Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (5)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
asayva (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Земя за прицел: Жребият

Издание: Първо

Издател: Издателство на БЗНС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателство на БЗНС

Излязла от печат: февруари 1989 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Рецензент: проф. Цветана Тодорова; проф. Тончо Жечев

Художник: Петя Генева

Коректор: Лидия Ангелова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2197

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Оставаше повече от седмица до заминаването му в Цариград. Реши да си почине и прати Неда и Спас да прекарат дотогава на село при домашните им. За Нова година искаше да остане сам на вилата. Фархи бе поканен от Динев. Неда му бе приготвила всичко необходимо. Вечерта срещу празника Борис пи коняк, почете малко Писмата на Сенека до Люцилий и слуша радиостанциите на Европа до късна нощ. Чу на български по Радио Лондон познатия глас на мистър Маркъм, който бе напуснал страната преди войната. Той остана демократ-антифашист. В радиопредаването оприличаваше България на Вазовия дядо Йоцо, който стои на скалата и гледа сега как се нижат в пролома влаковете и изнасят за Германия потния труд на народа или карат оръжие срещу братята руси… А после Скарлатов се замисли за предстоящата среща с Карасулиев. Съзнателно отбягваше да мисли за Яна и за всичко, което бе болезнено място в душата му. И както друг път, така и сега пак си повтори — ако имаше нещо лошо, Йосиф непременно щеше да знае и щеше да ми съобщи… Значи и Яна, и Иван са живи… Дано Бог е милостив!… С тези мисли заспа.

Но Неда и Спас не се върнаха в уречения ден, нещо, което за пръв път се случваше. Реши да изчака още, без да звъни на село. На другата привечер, когато Динев ги остави с Фархи пред вилата с колата, видяха, че прозорците на трапезарията светят. Фархи веднага се прибра в стаята си, а Скарлатов се отправи към домашните… Още в коридора чу плача на Неда, а после Спас, който викаше:

— Стига си вила!… Да се утрепеме ли?!…

Гласът му беше пресипнал. Скарлатов се появи на вратата.

— Какво се е случило? — попита той разтревожен.

Неда беше в черни дрехи, а Спас необръснат. Тя вдигна престилката си и захлупи лице в нея, като се стараеше да не издава звук, но не можеше и без да иска, скимтеше. Раменете й се тресяха. Спас тъпчеше на едно място посърнал и мачкаше шапката в ръката си. Двамата мълчаха.

— Ще ми отговорите ли какво е станало?

— Господарю… — вдигна глава Неда, и хълцайки, каза: — Изпребиха половин село и запалиха пет къщи, и на сватовете също… — И тя зарида на глас.

Обади се и Спас.

— Дойдоха в Скарлатово жандармерия, контрачетници и ловна рота. Настаниха се в училището, в читалището и в общината. Взеха офицери и по квартирите. Искаха да влязат в Сарая, но кметът и аз не позволихме и те не посмяха насила.

Така на пресекулки от описанията на двамата пред очите на Скарлатов се разкри страшна картина, за каквато беше само чувал откъслечно, от трета ръка. А сега това бе станало в крепостта на рода му.

Оказа се, че десетина души от селото избягали в Балкана. Имало между тях две „женски“, по думите на Спас, ученички и син с баща и майка барабар. С тях и братът на снаха им. Останали при сръбските шумци още две войничета от село, а имало едно момче и в затвора. Повечето били деца на земеделци, които Борис познаваше още от времето на Народния блок, когато Земеделският съюз спечели доста привърженици в Скарлатово, особено след като Борис престана да се кандидатира за депутат. А другите били комунисти. Властта държала семействата им под око, увеличили стражарите и душела много, но не ги закачала още от страх пред него и славата на стария банкер. Това използвали шумкарите и имали доста ятаци. Тия дни разкрили и една малка изба с оръжие. Но никой не ги издавал. Обаче партизаните превзели съседното село Добри дел, изгорили архивите на общината, държали речи пред селяните и се оттеглили. Властта побесняла. Блокирали цялата местност, водили сражения и нахлули като башибозук в Скарлатово. Един полковник събрал всички и рекъл:

— Авантата от Скарлатбейството свърши! Край на летовището! Ако не кажете къде са шумкарите и кои са ятаците им, жалвайте се на Господ!

Никола, млечният брат на Яна, който се прибрал за коледната ваканция, се възмутил:

— Как може така да се изразявате за господин Скарлатов!

Поручикът до него му ударил шамар. Никола се разплакал и казал:

— Аз съм бранник! Как смеете!…

Но един жандармерист изпсувал:

— Вашата мама бранническа, дето все на топло седите!…

Едва го отървали и го върнали обратно в Сарая.

