Свобода Бъчварова
Жребият (19)

Глава трета

Целият този ден беше напрегнат за Скарлатов. Той бързаше и знаеше, че е сам. Никой не можеше да му помогне. Както и очакваше, Туше Динев се върна с отрицателен отговор от германското консулство. Казали му, че всички визи за Германия са временно спрени поради Аншлуса. В Райха е обявено военно положение за някои области и предимно за Мюнхен. Скарлатов не се отчая. Той винаги вярваше в силата на златните мостове, доказали своята ефикасност при много по-трудни случаи от неговия. Срещна се на обяд с Терзиев. Ядеше с апетит и дразнеше Скарлатов. Той не хапна нищо. Трудно, като с ченгел, измъкваше отговорите му. Драган беше хитър бизнесмен и се мъчеше да разбере накъде бие Скарлатов, затова се държеше като невменяем.

— Кажи, Борисе, какво те боли и не ми разправяй бабини деветини! Какво искаш друго, освен това, че ми развали обяда!…

Искам да ти счупя главата, помисли си Скарлатов, но отвърна:

— Трябва да отида в Мюнхен.

— А на Луната не искаш ли?

— Не.

— Със здравето ли не си добре?

— Да речем…

— В Мюнхен няма нито бани, нито бог знае каква медицина!…

— Слушай, Драгане! Яна е в Мюнхен и се налага на всяка цена да замина!

— Нещо политически ли е загазила? Нали беше в Англия?

— Има свои проблеми, които и аз не знам. А е останала и без пари.

— Това е лесен въпрос. Ще изпратиш телеграфически.

— Ще помогнеш ли, или няма да помогнеш!

— Ще се опитам. До една седмица военното положение ще бъде вдигнато и ти ще можеш да отпътуваш.

— Тогава вече ще е късно. Искам точно да ми отговориш какви са ти възможностите.

— Само чрез търговското аташе в легацията. Но едва ли ще си мръдне пръста, като чуе твоето име. А и ортак ти е Карасулиев — една омразна личност за тях. Виждаш, че е невъзможно!

— С това трябваше да започнеш, а не да ме караш да присъствам на плюскането ти! Казал ли ти е някой, че ядеш неприлично?

— Казали са ми, че получават апетит, като ме гледат… Не си тръгвай, Борисе! Иде ми нещо наум…

— Например?

— Че отиваш в Германия по търговска сделка.

— Да им предложа шипки, боровинки и лайкучка?

— А какво искаш от тях?

— То си е моя работа! Можеш да ги осведомиш, че ще разширим фабриката на Разбойников и отивам да закупя машини.

— Няма да се хванат на въдицата. Бъди откровен, за да ти помогна!…

Скарлатов се замисли и реши да играе с открити карти.

— Всъщност ме интересува Виена. Става дума за Иван Карасулиев — сина на Йосиф. Арестуван е.

Терзиев спря да яде и погледна внимателно Скарлатов.

— А защо именно ти се месиш в личните работи на Карасулиев?

— Защото сме ортаци.

— Познавам те добре, Борисе. Едва ли си толкова любвеобилен. Има нещо друго…

— Оставям на теб да отгатнеш.

— Объркан съм и не мога. Но какво ще кажеш, ако започнеш преговори за мина „Ураниум“?

— Тогава има ли шанс да ме пуснат?

— Има, ако не се опитваш да играеш и почтено сключиш сделката.

— Само при условие, че те приемат моите искания!

— Не, Борисе! Те вече няма да приемат да ти платят в долари. Това знаеш, нали?

— Знам.

— Не те съветвам да уведомяваш Неделев. Той също е подчинено лице. Аз ще кажа, че ти лично я продаваш, но само на германците, а не на Неделев. Една директна сделка! Тогава има шанс.

— Ако до довечера не получа виза, смятай, че разговор между нас по въпроса за „Ураниум“ не се е състоял!

— Трудна задача. А какво става с Яна? Тя ми е извънредно симпатична. Намесвам се в нещо, от което губя, но го правя заради нея. Можеше да бъдеш по-откровен.

— Засега толкова! След като всичко приключи, обещавам да ти разкажа.

