Свобода Бъчварова
Жребият (18)

Глава втора

След световната криза от 1929 година икономическата обстановка започва да се подобрява. Във всички държави се забелязва стопанско оживление, включително и в Германия. Безработицата намалява, външният търговски обмен нараства. И ако само с една или две години се бе забавило установяването на Хитлеровия режим, може би светът щеше да бъде друг. Защото голямата лъжа, с която дойдоха на власт националсоциалистите в Германия, бе обещанието за икономическо благоденствие на нацията. Те се възползваха от подобрената световна конюнктура и я представиха като свое постижение, като резултат от гениалните прозрения на фюрера.

Общо взето, има три начина, по които диктатурата се снабдява със средства. Първият е за сметка на населението — чрез идейна обработка, вътрешни заеми под форма на помощи за държавата, зимна помощ, вноски в касите на националсоциалистите и така нататък. Вторият начин е принудата. Тук спада и криминалният обир на средства. На 9 ноември 1933 година започва знаменитата „Кристална нощ“, през която са нападнати и ограбени евреите в Германия. Опожарени са 177 синагоги, разгромени — 7500 магазина. Имуществото им се взима от държавата. При разбиването на големия ювелирен магазин на „Унтер ден Линден“ самите щурмоваци открадват скъпоценности на стойност милион и седемстотин хиляди марки. Присвоява се и се разхищава държавна и общонародна собственост като картини, музейни експонати и всякакъв вид ценности от националното богатство. И третият начин, към който рядко прибягват демократичните буржоазни държави, но без който терористичните режими не могат, е прекият път към войната. Тогава на индустрията се възлагат свръхпоръчки, безработицата изчезва, а изразходваните средства се възмездяват от завоюването на чужди територии и народи. Те трябва да платят разноските. Хитлеристкото „икономическо чудо“ използва и трите начина, но войната остана главната цел и средство за възмогване. Така бяха излъгани германците.

На 16 март 1935 година Германия едностранно анулира Версайлския договор и се отказва от неговите военни и външнополитически ограничения. Същия ден въвежда всеобща военна повинност — с други думи, възстановява армията.

На 7 март 1936 година германските войски завземат демилитаризираната Рейнска зона, където Франция е нямала право да държи армейски части.

През август 1936 година Хитлер изпраща до ръководителите на Третия райх меморандум. Същността му се заключава в искането след четири години германската икономика да бъде напълно готова за война и армията приведена в бойна готовност. Есента влиза в действие четиригодишният план на страната. Гьоринг дава лозунга му — „Оръдия вместо масло!“

На 25 октомври 1936 година Германия и Италия сключват договор, наречен оста Рим-Берлин.

На 28 ноември същата година Япония се присъединява към оста.

През ноември 1937 година Хитлер поставя в генералния щаб на немската армия два основни въпроса: че войната е неизбежна и Германия трябва да се готви за нея в съкратени срокове; че най-близката цел е завземането на Австрия и Чехословакия.

На операцията по завземането на Австрия Хитлер дава циничното название „Особеният случай Ото“. На 12 февруари 1938 година канцлерът Шушниг и министърът на външните работи на тази страна Гвидо Шмид са извикани в резиденцията на Хитлер. Тук, без да се церемони, той ги оскърбява и заплашва с физическо насилие. Австрийските държавници се принуждават да приемат в състава на правителството Зайс-Инкварт като министър на полицията. Зайс-Инкварт е фашисткият водач на Австрия. Миклас — президентът на републиката, се мъчи да лавира. Насрочва на 13 март народно допитване за запазване на независимостта на Австрия. Хитлер реагира с ултиматум — Зайс-Инкварт да бъде назначен за канцлер. Шушниг подава оставка. И следва най-срамното. Гьоринг телефонира на Зайс-Инкварт, като му диктува „телеграма“, която дори не намира за нужно последният да изпрати в Берлин, просто му съобщава съдържанието й. В нея се казва, че Временното правителство на Австрия се обръща за помощ към Германия, за да възстанови в страната спокойствие и ред. И още нещо важно има в тоя телефонен разговор. Гьоринг заповядва на Зайс-Инкварт да затвори държавните граници на Австрия, за да не може никой да се измъкне или прехвърли собственост от страната. Бандитите никога не изпускат от погледа си плячката.

