Свобода Бъчварова
Жребият (17)

Глава първа

Сградата, в която се настаниха обединените банки, бе тая на Скарлатов. Карасулиев беше купил навремето една красива къща в центъра на София, която преустрои за Френско-Нидерландската си банка. Сега тя се превърна в централа на Командитното му дружество. Самият Йосиф се пренесе в бившия кабинет на Неделев. И той нямаше обичай да преустройва. Единственото му нововъведение беше някакъв голям хладилник, а зад витрината, която служеше за бюфет — празна по времето на Неделев, — нареди бутилки алкохол. Новото положение на Скарлатов като генерален директор му приличаше малко на английския кралски двор. Той царуваше, но не заповядваше. При такъв пъргав, делови и неуморим сътрудник като Карасулиев двама дейни директори биха довели Банката до… разпадане. Всяка сутрин работата започваше с кратко съвещание помежду им. Обикновено говореше Йосиф. Той надълго и широко разказваше всичко — какво се е случило и какво им предстои през деня. Същевременно поемаше и голямата част от задачите. Често на съвещанията присъстваха Фархи (ако не беше в провинцията по работа) и Туше Динев. Карасулиев вече не се страхуваше от него и сега, успокоен, цъфтеше в качеството си на втори директор. Между тия двама приятели от детски години — Туше и Йосиф, по-късно съперници и дори врагове, отново се създадоха дружески отношения, дори нещо повече. И двамата имаха в кръвта си нагон към сплетните, коварството, ценяха хитростта и особено обичаха да подложат динени кори на противника. Тук вкусовете им бяха еднакви. За Скарлатов оставаше официалната, представителната част, срещи с важни клиенти или одобряване на сделките. С авоарите в левове, които донесе Карасулиев, Банката отново се превърна в най-мощната търговско-индустриална банка на България. Но политиката на ограничено кредитиране, и то само на собствени предприятия, си остана постулат в дейността им.

В новата банка като цяло работеха чиновниците на Скарлатов. Карасулиев не уволни своите хора. Едни остави в Командитното дружество, а на други намери подходящи места, така че сливането мина без сътресения и за двата персонала. В чакалнята пред кабинетите им винаги имаше тълпи, но те бяха клиенти на Карасулиев. По цял ден влизаха иизлизаха разни хора и когато Скарлатов отиваше при Йосиф, го заварваше в задушевен разговор с някого. Този човек работеше главно с думи, много думи, които забъркваха, оплитаха и събуждаха надежди у събеседниците. Защото той водеше разговора не от върха на поста, който заемаше, или от позицията на своето богатство, а предразполагаше клиентите, понеже се отнасяше с тях приятелски като към равни. Умееше така да поведе в необходимата посока, че създаваше впечатление у посетителя — сякаш той самият открива целта, към която всъщност го тласкаше Карасулиев. Но имаше и една съществена слабост. Беше от хората, които, по думите на Скарлатов, не могат да си седнат на задника. Когато се отнасяше до големи сделки или кредити за мощни индустриални предприятия, Карасулиев спазваше споразумението, но за дребните нямаше спирачка. Понякога Скарлатов му се чудеше, че финансира нищожни сделки и незначителни търговци със съмнителна репутация и печалба. Естествено в повечето случаи печелеше, но печелеше на дребно. Скарлатов не се възпротиви на тази му дейност. Разбра, че ако го ограничи, Карасулиев или ще се пропие, или ще се разболее. Принадлежеше към хората, които съществуват в движение и то бе тяхната същност. Той наподобяваше акулите, които ако спрат да плуват, се задушават, понеже така са устроени хрилете им. Получават кислород от водата, която минава през тях, само ако се движат, и то бързо. Те умират, ако ги оставиш в неголям басейн. Имаше още една особеност у Карасулиев. Събираше и помнеше много сведения, дори ненужни за работата им — било в политиката, било от частния живот на хората — и надълго и широко споделяше наученото със Скарлатов. Така той му стана нещо като око за живота не само в столицата, но и за цяла България. Едно критично око, което за съжаление виждаше сатанинската страна на живота, а не доброто и радостното. Но за един банкер това не бе дефект, а качество и Скарлатов го ценеше.

Тук обаче превъзходство имаше Динев. Докато Карасулиев се занимаваше повече със слухове и непроверени предположения, в които често интуитивно налучкваше правия път, при Динев доказването на истината за хората и нещата беше същност в работата му. Винаги точни и акуратни, докладите му бяха безупречни и по тях можеше да правиш своите заключения. С други думи, даваше материал за размисъл. Най-важният акт, с който Йосиф Карасулиев заслужи доверието на Борис Скарлатов, бе даването на пълните сведения за трезора на бившата си банка и чуждите й авоари. Те наистина бяха големи, но не колкото предполагаше. А това значеше само едно — че през всички тези години Карасулиев умело е блъфирал с величината на чуждите си капитали. И обратното. Докато Скарлатов смяташе, че Карасулиев е вложил малко пари в България, се оказа, че не е така — сумите надхвърляха всички негови предвиждания. Участваше със средства в различни предприятия, но най-вече в търговията с тютюни и в дружеството за петрол и смазочни масла. Беше се забил и в каучуковата индустрия, а също и в химическата. Притежаваше два търговски товарни кораба и три малки петролни танкера. Така Търговската банка му заприлича на една малка държава със своя флота.