В края на работния ден Скарлатов получи виза за Германия. Приятелят му се бе постарал да му осигури дори място за сутринта в пощенския самолет от Анкара.

Привечер той го посети във вилата. Даде му препоръчителни писма до редица делови хора в Мюнхен и Берлин. Поговориха доста. Терзиев беше добър събеседник. Разказа му за елита на немската промишленост и икономика и за значението на отделните индустриалци и банки при режима на Хитлер. Това, което Скарлатов предполагаше, тази вечер му се изясни. Единственият път за преговори с властта беше чрез тях.

На сутринта стана рано. Туше Динев вече се намираше във вилата. Донесе шифрована телеграма от Ван Юлиус. Тя бе най-важната за Скарлатов, тъй като Ван Юлиус имаше връзки с германските банкери. В нея му съобщаваше едно-единствено име. И Скарлатов правилно разбра, че тук е ключът за решаване на проблема. Останалите имена, банки, адреси на политически лица нямаха никакво значение. Съобщаваше му, че лицето е уведомено и ще го приеме лично.

В 10 часа сутринта заедно с Туше Динев и Спас пристигнаха на летището с два куфара, в които бяха официалните му дрехи. Знаеше, че германците особено държат на облеклото и етикецията. Решиха Карасулиев да не го изпраща. И наистина съвсем скоро след тях дойде немското търговско аташе с дипломатическата си кола заедно с Драган Терзиев. Приятелят му го попита има ли достатъчно марки. Скарлатов бе сложил в портфейла си около хиляда и там можеше да тегли колкото иска, но взе още две хиляди от Терзиев. Търговското аташе му каза, че ще бъде посрещнат на Мюнхенското летище както подобава. Самолетът от Анкара кацна в София със закъснение. Намериха място за Скарлатов на една седалка зад двамата летци и радиста. В 10,30 часа излетя. Рядко бе пътувал със самолет и малко се вълнуваше. Скоро се отделиха от земята и набраха височина. Самото летене бе скучно. Самолетът се изкачи над облаците и сега под Скарлатов се стелеше само една облачна пелена…

На Мюнхенското летище никой не посрещна Скарлатов. Той взе такси. Каза адреса на стария хотел на „Луизе Щрасе“, където навремето бяха отсядали с Яна. Шофьорът го знаеше. Слава Богу, още съществуваше. Нае луксозен апартамент с две спални, баня и хол. Това беше част от тактиката му да играе на едро. Навън беше тъмно. Без да се преоблече, веднага излезе на улицата. Изходи пеша цялото разстояние по „Луизе Щрасе“ и се спря на Алеята на пълководците, а после продължи до Пинакотеката. Паркът изглеждаше пуст. А и по улиците от време на време срещаше хора, сякаш Мюнхен бе окупиран. Върна се по обратния път. Прибра се в апартамента, изкъпа се колкото се може по-бавно. Не беше гладен. В куфара намери две бутилки коняк, поставени от Неда. Имаше една цяла дълга нощ за размисъл. Работите се развиваха с шеметна скорост. Общо взето, не беше изненадан. Знаеше, че в крайна сметка нещата ще опрат до „Ураниум“. Мината имаше голямо значение за немците. През нощта, след като си отиде Терзиев от вилата, проведе дълъг разговор с Туше Динев. Имаше доверие само на него. Тогава му разказа за възможността да продаде мината. Обсъдиха въпроса за немската колония. Все пак тия хора я бяха създали от начало до край! Те я изправиха на крака и заради печалбите трябваше да им се отблагодари по някакъв начин, като не ги остави на произвола на съдбата. В негово отсъствие Динев се заемаше да проведе акцията по измъкването им от България.