На 11 март 1938 година — два дни преди Референдума — германските войски нахлуват през нощта в Австрия, без да срещнат съпротива. С тази акция, известна под името Аншлус, страната насилствено е присъединена към Германия. Капанът щраква. Всички, които са по един или друг начин омразни или неудобни на фашистите, се оказват в клопка. И първото нещо, което започва в Австрия, е разправата именно с тях — евреи, комунисти, демократи, социалисти, парламентаристи, интелектуалци, учени, студенти, профсъюзни деятели, емигранти от други страни. Хитлер нарочно избира нощта на 11-и срещу 12-и, защото 12 март е събота, а 13-и неделя. Събитието заварва страната в почивен ден… Сутринта на 12 март, докато се бръснеше в банята и слушаше през отворената врата радиото, Скарлатов чу новината. Бързо се приготви и потегли с колата за София…

Още щом влезе в Банката, пред кабинета му чакаше инженер Думке, а вътре — Йосиф Карасулиев, който му се видя много разстроен.

— Хайде бе, Борисе, светът се троши, ти спиш! От един час те чакам!…

— Имаш ли известия?

— Опитах се да вляза във връзка по телефона. Линиите са прекъснати.

— Нормално за такава обстановка. Нахлува двеста-хилядна чужда армия! Първата им работа е да прекъснат връзките на Австрия с външния свят. Но какво ти става?

— Страх ме е…

— Искаш ли да изпиеш нещо?

— Не мога. Целият треперя.

— Какво направи досега?

— Събудих Туше Динев. На него се надявам. Чакам го да дойде.

— Не се безпокой. Анастасия и Иван са български поданици. Няма никой с пръст да ги закачи.

— В тоя качамак не се знае кой пие, кой плаща. Можеш да си хвръкнеш за едното нищо!… Скарлатов, направи нещо, моля те като брат! Ти винаги си успявал.

— Моят съвет, Йосифе, е да изчакаш. Вероятно в близките дни ще научиш всичко и ще се успокоиш.

— Мислиш ли? Дай една мастика!

Скоро пристигна Туше Динев. Опитал при немците. Цялата легация празнувала. Били надути. Все пак един, с когото Динев поддържал връзка, обещал да провери. Но и при тях линиите с Виена били прекъснати. Скарлатов поръча светкавичен телефонен разговор с Ван Юлиус в Женева, у дома му. Обади се. Обясни му всичко подробно. Ван Юлиус си взе необходимите бележки и обеща по свой път да провери какво става със семейството на Карасулиев.

Донесоха в кабинета на Скарлатов мощен радиоапарат. Динев въртеше станциите. Немците даваха само кратки комюникета и свиреха военни маршове. Но тук-таме вече по английските и френските станции започнаха да предават някои подробности. Най-важната от тях беше за масовите арести и антисемитските изстъпления. Очите на Йосиф се насълзиха. Но вместо да му съчувства, Скарлатов се държеше грубо, понеже само така можеше да го поддържа да не се разкисне напълно. Динев тръгна за швейцарската и френската легация, та чрез техни канали да разберат нещо за Иван и Анастасия. Йосиф внезапно излезе нанякъде, без да обясни къде. Скарлатов сравнително спокойно прие съобщенията от Австрия. Не че не съжаляваше Йосиф или не искаше да му помогне. Но чуждите нещастия все пак се посрещаха без силни душевни вълнения, особено ако не застрашават твоята черга. А Яна бе в Оксфорд, където е тихо и спокойно. Но докога ли?… Аншлусът му прозвуча като траурен звън за мира в света. Изведнъж се сети с неприятно чувство за съня през нощта, който сутринта бе забравил. А сънува черни птици, покрили постепенно небето, и то стана тъмно като в рог. Боже Господи, си помисли той. Дали наистина сънищата показват, или беше скритото неосъзнато чувство за нещо, което насън се превръща в образи? Но неведнъж сънищата му предсказваха това, което по-късно ставаше, и затова не обичаше да ги разказва. Нима наистина съдбата на планетата е предопределена? И съдбата на отделния човек? И от кого? Скарлатов отмахна с усилие на волята тези ненавременни мисли и реши да излезе от Банката.

