Свобода Бъчварова
Жребият (10)

Глава десета

Това лято за Скарлатов протичаше по странен начин и причината бе Яна. Ако се обърнеше назад, едва ли можеше да си спомни някой особено приятен сезон. С годините съзнанието му се бе стеснило в един дълъг тунел — наниз от банкови битки, и той се носеше в този тунел с голяма скорост, без да вижда края му, без да съзира в далечината поне някаква светлина. А ето дойде дъщеря му и всичко започна да се променя с часове. Младостта изискваше своето така настойчиво, че не се спираше пред нищо, помитайки традиции, условности и навици. Тя не наложи начина си на живот. Просто живееше своя собствен, но така, че ставаше център, около който се въртяха всички, дори банкерът Борис Скарлатов. А още повече се учудваше, че промяната не го дразни, дори му е приятно.

Той, който живееше сам със себе си, със своите мисли, който разговаряше изключително с второто си „аз“, трябваше отново да се учи да говори с ближен, с дъщеря си. Тя си поспиваше до късно и той на няколко пъти се хвана, че я чака, за да изпие чашата си кафе в нейно присъствие. В диалога между баща и дъщеря едва ли можеше да се срещнат правила за живота или философски обобщения. Честно погледнато, Скарлатов говореше глупости с нея, но приятни глупости. Той и по-рано бе любител на майтапчийски разговори, но те винаги гонеха някаква цел, като например тези с Кюлев или Карасулиев, и бяха по-скоро саркастични. А с дъщеря му — безметежни. Защото тя все още не бе загубила великата детска способност да импровизира, да обединява действителното с недействителното. За нея границата между приказката и живота наоколо просто липсваше. Смело ги смесваше, както й е приятно. И още нещо разбра в нея. Това, което той никога нямаше да го има. Тя живееше с деня, с часа, с минутата, в хармония с околните и извличаше от всичко радост и наслада, стигащи до сибаритство^[1]. Докато за него днешният миг бе само стъпало към целта и той бързаше да го прескочи като нещо ненужно. За него животът бе битка Днес — с цел Утре. А когато я спечелеше, винаги изникваше нова, защото съзнанието му бе устроено така. Понякога мислеше, че един ден ще се спре внезапно и ще заживее с мига, но съдейки по баща си, нямаше да настъпи радост и покой, а щеше да тръгне като експрес в миналото, по обратния път, за да си припомни това, което е вече станало, и най-вече за да го осмисли.

Напоследък редовно закъсняваше за работа в Банката. Ядосваше се и сега, че я чака да стане. Така и тази сутрин тя се появи късно. Слезе по нощница и върху нея — шлифер. На стройните си боси крака беше обула черни официални обувки с високи токове. Изглеждаше смешна, а и се хилеше. Тя седна на масата срещу баща си и дълго се прозя, като си сложи ръка на устата и извърна главата си.

— Докога ще се прозяваш?

— Не ме пресичай, папа. Аз съм като старо радио. Бавно загрявам, но после не можеш го спре да мели.

Сега тя се мъчеше да задържи прозявките си, като си кривеше по смешен начин устните. После с юмрук, съвсем по детски, започна да си търка едното око.

— И се мотаеш с шлифер…

— Харесва ли ти?

— За маскен бал — да. Къде ти е пеньоарът?

Тя стана и се завъртя пред очите на Скарлатов, за да види добре шлифера й.

— О, папа, купих го вчера от един магазин. Шик е. Немски. Балонзайдер. Кажи де, харесва ли ти?

— По-важно е на теб дали харесва.

— Купих и други неща. Не знаех, че в София имало прекрасни европейски магазини. Обиколих ги барем половината.

— А другата половина?

— Когато ми дадеш парички.

Скарлатов искрено се учуди.

— Всичко ли пропиля?

Тя не отговори, а протегна босия си тънък крак в черната официална обувка.

— Ами да. Откога търсех тъкмо такива обувки!

Сиамското коте се промъкна между краката на Скарлатов, застана пред нея и взе да мяучи под масата. Тя го вдигна, сложи го на скута и го погали.

— Папа, нали не се сърдиш, че Полишинел си точи ноктите от дамаската на фотьойла. Много е умен. Избрал е само един фотьойл, а не всички.

— Това не е коте, а академик! Но е направило завесите, сякаш са извадени от дарак и чепкало.

Тя се засмя. Неда донесе нова кана с мляко и кафе за Яна. Сервира й особено грижливо. След това й прошепна нещо на ухото. Яна също. Неда се усмихна и я погледна многозначително. После прибра от масата непотребните съдове и излезе.

— Папа, искаш ли да видиш какво съм си купила още?

— Не.

— А по какво можеш да съдиш за културата на един народ?

— По свободното време, което гражданите му отделят за себе си.

— Тогава аборигените на Австралия са най-културни!

— Защо не?

— А според мене за културата на един народ можеш да съдиш от магазините! Знаещ ли, папа, много неща съм научавала за другите народи, като съм се мотала по магазините. А какво удоволствие е!… Не е важно дали ще купиш. Важно е да видиш нещо, което ти харесва.

— Това мания или страст е в теб?