Той щеше да телеграфира поне един ден по-рано на Динев, преди мината да стане чужда собственост. От друга страна, не искаше да алармира немската колония, понеже не знаеше как те ще реагират и можеха да провалят всичко. Това беше едната, човешката страна на въпроса, но втората, личната, болезнено засегна Скарлатов. Досега бе губил, бе се провалял в сделки, но причината си оставаше само той. Затова не търсеше други виновни и се примиряваше. В случая обаче създателят на мината, нейният притежател, без да е сгрешил в нищо, трябваше да се раздели с нея. А тя в тия години се превърна в голяма ценност. Сега се налагаше да се откаже от своята собственост, и то заради други хора, заради Карасулиев! Той е първият виновник!… Не се съмняваше, че Йосиф ще му заплати напълно стойността на мината, и то в долари, със свои лични средства. И въпреки това го смяташе за виновен. Останалите виновни бяха много на брой: и Неделев, и Терзиев, и най-вече германците! Именно те искаха да му отнемат неговото притежание. Скарлатов се почувства като куче, надвесено над своя кокал, заобиколено от вълци, които така или иначе щяха да му го отмъкнат. Този любим пример на Карасулиев никак не бе лишен от дълбок житейски смисъл. И може би Скарлатов за пръв път разбра силата на тая предвечна болка, когато някой посяга на нещо твое. Беше болка в истинския смисъл на думата. Защото нараняваше не само психиката, но и първичния инстинкт за собственост, така присъщ на човека. По-нататък в разсъжденията си, вече не само върху терена на сделката и парите, но и от гледна точка на политическото положение в Европа, той прецени, че така или иначе немците щяха да му я вземат — било днес, било утре. И не е изключено — без да получи лев! Следователно не бе малка утехата, че Йосиф ще му плати нещо, което по принцип губи. И така, успокоен от тия разсъждения, Скарлатов заспа, както седеше във фотьойла.

Събуди се рано. Навън беше тъмно. Обади се по телефона да му донесат кана кафе. Забавиха се доста, докато му го качат горе. Тук клиентите не бяха ранобудни. Изпи две големи чаши. Изпуши и няколко цигари. Повече не можеше да издържа в апартамента. Реши да тръгне да се разхожда. Навън бе студен, мъглив ден. Хората забързани отиваха на работа, вдигнали яките на балтоните. Но на него му беше топло. Той крачеше с разкопчано пардесю — елегантен, гологлав, с гъсти бели коси и късо подстригана брада. Минувачите — повечето работници — се обръщаха да изгледат този необичаен силует за ранния час. Той пое по „Луизе Щрасе“. Мина покрай Политехниката. Пред вратата имаше няколко студенти и студентки с чанти и дълги цилиндри, в които държаха чертежите. Спря се в Алеята на пълководците. Дълго разглежда статуите, поставени в една редица и подравнени като войници на Фридрих Велики. Общо взето, безвкусни скулптури, отразяващи военния дух на нацията. Знаеше, че е твърде рано за Пинакотеката. Но нямаше какво да прави. Да зяпа витрините на магазините?… Тук те бяха на рядко. Дали да не се върне към гарата?… Там беше оживено. Колебаеше се, но реши да иде до парка и после обратно. Червеното тухлено здание на Пинакотеката бе ниско и скромно в сравнение с Лувъра, но красиво в своята простота. Разположено в парк с дървета, чиито клони бяха оголели. От другата страна се простираше равна поляна. Тревата беше побеляла от сланата. Когато заобиколи сградата, там на една пейка седеше някой… Сърцето му трепна. Приближи се. Беше Яна. Тя не го забеляза. Бе притворила очи и главата й леко клюмнала върху топлото английско палто от ангора, под което се подаваше дебела вълнена шотландска пола, над бели вълнени чорапи и ниски, типични английски спортни обувки с дебели подметки. На главата си бе нахлупила странна шапка с дълга козирка, явно американска. Край нея стоеше на земята малко куфарче, на пейката — кожен сак с презрамка.

— Добро утро — каза Скарлатов.

Яна отвори големите си очи с цвят на синчец. Изглежда, беше задрямала, защото се усмихна като насън и чак след това в съзнанието й достигна, че пред нея стои баща й. Тя скочи, увисна на врата му и несдържано зарида. Повтаряше само едно:

— Папа, мили папа…

Шапката й падна на земята. Тя си търкаше очите и носа в пардесюто на Скарлатов съвсем по детски. Мина много време, докато се успокои. Той се чувстваше притеснен. Един възрастен човек се спря и ги наблюдаваше. После отмина край тях и пак ги изгледа. Да вървят всички по дяволите, помисли си Борис и след това внимателно се освободи от ръцете й. Подаде й своята носна кърпа. Погледна я пак. Беше извънредно слаба, с бледа кожа на лицето. Сърцето му се сви.

