Свобода Бъчварова
Жребият (39)

Глава единадесета

Сега лежеше задъхан върху лишеите и тревичката на върха и чакаше сърцето му да се успокои. Беше отвикнал да ходи. Почувства пареща болка на едното ходило. Сигурно съм си изранил краката… Но упорито бе изкачил пътеката, която се виеше по стръмнината, обрасла с млада дъбрава, а тук-таме край нея имаше и по някоя нива до коничния връх над селото. Дишаше дълбоко с отворена уста. Усещаше още вкуса на минерална вода в нея. По пътя пи от едно изворче, пред което грижовни ръце бяха направили площадка и обградили с камъни. Земята под тялото му още излъчваше топлината, набрана от летния пек, а небето бе прозрачно като вода, защото слънцето не се бе показало. Познаваше тия места. Бе излизал на разходка, бе обходил и селата… Спомни си за Чуйпетльово. Камбаната на църквичката бе закачена ниско на едно яко приземисто широко дърво и върху нея прочете излетите думи — „Дар на Бога от чуйпетльовци, които ходиха на война и се върнаха живи и здрави“. Трогна се тогава и гърлото му се стегна. Но беше толкова отдавна… Скарлатов се надигна. Малката полянка бе обградена със скали, облечени в храсти. Той се примъкна до една скала, удобно се облегна на нея и зарея поглед наоколо. В близкото долче течеше поток, скрит в гъстата зеленина край него, която пазеше завет. Скромният връх, на който почиваше, бе самотен, чист, едва забележим в пояса от високите планински поляни със сочни треви, цветя и ароматни смрики. Под ливадите бяха пръснати горички от ели и бели брези. В подножието на върха, на една полянка, се белееше малка къщичка — нещо като хижа, нещо като параклис… А в далечината се синееха високо в небето планините на Рила, тук-таме с бели петна — преспите, които никога не се стопяваха. В низината лежеше млечна мъгла и скриваше земята. И отново, както винаги, когато се намираше в планината, го споходи тъжната мисъл за вечния порядък, който се стелеше в безкрая и който е бил преди него и ще бъде и след него. Но това беше особена тъга, за която псалмописецът бе казал: „Добре ми стана, че се наскърбих…“ Да, планината възвишава… Нямам пари, нямам власт, ето ме, станах като птиците небесни… И волност изпълни гърдите му и той за сетен път разбра, че свободата е абсолютната липса на страх… Внезапно храстите и тревите, окъпани в роса, блеснаха и първите слънчеви лъчи искряха в капките с всички цветове на дъгата. Господи, откога не бях виждал изгрева, каза на глас Скарлатов и поднесе лицето си на лъчите. Мястото бе закътано и тук слънцето грееше особено приятно. Миришеше на билки и цветя. Лъхна го тих ветрец… като диханието на Бога, изникна в ума му стихът. Той седеше неподвижно със затворени очи, напълно отпуснат и неусетно някъде потъна… Изведнъж се видя отвсякъде заобиколен с една необикновена зелена материя. Тя светеше не като скъпоценен камък, не като тревата, а като нещо много свежо и наситено. Но най-неочаквано върху тази материя се образува малко мехурче, което посивя и пукна. После започнаха да се образуват много такива мехурчета, които посивяваха и се пръскаха.

Постепенно те се уголемяваха и покриха зелената материя, докато накрая тя изчезна и всичко наоколо посивя. През това време, докато се явяваха и изчезваха мехурите, започна да се обажда отнякъде, сякаш издън земя, дълбок мъжки глас, който ритмично, на равни интервали повтаряше: „Меланхолия на материята, меланхолия на материята…“ И Скарлатов се събуди. Цялото му същество бе обхванато от палещо напрежение и мрачно предчувствие за приближаващо нещастие. Нямаше и помен от безметежния му радостен унес преди съня. И в миг властно нахлуха в ума му без ред, сякаш насилствено, въпросите: Защо се върна? Кому си нужен тук? Кому оставяш Яна? Кому искаш да се перчиш? С какво? Стар и куц? Искаш да умреш смешно — най-безславната от всички смърти?… И той усети, почти видя, как изпълзя отнякъде огромната сянка на страха и закри виделината на душата му. Сърцето му лудо биеше. О, Боже, помогни ми, гласно каза Борис и започна да си повтаря — спокойно, спокойно… Ще помисля, ще разсъдя…