Отдавна бе преминало времето за обяда. Когато пресече обаче чакалнята, видя инженер Ханс Думке. Той стоически бе чакал цяла сутрин. Взе го със себе си в „Юнион-клуб“. Там на една, маса седяха двама от германската легация. Единиятбеше с партийната свастика на ревера. Те изгледаха влизащите и си казаха нещо. Думке ги отмина с вдигната глава. Седнаха на една маса. Келнерът веднага дотича и поръчаха обяда. Докато чакаха, Думке се извърна, за да погледне отново немските дипломати.

— Страхувате ли се? — попита го Скарлатов.

— Да, страхувам се и се отвращавам от себе си заради моя страх.

— Нищо не Ви заплашва поне засега!

— Господин Скарлатов, дойдох да Ви съобщя, че решихме семейството на техника да замине за Палестина още днес.

— Толкова бързо?

— Налага се. Приемете техните дълбоки благодарности.

— Вашите паспорти в ред ли са?

— Да, господин Скарлатов, с Ваша помощ.

— Тогава няма от какво да се боите!

Поднесоха обяда. Думке яде малко и гледаше разсеяно. За разлика от друг път бе мълчалив. Немците станаха от масата и нарочно минаха край тях. Инженерът целият трепна. Когато излязоха, Думке каза:

— Ето ги, господин Скарлатов, нацистите! Те са тук, в България…

— Наистина трябва да си полекувате нервите, господин инженер. Защо не ядете?

— Благодаря, нахраних се. Искрено ми е жал за България, а най-много за Вас, господин Скарлатов. Докато съм жив, няма да Ви забравя!…

— Инженере, заупокойни псалми не ми се слушат. Все пак мисля, че твърде рано е за тях.

— Дано да е така, господин Скарлатов!…

Двамата се разделиха пред „Юнион-клуб“. Скарлатов се запъти към Банката. В кабинета го чакаха Динев и Карасулиев. Последният пиеше мастика и ходеше като луд напред-назад по килима.

— Йосифе, престани да пиеш!

— Де да можех наистина да се напия и забравя!…

— Отпуснал си се като пача!

— Хайде, Йожи, да те водя да си легнеш! — каза Динев.

Туше беше особено внимателен, дори нежен към него, а той не приличаше на себе си. Като болник го поведе и преди да излязат, се обърна към Скарлатов:

— Шефе, ще му дам сънотворно и веднага се връщам. Ще ме дочакаш ли?

Скарлатов кимна с глава. Скоро Динев се върна.

— Кажи, има ли реална опасност?

— Да, шефе. Евреите във Виена са под удар.

— Но те са български поданици, а Иван е само наполовина евреин!

— Доколкото са ми сведенията, Иван е вземал активно участие в антихитлеристките акции. Приятелите са му известни интелектуалци и отявлени антинацисти. Някои вече са в лагер, други са емигрирали. Взели са го на мерник и австрийските фашисти. Сега е не само в техни ръце, но и на Гестапо, а те никого не изпускат.

— Можеш ли да направиш нещо?

— Каквото мога, правя. А ти, от своя страна, щом се възстановят телефонните и телеграфните връзки, опитай се чрез Външно министерство да се обадиш в българската легация във Виена, за да поемат защитата им, ако не е вече късно, шефе…

На следващия ден — 13 март, неделя, не получиха никакви сведения. В понеделник — 14 март връзките се възстановиха. Веднага се обадиха в българската легация. Оттам отговориха, че засега не могат да се придвижват свободно в града, а по телефона не могат да влязат във връзка с Анастасия. Телефоните били под контрола на армията. Някъде към 5 часа следобед, когато Скарлатов се готвеше да си тръгне за вилата, пристигна Динев.

— Имаш ли новини?

Динев кимна с глава.

— Тичай в кабинета на Йосиф!

— Шефе, искам първо да поговорим двамата. Вероятно Иван е арестуван. Къде — не знам. Анастасия е под домашен арест в апартамента си. Това е всичко.

— Как успя?