— Знаех си, че ще дойдеш! Знаех си, че няма да ме изоставиш!…

— Да тръгваме!… — каза Скарлатов. Той се наведе да вземе куфарчето.

— Нямам сили, папа, нека малко поседнем.

— Студено ли ти е?

— Вече съм станала напълно безчувствена.

Скарлатов свали пардесюто си и я наметна. После закопча горното копче на яката.

— Не трябва, ще настинеш… — каза Яна.

— Не се безпокой. Това ли ти е целият багаж?

Тя кимна с глава. Устните й трепереха. Готвеше се пак да заплаче. Той повдигна брадичката й и я погледна право в очите.

— Е, моето битолско просяче, къде прекара нощта?

— В чакалнята на Мюнхенската гара. Там е топло и уютно. Не е толкова лошо… Голяма гара. Минават много пътници. Интересно е да наблюдаваш…

— Само тази нощ ли?

Яна нищо не отговори.

— Откога не си яла?

— Папа, сега това не е важно. Слушай ме, да ти разкажа…

— Първо ще отговориш на въпросите ми, а после в хотела ще ми разказваш. Как се озова в Мюнхен?

— Ами с една група студенти археолози от Оксфорд.

— От твоя курс ли са?

— Не, папа. Те са по-големи, но ме взеха. Професорът нямаше нищо против. Чудесни момчета!

— Често ли идваш без мое знание в Германия?

— По-скоро в Австрия, и по-точно във Виена. И то при всеки удобен случай, папа. Използвах екскурзии от университета и ваканции. Този път не можах да стигна до Виена — Аншлусът ме завари в Мюнхен. За проклетия.

— Или за късмет! Защо остана без пари?

— Защото… защото тя е дълга и широка. После ще ти обясня.

— Не можа ли да вземеш отнякъде?

— Студентите от групата, преди да заминат, ми дадоха всичките си пари, които имаха. Нали са много мили?

— Англичаните не са бедни.

— Но на мене ми трябваха много, папа.

— За да платиш седенето си в чакалнята на Мюнхенската гара?…

— Папа, не почвай така… Много съм разстроена. И за да свършим с тоя неприятен въпрос, трябва да ти кажа, че тук продадох всичко, което можеше да се продаде — дрехи, бижута, барабар с учебниците, енциклопедиите и така нататък… Въобще всички непотребни неща. Загубата не е голяма. Имах и няколко монети, останали от дядо Славчо. И тях засилих. Взех добри пари.

— Слава Богу, че колекцията му е на сигурно място, иначе и нея ли щеше да… засилиш?

— Папа, глупаво е в тоя момент да водим разговор за пари.

— Тогава аз съм най-големият глупак на тоя свят, защото цял живот водя подобни разговори!

— Не исках това да кажа.

— И защо са ти били нужни такива големи суми?

— Накратко ще ти обясня. Аз и Иван сме свързани с много нуждаещи се хора.

— Комунисти?

— Какво значение има какви! Комунисти, анархисти, демократи, социалисти… Аз съм на страната на жертвите, а не на палачите. А ти?

— В живота си съм бил против всяка диктатура — бяла, черна, кафява или червена — все едно!

— Папа, не е все едно. За твое успокоение, аз и Иван не сме комунисти, защото има неща, които ни разделят от тях. Но им съчувстваме. Ти не можеш да бъдеш аз, нали така?

— Да, не мога, за съжаление… Пък и съм смятал идейния избор за лично дело.

— Абсолютно правилно, папа. Ние помогнахме на мнозина да избягат от тая подивяла страна. Изнасяхме факти в печата, материали от самата Германия за репресиите и зверствата на нацистите. А това струва пари. Сега вече знаеш всичко!…

— Не съм сигурен, че знам…

— Папа, нима един чувствителен и благороден човек може да остане настрани?! Погледни наоколо! Виж какво се върши! Ако победят, представяш ли си какво очаква хората?!…

Скарлатов нищо не отговори. Реши да зададе най-важния въпрос. Изпитваше неудобство и притеснение — той, банкерът, който пред нищо и пред никого не се стряскаше, трябваше да преодолее смущението от дъщеря си. С глух глас, без да поглежда към нея, попита:

— Какви са ти отношенията с Иван?