Той не можеше да остане роб на нищожни хора, с които цял живот бе свързан. И като ги видя на едно място, всичкия този измет, който пътуваше, бягаше, който се спасяваше и искаше да се измъкне без да плати, той си каза — винаги си се смятал за мъж. Тогава слез, плати дълга си и стани свободен! И аз се смъкнах от влака… И сега?… Е, добре… Да почнем от плюсовете… В чужбина? Значи избавен, но на доизживяване. Наистина, ще остане богат, ще разхожда внуци из парковете, ще си разказват с Йосиф анекдоти, но ще бъде изместен камък, а не Бог-създател. Ще бъде извън борда, а Търговска банка Скарлатов — един красив спомен… В България?… Ще има демократично правителство, поне в началото… Той винаги е бил заклет враг на фашизма. Доказал го е… Може да бъде много полезен в една разрушена страна с неговото реноме на демократ, с международния си авторитет и връзки на виден финансист. Не, не се лъжи! Историческата практика в такива случаи показва съвсем друго. В очите на масите той ще си остане чорбаджия, експлоататор и нищо повече! А простият човек не може да направи друго, освен да отрича всичко, което е било до него. Ако не отрича, трябва точно да каже кое е лошо, кое е добро, а не може. Няма знания, няма мъдрост. Вместо това — прекалена вяра в нещо неизпробвано, в илюзии и велико нетърпение да ги осъществи незабавно. А и руснаците не признават друг тертип освен собствения си. Това значи радикален прелом с много жертви и България ще повтори в миниатюр целия им изминат път. Но ти може да бъдеш съветник! Имаш такъв огромен стопански и политически опит! Нали и те ще искат да възстановяват, да строят, да експериментират… Да, но не с теб! Няма да ти вярват! От глупост, от предубеждение, от невежество… А и от сектантство! Сблъсквал си се с него. Като едрата шарка в детството то е оставило белези върху политическия образ на комунистите чак до днес. Изключение правят малцина. В идейната представа на мнозинството има само два хълма — на единия стои Димитър Благоев, на другия Бай Ганьо. И сега няма да е по-различно. На едната страна ще бъде Сталин и сие, на другата — класовият враг! Няма демократи, няма неутрални, няма християни… Само комунисти и фашисти! Та кога ли в политическия живот у нас са забелязвали цветовете на дъгата?… Всичко е черно или бяло. Тогава?… Ще се затворя в някоя стаичка и ще напиша най-сетне своя труд, а може би и спомените си… Ще бъда само наблюдател! Има ли по-импозантно зрелище от Революцията?… Пак се лъжеш. Няма да изтърпиш, а и най-важното — няма да те оставят. Ще искат да платиш и за свои, и за чужди грехове. А последните не са малко, ти го знаеш… Много невинна кръв се е проляла, много неправда се е натрупала, следователно и мъст. Не, няма да ти сложат лавров венец, по-скоро трънен… Трябва да имаш предвид и този вариант, най-неприятния! Единствено по тоя начин можеш да станеш вътрешно независим от самия себе си. Няма да бъдеш и Йов, който загубва и богатство, и деца, и здраве, а жена му го изоставя, но той издържа на изпитанията и Бог му връща всичко, защото остава праведен. А ти не си! Но поне смъртта ми да бъде праведна — наведнъж, в миг, без болка и насън… Все пак има още един вариант — да обяснява, да предпазва, да убеждава, с всичко това, което е бил и което е, пък ако няма резултат — грехът да бъде на други, а не негов!… Трябва…