И се започнало… Арестували семействата на всички, дето са хванали горите, барабар с бебетата и други, заподозрени като ятаци. Затворили ги в зимника на общината. Ни хляб, ни вода, ни по нужда. Кметът протестирал, но го заплашили, че и него ще вкарат. Довлекли труповете на убитите и ги проснали пред общината, а ранените вкарали в училището. Там водили разпитите и на задържаните, под портретите на светиите и будителите. Редували се агентите и офицерите. По седем часа ги разпитвали.

— Какви чинове бяха? — попита Скарлатов.

— Всякакви — каза Спас. — Бяха се събрали и от околните пунктове — фелдфебели, подпоручици, поручик, капитан, майор и полковник.

Издевателствали и пиели. Спуснала се в селото една група от непознати четири момчета и едно момиче, които се били изгубили от отряда. Останали на няколко кори хляб и сняг. Цървулите им замръзнали. Научили, че властта няма да закача тия, дето се връщат доброволно, и решили да се предадат. Смазали ги от бой. Капитан Дренков си скъсал кожения бич по лицата им. Едно от момчетата било петнадесетгодишно. Попитали го обича ли България. Тъй вярно, господин офицер, рекло то, и съм готов да умра за нея. И тоя го застрелял на място. Другото момче било гимназист. Поручик Минев го попитал знае ли „Илиадата“. То рекло, че знае. Ами троянска колесница виждал ли си? Не съм. Сега ще видиш… И го вързали за краката към една камионетка отзад и дали газ. Тялото му подскачало като чилик, докато нищо не останало от него. Най-много си изпатило девойчето. Съблекли го, гаврили се, забивали й стъкла, пърлили я с хартия. Едно от войничетата, дето им прислужвало, не издържало и се хвърлило към офицера.

— Недейте, господин капитан, грехота е…

Капитанът го хванал за яката на куртката и силно го завъртял, та му изпопадали копчетата и войничето се навело да ги събира. А поручикът му рекъл, че на умрял човек копчета не трябват, и го откарали в зимника. Накрая хвърлили трупа на девойчето при другите навън и един жандармерист изрязъл с нож на челото й „Зверче“. Всяка вечер след гуляй и пиянство измисляли нови зулумлуци. От ненавист към населението заповядали да взимат храна, без да плащат. Забранили на фелдшера да превързва раните на ранените, които вонели. А при задържаните довели отнякъде един пунктов лекар, задето оказал първа помощ на някакъв партизанин. Не пощадили и труповете пред общината. Жандармеристите ги съблякли, рязали им носовете, ушите, краката, мачкали гърдите на жените, скачали с подковани ботуши върху коремите им. Накрая друг жандармерист грабнал някакъв копач до стената и почнал да им реже с него главите. Дори се снимали пред тях за салтанат. Нито един от арестуваните не пожалили и всички минали през „гърлото“, както нарекли училището. Биели ги с кривици, с колани, с каквото попадне. Не им давали вода, а солен разтвор. Настървили кучета срещу тях и едно изръфало бузите на един ятак. Забивали им пирони в подутите от бой крака. Накарали лекаря да им декламира докторската клетва, а после го извели гол навън и го обливали с вода, докато се превърне в леден паметник, за да приличал на Хипократ. Вечер господата палели огън на двора и играели пияни около него. Веднъж извели жените на ятаците и ги накарали да порипат нестинарско хоро върху жаравата. Цяла нощ било плач и писък по селото. На сватята им цъфнала ръката от бой. Оскубали й косата и я пускали и вадили от герана. Неда непрекъснато хлипаше и повтаряше като в транс: „Спасете ги, господарю…“ На комшиите убили ранения им син пред очите. Но най-страшно било, когато капитан Киселийски изтръгнал от ръцете четиригодишното детенце на една ятачка, която не искала да го пусне, и го ударил в едно стебло до смърт. Половината от задържаните върнали обратно в ареста, а другите закарали някъде и повече не се върнали. Чуло се за тях, че са изкопали сами гроба и един рекъл на кмета да ги зарият добре, та да не се гаври врагът с труповете им. Като ги стреляли, един бил недоубит, но го заровили жив. Спас и Неда се забавили, понеже първите дни не пускали никого, но накрая им позволили да си вървят… На кмета рекли, че трябва да се избиват и невинните, инак щяло да стане късно…