— Стари връзки. Най-общо чрез Швейцарския червен кръст. Един от техните сътрудници е проверил. Въпросът ми е да уведомим ли Йосиф?

— Не.

— Така и мислех. Аз тръгвам. Ако науча нещо, ще ти се обадя във вилата.

Скарлатов остана сам. Знаеше, че Йосиф е в съседния кабинет и че трябва да отиде при него, но нещо го спираше. Чувстваше се глупаво, сякаш присъстваше на пиеса, където публиката знае всичко, а главният герой не се досеща какво е станало. Накрая събра сили и отиде при него. Завари го седнал във фотьойла, отпуснат и замаян от алкохола.

— Йосифе, искаш ли да излезем на въздух?

Карасулиев нищо не отговори.

— Ела с мен на вилата! Там ще починеш както трябва. Ще поговорим и пийнем.

— Остави ме! Не ми се живее…

Това поведение нервира Скарлатов.

— На теб ли не ти се живее?! Ти, който изпитваш ужас от смъртта?! Поне от религиозното си католическо образование да беше взел тая примиреност към неизбежния край!… Ти винаги си губел присъствие на духа в трудни моменти!

— Не става въпрос за мене, а за тия, които обичам.

— А мислил ли си някога, че когато си разорявал разни хора или си ги довеждал до пълно отчаяние, те не са имали на света близки, които обичат — жена, деца, приятели?!…

— Подло е да ме нападаш по тоя начин. Твоите грехове са по-големи от моите!

— Да не спорим! Вероятно е така. Но аз не хленча. Не смятам, че ако се случи нещо с мене, както се е случвало, ще бъде несправедливо!…

— Искаш да кажеш, че сега си плащам греховете? Но, питам те, защо не аз лично, а другите?

— Защото странни са пътищата господни, по които възмездието настига жертвите на греховния мрак. Бих ти препоръчал да отидеш в Рилския манастир!… Там в преддверието на храма има дълбоко поучителни фрески, каквито на друго място не съм срещал. Това са сцени от наказания за пороците. И ако трябва да бъда точен, всички сякаш се отнасят до теб!

— Я не говори глупости!

— Така е вече добре! Почваш да се очовечаваш и ставаш истинският Йосиф Карасулиев! Не можа ли да се пребориш с детинския си страх от възмездието?

— Тоя път не можах. Но не знам дали в детството ми е отговорът… Аз наистина тогава вярвах на всяка казана дума, на всеки ред от Библията. По цели нощи, свит в някой самотен кът, учех наизуст Евангелието. Бях чист и непорочен. Вярвах и в Дева Мария, и в Исус, и в Петокнижието. А то цялото е изпълнено с Божието възмездие за грях.

— И кога взе да отрезняваш?

— После… когато избягах от колежа, подгонен от турците, и видях света и зверствата му, свят, изпълнен с лъжа, с измама и престъпления, повечето безнаказани. Вярата ми рухна и аз вече смело вършех всички възможни грехове!

— Тогава продължавай и се не бой!

— Аз не съм се боял никога от нищо! Но идва час и ден, в който чувстваш възмездието и неговият леден дъх приближава плътно до тебе…

На Скарлатов му стана интересен разговорът. Той не очакваше, че Йосиф има своята борба в себе си, с представите на религията. За пръв път откриваше тая му неизвестна страна, а може би и за последен… Странно, мислеше си Борис, че този човек има свой сложен вътрешен мир, който му прилича до голяма степен на този у хората от Средновековието.

— Винаги ли, когато си натясно, се връщаш към католическите години?

— За пръв път в живота си. Смятах, че съм победил. Че не е останало нищо от детската ми вяра. Но сега вече не съм сигурен. Има Бог, Скарлатов, има!…

— Всеблаг и опрощаващ? — насмешливо каза Борис.

— Не, Скарлатов. Всеопрощаващи са Исус и Мария, но те не са равни на Бога. Той може би се вслушва понякога в тях, но в повечето случаи решава сам. Разбра ли? Защото главното му качество е не милост, а справедливост. А тя е безпощадна.

— Тогава ти вярваш и в Сатаната?