И тук мисълта му се прекъсна от ехото на една дружна песен. То ту заглъхваше, ту се увеличаваше върху талазите на планинския вятър. Мъжки и женски гласове пееха непозната нему приятна мелодия. Скарлатов се надигна и видя група от двайсетина души, насядали в края на красивата поляна, близо до подножието на неговия връх. Тя също бе обградена от големи скали с островчета от зелени храсти между тях. На един висок объл камък седеше мъж в бял костюм, който умерено ръкомахаше, вероятно направлявайки ритъма на песента. Слънцето блестеше в бялата му брада и коси, стигащи до врата. Имаше нещо странно и привлекателно в сияещия бял силует на този старец върху светлосиньото небе. Гледката на насядалите хора около него между пъстрите цветя и треви бе живописна. Скарлатов се взря и се сети… Той познаваше този човек^[1]. А и Матов навремето му беше говорил с възторг като за един рядко духовно издигнат българин. Пресата понякога се занимаваше с него. За пръв път чу името му по време на Балканската война. Бил завършил медицина и богословие в Щатите. Като се завърнал, изкарал пет години в пълно уединение и размисъл. Чак след това тръгнал да изучава България и българите цели дванайсет години, като проповядвал новото християнство, християнството не на думи, а на дела и личния пример. Така основал братства. В 1912 година отишъл като лекар във войската и пожелал да бъде изпратен в лагера на холерните, където престоял до края на войната и излекувал много безнадеждни случаи. Оттам Скарлатов му бе чул славата. Първата му и единствена среща с този човек стана по странен начин и затова я бе запомнил…

… Веднъж, като се връщаше от обичайната си разходка през Борисовата градина, случайно мина край Молитвения дом на новото братство. Изпита любопитство и реши да влезе. Вътре имаше беседа и салонът беше пълен. Скарлатов седна на последния ред. Бе пропуснал началото. На катедрата върху малкия подиум стоеше един извънредно чист и благообразен старец. Съвсем като в житията, каза си тогава Борис. Беше среден на ръст, но светло облечената му фигура внушаваше чувство за височина. Имаше правилни, хубави черти на лицето и въпреки че идеше от средата на миналия век, бръчките се губеха в одухотворения израз и меката светлина на големите очи. Гласът му звучеше тихо, ясен и дълбок, с приятен, баритонов тембър. Говореше спокойно, кротко, без никакъв оттенък на насилие върху слушателите, без екзалтация, но с абсолютна и ведра увереност в това, което казва. Изобщо всичко в него излъчваше мир. Той разказваше, че нашата Слънчева система е част от друга, в която има милиони светила. Центърът й е това велико космично слънце, което наричат Душа на Вселената, а други — Абсолютен дух, Първична причина, Бог, Безграничност, Разумно начало, Вечно начало, Висш разумен център.

Цялото пространство е проникнато от разни видове вълни, в това число и мислителни. Слънчевата система се движи към определени съзвездия и се подлага на различни космични влияния. Досега тя е била потопена в едно течение от по-гъста материя. Но вече го напуска и върви нагоре към по-редки сфери. Почва нейният възход. Целият всемир, всичко се движи в една нова посока. Навлизаме в една нова област на Духа. Досега Земята е слизала, сега възлиза и до скончанието на века ще напусне стария си път. Сега сме на демаркационната линия. Приближава една могъща магнетична вълна от няколко милиона волта с голяма бързина. Тази огнена вълна ще преобразува и пречисти не само Земята, но и целия Космос. Затова се казва „Бог е огън всепояждащ“. Едни ще просветнат от него, други ще изгорят. Само Любовта е бронята срещу изпитанията и мъките, която ще ни помогне да бъдем в хармония с трептенията на тази вълна.

