Свобода Бъчварова
Жребият (5)

Глава пета

Събота работата в Банката винаги намаляваше. Скарлатов слезе в кабинета си. Този ден определи, за да приключи окончателно с неприятната ликвидация, отнела му един безсънен месец. Имаше същото чувство на лекота, което изпитваше в младежките години на екскурзия из Алпите при сваляне на раницата за почивка. Тогава тялото му ставаше сякаш безтегловно и искаше да политне към небето. Беше поканил в определени часове всички участници от екипа. Първи дойдоха двамата юристи от кантората „Чернаев“ — млади, елегантно облечени адвокати, със скъпи кожени чанти. Държаха се малко по-сковано, отколкото по време на работа. Изглежда зрелището вчера ги бе респектирало. Не по-малко от възнаграждението, което сега им даде.

— Е, господа, не ви задържам… — каза Борис. Малко след тях влезе Туше Динев, свеж, чисто облечен, сякаш се връща от курорт, а не от едномесечна изтощителна дейност.

— Защо не дойде сутринта да пием кафе горе?

— Бях зает.

— Седни.

— Шефе, имаш ли нещо против, ако си приготвя едно кафе в бившия ми кабинет?

— И за мен.

Скоро той се върна с голяма порцеланова кана. Ароматът на хубаво, силно кафе изпълни кабинета. Той усмихнат погледна Скарлатов със сините си очи и каза:

— Честито, шефе! Даде им още един урок по търговия.

— Имаш предвид Неделев?

— Не, шефе. Имам предвид германците.

— И какво по-точно?

— Не „Херкулес“, а „Ураниум“. Изглежда е свързана с военното производство. Немецът от легацията, който е бил с Неделев в планината, е началникът на разузнаването за България.

— Какви са ти сведенията за немската колония в мината?

— Точно това исках да поговорим. Те са под наблюдение и на нашата полиция, и на германската легация. Единият от тях — минният техник, е комунист. Жена му е еврейка. Химикът е социалдемократ.

— А инженер Думке?

— Той не принадлежи на никаква партия, но страшно мрази националсоциалистите. Научил е добре български и обича да дрънка където му падне. Един дефект, с който би трябвало да се пребори. А може би и ти ще му въздействаш?…

— Тия дни ще посетя мината и там на място ще се ориентирам. Би ли дошъл с мене?

— Не, шефе. По-добре сам.

След като изпиха кафето, Динев разчисти масата. Скарлатов написа чек и му го подаде. Последният не можа да скрие радостта си.

— Благодаря, шефе. Дойде точно навреме.

— Как вървят работите ти?

Динев не успя да му отговори, защото телефонът позвъня. Беше Карасулиев. Искаше да се срещне веднага със Скарлатов, но той отказа под предлог, че е зает, и без повече да обяснява, трясна телефона.

— Какво те питах, Динев?

— За работите ми. Напоследък потръгнаха… Моето бюро се специализира в даване на икономическа информация за предприятия, акционерни дружества и отделни търговци. Почнаха да ме търсят и от чужбина. Впрочем, ти знаеш. Част от спестяванията ми са в чужда валута.

— Радвам се.

— Установих тясно сътрудничество и с кантората на Чернаев. Те често ми възлагат задачи и плащат добре. Искам да ти кажа още нещо, шефе…

— Слушам.

— Снощи отидох на гости у Карасулиев. Ако аз не бях отишъл, той щеше да ми се изтресе. Посрещна ме царски. Разправих му как са минали преговорите. Беше страшно доволен и радостен. Каза много хубави думи за теб, какъв гениален банкер си, а и за мен. Припомни си годините от детството и случки от католическия пансион. Разсипа се от похвали и накрая ми предложи — какво мислиш?

— Нямам понятие.

— Да премине той с банката си към моето бюро. Нямало смисъл да издържа свое банково разузнаване. Той вече нямал тайни от Търговската банка и не бил далеч от мисълта двете да си обменят пълна информация.

— Какво му отговори?

— Казах му, че ще споделя с теб и тогава ще му съобщя. Но цялата му пледоария ми приличаше на: „Господин началниче, нещо ке та молам, али сакам отговорот ти да биде «да»“.

Скарлатов се засмя.

— Не съм против. И аз вече нямам тайни от Карасулиев. Банката ми се смали до сарафския дюкян на незабвенния Кюлев.

— Добър човек беше и голям търговец. Бог да го прости! Много ми помогна…

Упорит човек е Карасулиев, помисли си Скарлатов. Бие в една точка и постига целта си. Предложи обединение на нашите банки — не успя. Сега отново почва отдалече. И добре е премерил удара си. Става клиент на Динев и детективското му бюро. Един толкова странен и косвен начин да ми подаде ръка…

— Шефе, трябва да тръгвам… — стана Динев.