Скарлатов не проговори и излезе навън, зашеметен до умопомрачение. Цяла нощ из парка се движеше един луд, който викаше, задаваше си въпроси и си отговаряше сам, който държеше речи, размахваше юмруци и изричаше поток клетви, които Борис даже не подозираше, че знае. Чак сега той разбра защо има такова изобилие от клетви у народа, защото те се раждат и живеят само в робство и насилие. Цяла нощ душата му гореше в огъня на най-страшната ярост — безсилната. На разсъмване той се качи в спалнята си и седна до малкото си писалище. Извади един бял лист и написа: „Господа регенти! Когато Бог реши да погуби някого, първо му взима ума…“ Спря, поколеба се и зачеркна изречението. Взе нов лист. По-нататък се помъчи с по-спокоен тон да им внуши някои разумни аргументи, които едни здравомислещи политици — подчерта им той — би следвало да възприемат или най-малкото да обсъдят. Накратко им описа положението на фронтовете и че това не са „временни успехи на нашите врагове“, а началото на края, защото цял свят е срещу Германия, а смените на висшите офицерски кадри по генералните щабове говори за смут и несигурност и сред командния състав. Вторият фронт е въпрос на дни и никакви фантастични оръжия не ще бъдат в състояние да спасят Хитлер. Но давещият се повлича към дъното даже спасителя си. Натам дърпа и нас. Ние имаме и собствени грехове за това. Там, където комунистите не успяха по своя вина, сега ще успее Отечественият фронт с мащаба на идеите и слоевете, които обединява, а най-много ще му помогнат да вземе властта самите управляващи със зверщините и глупостта. Най-жестоката им проява е избиването и разоряването на ятаците, тъй като те представляват предимно селяните — онази значителна част от българското население, която единствено го изхранва в момента, а подхранва с реквизициите и германците. Най-голямата глупост е запечатването на радиоапаратите с восък. С восък не можеш да залепиш очите, нито да запушиш ушите, нито да вържеш с канап езика на народа, защото истината витае в самите германски комюникета. Затова мерките на властта все повече и повече помагат на враговете й, понеже куче, което не знае да лае, само вкарва вълка в кошарата. Скарлатов прибягна и до метода на Катон пред корумпираните римски сенатори, който им изтъквал какво ще загубят, ако не се стреснат в безумството си. Отлично осведомен от картотеката на Туше Динев, той изреди на всеки регент поотделно какво го очаква, без да забрави и последното — гибелта. Ето защо е по-добре да рискуват, с цел да се спасят, отколкото да рискуват пред сигурната вероятност, че ще загубят всичко, включително и живота си. Скарлатов изтъкна, че съзнава тежките трудности в един евентуален опит за излизане от трагичното положение, както и заплахата от кървава разправа на германците. Той приема хипотезата, че монархията може би по принуда е вкарала България в Оста и пусна немците през българската територия, замазвайки очите на народа с „националните идеали“, което е една лъжа, тъй като и до днес по картите на Вермахта и в немската преса новоосвободените земи съществуват като германски протекторат. Но има принуда, която се приема доброволно, и друга, която се налага насилствено. Ние я приехме доброволно. Нахлуят ли обаче бандити и те направят съучастник, понеже си по-слаб, единственият начин да се спасиш от звяра, когато е ранен, е пръв да го нападнеш навреме и обявиш на света, че нямаш повече нищо общо с него. Все пак е някакъв шанс за избавление. И първото, което незабавно трябва да сторят, е да спрат под най-строго наказание всякакви зверщини и убийства със съд и без съд. В заключение Скарлатов им заявяваше, че не е имал намерението да им предлага план за спасение на България, защото това е работа преди всичко на управляващите. Но като гражданин, участвал десетилетия в стопанския и политическия живот на страната, смята за свой дълг да ги предупреди за крайната необходимост от подобен план. В последните редове Скарлатов им съобщаваше, че връща своите медали и орден за храброст, защото не желае да има нищо общо с една армия, която се държи като безмилостен окупатор спрямо собствения си народ, по-страшна от ордите на османлиите.

На сутринта, когато Спас ги откара с Фархи на работа, Борис му нареди да отнесе пакета с писмото и медалите в Двореца и му заяви, че за днес е свободен. Този път Скарлатов отказа ритуалното пиене на кафе със сътрудниците си и помоли да не го безпокоят. Прибра се на вилата с такси късно през нощта. Прозорците на трапезарията светеха. Неда го чакаше. Той влезе и каза:

— До утре бандите ще опразнят селото и всички задържани са освободени. Бог да прости покойните!…

Неда се спусна и му целуна ръка, като изхлипа. Той не успя да я измъкне. Обърна се и тежко, неестествено вдървено, изправен като прът, тръгна към коридора за спалнята. Беше мъртво пиян.