Тук старецът замлъкна, а после отново заговори и на Скарлатов му се стори тогава, че той сякаш някому отговаряше. Хората мислят, продължи той, че могат да подчинят Природата, и там е нещастието. Защото това е невъзможно. Не е въпрос да подчиним Природата, а да я изучаваме, за да бъдем в съгласие с нея. Във Вселената всичко се записва. Един ден ще разберем всички стадии, през които сме минали, ще се явят пред нас в живи картини, както и филмът на целия ни живот, който всеки ще види, когато мине Отвъд. Но за да се свърже човек с разумните сили в Природата, той трябва да съзнава тяхното присъствие в нея и да издигне своето съзнание до полето, в което работят — Любов, Чистота, Братство и всички останали добродетели. Никому не е позволено да бъде господар. Гордостта е майка на временни, преходни знания и тя трябва да се замени с достойнство. При Бога ще отидеш не само праведен, не учен, а смирен. Единствено при смирението човек съзнава, че има множество върхове. То именно показва, че си издигнат. Иначе не можеш да получиш божествената благословия. Всички ще бъдат научени от Господа. Пръв, силен, богат — това са стари идеи. Но за да бъдат хората равни, трябва да се обичат. Истинският дом на човека е в душата му. Той няма дом отвън. Физическият свят е проявеният, а духовният — непроявеният. Не че не съществува, а още не се е оформил за нашите сетива. Има много тайни, които остават заключени, защото хората не са готови за тях. Съмнението е малодушие, недъг на душата. Просто трябва да развием психическите си сили, които Висшият разум е вложил в душите ни, и тогава Земята ще стане кърмилница на прекрасни създания. Разликата между тях и бившите хора ще бъде такава, каквато е днес между млекопитаещите и човека. Те ще виждат и отпред, и отзад, и ще излъчват блясък като фигури, огрени от слънцето, и където ходят, ще бъде светло. Новите хора ще четат мислите си и по вътрешен път ще схващат неща, които стават на хиляди километри. Те ще могат да напускат плътта си и да се разхождат по Земята в друго тяло, където пожелаят. Нашата Земя обаче още не е минала изкуплението си. Следващата фаза на човечеството е фазата на ангелите, чието съзнание е тъй пробудено, че светят като слънцето…

Тогава Скарлатов си помисли — този човек е или новоизлюпен пророк, или е мечтател, или е луд… В същия момент мъжът на катедрата наново млъкна. Настъпи пауза, която му се видя доста дълга, после старецът произнесе: „Този човек не е нито новоизлюпен пророк, нито мечтател, нито луд. Друг горе говори чрез него и това, което казва е вярно и ще стане, защото сме в Деня Господен! А сега можете да питате каквото желаете…“ Скарлатов целият трепна и докато другите почнаха да му задават въпроси, бързо излезе навън. Та той прочете точно мислите в ума ми, удивен си каза Борис. Беше силно заинтригуван, смутен и реши, че ще мине и друг път да побеседват лично. Но не успя. Битката за оцеляването на Банката го завъртя в своята вихрушка и прахът й покри в паметта му този случай.

… Сега лежеше на Самотния връх, отново изпълнен с любопитство. Изведнъж усети, че бе станало съвсем тихо и не се чуваше никакво пеене. Колко бих бил щастлив, ако можех да вярвам като този човек! — помисли си Борис. Той се надигна и забеляза, че цялата група стоеше още там. Облегна се отново на скалата и се загледа в едно жълтурче. Но тъкмо посегна да го откъсне, и ухото му долови един далечен женски глас, но ясен и звънлив в планинското безмълвие.

— Учителю — питаше почтително жената, — защо Господ е допуснал тия злини в света и едни грешат, а други не?

— Всичко това хората го направиха — отвърна спокойно старецът, — а го приписват на Бога. Той дава свобода на всички. Дава свобода и на комара да те ухапе и смуче кръвта ти, но ти дава право и да го бутнеш. Бог толкова високо поставя свободата, че не е могъл да не даде право на Творението си свободно да избира между Доброто и Злото, дори с риск то да се опълчи срещу Него. Защото само свободата рано или късно ще го върне към Създателя му. Злото сега е събрало всичките си бранници и върлува повече откогато и да било, защото идва краят му. Сегашната епоха се нарича връзване на злото в света, за да се тури ред и порядък в него. Зло в добро не можеш да преобърнеш, но можеш да го заместиш. Затова в срещите си с него не мисли, че ще го унищожиш, понеже е невъзможно, а дай път в себе си на Божественото. Тогава то само по себе си ще изчезне. От него ще се освободиш, като го обикнеш.