— И двете, папа. Срам ме е да си призная, но е така. Просто съм луда да обикалям магазините. Даже най-мизерните витрини ме карат да се спирам пред тях.

— Ако ти останат парички, както ти се изразяваш, прегледай се на психиатър. Сега това е модерно.

— Нямам нужда, щом съзнавам дефекта си. А модерна е психоанализата на Фройд^[2].

— Днес какво ще правиш?

— Ако не те ядосам, ще се помотая из ситито на София.

— С мен ли ще слезнеш?

— Ще дойде господин Христов да ме вземе с колата си.

Скарлатов се ядоса, но нищо не каза. Беше се запознала в Банката с бившия му секретар Христов, дошъл по работа. А вече я вози с колата!… Младежът беше бързо напреднал в бизнеса и станал един от шефовете на американо-българското дружество „Петрол“.

— Бързо ли правиш нови познанства?

— Повърхностни — да. Просто имам някакъв талант за това.

— А дълбоки?

— Папа, навремето ти изпратих едно избродирано ковьорче с куче и надпис. Помниш ли поне надписа?…

Лицето й бе сериозно и тя очакваше отговор.

— Да, помня.

— И сега те обичам като куче. Поне до тоя момент ти си като на трон в сърцето ми.

— Звучи подобно реплика от Шилерова пиеса!…

— О, папа! Винаги като искам да се доближа до теб, пресичаш порива ми. Защо?

— Странно е, че при всяко твое приближаване до мен джобът ми олеква…

Котето се опита да се покатери върху масата. С нокти дръпна покривката и замалко да събори съдовете. Яна го вдигна.

— Измий си ръцете.

Котето взе жално да мяучи.

— Папа. Ще дадеш ли милостиня на бедното си дете и нещастното коте?

— В себе си не нося.

— Тогава ще Ви посетя в Банката. Надявам се, че ще бъдете готов, господин генерален директор.

— А за какво са ти?

— Тя е дълга и широка… Ти видя куфарите ми, нали?

— Огромни.

— Но леки като перо! Не ти ли казах… Раздадох си дрехите на приятелките за спомен. Все пак ненапразно съм изяла като малка една огромна глава лук и сега стриктно изпълнявам урока ти — да се науча да давам, особено на тия, които ме обичат… Бедното ти дете се надява на теб. Ти няма да го оставиш да измръзне на улицата, като си грее пръстите с клечка кибрит…

— Добре — късо каза той.

— И още нещо, господин директоре. Дъщеря Ви направи малки заеми.

— Вече ще ме нервираш.

— Не е точно заем. А как беше на български, когато взимаш нещо и не го плащаш веднага?

— На вересия.

— Точно така! На вересия! Запознах се с една прекрасна дама. Има магазин с парижка стока. Тя те познава и каза, че целият магазин е мой!

— Мадам Жорж?! Иде ми да я удуша.

— Не трябва, папа, да се душат елегантни парижанки с изящен вкус и толкова женски такт. Тя ми стана нещо като доброволен съветник.

— Дано не ти стане и пътеводна звезда в живота…

— Папа, защо така троснато говориш?

Скарлатов стана. Навън отдавна го чакаше Спас. Потеглиха за София. Някъде наблизо до Руския паметник профуча открит спортен автомобил, снежнобял, с лъскави метални части.

— Това е най-хубавата спортна кола в София — каза Спас, — Бе-ем-ве. Тя е на Христов, Вашия бивш секретар.

На Скарлатов му стана неприятно и той с мъка се преодоля. В края на краищата скоро Яна ще стане на осемнадесет години. Нека си троши главата! Но не успя напълно да се успокои, защото мислите му бяха за нея и само за нея.

През следващите дни Яна се развихри. Телефонът във вилата непрекъснато звънеше. Тя разговаряше с много хора, повечето младежи и девойки, приятели и познати. И постоянно я търсеха. Скарлатов се нервираше най-много, когато се мъкнеха чак на вилата в подножието на планината. Тя чезнеше по цял ден. Закъсняваше вечер.