— Ще ти се обадя в най-скоро време.

Последната среща, която имаше Скарлатов, беше с професор Иванов. Той пристигна точно по уговорката — в 11 часа — възбуден, подмладен, какъвто го помнеше от младежките години. Наближаваше обед и Скарлатов сипа на двамата по един аперитив.

— Ако искаш, можем да идем в „Юнион-клуб“ да обядваме?

— Там не стъпвам! Достатъчно съм се нагледал на противни физиономии. А и от снощи ми е лошо.

— Беше на гуляй?

— Не гуляй, а оргия! Всички от екипа се отказаха от вечерята, с изключение на Терзиев. Той не можеше да прежали парите, още повече че не са и негови, та ме помъкна… По пътя забърса който срещна и се получи банкет за чудо и приказ! Пи юнашки и игра кючек. На разсъмване ни чакаше файтонът. По целия път пя и събуди софиянци.

— А ти как се чувстваш?

— Малко по-добре от него. Защото успях да го заведа до вкъщи. Качвам се по стълбата, облягам го на стената и искам да звъня на вратата. Тъкмо горе-долу го задържам и той почва да се свлича. Най-после успях да позвъня. Дочаках стъпките на жена му и побягнах надолу. Спънах се в едни храсти пред входа и паднах по корем. По едно време в тишината чувам трясък и къщата се разклати. Изглежда, че и Люци не беше успяла да го задържи и двамата са се търкаляли по стълбата. Така поне ми каза после по телефона. Люци ми се сърди страшно. Влияел съм льошо, много льошо на Драган… Сега лежат вкъщи и оттук отивам да ги видя какво правят.

Скарлатов се смееше на глас.

— Изглежда — каза той, — Драган е непослушен!…

— Ни се води, ни се кара — каза Иванов.

Като престанаха да се смеят, настъпи тишина. Скарлатов се почувства неловко. Той извика Иванов, за да даде и на него чек, но разбра, че би го обидил. Разговорите за старо приятелство не винаги помагат… Между приятели от младини не можеха да съществуват материални отношения. Но как да му се отблагодари — не знаеше. От всички участници най-беден беше докторът от петербургския университет професор Иванов.

— Между другото, Борисе, не трябва да оставаш с погрешни впечатления от Драган. Той си остава приятел завинаги. Пи много, изпадна в откровеност и каза доста съществени неща, касаещи теб лично.

— Драган може да бъде доволен от сделката. Взеха ми всичко.

— Не става въпрос за „Херкулес“. Общо взето, той оценява, че добре е свършил задачата. Ще получи и голям хонорар. Но според него, а и според мен, вчерашната ликвидация изправи теб и Банката срещу немския капитал. Един резултат, който вероятно оценяваш с нужната загриженост.

— Аз знаех отдавна към какво отивам.

— Така си и мислех. И не се ли боиш?

— Когато убежденията съвпадат с действията ми, аз никога не изпитвам страх.

Пак настъпи неловко мълчание.

— Ето аз идвам сега… с известна цел при тебе…

Скарлатов учуден го погледна.

— Да, така е. Пиша една малка научна работа върху индустрията на България и участието на чуждия капитал в нея.

— И ще публикуваш изводите си, каквито и да са те?

— Те са печални, но ще ги публикувам. В края на краищата работя в полето на науката.

— Ще засегнеш мнозина властни и богати хора.

— Знам.

— Тогава горе главата, документацията на Банката е на твое разположение.

— Става въпрос не за официалната, а как да кажа… за скритата, неизвестната.

— Именно нея имам предвид. В твоя помощ ще бъде Туше Динев. Ще сондирам и с Карасулиев. Може би и той ще се съгласи да ти даде интересни данни.

— Тогава аз постигам мечтата си!…

— От утре можеш да работиш по всяко време на денонощието в бившия кабинет на Динев.

— Ще се наложи да направя справки и в чужбина. Мога ли да разчитам на твоите международни връзки?

— Естествено — зарадва се Борис. — Ще ти дам адреси и референции до солидни хора, които ще улеснят достъпа ти до ценни източници.

— Е, благодарение на теб с Европа няма да имам трудности, но ми беше нужно да се поровя из архивите на моя бивш Петербург.

— Виж, това е вече невъзможно! — каза Борис. — Дори като мечта! Там всеки чужденец го третират като шпионин.

— Мислиш ли?

— Осведомен съм.

— Да… И аз така разбрах — въздъхна Иванов. — Но в Русия стават интересни експерименти. Много съм любопитен да узная икономическия механизъм на тия нашумели петилетки. Ти как ги преценяваш?

Скарлатов се усмихна.

— Мили професоре, войните, революциите и епидемиите са взели много жертви, но не по-малко и наивността.

— А не се ли обажда сега в тебе буржоата? — засмя се на свой ред Иванов.