Яна дълго мълча. Той се обърна към нея. Лицето й бе силно изчервено, а в очите й имаше сълзи. Но и тя бе от племето Скарлатови, и тя имаше силата на духа в трудни минути. Затова отговори с ясен и звънлив глас:

— Папа, аз обичам Иван и той ме обича.

И сега, както му се бе случвало в миналото, Скарлатов се запита щастлив ли е, като научи истината. И си отговори, че никога в живота си, когато е научавал една истина, не е бил щастлив. Дори напротив! Чувстваше някаква мъка. Върна се назад във времето… Без да иска, пое дълбоко въздух и каза накрая:

— Винаги началото е свързано с изпити в любовта…

Яна се разрида с глас. Тя му хвана ръката.

— Спаси го, папа. Моля те… Ако стане нещо с него, животът ми губи своя смисъл. Сърцето ми е разбито. Помогни ми…

Той пак я погледна. Тя млъкна. В израза на лицето й имаше някаква особена решителност. Борис никога не бе я виждал такава. И разбра, че думите, които казва, са верни. Той не се съмняваше, че тя няма да се спре пред нищо. Въпросът, който стоеше пред него, беше не толкова за Иван, колкото за дъщеря му Яна. И в този миг той застана решително, с цялата си мощ на нейна страна.

— Сега можеш ли да тръгнеш?

— Мога, папа. Радвам се, че всичко между нас е ясно. Олекна ми на душата…

Тя свали пардесюто му, с което я бе наметнал, и той го облече. Вдигна куфарчето й. Яна преметна през рамо сака. Нахлупи над очите си американската шапка. Скарлатов, който се бе отдалечил, спря. И когато видя стройната фигура на дъщеря си — облечена в тези малко нескопосани английски дрехи, които въпреки това й стояха добре, с малко смъкнатия бял вълнен чорап и леко омърляната физиономия без грим, с нахлупената шапка и светлорусите кичури изпод нея, отново го обзе бащинска гордост. Имаше хубаво момиче и това го знаеше. Но сега знаеше и нещо друго — че не е глупава и може да изпитва дълбоки чувства, за които да се жертва. Изпълни се с уважение и милост към нея.

Макар разстоянието до хотела да не бе голямо, взеха такси. На рецепцията чиновникът му каза, че са го търсили по телефона от Кьолн и от Берлин. Беше записал телефонните номера. Пиколото ги заведе до апартамента. Когато останаха сами, Яна седна направо върху килима. Беше напълно изчерпана.

— Лошо ли ти е?

— Мае ми се главата…

— Още един въпрос. Какво знаеш за Иван?

— Арестуван е от Гестапо заедно с група интелектуалци. Къде се намира в момента, не знаем.

— Сведенията точни ли са ти?

— Мисля, че да. Другарят, който ги съобщи, е сигурен човек.

— А Анастасия?

— Тя е под домашен арест и не може да се влезе във връзка с нея.

— Искаш ли да ти подам ръка да станеш?

— Нека поседя още малко, папа. Като те видях, просто изведнъж рухнах.

— Така ли ти действам?

— Не, мили папа. Искам да кажа, че бях напрегната, държах се тия дни колкото можах. А когато ти ми каза „добро утро“, напълно се отпуснах и чак тогава разбрах колко съм уморена.

— Все пак трябва да станеш, изкъпеш и починеш.

— Първо трябва да хапна нещо на всяка цена!

Скарлатов се обади по телефона и поръча закуска. Скоро я донесоха. Яна си свали палтото. Остана по пола и дебел вълнен пуловер. Едва изчака да излезе пиколото и се нахвърли на яденето. След не много време всичко беше ометено. Скарлатов поръча втора закуска. И нея изяде, вече по-бавно.

— Искаш ли още нещо?

Вместо отговор Яна изхълца. После си свали обувките. Остана по белите вълнени чорапи, седна на канапето и сви крака под себе си. Прозя се няколко пъти, като прилично си слагаше ръка на устата. Очите й се насълзиха.

— Папа, имаш ли одеяло?

— В твоята спалня. Но иди и си легни там.