— Но как! Той съществува, Скарлатов! Той е навсякъде! Няма защо да го търсим! Даже сега е тук, сред нас, и ни слуша.

— Приличаш ми на Мартин Лутер, който е хвърлял мастилницата по Сатаната.

— Защото го е виждал! В това съм убеден!

Ето го този славянски дуализъм, така дълбоко вкоренен в народа!… Йосиф беше дуалист, и то вярващ дуалист.

— А ти, Борисе, не вярваш ли?

— И да… и не… Но ако има наистина нещо божествено за мене в тоя свят, нещо, което ни кара да вдигнем нагоре глава към Небето, а не само към Земята, това е разумът и само разумът! Той е единственото ни оръжие, единствената ни защита в този така неприветлив свят. Йосифе, свести се!

— Не мога. Сега не мога…

— Тогава лягай и умирай!

— Без Анастасия и Иван животът ми е безсмислен!

— Ако разумът владее Вселената, то всеки живот има своя смисъл, включително и твоят! Запази поне любопитството да разбереш за какво те е определило Провидението!…

— Остави ме сам.

— Както желаеш.

Скарлатов си излезе. Навън го чакаше Спас с колата.

Настъпваше нощта, когато се прибраха във вилата. Камината в хола гореше. Стана му приятно, като на човек, озовал се от поход към Северния полюс в собствения си, приветлив дом. С годините Борис ставаше все по-дисциплиниран и взискателен към себе си, особено когато беше сам. Старите му студентски навици да тръска пепел навсякъде или да ходи по клепаци, небрежно облечен, се замениха със строги, английски ритуали. След връщане от работа той взимаше душ и се преобличаше за вечеря. Така постъпи и сега и се настани пред камината. Тук, на масичката, Неда му сервира коняк. Това бяха най-приятните минути за него — когато изпиваше аперитива си. По-късно щеше да вечеря в трапезарията. И сега, седнал в големия удобен фотьойл, той гледаше пламъците на боровите цепеници и като първобитните наши прадеди изпитваше това мистично чувство към огъня, стигащо до транс. Можеше така, без да мисли, да гледа с часове причудливата игра на пламъците.

Отвън се чу басово мяукане. Стана и отвори вратата към терасата. Влезе сиамският котарак Полишинел — важно, изискано, като само потърка муцуната си по панталона на Скарлатов за поздрав. Беше станал голям, а не онова уплашено, загубено коте, което Яна доведе със самолет от Виена. Имаше някакво достойнство в него и абсолютна независимост. Скарлатов, който нямаше определено отношение към животните, се привърза към сиамския котарак. Често го наблюдаваше как се изляга или върху фотьойла, или на топло пред огъня и винаги се удивляваше как е възможна такава грация, такава сибаритска поза, най-удобната, която би могла да съществува!… За по-накратко, Скарлатов го наричаше Пол и понякога му говореше като на човек. Но, общо взето, Пол не се свърташе много у дома. Чезнеше по цели дни и нощи. И резултатът от неговата дейност забележимо вече се чувстваше в околността. Появиха се малки котета-мелези, с явен примес от кръвта на Пол. Някои със сини очи, други с особената му муцуна, трети с черно на орбитите или къса бархетна козина. Този път Пол се покачи върху желязната свободна масичка и се излегна с гръб към огъня. Сложи лапи под гърдите си и примижа, като на няколко пъти погледна господаря си. Беше умен котак и знаеше, че сега Скарлатов пие коняк, към който Пол беше напълно индиферентен. Понякога насаме Борис го пускаше да се покачи чак на масата. Котаракът понасяше милувката единствено от Скарлатов. Дори към Неда, която всяка сутрин го хранеше, изпитваше пренебрежение и само търпеше нейното присъствие, но не и допир или ласка. Домашните го наричаха не по име, а с прозвището „звяра“. Единственото нещо, за което Скарлатов на няколко пъти го удари — когато си остреше ноктите от дамаската на фотьойла. Пол разбра и вместо фотьойла за целта избра дървения праг на портала към терасата. Там всяка сутрин, изпружил тяло, си точеше ноктите. На това място дъската бе издълбана. По наследство Скарлатови бяха ловджии и кучкари. Но той не изпитваше тази привързаност към кучетата. Смяташе, че те наистина са интелигентни, но му напомняха хората. Струваше му се, че ако вземе куче, то ще заприлича на него, а кой на тоя свят би гледал себе си в кучешки образ?… Пол му харесваше преди всичко със своята невероятна свободолюбивост. Не беше просяк или подмазвач като останалите котки. Винаги сериозен, малко замислен, той вървеше по своя път и ако си беше наумил нещо, не обръщаше внимание никому, включително и на Скарлатов. Идваше не когато той го извика, а когато на него му е приятно. Ето тази съвършена независимост ценеше Скарлатов, наред с удивително грациозното, красиво и силно тяло на котарака. В неговата компания той не се чувстваше самотен. Донякъде се радваше, че този път Яна му остави нещо живо, красиво, с характер, което да му напомня за нея.

