихнала, с широко отворени сини очи, с каквито я бе запомнил да посреща само едно същество през годината — Дядо Коледа, без да подозира нито миг, че това е техният чичо Спас. И този неин израз на абсолютна детска невинност и вяра го изпълваше с умиление, примесено с печал, заради мъките от това, което неминуемо щеше да изпита за пръв път… Ще срещне доброто и ще повярва, че съществува и ще се повтори. Ще срещне злото и ще повярва, че е случайно и няма да се повтори… Да, децата са невинни, защото са несъзнателни. От момента на съзнанието, разсъждаваше Борис, започват всички изкушения и край на невинността. Но той с нищо не издаваше нито чувствата, нито мислите си и с искрен интерес слушаше разказите на мис Стенли. А Витоша й напомняше младостта. И тя кръстосваше и обикаляше планината по всяко възможно време на годината. Яна я придружаваше неотстъпно в нейните дълги екскурзии и заякна. Можеше да издържа часове на катерене по стръмни пътеки без никаква умора. Дори веднъж мис Стенли не издържала и със смях му разказваше как й викнала по стръмната пътека на българо-английски: „Стой! Омръзнаха ми краката…“

Англичанката беше и добра скиорка. Яна стана също. А лятото двете отиваха в Несебър в обширната вила на Карасулиеви и плуваха с часове в морето. Следобед задължително играеха на поляната крикет или тенис. Така тя, освен езика и възпитание, получи и двигателна култура, присъща на англичаните. Дали заради спорта аз не отделях достатъчно време за малката?… При първото ми посещение в Швейцария преподавателките от колежа се безпокояха, че ходела сама в околностите и планината с часове, без да я е страх от нищо. Попита я защо така прави, а тя му отговори, че й е мъчно за дома и за още много неща… И вместо тогава да поведе разговора в тази насока, той го прекъсна. Въобще винаги избягвах да навлизам в нейната душевност, сякаш се боях… А може би така е било по-добре, си мислеше Скарлатов. Едва ли, честно си отговори той. Просто не желаех да правя никакви други усилия за сметка на работата ми. И той си спомни някои плахи опити на детето, особено малко като поотрасна, да привлече неговото внимание, без да накърнява достойнството си, силно развито в Яна. Говореше му за някакъв слънчоглед, който стърчал самотен между храстите покрай трамвайната линия за Княжево и няколко пъти пътували с мис Стенли да видят дали стои още там. Накрая вече го нямало, „някой лош човек го отрязал“. Мис Стенли й обяснила, че слънчогледът е може би най-разумното, най-възвишеното и най-прекрасното растение, тъй като постоянно търси милувката на слънцето, а значи на светлината — извор на живот и добро в природата и душата на човека. А лошите хора са го набедили и са му приписали собствените си пороци на раболепие и ласкателство. Скарлатов беше удивен от наблюдателността на малката и доволен от оригиналната трактовка на англичанката. Той и сега се усмихна както тогава, когато й бе казал, че мис Стенли е съвършено права. От радост Яна се бе завъртяла на един крак около себе си и изтичала в градината. Беше ли я наказвал някога като всички родители на тоя свят?… Тъй като подаръци тя редовно получаваше от всички близки на дома и на всички празници, включително и от него. Но беше ли я наказвал?… Защото Скарлатов абсолютно вярваше, че децата обичат родителите си и в зависимост от наказанията, които им налагат. Не, не беше!… Не, беше! Изведнъж си спомни… Влизаше сутринта в трапезарията и завари шестгодишната Яна гневно да вика на млечния си брат Никола, че иска от нейните круши. Беше обградила по детски чинията си с ръце.

— Какво става тук? — попита Борис.

Всички мълчаха. Неда се смути, а Яна още повече се намуси. Мис Стенли не всичко разбираше на български.

— Някой ще ми отговори ли?

— Никола иска да ми вземе крушите! — троснато каза Яна.

— Така ли? И ти не му даваш?

— Те са си мои! — упорстваше тя сърдито.

— Откога… Недо, донеси една глава кромид и я нарежи тук пред мен!

Неда донесе и я наряза. Всички мълчаха. Яна с наведена глава се цупеше и сумтеше. После Борис дръпна чинията й с крушите и я постави пред Никола, а на Яна подаде тази с кромида.