Така веднъж се забави и той се съклетиса сам на верандата. Стана и се запъти към стаята й, обхванат от фикс-идеята, че може би незабелязано се е промъкнала, за да не я усетят, и се е тръшнала на леглото да спи. Отдалеч чу жално мяучене. Изглежда Неда или Яна са забравили затворено котето в стаята й… Той открехна вратата и светна лампата. Мислеше, че то ще изфучи навън с пълна скорост, но най-неочаквано взе да се търка в краката му, продължавайки да мяучи. Разбира се, в стаята нямаше никой. Той за пръв път влизаше тук, откакто Яна се бе върнала, и любопитството му го задържа. А стаята й представляваше странна смесица от разхвърляни предмети. Само леглото й бе застлано. Чекмеджетата на бюрото и нощното й шкафче стояха измъкнати, а гардеробът отворен и пълен със стари детски и нови дрехи. Поли, блузи, рокли, якета, комбинезони бяха нахвърляни по столовете и кревата. На пода между всякакви по възраст обувки се търкаляха шапки — дамски, ученически, детски… Между тях стърчаха вази, стомни и статуетки. Общото впечатление беше, че сякаш току-що е минал полицейски обиск. На бюрото между разхвърляните тетрадки, листчета, писалки, моливи, гуми, ножички, шишета с парфюм и одеколони, имаше също разни народни изделия — сахани, павурчета, джезвета, явно донесени от някои екскурзии. Борис надникна в чекмеджетата, без да пипа. Бяха пълни с разноцветни дреболии — кутийки, острилки, герданчета, пръстенчета, брошки, компас, черни очила и какво ли не… Явно обича „артистичния безпорядък“, усмихна се той. Котето скочи на леглото и сега вниманието му привлякоха стените. Видя сватбената си снимка с майка й в рамка. Пред нея имаше поставка с красива порцеланова ваза, пълна с пресни незабравки. Встрани над леглото висеше голямо табло. На него Яна беше забола с кабарчета най-различни снимки на Джек Лондон, изрязани от вестници, от списания, от книги. На срещуположната стена имаше подобно табло, но там явно се бе намесило въображението й. Наред със снимки на Кнут Хамсун^[3] имаше корици от негови книги на немски и английски, но преобладаваха предимно илюстрациите на Виктория от едноименния му роман. Навсякъде обаче горката героиня бе с отрязана глава и на нейно място Яна внимателно бе залепила собствения си образ от най-различни снимки, в различни възрасти.

— Я виж ти! — гласно се учуди Борис.

Той бе изненадан от сърдечните й предпочитания. До леглото на земята се издигаше цял куп книги, а други лежаха разхвърляни по пода. Метнала се е на мен… Чете по много неща наведнъж — сети се за способността й „да гълта“ книгите. Той не се сдържа, седна и се наведе да ги разглежда. Някои позна по кориците. Беше ги взела от библиотеката. Най-отгоре стоеше Захари Стоянов — „Записки по българските въстания“. Разтвори я, където се подаваше книгоразделителят — точно на драматичните страници за убийството на Ангел Кънчев. Остави я. Под „Записките“ измъкна едно старинно издание, наследено от баща му — „Лествицата на преподобния Йоан Лествичник или стълба за духовен живот“ на руски език. Някога го беше разглеждал, но не бе добре запознат с това най-разпространено и любимо четиво на грамотните хора от Средновековието. Какво ли може да я е привлякло?… Отвори я там, където се показваше един разкъсан плик. Попадна на буквата „Л“ от азбучника на произведението. И на двете страници имаше леко подчертани редове. Привлече го въпросителният знак встрани на едно изречение и той прочете: „Встъпвай в бран според силите си“. Значи я вълнуват възможностите й да се съпротивлява на злото?… Но какво може да разбира Яна под зло на тази възраст и при нейния жизнен опит?… Борис се загледа в другата страница. „Онзи, който обича истински, той винаги мисли за любимото лице; така е при физическата любов, така е и в духовната.“ И продължи нататък: „Който мисли, че има любов, а събира пари, той лъже себе си.“ Скарлатов вътрешно трепна. Това упрек към него ли беше? Или въпрос?… Но може би баща му бе шарил по редовете, той обичаше това. Не, не е! Той подчертаваше енергично и със замах, а и моливът е сегашен. Яна е. Какво ли става в мозъка й? Аз нищо не знам… Без да иска, бутна купа. Падна Йордан Йовков — „Ако можеха да говорят“. Видя отделени настрана три книги и ги взе. И трите бяха подарък от Иван Карасулиев за Нова година и рождените й дни с посвещения. Върху първия лист на „Романът на трите сърца“ от Джек Лондон беше цитирал на френски един стих от Маргарита Наварска: „La bonne oeuvre, c’est le bon coeur naïf.“^[4] Остави я встрани и разлисти един прекрасно илюстриран том с приказки от „1001 нощ“. На първата страница Скарлатов прочете: „На прекрасната ми бъбривка Яна-Шехерезада с пожелание никога да не се изтощи въображението й!“, и бе добавил: „А ето моето утешение, намерено в тия приказки — «Когато нещата се слагат зле, седни на мир и предай грижите си на Сатаната», «Ако животът се окаже възел, невъзможен да бъде развързан, дай го на Бог, който да го оправи»“. Третата книга беше „Виктория“, подарена на тази Нова година. Тук надписът най-много го озадачи и развълнува — „Яно, не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то — от огън, меч или от слово, дори когато е от обич.“ Странно напътствие, замисли се Борис. Какво се крие зад всичко това?… Да или не?… Изведнъж се видя в смешната поза на късащ листата на маргаритките — да или не, обича — не обича… Ако има нещо, тя сама трябва да ми каже. Аз никога няма и не бива да я питам!… С тези мисли стана и като взе котето в ръце, напусна стаята и се върна на верандата. Седна в люлеещия се стол все още развълнуван. Котето взе да мърка и това донякъде го развлече. Малко по-късно Яна се прибра весела и чистосърдечна. Той нищо не й спомена за тайното си посещение в стаята й. Досрамя го от невинния й вид. Тя взе котето в скута си и веднага почна да му обяснява надълго и нашироко с кого и къде е била.