Тя никога нямаше да узнае с какво насилие над гордостта си той вдигна телефона, за да говори с министър-председателя Добри Божилов. Никому нямаше да разправи как му крещя като на разсилен, защото той познаваше добре това човече, което можеше да има според него едно-единствено звание — безличен чиновник! И тъкмо затова Борис III го избра да оглави финансите в Министерския кабинет на личния му режим, а после регентите го поставиха начело — уви, пред краха на царството. Скарлатов грубо му напомни многобройните лични услуги и съвети, за които е идвал Божилов при него от началото на кариерата си, първо като книговодител, а после като управител на Българската народна банка. Извън себе си от гняв, Борис му предложи да бесят сънародниците си по камбанариите и кръстовете, по кубетата на черквите — хем за по-лесно, хем за вечна слава на премиер-министъра, хем е по-християнски! А за най-подходяща обител на жандармерията и ловните роти намира Двореца в Ситняково и манастирите, та като поизколят малко невръстни българчета, да се почувстват закриляни и пречистени!… Този от другия телефон само му повтаряше — ама, моля Ви се, господин Скарлатов, недейте, господин Скарлатов, разбира се, господин Скарлатов, грешка, недоразумение, трудни времена, тежки отговорности за патриотите… Скарлатов рязко изиска от него да заповяда незабавното изтегляне от селото на всички полицейски и военни части, като повече кракът им да не стъпва там, и да се освободят без всякакви последствия останалите живи арестанти. Тук последва страхливият въпрос роднини ли са му. Да, аз съм известен курвар и цялото село са ми роднини, му отвърна Борис и добави, че ще чака цял ден в кабинета си положителен отговор на своя ултиматум. Ако за тая цел на министър-председателя са му нужни милионите марки и левове в Търговската банка, той е готов да му ги предостави за лично ползване, и без това нямат никаква стойност! Но моля Ви се, господин Скарлатов, бе казал Божилов, ще Ви се обадя, чакайте. И късно следобед наистина му се обади, за да му съобщи, че молбата му е удовлетворена поради големите му заслуги към Отечеството. Скарлатов не се засегна нито от сухия му тон, нито от думата „молба“. Но като затвори телефона, стана, взе чашите за коняк от бюфета и отиде на верандата, където една по една ги строши с трясък.

На другата сутрин по-късно от обикновеното в кабинета му влезе Динев.

— Къде е Фархи, защо толкова закъснявате? — попита Скарлатов, като разлистваше вестниците.

— Помолих го да ме остави насаме с теб, шефе.

— Да не би да има руски десант на Дунава, та така си се изплашил?…

Борис държеше един молив — син и червен в двата края — и го размахваше с ръка.

— Ела, Динев, да видиш бойните схеми в „Зора“, смехории!…

Скарлатов се загледа в страницата и нещо подчерта.

— И аз ще кажа като покойния монарх — нашите съюзници все побеждават, а байрачетата все назад отиват. Не му е било весело, като е зяпал картата… Ти най-после ще проговориш ли?! — каза Борис и се втренчи в лицето му.

— Да, шефе, но за твоите бойни действия в „Юнион-клуб“, ако позволиш…

Лицето на Динев бе сериозно, дори загрижено. Скарлатов сведе поглед към вестника и сякаш отегчен, отвърна:

— Е, кажи, какво ще кажеш!…

Динев извади от папката, която държеше, няколко листа. Скарлатов с любопитство го следеше.

— Какво е това?

— Донесението на агента — мой верен бивш служител — за снощния Ви скандал в клуба.

Борис замълча, стана и почна да се разхожда напред-назад.

— Мога ли да го прочета? — попита Динев.

— Чети, чети, да не умреш от нетърпение…

— Цялото или избрани откъси?

— По твой кеф!

Динев малко се поколеба и погледна листа.

— Ризов, Радков и Стоянов са те поканили на тяхната маса, но ти си казал, че си дошъл да вечеряш, а не да бистриш политиката…

— Да, но после седнах, понеже ми беше все едно, и предпочетох аз да ги дразня, отколкото те мен.

— Радков четял списание „Сигнал“ и ти посочил някаква героична снимка, но ти си отсякъл, че това е глупост, защото руснаците скоро ще бъдат на Дунава…

— Дотук не виждам нищо скандално…

— Откъде знаеш, попитал те Ризов, а ти си отговорил — от същото място, откъдето ти, покрит презглава с юрган, треперещ от страх, слушаш от дървената кутийка.

— Точно така.

— После дълго си мълчал и много си пил.

— Твоят агент да не е от въздържателното дружество?

— Не.

— Да се е обадил! Щях да го почерпя!

— После неочаквано си се изправил и си започнал скандална реч…

— Да чуем.