— Донеси го и ме завий. Искам да съм при теб. Страх ме е. Само така съм спокойна.

Скарлатов донесе одеяло и внимателно я зави. Яна се излегна на канапето и подпря главата си с ръка, свита в лакътя.

— Предстои ми важен телефонен разговор.

— Няма да ти преча. Папа, ще ти помагам. Ей Богу, ще видиш!…

И след като каза това, Яна дълбоко заспа. Борис донесе възглавница и я сложи под главата й. Тя не се събуди. Зави я отново с одеялото, въпреки че беше сравнително отоплено. Толкова бе премръзнала тези дни. След това седна и се замисли. Имаше имената на много банкери, индустриалци, политически лица в Берлин, Лайпциг, Дрезден, Щутгарт. Особено съблазнителна бе мисълта да се обади на Ханс Франк — баварския министър на правосъдието. Беше известна личност в България. Изглежда, имаше някакъв личен пиетет към страната и я посети в 1934 година. Изнесе лекции в Университета. Тогава ги бяха запознали със Скарлатов в „Ротари-клуб“. Сега Борис носеше препоръчително писмо от легацията до него. Погледнато формално, това бе лицето най-подходящо за случая — министър на правосъдието, тясно свързан с изпълнителните органи, Гестапо и т.н. Но Скарлатов добре знаеше политическите игри. Щеше да се завърти случаят около административните инстанции, разни чиновници, полиция, политически лица и нямаше доникъде да стигне. Другите индустриалци и банкери пък едва ли щяха да решат проблема. Оставаше единственият изход — този, който му посочи Ван Юлиус — връзка с мощен финансист. Скарлатов не си правеше илюзия, че Хитлер е всесилен. Все някой го бе довел на власт и този някой или някои бяха най-богатите хора на Германия. Без пари власт не се получава. Така той по принцип реши да се свърже с един от тези хора — барон Курт фон Шрьодер — собственик на банкерската къща И. Г. Щайн в Кьолн. Знаеше, че е в апогея си. Ако чрез него не успееше, тогава вече щеше да опита чрез другите, но с по-малка вероятност. И Скарлатов поръча телефонен разговор с банка Щайн в Кьолн. След десет минути го свързаха. Банкерът отсъствал. Поиска секретаря на барона. Съобщи му, че се обажда банкерът Борис Скарлатов, собственик на Комерц Банк в България. Титлата и названието на банката респектираха секретаря. Освен това Скарлатов добави, че има уговорена среща чрез господин Ван Юлиус, притежател на Мезон Щерн в Швейцария. Всичко казано направи секретаря крайно внимателен. Той му поиска телефонния номер в хотела и обеща след проверка веднага да му се обади. Скарлатов зачака. Позвъниха му едва след половин час. Секретарят се извини и го уведоми, че барон Курт фон Шрьодер е готов да го приеме. Уточниха срещата за следващия ден. Скарлатов щеше да пътува с нощния експрес за Кьолн. На гарата ще го очаква лично секретарят. Златният мост между банкерите, ето къде бе изходът и може би най-сигурният, който щеше да използва Скарлатов. Затова се отказа от Ханс Франк, поне засега. Обади се на гарата и си поръча билет.

Яна продължаваше да спи въпреки телефонните разговори. Събуди я. Тя стана и се запъти право към банята в спалнята му. Чу, че е пуснала душа. После настъпи тишина. Минаваше обед. Скарлатов почука на вратата й. Никой не му отговори. Отвори спалнята. Яна се беше завила презглава и спеше. Стана му жал, но все пак я разтърси да се събуди.

— Обличай се, отиваме на обяд.

— Папа, нека поспя, остави ме…

— Ставай, ти казвам!

Тя се разсъни. Скарлатов отиде в хола. Седна на фотьойла и дълго я чака. Появи се горе-долу облечена, нахлупила шапката над очите.

— И махни този глупав каскет, чу ли?

— Защо, папа? Държи топло и не трябва да се разправям с прическата си.

— Махни го, ти казвам! Иначе ще те помислят за мой носач.

Излязоха навън.

— Какво предпочиташ? Първо да се нахраним или да отидем в магазините да се облечеш свястно?

— Да се нахраним, папа.