Човекът замълча. Скарлатов се напрегна, после наново чу гласа му:

— Сестро, ти искаше още нещо да ме питаш. Не се смущавай…

— Да, Учителю — обади се жената. — Понякога се чувствам изоставена и не само аз, а като че целия свят чувствам изоставен…

Борис се усмихна. Колко познато му беше това чувство!… Да чуем сега другата равносметка. Аз не можах да я направя, си каза той.

— Нима светът по времето на Христос е бил по-добър?… На някои хора е дадено да се учат от собствените си грешки. Ако им се говори, няма да разберат. Целият живот е все откриване на изгубените работи… — чу Скарлатов човека сякаш в отговор на себе си.

— Ние мислим, че Бог ни е забравил. Не, ние сме го забравили и вече не знаем как да се върнем към него. Затова и страдаме. Хората винаги ще бъдат деца на Бога, който ги обича не защото са толкова добри, а защото е милостив към тях. Трябва да се прави разлика между страданията от изпитание и страданията от изкушение. Не могат да се избегнат изпитанията, в които се проверява силата на доброто в теб. Но могат да се избегнат мъките от изкушенията на властта, на парите и другите пороци. Само възмъжалите души се подлагат на изпит. Ако го издържиш — кръстен си! Ще страдаме, докато се усъвършенстваме. Страданията са сенките в живота. Те, както и грехът, показват, че човек е влязъл в разрез със законите на Разумната природа. Съвременните учени искат да реорганизират най-напред човечеството, после обществото, след това дома и най-накрая човека. Този път е неправилен. Съберете хора, които нищо не разбират от музика, и се опитайте да образувате от тях оркестър. И най-видните диригенти да дойдат, нищо няма да излезе! Хората са скачени съдове. Тъй че всеки, който работи върху себе си, с това работи и върху другите. Човек е отговорен пред всички за всяка своя постъпка. Не търсете щастието на Земята, но търсете Блаженството. То подразбира един велик процес на усъвършенстване. Човек не е дошъл на Земята да бъде щастлив, а да се учи. Щастието принадлежи на бъдещето и човек трябва да приготви условията, за да го придобие. Блаженството е там, където присъстват всички добродетели. Те показват безкрайните възможности да виждаш тъй както Бог е създал нещата. Престанеш ли да правиш добро, ти си мъртъв. Ние сега търсим Бога вън от нас. То е смешно. Ако един човек ти помага — Бог е вътре в него. Онова, което ни кара да се обичаме и да си помагаме, това е Бог в нас. Не стигнете ли до съзнанието, че Великото разумно начало е вътре във вас и вън от вас, неминуемо сте осъдени на страдания и смърт. Тази идея е най-силната идея за човека, но сега се проявява най-слабо. Тя не е слаба, но чака своето време и то вече идва, защото Бог е Любов, а тя е същината, от която е произлязло всичко…

Скарлатов усети като че гласът се усили. Вятърът беше спрял. Той не смееше да заобиколи скалата и се обърне с лице към тях, нито да се изправи, за да не го видят и се смутят. Чудно, каза си той, словото в планината звучи по-чисто, по-цялостно, сякаш се връща към истинския си смисъл… Думите на стареца течаха като тих поток в тревата, чийто ромон те слива с всичко наоколо…

— … Йоан запита Христа: Господи, кой ще те предаде? Христос отговори — който най-малко ме обича.