— Сега няма да мръднеш оттук, докато не я изядеш цялата! Да се научиш да даваш, когато ти искат! Особено на тия, които те обичат!… Почвай!

Без да каже дума, Яна почна да яде, ронейки едри сълзи докрая, но чувствайки, че е извършила нещо нередно. Всички безмълвно закусваха, а Борис пиеше кафе. После стана и каза на английски:

— Мис Стенли, обяснете допълнително на Яна защо трябваше да изяде лук вместо круша, ако не е разбрала грешката си…

И излезе от трапезарията със смесено чувство за нещо неприятно, но задължително. Сега, като я възстанови в паметта си, случката му се видя смешна, особено той в ролята на татко Песталоци^[1]. Наново се усмихна сам в тъмнината и отпи няколко глътки коняк. Дали Яна я помнеше?… Децата не са злопаметни и бързо забравят лошото пред веселите преживявания. Иначе нямаше да са толкова податливи на доброто — основната цел на истинското възпитание, според него. Той продължаваше да се връща назад… Сети се, че дори стана арбитър в два опора. За един рожден ден Спас и Неда й бяха подарили часовник с кукувичка, който Яна държеше на масичката в стаята си, и всяка вечер взимала от кухнята паничка с вода и я слагала точно пред него, та като се отворят вратичките, кукувичката да пие… Спас, не издържал и рекъл да не си прави този труд, понеже тя не може нито да яде, нито да пие.

— Може! — чу Борис упорития отговор на Яна, когато вървеше по коридора и наближаваше трапезарията.

— Не може, не виждаш ли, че не е истинска!

— Не е вярно! — тропаше тя с крак.

— Вярно е! Погледни колко е лъскава!

Яна явно се бе затруднила, защото настъпи пауза, но после категорично каза:

— Може и да не е истинска, но е вълшебна!

В това време Борис беше вече влязъл заинтригуван.

— Нали, папа, кукувичката е истинска? — изтича тя при него.

Този път той се затрудни, но отвърна:

— Важно е как я чувстваш. Щом ти я усещаш като жива, значи е истинска.

— Видя ли! — победоносно каза Яна на Спас, който притеснен бе навел глава.

Вторият спор беше по повод баснята на Лафонтен. Яна водеше, по-скоро дърпаше за ръка, мис Стенли. Беше се зачервила и застана пред него на верандата.

— Папа, кажи, нали щурецът е добрият герой… понеже не жали себе си, а иска да радва и весели хората… понеже… има добро сърце, понеже обича музиката, а мравката е една бездушна и стисната особа, дето мисли само как да трупа богатства!…

Мис Стенли мълчеше, явно „на особено мнение“.

— Щом си убедена, защитавай се сама докрай! Защо ти трябват помощници? — каза Борис.

Яна смешно сви по детски устни. Обърка се и замълча. Хем не искаше да отстъпи, хем се озадачи от отговора на баща си. Поколеба се, после хвана пак за ръка мис Стенли и с подскачане я повлече навън.

Една сутрин, минавайки по коридора край Янината стая, той чу от полуотворената врата мис Стенли, която с невероятно театрален тон произнасяше встъпителните думи от първата глава на „Том Сойер“:

— „Том!“ — имитираше тя повелителния глас на леля му Поли.

Отговор няма.

— Том!

Отговор няма.

— „Чудно къде се е пъхнало това момче?! Том, къде си?“

Пауза.

— Яно, баща ти е вече тук, стани, иначе ще го извикам.

Този неволно чут монолог, особено последната реплика, и фалшивата игра на англичанката рано сутрин, силно го озадачиха. Мис Стенли като педагог нямаше навика да прибягва до авторитета му пред Яна. Но той не се намеси и реши, че дъщеря му се инати, защото е чела скритом до късно, както друг път, успала се е и не ще сега да стане навреме. Никой никога от домашните не му разтълкува тази случка. А причината беше той. За пръв път тази нощ Борис не беше спал във вилата, оставайки при Роза, и се прибра сутринта. Малката през нощта разбрала, че го няма и започнала безутешно да плаче, без да казва защо. Неда и мис Стенли се видели в чудо. По едно време Яна изтичала по нощница навън и грабнала от закачалката един домашен халат на баща си. Върнала се, пъхнала се с него в леглото и заровила глава в халата му. Притихнала и го душила като кученце, докато заспи. После казала само на леля си Неда, че се изплашила да не би папа да го е сгазило нещо и да е умрял… И още веднъж плака Яна в скута на леля си Неда. Борис току-що влизаше в хола на вилата, а тя весело затича към него и без всякакъв увод го запита:

— Папа, ще ми разкажеш ли твоя приказка за Дядо Коледа?…

Но той бе толкова уморен, угнетен и погълнат от тежкия ден, който бе имал в Банката, че дори не чу думите й, не я забеляза и я отмина мълчаливо, качвайки се в своята стая.

Двете жени около Яна сериозно се безпокояха за болезнената чувствителност към баща й. Те по своему се стараеха да компенсират в живота на детето отсъствието на майката и заетостта на Борис, който нямаше и понятие за тия техни преживявания и отношения помежду им. Мис Стенли като истинска християнка постепенно утвърди обичая всяка вечер, освен молитвите, да чете на Яна по някой избран откъс от Библията. С присъщото на протестантите проповедничество тя страстно, като на голяма обясняваше на Яна, че силата и вечното в християнството е в добротата. До християнството, обясняваше й тя, може да стигнеш по два пътя. По-лесният е да пожертваш живота си, а по-тежкият е чрез смирение. Смирението е велико нещо, но днешните хора са неспособни вече на него и ако не разберат това, Земята ще изчезне, за да се родят на друга планета по-разумни същества. Яна я слушаше с необикновено за възрастта си внимание, като добиваше един особен, съсредоточен израз. Най-често й четеше 13-а глава от Първото послание на апостол Павел към коринтяните за любовта и гласът й всякога потрепваше, когато стигаше до последните редове: „… И тъй, остават трите: вяра, надежда и любов, но най-голямата от тях е любовта“. Яна се заразяваше от нейното вълнение и двете мълчаха като една душа. А после мис Стенли въздъхваше и казваше, че никой никога и никъде не е казал по-красиви, по-силни и по-непостижими думи за любовта от апостол Павел. Веднъж, преди мис Стенли да почне да чете, Яна внезапно я попита:

— Защо папа не ме взима със себе си, като пътува в чужбина?

— Не бива, малка си.

— Не съм малка!

— По-хубаво е да идеш, когато ще разбираш повече неща.

— Ами аз съм вече голяма, знам Библията!

Мис Стенли се засмя. Детето упорстваше и тя употреби доста време, докато го убеди. С израстването на Яна англичанката я приучи да четат заедно на глас поезия и проза на английски. За една Коледа й бе подарила „Камо грядеши“ от Сенкевич, също на английски, и когато го прочетоха, я попита какво най й е харесало. Яна без колебание каза:

— Петроний, защото прилича на татко.

— А не е ли обратното? — засмя се мис Стенли.

Но и двете най обичаха екскурзиите в планината. Там изпадаха в такава еуфория от свободата, така лудуваха, че не се разбираше коя бе по дете от двете. Споменът за тези екскурзии оставиха завинаги в живота на Яна крило за полет към висините на радостта и хармонията… Бе топъл слънчев ден. Тръгнаха рано и направиха голям поход из Витоша. Минаха през някакви скътани в пазвите й селски къщички и се спряха пред изоставена, самотна бяла църквичка на един хълм — с полуразрушена камбанария, килнат кръст, изпочупени прозорци и повалени врати. Това, което ги впечатли, беше, че в стените й имаше вградени грънци. Мис Стенли веднага разбра и каза на Яна, като я хвана за ръка: „Ела да влезем!“. В полумрака още стоеше дървен, изрисуван иконостас, почти до тавана, изпоцапан и потъмнял. С брадва бяха отцепили вече от него парчета за трески. В прахоляка стърчеше само клиросът, на който са полагали някога богослужебните книги. Подът явно говореше, че тук редовно отдъхва някое стадо овце и кози и миризмата бе недотам приятна… Мис Стенли си стисна с два пръста носа и направи необичайна физиономия. Яна неудържимо взе да се смее. Мис Стенли се присъедини, като имитираше смях на оперни певци от сцената. Гласовете им кънтяха, сякаш бе цял хор. Стана им съвсем весело. Тогава англичанката й обясни, че прекрасната акустика в тази умираща църква се дължи на вградените грънци от неизвестни вещи народни майстори.