Понякога Яна играеше тенис на дипломатическите кортове или отиваше в басейна да плува. Останалото време се мъкнеше по магазините и купуваше предимно дрехи. В тия й набези я придружаваше мадам Жорж. Той разбра, че не е прав за покупките. Явно бе напълно оголяла, преди да дойде, и сега си попълваше гардероба с най-необходимото, защото не бе суетна и разчиташе не на дрехите, а на собствения си чар и красота. Не можеше да я обвини в нищо. Нейната чистота и донякъде наивност й бяха най-сигурната защита срещу каквито и да е мъжки попълзновения. Но въпреки това се ядосваше, най-вече на себе си. Миговете, когато оставаха сами, бяха все по-кратки. А наближаваше срокът на заминаване. Цели два дни прекара при немската колония в „Ураниум“. Инженер Думке я взе с товарен камион в планината. Тя после разказваше на баща си колко хубаво е прекарала и колко са мили, сериозни и любезни немците от мината. Изглежда си бяха допаднали не само като хора, но и по идеи. Разпитали Яна за Германия и тя им описала какво е видяла и чула. После Яна отново изчезна. Загуби повече от седмица с някаква дива туристическа компания и се върна капнала. Но на другата вечер не можеше да я спре да говори. Беше много възбудена от видяното. Пътували с камион до Рилския манастир. Нататък направили страхотна обиколка през хижа „Македония“, Разлог, Банско до Елтепе, а оттам през „Дамяница“ към Папаз гьол, „Безбог“ и се върнали с влака от Пловдив. В манастира се напъхали и в библиотеката.

— Папа, невероятни съкровища! Книги от цял свят! Не предполагах. Имат и първото издание на Пушкин, представяш ли си?

Там се запознала с отец Климент — библиотекаря, не много възрастен монах, руснак, страхотно образован и знаел много езици. Разказал й за манастира, за свети Иван Рилски и й подарил една книжка с житието му.

— Невероятен човек е бил, нали, папа? Но не е много популярен, защо така? Никой от компанията не знаеше нищо за свети Иван Рилски, освен нещо смътно, че се били срещали с цар Петър на някакъв връх.

— Вярно, че е голям светия, може би най-големият измежду малкото български отци, но нашият фолклор обича повече войводите и хайдутите.

Тя очаквателно го погледна.

— Тъгата на роба по свобода, а не по блаженство — добави той.

Яна се замисли. Постоя няколко мига съсредоточена. Той наблюдаваше как лицето й стана сериозно. После тя каза:

— И все пак, папа, той заслужава не по-малко предпочитание от войводите и хайдутите.

— Още не е късно…

— Какво?

— …да съчиниш една народна песен за свети Иван Рилски.

Тя весело се засмя. Борис винаги се учудваше от живостта на лицето й. В няколко секунди можеше съвършено спонтанно да смени израза си и мине от радост към съжаление, от сърдитост към веселие, от лекомислие към сериозност. То приличаше на чиста водна повърхност, върху която бързо и неуловимо се сменяха всички оттенъци на Яниното „аз“, на мисълта и настроението й. Борис изпитваше удоволствие да следи нейните мимики.

— Папа! Не ме слушаш… — чу той и се стресна.

— Да, кажи… Да, продължавай…

— Не можехме да се наприказваме. Очарователна личност. Такъв си представих, че е щял да бъде Альоша Карамазов, и дори му го казах. Той се изчерви. Много благочестив. Каква хубава дума, а, папа — благочестив?

— Наистина, хубава е. Но рядко се употребява, а още по-малко подражава.

— Защо, папа?

— Като почетеш повече българска история… пък и въобще история, ще разбереш.

— Все пак?

— Твърде много вратът на българина е бил наведен към дръвника и малко време му е оставало да гледа нагоре.

— Къде нагоре? — наивно попита тя.

— Към небето.

Яна отново се замисли и сякаш изчезна някъде в себе си. Но впечатленията от екскурзията бяха още много свежи и тя пак се върна към тях. Щом стигнали Джангала, се заковали като омагьосани…

— Къде е това Джангала? — попита той.

— На превала към Папаз гьол, нещо като врати, като преход към източните склонове на Пирин. Страхотно място, папа! Високо, обширно, само скали, камъняци и абсолютно безмълвие. Като ги гледах, си помислих — тук се е родил светът. Изпитах страхопочитание. Излегнах се на една скала и времето изчезна, папа. Само в планината можеш да изпиташ, че времето не съществува. И съчиних една приказка… искаш ли да ти я кажа?

— Кажи… — усмихна се той.

— „Знаеш ли, скъпа жено, кое е най-важното, от което са лишени човеците? — попита ме Господ. И му рекох — кажи ми, прекрасни отче. А той ми отговори: от това, че са загубили връзката си с Безмълвието. Ето кое е великото — да се срещнете с безмълвието, което чувствате дълбоко, но не сте го докоснали още и за миг. А е достатъчен миг, и е миг за един човешки живот!…“

Тя замълча.

— После? — попита той.

— Дотук. Малко ли е?

Той се засмя.