По-късно Скарлатов вечеря и си легна в спалнята. Чувстваше се уморен. Взе книгата от нощната масичка, но вместо да чете, се замисли за Йосиф и бедата, която го постигна. После си каза — по дяволите! Каквото мога — правя!… Загаси лампата и скоро заспа. Сънят му бе мъчителен, изпълнен с кошмари. Събуди се към два часа след полунощ. Прозорците тропаха. Той стана. Без да пали лампата, отмахна завесите. Навън се издигаше истинска мартенска снежна буря. В поривите и воя на вятъра долови телефонен звън. Без да бърза, облече халата си и слезе в хола. Телефонът продължаваше да звъни. Вдигна го и чу гласа на Яна.

— Папа, ти ли си?

— Аз.

— Боже Господи, цяла нощ звъня! Това е третият път, откакто се обаждам. От няколко дни търся връзка. Едва тази нощ сполучих, а тебе те няма…

— Парите ли свърши?

— Ами как ще имам, с тия телефонни разговори! Слушай, папа…

Линията беше съвсем чиста. Чуваше даже дишането й. И тогава той долови изхлипване, а после ридание.

— Какво става с теб?

— Нищо, папа. Сега слушай внимателно…

— От Оксфорд ли се обаждаш?

— Не, папа, от Мюнхен.

— Какво, по дяволите, търсиш в Мюнхен?

— Не е моментът да ти обяснявам. Нямам пари за дълъг разговор.

— Ще ти пратя.

— Не, не става въпрос за това. Мили папа, Иван е арестуван във Виена.

— Разбрахме.

— О, папа! Защо си толкова безразличен?

— Тук правим каквото можем.

Тя вече не хлипаше, а ридаеше.

— Спаси го, папа. Моля те, спаси го! Само ти можеш да ми помогнеш!

— Какво става с теб? Здрава ли си?

— Здрава съм. Нищо ми няма. Моля те, ела, папа, имам нужда от теб! Никога за нищо не съм те молила! Само веднъж в живота ти се моля. Няма да ме оставиш, нали, папа?

— Няма, дявол да те вземе! В Мюнхен ли ще си?

— Да, папа, и да искам, не мога да мръдна оттук. Чакам те.

— Къде си отседнала?

— Засега никъде. О, папа, ще умра…

— Не говори глупости и слушай! Ще ме чакаш всеки ден сутрин между десет и дванайсет и следобед между два и четири часа местно време в „Ди алте Пинакотекен“. Работи ли?

— Не знам, папа.

— И стига си хленчила! Ако е затворена, ще седнеш в тия часове в парка пред Пинакотеката.

— Добре, папа.

— Разбра ли всичко?

— Да, папа, ще те чакам.

— Иди… чуваш ли ме, иди в клона на Норд Дойче Банк при… ало, какво става…, ало…

— Връзката е прекъсната, господине — се обади гласът на телефонистката.

— Опитайте се да я възстановите!

— Прекъснаха оттам, господине. Ако се обадят, ще ви свържа отново.

Скарлатов остави слушалката. Прекара до разсъмване в хола до телефона. Никой не се обади. На сутринта събуди рано Спас. Веднага тръгнаха за София. Черният път бе покрит с мокър сняг. Трудно се придвижиха до централното шосе. Пристигна пръв на работа в Банката. Обади се по телефона на Туше Динев. След малко той дойде.