Продължиха към Черни връх и ниско долу, в неговото подножие откъм Бистрица, изведнъж се заковаха пред една обширна планинска поляна, обградена с дървета и храсти. Тя бе цялата гъсто обрасла с незабравки, поникнали високо. Изглеждаше толкова синя, сякаш небето бе слязло и покрило поляната, а лекият горски ветрец ги полюшваше на талази като житни класове на нива. Нямаше никой друг — горе небе и долу небе и между двете една възрастна жена, хванала за ръка момиченце… Цареше безбрежна тишина, в която с пълна сила ехтеше както в църквата нестихващият жизнерадостен хор на щурците… Двете стояха захласнати. Не посмяха да нагазят тези крехки небесни създания и легнаха на тревата до храстите, разперили ръце като птици, отправили поглед в синевата без дъно. После Яна наклони един висок стрък незабравка, с който погали лицето си. Тогава се учуди, че са толкова малки и изящни цветчетата й, а с такава притегателна сила. Сигурно такива са очите на вълшебниците, си каза тя и в миг изпита толкова силен прилив на нежност към незабравката, че очите й се овлажниха. Мис Стенли усети вълнението на малката и с весел израз й прошепна:

— Искаш ли да се състезаваме с щурците?

И без да чака отговор, стисна й ръката, запя с пълен глас, чист и ясен, една старинна шотландска песен… И така, легнали до поляната с незабравките, те минаваха от песен на песен, хванати за ръка, напълно самозабравени и щастливи. И всеки път, и много по-късно, когато Яна порасна, вечер преди да заспи, като искаше да се пречисти от тревожни мисли и сърдечни мъки, тя си представяше небесната поляна с незабравките на Витоша. И всеки път, когато сънуваше незабравки, които искрят в нощта или се синеят под слънцето, тя знаеше, че ще й се случи нещо хубаво, защото считаше тази своя среща с поляната за едно от чудесата в своя живот, свързано с доброто в него!

Когато вечерта пристигнаха във вилата и завариха Скарлатов и домашните вече обезпокоени, двете нищо не разказаха за причината на своето закъснение, сякаш се бояха да не накърнят радостта от преживяното. Само един път мис Стенли даде обяснения на Скарлатов, че ще се върнат с Яна късно през нощта, и го помоли Спас да ги вземе с колата, защото искаше да чуе прочутите 12 Евангелия на Великия четвъртък в „Александър Невски“ през православната Страстна седмица. Борис се разпореди. И за двете това беше една незабравима вечер. Хористите пяха божествено според мис Стенли. А когато един кристален женски глас се извиси в солото на песнопението „Во Царствии Твоем“, малката Яна се разплака от вълнение. След като напуснаха храма под тържествения звън на последните камбани от службата, детето каза:

— Ще помоля Дядо Господ, като умра да ме приеме в хора на ангелите и да пея денонощно…

Мис Стенли само й стисна нежно ръката. Борис забелязваше духовната спойка между дъщеря си и мис Стенли, но не изпитваше недоволство, защото бе изпълнен с уважение и доверие към личността на тази англичанка. Забелязваше и различната привързаност на дъщеря си към Неда. Но нито в единия, нито в другия случай си позволи да прояви повече интерес или най-малкото любопитство, може би от съвсем осъзнат страх, че ще навлезе в един заключен кът на душата си с единствения образ там — този на жена му Яна. И не се лъжеше, защото именно нейният образ беше в основата на особената вътрешна интимност между детето и Неда.

Една сутрин, когато малката изтича в кухнята при Неда, която приготвяше закуските, и възбудено взе да й разказва, че сънувала майка си в дълга розова рокля, с дълги, руси къдрици, които блестели като злато…

— Да, тя имаше наистина една копринена розова рокля…

— Нали? — възкликна щастливо Яна.

— …но косите й не бяха руси, а черни, прави и много хубави, лъскави като крилете на гарван.