— Не, но твърде загадъчна приказка. Нататък? Къде скитахте още?…

Яна веднага се оживи. По пътя за Елтепе се запознали с някой си бай Иван от Белица. Той разбирал езика на растенията и животните. Като лежал под бряста си в двора, чул глас от дървото: „Догодина щъркелите ще свият гнездо на този бряст, подготви го!“ Той накарал синовете си да изкачат на върха му старо колело от каруца и стъкмили гнездо. Щъркелите, като долетели, отишли право на него!…

— И ти вярваш на всички тия глупости? — каза той.

— Да, папа. Не са глупости. Аз чувствам и знам, че бай Иван не лъже.

— Без доказателства?

— Папа, доказателството е посредник, а истинската вяра не се нуждае от посредник.

— Логиката тогава на кого ще я теслимиш, на животните?

— Е, папа, всяка логика, доведена докрай, стига до абсурда. А животните не са чак толкова за пренебрегване…

— По-точно?

— В много неща ни превъзхождат. Живеят по-дълго от нас, виждат по-далеч от нас, предчувстват земетресения, бури, суши и смъртта си.

— Аз винаги съм се уповавал на Разума.

— Цяло нещастие!

— Защо? — изненада се той.

— Защото ум царува, ум робува, ум патки пасе…

Борис се усмихна.

— Има нещо вярно и все пак Разумът е който ни отличава от животните и ни кара да осъзнаваме дори Небето.

— Папа, не искам да спорим тази вечер. Мис Стенли често повтаряше една мисъл на апостол Павел — „Вярвам, затова разбирам“. Може би аз така съм устроена?…

Двамата замълчаха, а после тя внезапно попита:

— Бил ли си на Рилските езера?

— Не.

— О, папа! Как е възможно!

— Като студент много скитах из Алпите, но българските планини познавам малко.

— О, папа, те са чудо на чудесата и сигурно остават за цял живот. Ти си още толкова млад, папа, иди да ги видиш!…

И тя нежно си сложи ръката върху неговата. После по детски дълго се прозя.

— Време е да спиш, уморена си.

— А ти?

— И аз.

Когато тя си тръгна, той постоя още малко под впечатлението на нейното присъствие и начина й да разказва. Ставаше му все по-интересна и по-интересна, раздялата наближаваше… Борис въздъхна. Трябваше да се примири.

А Яна намираше време и за неговите приятели. Терзиев даде три вечери и четири обяда в нейна чест и беше готов всеки ден да готви. Скарлатов се чувстваше самотен. Но каква вина имаше тя? Беше млада, буйна, създаваше радост около себе си и привличаше хората, както уханното цвете привлича пчелите. А на пчелите той не можеше да се сърди. Нещо като постоянен кавалер й стана Христов. Беше мило, учтиво момче. Скарлатов знаеше, че е сериозен бизнесмен, със замах, но не можеше да забрави баща му и неговата неизтощима страст към жените. Понякога си мислеше, че е по-добре тя час по-скоро да замине. А после се разкайваше. Една сутрин, седмица преди да отпътува, Яна се появи в кабинета му. Той се зарадва. Мислеше, че идва пак за пари. Тя не седна, а му подаде телеграма. Беше от Карасулиеви лично до нея. Съобщаваха, че пристигат.

— А защо на теб телеграфират?

— Ами за да ги посрещна.

— Ти секретарка ли си на Карасулиеви?

— Папа. Бъди учтив. Не те пращам ти да ги посрещнеш, въпреки че би било редно. Те се вдигнаха чак в Швейцария заради мен.

— В края на краищата какво искаш?

— Колата, папа.

— Говори със Спас. Не ме занимавай с глупости!

— Говорих вече. Но ти трябва да разрешиш.

— Разрешавам, дявол да те вземе!

— Само че колата ще карам сама, без Спас. Сега разбра ли? Аз вече съм шофьор!

Скарлатов искрено се удиви.

— Кога успя?

— Христов и чичо Спас се заеха с мен. Казват, че имам чувство за волан.

— За да се набуташ във витрината на някой дюкян ли? Не разрешавам!

Тя се разгневи. Целият й външен вид му напомни стария банкер.

— Но ти, дявол да ме вземе, преди малко каза „да“. Обръщаш се като фурнаджийска лопата. Прости, изразът не е мой.

— Аз съм от тия хора, които могат да променят мнението си за разлика от тъпаците! Защо ти е колата? Карасулиев има и кола, и шофьор, и ще го чакат!

— Там е работата. Искам да им покажа, че карам кола. Но щом не даваш, ще помоля господин Христов да ми услужи с неговата.

— Забранявам!

— Боже Господи, папа!… Приличаш ми на полицейски пристав. И на господин Христов ли можеш да забраниш?

Скарлатов разбра, че е отишъл твърде далеч в яда си. От друга страна, се изненада от способностите на Яна.

— Троши си главата и ме остави на мира!

Тя весело се усмихна.

— С това трябваше да почнеш, папа. А за сведение и автомобилът нищо не чини пред ездата!…

С бързи крачки застана зад бюрото до Скарлатов, наведе се и го целуна по челото. Той не можа да реагира. Яна веднага се измъкна от кабинета.