Ония хора, които имат най-малко любов, най-малко истина, наричам предатели на човечеството. Ония, които са готови да се жертват за другите, на които никой не може да отнеме любовта в сърцето, наричам герои на света. Любов към всички, към всичко, към Цялото, навсякъде, завинаги! Човек трябва да смята себе си раздавач! Кой как ви обича, това не е ваша работа. Как вие обичате, това е ваша работа! Човек трябва да обича, за да се прояви. Квасът, началото на всичко в света е Любовта. Тя е първичната среда, в която всички живеем. Тя прониква и обхваща всичко. Бог ни познава по закона на Любовта. Тя произлиза от единството, което съществува в света. И зверовете познават Любовта — като я срещнат, отстъпват. Тя е великата цел на Битието. Тя е вратата, през която човек влиза в живота. При Любовта всеки служи на доброто без всякакъв закон. Нашето заблуждение е, че ние търсим Любовта някъде, а няма място, където тя не е. Защото е родила всички организми, всички същества. Цялото небе не е нищо друго освен изложба на Любовта. Тя е великата реалност на Разумния център във Всемира. Ние дишаме Любов. Следователно светът е създаден за нас и можем да го заслужим само ако живеем по принципите на Любовта. Тя се проявява в живота извън времето и пространството. Души, които се обичат, не се разделят. Нито на Небето, нито на Земята. Любовта е вътрешен копнеж на душата, човек я търси навсякъде и когато я намери, е като разцъфнал цвят, към който се стремят пчелите. Има уханието на карамфила — отдалеч се чувства. Тя е единствената сила в света, разбрана от всички — човека, птичката, дървото, цветето… Ние живеем, понеже има някои, които ни обичат. Вие сте дошли в света, за да разберете кой ви обича. При Любовта и който люби, и когото любят — печелят. Тя всякога дава на човека повече, отколкото е загубил. Всички богати хора нали имат пари? Защо не живеят добре? Значи друго нещо липсва, а не пари! Докато хората не познаят Любовта, ще има грях и престъпление…

Така е, мислено му отвърна Скарлатов. Но как да стане това?… Пред този въпрос се е препъвало човечеството от раждането си до днес… Той следеше думите на стареца с огромно внимание и не усещаше ни глад, ни жажда, ни твърдата земя под себе си, а болката в крака му сякаш изчезна.

— … Който иска да развие Любовта, трябва да заеме последно място. Туриш ли мисълта да живееш за себе си, турил си началото на своята смърт. Всяка дисхармония в тебе показва, че не си на мястото си. Вие сте извън Любовта, затова страдате. Вместо нея хората са турили парите, мъчението, насилието. Страхливите, глупавите, жестоките хора са хора без Любов. Дето е безлюбието, там се проявява своеволието, а не волята. Но сила, проявена без Любов, е осъдена на крушение. Там, дето има страх, няма Любов. Народите имат много закони, подобриха ли живота с тях? Само в известно отношение. Но божественото в човека още е недоразвито. Народите се обезвериха, станаха крайни материалисти, животът се механизира и пак не са щастливи. Покажете ми един човек, който откак свят светува, да е запазил онова, което е придобил, да го е отнесъл със себе си. Само онова, което е било извършено с Любов, то ще остане. Който разбира Любовта, счита всичко в света за свое, а всичко свое за притежание на Бога. Единственото достъпно нещо, което може да сближи всички хора — от най-малките до най-големите — това е Любовта. Единственото разрешение е да я поставят като основа на живота и чрез нея да създадат ново съзнание. Англичаните употребяват израза „eternal generation“ — вечно обновяване. Всеки ден Любовта внася нещо ново в човешката душа. Противоречията в света се дължат на безлюбието. Сега излизаме от света на Закона и Парите и влизаме в ерата на Любовта, която преодолява всички препятствия.