Неочаквано Яна избухна в плач.

— Не е вярно! — ридаеше тя. — Косите й са били руси, на букли…

Неда се обърка.

— Яне, добре, рожбо, недей плака, може да съм забравила… Може да са били руси…

— Не е вярно! — още по-силно зарева Яна. — Били са черни, лъскави като гарван… — и зарови глава в престилката й.

Неда се разстрои, тя седна и я взе в скута си.

— А очите й? — питаше през плач Яна.

— Досущ като твоите!

— С небесен цвят?

— С небесен! — усмихна се Неда и внезапно поде — явно не за пръв път: — …И рекла майката: „Аз ще умра, ако ти не намериш и не ми донесеш Медената пита. Върви, сине, и гони късмета си!“ И тръгнало юначето по поля и върхове…

— Не. Първо е дни и нощи, по поля и върхове…

— Да, дни и нощи, по поля и върхове — поправяше се Неда. — И вървяло, вървяло, вървяло…

… И така, винаги Медената пита се изтъркулваше от скута на Неда и Яна тръгваше по нея през Земята на Слепите, през Каменната и Златната земя до Края на света, за да донесе на любимата си майка щастие и вечен живот… Безброй пъти предприемаха двете трудното пътешествие за Медената пита, докато Яна растеше, но малката никога не се отказа от него и го предпочиташе пред много други приказки и весели случки от ежедневието, които Неда охотно разказваше до самото й заминаване за Швейцария…

Но Борис нямаше и най-малка представа от това. Така той много неща от живота на детето си в България никога не узна, за които може би дори и не подозираше. В следващите си кратки визити в Швейцария — повечето по служебна принуда, отколкото предназначени за свиждане с Яна, той всеки път я намираше променена, тоест попорасла, обаче все още дете. Но винаги беше толкова претрупан с работа, че на срещите с нея той си почиваше и предпочиташе да я слуша, вместо да я разпитва. А тя наистина го забавляваше и непрекъснато му разказваше разни случки от колежа, впечатления от новите познанства и страната. Разбира се, всеки път отиваха в някоя сладкарница, където правели „най-хубавия сладолед на града“, разхождаха се по улиците, познати до болка… Яна не обичаше да се застоява в хотелския му апартамент. Разказите й бяха смесица от детска впечатлителност с тънка чувствителност на пробуждащата се девойка. Разказваше му, че страшно много четяла. Не, не четяла, а гълтала книгите, защото можела да обхваща наведнъж по пет-шест реда на страница и съученичките й „ужасно се чудели“. Много й вървяло на езици. Имало и една белгийка в колежа, която непрекъснато я взимала за рускиня, и тя записала курс по руски език, та да има за какво да я бърка. Четяла вече свободно Тургенев и невероятно й харесвал разказът „Първа любов“. А после най-неочаквано взе да му описва как за пръв път в живота си видяла врабче да гони една кафява пеперуда по булеварда. Надолу-нагоре, наляво-надясно, какви ли не кръгове правела пеперудата все по-вяло и по-вяло. Към гонитбата се присъединило още едно врабче, но накрая първото я клъвнало и стремително пресякло улицата. Толкова била поразена от необикновеното състезание, че не успяла да я спаси… В първите им срещи само тя говореше, без да го разпитва, но в последните вече не беше така. Любопитството й към мнението му беше пораснало и тя сякаш искаше да се отрази в него. Един път го попита обича ли пословиците. Той се учуди, но й отговори сериозно.

— Ценя ги, но рядко ги употребявам, заради демагозите. Те много обичат да се кичат с поговорки…

Но демагозите не я интересуваха.

— Все пак коя най-много харесваш? — настояваше тя.

— Не знам, не съм мислил… но харесвам израза „И на мравката сторва път“.

Сега тя се учуди, не беше го чувала.

— Защо ти харесва?

— Защото мисля, че българинът най-много е лишен от кротост, а виж каква поговорка измислил. Това е може би най-финното качество у човека…

— Може би именно затова!

— Не те разбирам…

Лицето на Яна внезапно стана сериозно…

— Човек понякога измисля именно това, от което е лишен.