Вечерта му каза, че са пристигнали Йосиф, Анастасия, дъщеря им Евангелия и един холандец.

— Писна ми от тия Карасулиеви! Имаш ли нещо по-свястно да ми кажеш?

Яна се нацупи и напусна хола на вилата.

На другата сутрин, малко след като Скарлатов влезе в Банката и се настаняваше вече в креслото на кабинета си, пред бюрото му се появи Йосиф Карасулиев. Беше облечен фрапантно в сако на карета, с яркочервена вратовръзка и светъл дюс панталон. Изглеждаше все така слаб, пъргав и невероятно младолик.

— Паноптикум със стрелбище ли си открил на някой панаир?

— Борисе, сега е такава модата. Ако ходеше на кино, нямаше да се чудиш.

— Не ходя!

— А тоя мижитурко Неделев взе всичко в ръцете си, докато ние лапахме мухи, и скоро ще открие новия кинотеатър.

— На хаирлия да му е!… Значи съм сгрешил за паноптикума. Отиваш в Холивуд?

— Бога ми, ако бях в Америка, сигурно щях да стана продуцент.

— И ще филмираш „Изворът на Белоногата“? Или и нея не си чел?…

Карасулиев седна, все така усмихнат и благоразположен, във фотьойла срещу Скарлатов.

— Дай една мастика.

— Толкова рано — Йосифе? Ти пропадаш!

Скарлатов му сипа, а на себе си малко коняк.

— За какво ще се чукнем?

— За Евангелия! Сгодявам я!

— Ти ли я сгодяваш, или тя се сгодява?

— Тя, разбира се. Но когато банкерска дъщеря се жени, участва и Банката барабар с нейния директор — в случая аз, Йосиф Карасулиев!

— Монархически брак?

— Нещо такова, но и по любов.

Карасулиев измъкна от вътрешния джоб един луксозен плик. Скарлатов с нужната тържественост и внимание извади оттам поканата за годежа, напечатана със златни букви върху фин лъскав картон. Явно Карасулиев я бе редактирал и избрал шрифта, понеже му заприлича на едновремешните му проспекти на Командитното дружество. Канеше доктор Борис Скарлатов, директор на Търговската банка, и дъщеря му Яна Скарлатова.

— Благодаря — каза Борис.

— А да знаеш във Виена какъв културен живот кипи!… Тя си остана столица на музиката.

— Значи са те мъкнали и по концерти?

— Аз обичам музиката и пея добре, ако нямаш нищо против.

— И какъв е репертоарът ти, македонски? „Кйнисали, кйнисали сватоите“, или „Се запалих, пиле Трено…“

— И тях ги знам. Искаш ли да ти ги изпея?

— Но ако се изтъпанчеше на подиума със страдивариуса, щеше да побъркаш виенчани. Още ли го пазиш?

— Няма да го продам никога!

— И не бива, Йосифе. Та с него си изкарваш хляба!… А в качеството ти на специалист, как е Виена с живописта?

— Може да се майтапиш, но ако влагаш капитал в картини, печалбата не ти мърда. Съветвам те горещо, като приятел. Купувай, и то от модерни художници! Цената им расте и ще расте далеч повече, отколкото на златото. Аз направих добри сделки!…

Скарлатов не се съмняваше, че Йосиф не се хвали. Той не познаваше друг човек с такъв изявен талант за покупко-продажби и такъв нюх към печалбата. По-нататък разговорът щеше да протече кротко и приятелски, ако Йосиф не бе засегнал отново темата за обединение на банките. Бе сондирал чужди банки, предимно американски. Те изявили готовност да ги финансират с долари, но при условие да се обединят. И както винаги Скарлатов се ядоса за това, че Йосиф беше прав, а той не можеше да се раздели с Банката, която еднолично и самостоятелно управляваше. Та нали за тая своя минимална свобода скъса с Неделев?! За да си натресе на главата друг директор в лицето на Карасулиев, далеч по-лукав, умен и инициативен?!… С капитал, равен на неговия?! Но в дълбочината на душата си чувстваше, че няма друг път освен обединението. Все пак щеше да чака последния миг, докато направи тази нежелана крачка. Въпреки всичко се разделиха приятелски.

Вечерята, която даваше Йосиф Карасулиев по случай годежа на дъщеря си Евангелия с господин Филип Ван Майерман, бе определена за неделя. Късно следобед Скарлатов се облече официално в смокинг и чакаше Яна в хола на вилата. Тя дълго се бави и когато дойде, пак го обзеха радост и гордост. Беше в семпла къса рокля от сребристо ламе, което плътно обхващаше тънкото й тяло и открояваше красивите й крака. Тоалетът й подчертаваше нейната юношеска свежест. Сега токчетата на сребристите обувки я правеха доста висока. Но и тя се учуди на баща си. С късо подстригана, посивяла брада, запазени буйни коси, пригладени нагоре и откриващи характерното му голямо чело, фигурата му, въпреки годините, изглеждаше особено стройна в черните дрехи. Сякаш тя за пръв път го виждаше и с присъщата си спонтанност каза:

— Папа, та ти си бил много хубав мъж!