— Не. Аз нямам окончателно мнение за болшевишкия преврат и неговите последствия. Също изпитвам любопитство и дори бях респектиран от това, което стана в тая азиатска сатрапия. Но фактите са симптоматични.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че болшевиките за мен се занимават с алхимия. А романтиците и невежите са еднакви, когато търсят разковничето в алхимията.

Иванов изведнъж се оживи.

— Борисе! Помниш ли кога е излязла Магна Харта Либертатум?

— В 1215 година, ако се не лъжа…

— После?

— Какво после?

— После в Европа следват манифактурният разцвет, Ренесансът, Реформацията. А в XVIII век — века на френското Просвещение — Русия е единствената страна в света, която излива осемкилограмови осмоъгълни медали, окачвани за назидание на пияниците — в масово количество! Кажи, как да навакса пропуснатото?

— Именно! — възкликна Скарлатов. — Какво можеш да очакваш от една страна без социален опит! Той не е бил и не може да бъде акт на творческо вдъхновение. Икономиката не е Венера Милоска, та опитът на вековете да няма значение!

— Но опитът затова е опит, защото се придобива, а не пада от Светия дух!

— За мен присъствието на Русия в световната цивилизация е само в едно и не там, където го търсиш…

— А къде?

— В тая страна има нещо апокалиптично. Винаги ми е изглеждала като едно далечно, непроницаемо и тъмно небе, в което изведнъж за почуда на света изгрява не една звезда, а цели съзвездия от велики духове! Но не на социалния опит, а на културата!

— И Европа не е била винаги люлка на цивилизацията. И тя е прехождала от един континент на друг, от една страна на друга.

— Но винаги е заобикаляла Русия!

— Може би историята най-сетне е избрала именно нейната необятна територия за непознати експерименти в този век?

— С който, между впрочем, завършват всички астрономически календари на известните цивилизации.

— Още по-любопитно! — каза Иванов.

Двамата замълчаха. За пръв път водеха такъв спор.

Скарлатов се почувства уморен, но каза:

— Приятелю, на тебе ли трябва да доказвам, че икономика със скокове не се прави, а още по-малко с терор. Резултатът ще бъде един — непоправима диспропорция в стопанството. Ще имат топове, но хляб няма да имат.

Иванов не се предаваше. Явно тази тема засягаше негови трайни размишления и неизвестни на Борис дълбочини.

— Скарлатов, за разлика от тебе аз не съм бил никога социалист, макар да ценя приноса на Маркс в науката, и не обичам политиката. Но не намираш ли уникален опита на болшевиките да изградят равновесие между личната материална заинтересованост и съзнателния труд в името на колективното благо?

— А знаеш ли докъде може да доведе неуспехът на подобен опит? Първото — до реставрация, а второто — до всеобща бедност и… монументални сгради.

— Е, Борисе, мисля, че прекаляваш със скептицизма си. И аз досега съм смятал въстанията в Русия нещо като природните бедствия — мине, обрули и после пак същото. Но не виждаш ли, че този път е нещо коренно различно и всичко там сега е на или-или?

— Виждам едно — че Наполеон и Ленин си приличат не само по ръст, а защото и двамата спазват максимата: „Он с’ангаж е пюи он воа…“^[1] Затова Сталин стана диктатор и съвсем не строи общество, а империя с една-единствена мисия — меченосец на нова световна хегемония! Но за разлика от кръстоносците — в името на антихриста и антибога!

Приятелят му млъкна и се замисли. Скарлатов с интерес го наблюдаваше. Накрая Иванов каза:

— И въпреки всичко в режима на болшевиките има нещо съзидателно, има едно особено творческо начало, което ние от Стария свят още не можем да проумеем. Кажи, с кого можеш да ги замениш в Русия сега?

Скарлатов го гледаше все така проницателно, сякаш за пръв път откриваше в него нещо ново, и изпита някакъв своеобразен респект, подобно на тоя пред истинско духовно лице. После отговори:

— Няма да кажа като тигъра Клемансо — гробищата са пълни с незаменими хора! Какво можеш да очакваш от касапите на човечеството, освен цинизъм! Но ти ме изненада с твоята емоционална ангажираност на бивш руски възпитаник. Дори ме зарази и повярвай ми, ще се радвам, ако твоят оптимизъм се покрие с бъдещето!

Иванов стана.

— Борисе, извини ме, ако ти отнех повече време. Рядко имам с кого да поговоря по този начин. А с теб е винаги приятно да разсъждава човек. Благодаря ти за всичко.

— Не съм сигурен, че ти правя добро… — усмихна се Борис.

Той го изпрати през двора на Банката чак на улицата. Върна се. Нямаше работа, а и не искаше да отиде никъде. Повика Спас и той го откара до вилата. Там го чакаха Неда и прислугата. После полегна и спа целия следобед.