— Кафе няма да пием. Моля те, искам час по-скоро виза за Мюнхен! Провери и по кой начин ще пътувам.

— С влака е невъзможно.

— Тогава със самолет. Действай!

— А защо Йосиф сам не замине? В края на краищата това е негов проблем.

— Защото няма нищо да свърши. А вече взе да се подпалва и моята черга. Сега разбра ли?

— Не.

— Тръгвай, дявол да те вземе!

— Шефе, ще отворят консулството чак към десет часа.

— Тогава направи кафе.

— Така ще е най-добре — каза Динев.

Скоро пристигна и Йосиф. Скарлатов му каза, че заминава за Мюнхен, ако получи виза.

— А защо не за Виена?

— Не задавай глупави въпроси! Иди ти във Виена!

Йосиф замълча, а след това предпазливо попита:

— За какво отиваш в Мюнхен?

— Ами защото ми е кеф! Искам да се разходя! Искам или имаш нещо против?

— Аз ще изляза за малко — каза Туше Динев.

— Седни, Динев! Искам да имам свидетел на разговора ни. А освен това, да си допием кафето…

— Така е в живота. На един му се е подпалила главата… — каза Йосиф и внезапно млъкна.

— Драги Йосифе, спомняш ли си текста на тая просташка песен — „Един плаче, друг се смее, трети за абе-то — тоест хляба — сълзи лее“? Отивам в Мюнхен заради теб! Сега разбра ли?

Йосиф дълго мълча. Той размисляше. Скарлатов и Динев пиеха кафето си. Беше му ясен пътят на неговите разсъждения. Първо — недоверието! За какво отива Скарлатов в Мюнхен?!… И тъй като не можа да намери друга причина, трябваше да се съгласи с казаното, въпреки че дълбоко се съмняваше. За хора като него, мислеше си Скарлатов, нищо на тоя свят не се върши без полза и в края на краищата е прав. Не му идва и наум в случая за Яна. Той не знае, че тя е в Мюнхен. Йосиф стана и тръгна към бюфета.

— От мастиката се става импотентен — каза Скарлатов.

— А от коняка?

— Аз пия кафе. Ела да си сипеш!…

Когато Йосиф си наливаше в чашата, ръката му силно трепереше. Скарлатов чисто по човешки го съжали.

— Какво според тебе, Йосифе, е по-силно от властта?

Без да се замисли, Йосиф отговори:

— Парите!

— Така и очаквах, че ще кажеш. Ами ако властта носи пари, тогава?…

— Тогава властта е по-силна.

— И тъй като при фашизма всичко е наопаки, то първото нещо, което ми идва в съображение, е, че в случая особено трудно е да се въздейства върху властта.

— Скарлатов! Властта се състои от хора, нали така? На тебе ли ще обяснявам това. А хората са алчни. Ако на едно куче дадеш краставица…

— Ще бъде интересно, а сентенцията ти за кучето и кокала я знам! Ставаш банален! Съгласен съм с тебе. Става въпрос до какъв размер ти си готов на материални жертви?

Въпросът бе зададен директно и безмилостно. Даже в моменти на най-голяма скръб Борис знаеше — Йосиф никога не губи в съжденията си съображения от материален характер. И сега внезапно си спомни дълбоко проникновения психологически случай, описан от Захари Стоянов, когато разбойници хващат един чорбаджия кехая и се готвят да го заколят. Тогава им казва да вземат не едрия овен и го изпекат, а младото яренце. Дори тогава, преди смъртта си, иска по някакъв начин да намали материалната си загуба, независимо че и него няма да го има на тоя свят.

— А ти какво предлагаш?

— Забравяш, Йосифе, че аз не съм израсъл под един юрган нито с Хитлер, нито с някой от обкръжението му. Аз лично не мога да определя, понеже не познавам хората, с които си имаме работа. За всеки случай, те не са тия, на които знаем и зъбите в България!… Сигурно исканията им ще бъдат прекалено високи.

— Все пак трябва да има някакъв таван.

— Тогава определи го ти!

— Не знам.

— И когато аз достигна тавана, а те не се съгласят на пазарлъка, тогава Иван и Анастасия да вървят по дяволите, така ли?