Тя го хвана под ръка, склони главичката си на рамото му и го заведе пред голямото огледало, което ги отразяваше в целия им ръст.

— В малката каса, изградена в стената на спалнята, са бижутата на майка ти. Има една камея. Мисля, че ще ти стои добре. Ето ти ключа…

Яна тичешком изчезна. Бави се дълго. Появи се накичена като елха.

— Взех си белята с теб!…

— Не ме ли харесваш, папа?

— Казах само камеята, а не да се нагиздиш като митрополит на Йордановден. Хайде, закъсняваме!

Скоро тя се върна без никакви украшения.

— Така е най-добре! — каза баща й.

— Не е добре, ама няма как!… Сетих се за платинения часовник, който ми подари чичо Йожи. Беше нещо като гривна. Ако сложа бижута, ще ме попитат къде е, а аз, както знаеш, го продадох. Сега трябва да се откажа и от другите бижута, язък!…

— Това е неудобството на подаръците. Защо ги приемаш?

— За да мога да ги засиля при нужда. Ти, папа, нищо не разбираш!… А като се върнем от вечеря, ще разгледам до насита всички накити и ще се кича колкото си искам до сутринта!

Спас ги заведе до Карасулиеви. Уговориха се да ги вземе малко след полунощ. Макар и отдавна направена, кооперацията, в която живееха Карасулиеви и други известни богаташи в София, се поддържаше добре. Допълнително бяха монтирали безшумен асансьор. Посрещна ги портиер в униформа с фуражка и ги придружи чак до етажа. Там вече ги чакаха. Яна несдържано, според Борис, се прегръщаше и целуваше с всички. Целият огромен апартамент бе ярко осветен, почистен и подреден, както го помнеше от младини. За негово учудване единственият друг поканен бе само Фархи. Посрещнаха ги весело като роднини. Скарлатов честити на Евангелия — хубаво момиче, спокойно, с маниери донякъде напомнящи Анастасия, но малко дървена и равна. С бъдещия й съпруг — холандеца — високо, стройно момче — размени няколко думи. После жените заедно с годеника напуснаха салона и в него останаха Карасулиев, Фархи и Скарлатов.

А Фархи не старееше. Беше се консервирал такъв, какъвто го помнеше. Акуратен, спокоен и безличен. Но само Скарлатов знаеше неговата сила. Беше не само дясната ръка на Йосиф, но и инициатор на един от най-дръзките удари, направени от Командитното дружество. Той го ръководеше самостоятелно, понеже Йосиф затъна в Банката. Не модернизира нищо. Не въведе никакви новости. Ръководеше работата по патриархалния начин, както в началото на века се вършеха търговските сделки. Но дружеството трупаше печалби и имаше добри перспективи. И този мълчалив, вече възрастен, неженен човек беше наистина член на семейството на Йосиф. В една от най-важните търговски области — тютюните — които значеха много за България, Фархи се прояви като ненадминат специалист и търговец. Тук знаеше повече от всеки друг. Командитното дружество взе изцяло в свои ръце износа на тютюни за Америка, Франция и Англия. Носеше чиста печалба в конвертируема валута — едно немалко перо за Карасулиев. Скарлатов искаше да го попита за последните сблъсъци с немците. Фархи бе добър разказвач, немногословен, но всяка дума тежеше и в беседа с него деловият човек можеше твърде много да научи. Той започна да разказва за конкуренцията с немската фирма Реемтсма. Явно дружеството се намираше в отстъпление, но организирано без тревога, и Скарлатов знаеше, че ще успее да измъкне от техни ръце и последния пастал^[5] тютюн, който Фархи е определил.

Преди вечерята Йосиф взе Скарлатов за ръка и го отведе в една странична стая. Тук набързо му разказа за холандеца: сериозно момче, от векове семейство Майерман е водещо в диамантената индустрия за шлифоване и търговия.

— А ти знаеш, че за да станеш експерт по диамантите, трябва да чиракуваш, да стажуваш най-малко седемнайсет години. Остават му на момчето още единайсет. Ще стане на четирийсет. Майермановци се женят на 40–50 години.

— Що не го махнеш от тая професия?

— Тя е в кръвта му. Наследствена. Той обича професията си.

— Тогава?

— Въпреки че е член на фамилията и наследник, дядото и бащата му плащат заплата на калфа. Пълни идиоти! Седемнайсет години да чиракуваш!

— Може би е необходимо?

— Аз на седемнайсет години бях вече търговец. Най-важното е, че той с тия пари не може да издържа ни жена, ни деца! Сега разбираш ли защо се намесвам и защо не мога да оставя младите? Сурови са законите на тия тъпанари, но аз ще им покажа кой е Йосиф Карасулиев. Евангелия ще поеме с моя помощ разходите на семейството.

— Те няма ли да се обидят?

— Холандец да се обиди?! Те са гьон-сурат, Скарлатов. Даже ще се зарадват, че аз ги храня.

— Едва ли е проблем за теб. От какво се оплакваш?

Но Йосиф беше вече навил пружината до скъсване и не можеше да спре.