Старецът млъкна. Но Скарлатов не мръдна и чакаше да продължи. Той бе натрупал немалко грехове, не му липсваха и пороци. Но циник не беше. Ето защо думите, които чу, го развълнуваха. Попита се кога е бил наистина Щастлив — имаше само един отговор — когато е обичал и са го обичали. И ако бе усетил нещо, което дъщеря му Яна най-силно жадуваше — бе обич. И тя може би най-много умееше да обича. Сега един мъжки глас се обади:

— Учителю, как ще се научат хората да обичат по този начин и скоро ли ще дойде това време?…

Настъпи пауза и след малко старецът отново поде беседата си…

— … Право пита нашият брат. На Любов трябва да се научиш. То е цяла наука и не само за един живот… Има едно важно условие — Любовта може да дойде даром, но търпението трябва да го придобиеш. Дълготърпението е признак на великата Любов, която Бог храни към нас. Не е умът, който ще спаси света. Разумът е свързан с обяснението на страстите, а не с Небето. Умът е само оръдие за обработване на човешкото сърце, откъдето ще почне новата култура на Любовта. Той е само ралото, мотиката, с която можем да копаем. Защото Любовта се справя със страданията, а умът с противоречията. Знанието е слуга на Любовта. То ни най-малко няма да те заведе при нея. То е превозно средство на Любовта. Нейният единствен смисъл е да научи човека как да живее правилно със себе си и с ближния. Умът трябва да гледа през очите на Любовта, защото без любов никого не можеш да познаеш…

Скарлатов се раздвижи. Това за мене ли се отнася, попита се той. Дали знае сега, че съм тук и го слушам?… Може би…

— … Направете си приятели от неправдата, казва Христос. Да обичаш врага си, това е достояние на малцина. Но това е истинската Любов. Силна радост е тази, която поглъща скръбта. Силна любов е тази, която поглъща омразата. Ако Любовта у вас не може да стопи омразата, каква любов е тя? Ако доброто у вас не може да стопи злото, какво добро е то? Онези, които не обичате, са точно като вас. Ако човек съжалява, че е обичал, любовта не е била истинска. Любов, която не може да издържи на греховете на хората, не е никаква любов. В глъбините на своето естество човек обича всички същества, но той още не съзнава това.

Сега в света първо действа този велик остен, който наричат закон на Необходимостта. В света законът на Любовта не е прилаган. Едни са прилагали Правдата, за да дадат свобода на хората. Други — Мъдростта, съградили са велики системи… Но съграденото без Любов винаги се е разрушавало. Вие сте още в сянката на Любовта. Тепърва хората ще стигнат до нея. Тя ще дойде последна в света и за нея се правят сега приготовленията. Хранете онази мисъл, която не ограничава, онази Любов, която не изгаря човека. Помни, че си роден да бъдеш Разумен! В духовния живот, който не се качва, слиза. Всеки ден трябва да превземаш Царството Небесно. Идва всемогъщата култура на Любовта. Като дойде тя, човек ще се добере най-сетне до великата истина — да стане гражданин на Царството Божие. Винаги мислете и постъпвайте като граждани на Царството Божие…

А после настъпи тишина. Скарлатов целият бе слух. Но тишината не се наруши и завладя всичко наоколо. Той погледна нагоре. Слънцето се бе вдигнало. Ята птици прелитаха високо в небето, а над тях шествие от бели облачета радостно пътуваше за някъде. Беше един от тия кристални дни на Природата, когато тя сякаш празнуваше и светлината господстваше в пространството. Всяко камъче, всяка тревичка като че бяха обкръжени със сияние. Светлина пронизваше и скалите и те изглеждаха безплътни, изгубили своята тежест. А Скарлатов бе обхванат от силна духовна възбуда. Напрежението му все повече нарастваше и той изпита някакъв непознат възторг. Изведнъж от очите му бликнаха сълзи и не ги спря. Той мълчаливо ги остави да текат по лицето му и не се срамуваше, нито въздържаше, както някога в скута на майка си. Борис плачеше за това, което е бил, и за това, което е. Плачеше за това, което ще бъде, и за това, което няма да бъде, за това, което е пропуснал, за неповратимото… Защото разбираше, че сметката на времето му е вече закрита. Плачеше за всичко и за всички и хълцайки дълго като децата, накрая заспа дълбок сън без видения. Той не усети овчарчето, което мина. Момчето се спря за миг и учудено погледна този възрастен мъж в хубави спортни дрехи, който спеше върху земята до скалата на Самотния връх. То и не подозираше, че това бе бившият голям български банкер Борис Скарлатов.