— Имай милост, Борисе!

— Аз я имам. Но тия там са безмилостни. Ето това искам да ти внуша. Вероятно загубата ще бъде огромна. Готов ли си да я платиш?

— Ако ти така мислиш, готов съм.

— Става въпрос не за мен, а за теб. Един твой дефект е, че се мъчиш да отбягваш пряката отговорност, както навремето с аферата Деклозиер. Но идва часът на истината и ти трябва да отговориш с „да“ или „не“. Накратко, готов ли си да платиш с всичко, което имаш?

— Така в търговията не се разсъждава, Скарлатов! А ти си банкер. Никъде в света не съществува такава сделка, в която едната страна се самозаколва.

— Тогава разговорът става излишен. Върви ти, Йосифе, и се пазари с главорезите! Но се пази да не изядеш и торбата сол, и торбата кромид, и стоте тояги, та накрая да платиш и стоте лири! Знаеш я тая приказка, нали? Тя е македонска.

Скарлатов му припомни това прочуто умотворение, което по дълбокото си съдържание и знание на човешката природа можеше да се сравни само с басните на Езоп. Така той накара Йосиф да се замисли и стигне в разсъжденията си докрай. Нарочно поведе разговора в една абстрактна посока, колкото и Йосиф да се мъчеше да го свали върху терена на реалния живот. Но само по този начин можеше да го принуди да отговори точно, защото сега вече Скарлатов щеше да действа с развързани ръце. Присъствието на Динев беше повече от необходимо. За миг помисли дали този разговор не би било добре да бъде скрепен с договор, но се отказа. Все пак Йосиф бе човек на думата.

— Аз съм съгласен, Борисе.

— До пълно изчерпване на авоарите ти?

— До пълното изчерпване!

— Тогава, драги Йосифе, аз се заемам с работата.

— Все пак, Скарлатов, ти трябва да се бориш! Ако ставаше въпрос за твоите пари, така ли щеше да разсъждаваш?

— Ако в тоя момент не ми се извиниш, последствията ще бъдат пълно скъсване!

— Извинявай.

На Борис му трябваше време, за да потисне гнева си. Когато се взе в ръце, каза:

— Аз ще се боря, защото ти си част от моята Банка. Следователно се боря за себе си. Има само един пункт, по който не съм наясно. Затова и поведох така разговора. И този пункт се състои в следното: знаят ли немците твоите авоари в чужбина, големината им и в кои банки са?

— Това не знаят.

— Не бързай, Йосифе! Защото, ако знаят, това ще им бъде и таванът.

— Не, те не могат да знаят, освен ако…

— Аз им кажа, така ли? Е, нека попитаме и Динев!

— Аз знам авоарите на Йожи, знам и къде са, с изключение на личното му имущество.

Йосиф имаше вид на безумен човек. Чак сега, в тоя момент, разбра силата на двамата. А че е попаднал в тежка, безнадеждна ситуация, той не се съмняваше. Скарлатов отгатна и се усмихна. Стана от бюрото. Наля на Йосиф чаша мастика, на себе си и Динев коняк.

 

 

— А сега се успокой, Йосифе. Изнесох ти само една лекция по човешка почтеност. Питам се, ако аз бях на твоето положение, как би постъпил?…

— До днешния ден не знаех. Но от тоя момент нататък вече знам!

Скарлатов правилно оцени този отговор — беше верен и почтен.

— Сега съм доволен. За пръв път от толкова години между нас двамата се случи нещо искрено и човешко. Да не забравяме тоя миг. А сега на работа! Вече е девет часът. Динев, време е да тръгнеш!

— Шефе, обади се на Терзиев! Той би помогнал много.

— Помислих. Ще се срещнем на обяд.

— А ти, Йожи, поговори с Неделев — каза Динев.

— Никога!

— Сделката с филмите е добра база за разговор — настоя Динев.

— Добре. Ще се срещна.

Скарлатов приключи разговора, нареждайки:

— Йосиф ще си отиде вкъщи! Неделев в случая не играе никаква роля. Той няма нито власт, нито влияние. Има само пари, и то пикани пари.