Борис се изненада от думите й. Те издаваха опит, нещо осмислено. Той се смути, прие го като намек за себе си, но като видя открития й чист поглед, отпъди тази мисъл.

— Все пак по какъв повод ме питаш за пословиците?

— Ще ти отговоря, папа, но кажи защо така мислиш за българина?

— Защо ли?… Не знам дали ще разбереш, но ще се постарая… Кротостта е добродетел на духовното възпитание, а то почти не присъства или твърде кратко и повърхностно в нашата история. Затова българинът не се е научил да страда духовно… както руснакът например, както немецът…

— А ти? — колебливо попита Яна.

— Какво аз! И аз не съм кротък. Все пак, за разлика от другите, се уповавам преди всичко на разума, но до истината всеки, включително и ти, сам трябва да стигне. Тя е единственото нещо, което не се подарява, освен ако не те осени Светият Дух.

— После?

— Ееее, това разпит ли е?

— Не.

— Кажи, за какво ти е притрябвал фолклорът? Да не ставаш етнограф?

Оказа се, че една от преподавателките в колежа ги накарала всеки да напише по две национални поговорки с положително и отрицателно съдържание.

— И аз написах „Блага дума желязна врата отваря“, знам я от леля Неда.

— А втората?

Тя се поколеба.

— „Дружбата си е дружба, сиренето с пари“.

Той се засмя.

— А нея от кого си чула?

— От чичо Спас, но той е добър човек, нали, папа?

— Не е лош, но е просто глупав!

А нейната приятелка Луиза написала само една, но била страшна: „Ако не искаш да ми станеш брат, ще ти счупя черепа“.

— Тя е много особено момиче, папа, и дружи само с мен…

Била от германски произход, но живеели в Щатите и родителите й били много богати. Изпращали й невероятно скъпи подаръци от диаманти и какво ли не, но нито веднъж не са я посетили, а и Луиза не искала да ги вижда. Майка й била разведена и си имала приятел, за когото по-късно се омъжила. Като идвал у тях на гости, всеки път грубо я щипел по бузите. Тогава Луиза взела да се крие в другата стая. Но веднъж като избягала, майка й я заварила да топи в чаша вода снимката му. Защо правиш това — попитала я тя. Ами давя го, за да умре, понеже много ме щипе. Затова я пратили в колеж чак в Швейцария, да се отърват от нея. В знак на протест пристигнала с остригани вежди и клепачи и нямала един косъм на главата, равен на другия.

Борис нищо не каза по повод на тази мрачна история, но усети колко тя бе потресла Яна и макар че нямаше и намек за упрек в нейните думи, той без да иска се почувства виновен пред нея. На раздяла ни в клин, ни в ръкав й обеща, че следващия път ще остане в Швейцария най-малко една седмица специално заради нея. Той дълго си спомня щастливата й усмивка на гарата. И аз наистина сдържах думата си, каза си той. Но при последната им среща за пръв път се изплаши за Яна. Тя най-тържествено му съобщи, че е станала ездачка, че няма нищо по-хубаво от коня на тоя свят и участвала в една кавалкада на осемчасов поход към около 4000 метра височина. Прескачали пропасти, тичали по планински поляни, вървели по пътеки сред чудни гори и се изкачили чак до един скалист връх, откъдето се разкривала фантастична панорама… На връщане трябвало силно да дърпа юздите на своя Викинг — така се казвал конят й, — понеже препускали като бесни, наближавайки „папането“ в конюшните. Когато скочила от коня в края на похода, водачът й целунал ръка и я нарекъл „мадам“, въпреки че била най-малката в кавалкадата. „Вие имате сърце на лъвица“ — добавил той.

— Метнала си се на дядо ти — отбеляза тогава Борис.

— Нали, папа?!

— Той много обичаше и разбираше от коне, а сам е бил отличен ездач и като конник е бродил много из Турската империя.

После помълча и сдържано каза:

— Все пак трябва да си по-внимателна, защото конят, доколкото знам, е много плашливо животно, една пчела може да го стъписа и те изхвърля.

— Съвършено точно! — удиви се Яна и най-спокойно добави: — Моят Викинг два пъти се изправи на крака и изцвили като прасе, но аз се удържах. Първия път от една пеперуда пред очите му, а втория път, представи си, от шарфа на ездачката пред мене, който падна на земята.