— Като те гледа човек, се чуди къде можа да побереш толкова ядене.

— Има още на много неща да се чудиш…

Седнаха в един приличен ресторант. В Мюнхен можеше да се хапне добре. На бърза ръка Яна опразни две чинии с тлъсти наденички и отпи от голямата халба бира, която Скарлатов си бе поръчал. Пак почна да хълца. Изтече доста време, докато й размине и можеше да говори. Отново я налегна дрямката.

— Сама ли ще си купиш дрехи, или искаш да те придружа? Не бях играл досега ролята на мадам Жорж, но съм готов!…

— Сама, папа. Имаш ли парички, искам да кажа марки…

Скарлатов извади портфейла си.

— Петстотин стигат ли ти?

— Много са даже.

— Брей, ти си била скромна!

— Такава съм си, но ако дадеш още малко, няма да откажа.

Скарлатов й даде още двеста на едро.

— И ако до довечера не те видя напълно облечена, дяволите ще те вземат!

— Наистина, папа, дяволите да ме вземат, ако не си купя всичко, каквото искам! Но се явява един въпрос…

— Да чуем.

Тя въздъхна.

— Налага се да ми дадеш още парички…

— Но това е огромна сума!…

— Папа, ти наистина понякога се правиш на ударен. Парите ми трябват за друго. Следобед в пет часа имам среща с един другар. Добре ще е да разполагам с още петстотин марки.

Скарлатов замълча. Без да иска, тревога пропълзя в сърцето му. После пак извади портфейла и й подаде исканата сума.

— Не можеш ли да не отидеш на срещата? — попита Борис.

— Бъди спокоен, папа. Няма никаква опасност. Поне засега…

— Знаеш ли малко-отмалко как да се пазиш?

— Мили папа, ние толкова малко сме живели с тебе заедно. Кажи ми, кой в тия години, докато те нямаше, ме е пазил и бдял над мене?… Живяла съм все в големи градове. Мислиш ли, че е било съвсем безопасно? И все пак ме виждаш здрава и читава. Все и аз мога нещо в тоя живот!…

— И това е истина.

— Ето, виждаш ли как добре се разбираме! Затова те обичам, папа, само затова.

— И за паричките!

— И за паричките, но не само за тях.

Скарлатов плати. Двамата станаха. Навън бе грейнало слънце.

— Би ли ми отделила малко време? — попита Скарлатов.

— Колкото искаш, папа.

— Тогава да тръгваме!…

— Къде?

— В Пинакотеката.

Явно не й беше приятно, но беше учтива, толерантна и се съгласи. Взеха такси. Влязоха в Пинакотеката. Скарлатов не изходи всички зали, а направо влезе в тая на Ботичели. Яна се влачеше след него.

— Не ти ли е интересно?

— Гледала съм тук с часове…

— Би ли седнала ей тук, на тази пейка?

— Защо, папа?

— Не питай.

Яна седна на същата дървена пейка, на която преди много години бе седяла и жена му. Скарлатов се отдръпна чак до портала. Сърцето му мъчително се сви при тази гледка — слабо, тънко момиче със сини очи под голямото пано със същите издължени жени със сини очи, макар и облечени другояче… Яна стана от пейката и изтича при Борис. Загрижено го погледна.

— Нещо лошо ли направих, папа?

— Не.

— Зле ли ти е?

— Да тръгваме!…

— Ако искаш, можем да останем.

Скарлатов с бързи стъпки пресече залата, мина все така припряно през другите, после през балкона и се спусна надолу по стълбите. Във фоайето продаваха картички с репродукции от картините.

— Папа, почакай, искам да си купя няколко.

— Не сега. Друг път!

Те напуснаха Пинакотеката. На скамейката в парка седяха мъже и жени. Заобиколиха сградата отпред, където беше поляната. Един младеж седеше върху чантата си на тревата и се приличаше със затворени очи на слънцето. Пухкаво кученце изтича през ливадата, беше бял пулел. Дали е същият, помисли си Скарлатов и с горчивина се сети, че кучетата живеят много по-малко от хората. А щом жена му Яна я няма, няма го и пудела, който навремето се спря при тях и ги подуши, когато седяха в парка. Годините не водят до забрава, а до тъга, каза си той.