— Нека децата, родени в най-силните години на младостта, живеят както трябва и растат здрави и яки, а не кекавци! Аз съм банкерът Йосиф Карасулиев! Обичам децата си. Ще обичам и внуците си и ще направя всичко за тях! Казвам всичко това аз, Йосиф Карасулиев, за да се знае и помни!…

В думите и позата на този експанзивен, младолик банкер от най-висока класа личеше такава горделивост, каквато на Скарлатов рядко се бе случвало да наблюдава в живота. Горделивост несдържана, напираща и категорична.

Скоро започна вечерята. Разположиха се на украсената маса с цветя и сребърни свещници. Две млади камериерки сервираха. Вечерята бе пищна по карасулиевски. Основното меню се състоеше от едно агне на фурна, вината отбрани, десертите — баклава, татлия и други източни сладкиши. От едната страна на Анастасия седеше годеникът, а от другата Яна. До годеника — Евангелия, и следваше Йосиф. Скарлатов даже сега, след толкова години, се порази от красотата на Анастасия. Не че не беше се променила. Но тази царственост, спокойствие, тайнствено изражение, каквито само италианските художници можеха да придадат на женското лице, се бяха запазили въпреки годините. Имаше в нея и нещо надменно, юношеско, а като се усмихваше, му приличаше на девойката-жена, когато за пръв път я видя. С Яна се държеше майчински. Изглежда, се разбираха с малко думи. Вечерята мина тържествено, всички ядоха до насита. Карасулиев даде не вечеря, а сарданапаловски^[6] пир. Пи много. Той бе център на трапезата тази нощ, а не годениците. Късно след полунощ домашните и бъдещият им зет слязоха чак долу на площада да ги изпратят. Там ги чакаше отдавна Спас, заспал на кормилото. Събудиха го. Тръгнаха за вилата в Княжево. Яна сложи главата си върху рамото на Борис и почти веднага заспа.

В деня на заминаването още рано сутринта цялата къща се завъртя около Яна като от смерч. Телефонът не млъкваше. Тя непрекъснато тичаше ту там, ту тук. Неда плачеше и на моменти даже ридаеше. Карасулиеви пристигнаха чак във вилата — в пълен състав. Дойде и младият Христов със спортния си автомобил. Яна и Неда дълго се суетиха с багажа, докато го приготвят, подпомогнати от Анастасия. Спас с пъшкане го натовари на колата. Потеглиха в последния момент, но на гарата им казаха, че влакът има закъснение. А това, което Скарлатов видя на перона, го изуми. Една тълпа от млади, весели хора наобиколи Яна. Кога е успяла да се запознае с толкова много народ?!… Отрупаха я с цветя. Дойдоха цялото семейство Терзиеви с малкия Ник, професор Иванов с жена си и децата си. В тези последни мигове тя и Борис не можаха да си разменят нито дума, от което на него му беше криво. Влакът дойде. Всеки помагаше на Яна да се настани в спалния вагон. После тя слезе. Прощаваше се с всички. Целуна се с Карасулиеви. Анастасия се насълзи. Дойде ред на домашните. Неда несдържано плачеше. Подсмърчаше и Спас. В края на краищата заминаваше негова ученичка в шофьорлъка. Камбаната удари. Всички пътници се бяха качили. Яна в последния момент увисна с тънките си ръце на шията на Скарлатов. Плачеше. Тихо му прошепна:

— Папа, нали помниш кучето?…

После се качи. Влакът тръгна. Тя се появи на прозореца с омърляно от сълзите като на дете лице. Всички й махаха. Задъхана, пристигна мадам Жорж. Беше закъсняла. Носеше кутия с панделка. Христов грабна пакета и се затича като спринтьор след влака, достигна прозореца и успя да подаде пакета на Яна. Тълпата млади хора го акламира. А сетне последният вагон се скри в далечината зад завоя…

Скарлатов, без да иска, дълбоко въздъхна. Чувстваше още болката от раздялата, но и някакво облекчение. Цял пожар е тази Яна, каза си той. Отделно се сбогува с Карасулиеви. Щяха да заминат за вилата в Несебър. Терзиев го покани във файтона. Отказа. Качи се с домашните в колата и се прибраха във вилата. Беше му невъзможно да работи. Остана сам в хола. Дълго отваря и затваря чекмеджетата на един скрин. Знаеше, че там някъде е сложил ковьорчето с кучето на Яна. Не го намери. Наля си пълна чаша коняк. Седна на терасата. Скарлатов имаше обичай, когато завърши някаква история от живота му, да размишлява върху нея. Тази история той нарече „Яна в София“. Имаше още дълги дни да анализира както дъщеря си, така и разговорите помежду им, но сега можеше само най-общо да определи какво всъщност се е случило. И си отговори правдиво. Случи се това, че ти имаш прелестна дъщеря и чак тия изминали месеци го разбра. И още нещо си каза той — тя в броени дни успя да грабне сърцето ти завинаги. Защото банкерът Борис Скарлатов обичаше дъщеря си Яна не вече като дете, а като личност самостоятелна, със свой бъдещ живот. Ние не раждаме децата за себе си, а за самите тях, за да тръгнат по своя път и когато няма да ни има… С тия мисли той се помъчи да се успокои.