— Следващия път ще чакам да ми съобщиш, че си се спуснала с парашут от Монблан.

Яна се захили.

— Папа, не се бой! Виж, ако трябва да се страхуваш, то е от моята страст към този пусти сладолед! — каза тя. — Представи си, папа… — и тя взе лудо да се смее.

А после му разправи как тръгнали с Луиза на кино и по пътя си купили сладолед във фунийки.

— И изведнъж ми заседна парче в гърлото — ни напред, ни назад! Чувствам как ми текат сълзи, как се задушавам, как ми се подкосяват краката, как потъвам някъде, чувам Луиза да крещи и в тоя момент, без да искам, си чукнах главата в стълба до мен и се свестих! Глътнах го, папа!

— Трябва да научиш нова поговорка за случая — „Клин клин избива!“ Добре че си си чукнала главата! — каза той не без облекчение…

Тя пак се засмя.

— Вярно, папа. Но представяш ли си какъв позор! Да умреш от парче вафла със сладолед!…

Борис мълчеше. Не искаше да се кара след такова дълго отсъствие от негова страна. Тя го хвана за ръка и го повлече.

— Папа, не се сърди! Сега ще ги покажа едно място… Ще узнаеш нещо, което дори ти сигурно не подозираш!…

И като повървяха, стигнаха до малка градина край един канал с неголям залив. Седнаха на една пейка. Във водата плаваха пъстроцветни патици и сред тях величествено извисяваха изящните си шии много двойки лебеди. Толкова бе живял тук, но за пръв път виждаше и бежови лебеди, прошарени с бели петна. Той я погледна въпросително.

— Не, не е това. Стой тихо…

И ненадейно се чу грухтене. Не повярва. Вслуша се и видя, че протягайки в ласка един към друг дългите си шии, царствено плавайки и търсейки се помежду си, лебедите от време на време издаваха късо грухтене като хъркане, което понякога завършваше с кратко стенание, подобно на малко кученце или бебе. Той бе поразен. Само това не очакваше. Този символ на гордата грация и бялата красота, този древен мит грухтеше като свиня!… Кой знае каква физиономия е имал тогава, но Яна взе да се смее до задъхване. А после се присъедини и той. Тя беше безкрайно радостна от ефекта. Когато тръгнаха, Яна каза:

— Въпреки всичко, папа, с часове мога да ги гледам и много бих желала да чуя някога каква е тази прочута лебедова песен.

Той нищо не й отговори. С тия лебеди завърши последната им среща в Швейцария. Боже Господи, колко отдавна не съм я виждал! Почти две години!… Внезапно го обхвана страх. Ами ако тази среща е била лебедовата песен помежду им?!… Той вдигна глава нагоре. Над него се стелеше гъсто звездно небе. Постоя така с поглед зареян между звездите, но за разлика от друг път това не го успокои. Поне една картичка да ми пратеше!… Но Яна отдавна бе разбрала, че той не обича да пише писма. И само за празниците чат-пат получаваше от нея по някой изглед или репродукция от музей. Скарлатов предпочиташе и се задоволяваше главно с кратки телефонни разговори. Но и това не бе правил отдавна. Още утре ще позвъня! — зарече се той, ала не можа да се освободи от тревожното чувство за Яна. Какво става с мен?!… Да не би да й се е случило нещо лошо, та все за нея мисля тая вечер!… А после се ядоса на себе си, че въпреки култа към Разума и той ставаше суеверен като всички, когато се касаеше до съществата, които обичаше. Решително стана от люлеещия се стол и се запъти навън, въпреки че сигурно минаваше полунощ. В парка на вилата го лъхна силно смесената миризма на прясна трева и цветя. Той дълго се разхожда по алеята между лехите и дърветата, докато се изтощи. Чак тогава се прибра и заспа сън без сънища.

Сутринта, когато слезе да изпие кафето си в трапезарията, си спомни снощните мисли за Яна и се зарадва, че тревожното му чувство е изчезнало. Няма да я безпокоя сега, каза си той. Тъкмо се готви за изпитите… Може да я изплаша, да я отвлека… Ще чакам да ми се обади, като приключи…