— Изтъкнал си, че Прометей твърде рано е повярвал на хората, та им е дал огъня, и напълно заслужил наказанието си от боговете. По-нататък си минал на местна почва…

Динев погледна листа и прочете:

— Българинът е едно животно, дето мисли, че ако гори в двора на комшията, а в неговия не гори, няма за какво да се плаши…

— Интересно като завръзка… По-нататък?

— Какво може да се очаква от държава, начело с една непросветена монархия и правителство от кръвожадни професори? — Само едно: царска солна киселина! Даже шутове в Двора вече нямат, за да им изглежда истината поне смешна!… И на девети юни убийците се поздравяваха с „Христос воскресе“! Каква любов към ближния!…

— Чудесно! Карай нататък!…

— Даже старият развратник митрополит Стефан излезе по-православен и разпопи един свещеник за незачитане на притчата за самарянката, понеже този селски пастир на изгубените души побързал да предаде на полицията двама ранени партизани за пари, които му поискали подслон и помощ. Даже калугерите от светата Рилска обител се оказаха по-безстрашни от овчедушните министри и категорично отказаха в манастира да настанят щабът на германските войски и отряди на Червения им кръст…

— Ама това аз съм го казал! Браво! Продължавай!…

— Имахме си кърджалии, имахме си кърсердари, имахме си еничари и башибозук, а сега се сдобихме с черни капитани и биячи в пагони. Вечер слушат плочи със Зара Леандър и онанират, а денем ги повишават в чин за побоища и детеубийство. Кочооглу развява генералския си шинел край труповете на българчетата и с лилипутските си ботушки номер тридесет и пет елегантно намества отрязаните им глави за снимка. Каква храброст!…

— Невероятно! Да ми се ненадяваш, нали, Динев, добър оратор съм бил!…

— Стоянов ти извикал — чакай бе, Скарлатов, не бой се, и комунистите ще имат своите черни капитани и биячи. И ще почнат първо от тебе, добавил Радков. Не, не, не ме радва човекът, си казал ти, бащите са ни убийци, дедите ни предатели, а бъдещите поколения ще ни прескачат като помийна яма!… Тогава Ризов те хванал през кръста, но ти си дръпнал покривката и си съборил всичко на земята. Все пак успял да те изведе навън и те качи на такси за вилата. Добре че е нямало много хора в клуба и нито един германец. От страх пред бомбардировките вече предпочитат да са си по местата.

— Това ли е всичко?

— Крайно достатъчно, шефе. Звярът, като гине, най-много хапе и ако попаднеш в лапите им, край на общото ни дело, на всичко! Не ще могат да ни спасят нито златните банкерски мостове, нито лично аз!…

— И какво предлагаш?

— Докато не са се окопитили, да заминеш още довечера за Цариград, и без това закъсняваш с два дена.

Скарлатов въздъхна.

— Добре, Динев. Остави ме сега да помисля…

Когато остана сам, той както винаги честно призна, че Динев е прав. Трябва да замина веднага, иначе ще полудея и ще объркам всичко… За пръв път беше изгубил контрол над себе си, и то на публично място. Може би единствено жестокостта го стъписваше до такава степен, че той преставаше да се владее и разумът му сякаш се разпадаше. Мислите му отново се върнаха към разказа на Спас и Неда… Но нали и аз съм носил пагони? Нали и аз съм командвал рота?… Как е възможно такава метаморфоза на военните?! И тя започва очебийно от Първата световна война насам… Това странно българско офицерство, наистина взето като че от Апокалипсиса: „… и излезе друг кон червен; и на яздещия на него се даде да вдигне мира от земята, тъй щото човеците да се избият един друг; и даде му се голяма сабя…“ Офицерство, което изпървом бе създадено от възрожденските бунтовници и опълченците, после от техните доблестни синове, а после от синовете и внуците на богатите и силните… Офицерство, което се бе превърнало в каста и мечтаеше за слава, подвизи и завоевания под покровителството на Двореца. Офицерство, което печелеше битките във войните, а политиката ги губеше. Офицерство победено, унизено, озлобено, което цялата си ярост от разрухата на войнствените си илюзии стоварваше сега върху „вътрешния враг“, за да избегне страшния съд на народа. Офицерство, което всеки опит за обществена справедливост и политическа демокрация считаше извън закона. Офицерство, което в жаждата си за кръв оправдаваше смисъла на своето съществувание и фалшивата рицарска чест. И най-страшното от всичко — вярваше, че по тоя начин спасява България. Това офицерство отмъщаваше с всичката желязна сила на своето обучение и оръжие, на своята дива убеденост…