И тази сутрин в края на февруари 1938 година работата започна с кратко съвещание. Присъстваха в кабинета на Скарлатов и Карасулиев, и мълчаливият Фархи, и Динев. И четиримата пиеха кафе. Това за Скарлатов бяха най-приятните минути от работата в Банката — Фархи дреме във фотьойла и сърба кафе, Динев непрекъснато шари с очи и иска да разбере какво мислят останалите, а Карасулиев се разхожда напред-назад по килима и масичката в средата му пречи. Трябва да я заобикаля.

— Борисе, колко искаш за тая масичка, веднага ти я плащам в брой! Направи ми целите крака в синкавици!

— Тя ми е талисман и значи е безценна. Но от мен да мине, можеш да я сложиш в кьошето и преди да напуснеш кабинета, да я върнеш на мястото й.

С помощта на Динев Карасулиев наистина премести масичката. Сега можеше да се разхожда безпрепятствено, изпъчил се като Наполеон.

— За днес каква е програмата? — попита Скарлатов.

— Обсъждане въпроса за тютюните.

— Само това ли?

— Ами малко ли е?! — каза Карасулиев. — Сделка от класа!

— Преди това искам да те попитам, Йосифе, какви шашарми правиш с Неделев?

— С това заспало копеле нямам нищо общо!

— Така ли?

Карасулиев подозрително погледна Динев.

— Динев нищо не е казал! Просто Стефан Неделев снощи дойде във вилата ми на дълъг разговор и не предполагаше, че между нас съществуват тайни.

— Виж какво, Скарлатов. Отдавна гледам как тоя мижитурко измъква изпод носа ми кокала. Взел е в ръцете си целия внос на филми. Кинотеатърът ще бъде завършен тази есен. Ако тебе не те интересуват филмите, мене ме интересуват. Има монопол за вноса на най-добрите кинокамери и прожекционни апарати от Германия.

— Мен ме интересуват печалбите.

— И мен! Затова ще му взема поне част от кокала. Вносът на американски филми ще осъществявам аз. Мистър Гордън вече направи нужното.

— А как? Ще ги купуваш? Това е много скъпо!

— Няма да ги купувам. Те ще ни дават под наем копията и всеки момент ще могат да си ги взимат обратно. Сега разбра ли? А без американските филми Неделев ще издъхне.

— Тогава не разбирам защо ти е нужен Неделев?

— Защото кината контролира той и ако иска, няма да позволи да се прожектират нашите филми. Споразумяхме се премиерите да бъдат в новия му кинотеатър и с разпространението да се занимава той. Взима мръсникът му голям процент, но още нищо не е решено! Когато сделката втаса, ще я обсъдим.

— Добре. Нека започне господин Фархи.

— Чакай, Скарлатов, още нещо искам да те попитам… Неделев само за филмите ли дойде да те посети чак на вилата?

— Не, разбира се. Имах през цялото време чувството, че е объркан и уплашен. Изглежда, германците вече са си показали ноктите и той почва да разбира, че сам не може да действа.

— Аз имам същото впечатление. Беше прекалено отстъпчив. А постави ли ти въпроса за печалба в чужда валута?

— Да, разбира се, но му казах, че самите ние сме в трудно положение. Накрая се унижи да моли да го включим в някоя външна сделка.

— Нито цент!

— Общо взето, авоарите му в Швейцария и Англия са ми известни, поне до времето, докато работехме заедно. А после, по сведения на Динев, при сътрудничеството му с германците са изтекли доста от тях. Ето защо е разтревожен.

— Предлагам да нямаме никакво сътрудничество с него.

— Напротив! Предлагам да държим пред носа му въдицата с долари и послушно ще плава след нея. Освен това той е единственият ни източник за дейността на германците, а също и за връзка с тях при нужда.

В следващия половин час Фархи подробно изложи сделката с американските тютюневи фирми. Изнасяха малка партида висококачествен ориенталски тютюн на цена с шейсет и пет на сто над немската, защото германците купуваха всичко, без да гледат качеството. Но, разбира се, в договора щеше да фигурира не истинската цена, а много по-ниска, за да се измъкнат от данъчните власти и осигурят долари направо в американски банки без прехвърляне. Сделката беше поначало добра, но дребна и малка за мащабите на тютюневата търговия, която развиваха немците в България. Накрая Йосиф каза, че изнася партидите с двата собствени товарни кораба, които вече са потеглили.

— Отсега нататък ще ви моля да ме уведомявате предварително за всяка сделка и нейното изпълнение, а не да ме поставяте пред свършен факт.

— Спестяваме ти нервите — каза Карасулиев.

— А какъв е процентът на мистър Гордън?

— Искаше двайсет на сто, но клекна на дванайсет.

— Още веднъж припомням споразумението ни — финансиране и кредити за индустрията — аз! Валутата — Йосиф! Фархи — тютюните! Ще помоля Туше Динев да събере точни сведения за авоарите на Неделев в конвертируема валута в чужбина.

Динев кимна с глава. Съвещанието бе свършило. Тръгнаха си. Карасулиев се забави.

— Какво искаш да питаш?

— Само за кината ли дойде Неделев при теб?

— Само за тях.

Карасулиев не каза нищо повече и си излезе. Но Скарлатов премълча, че главната цел на Неделев бе мина „Ураниум“. Ето вече години наред германците се мъчеха да се докопат до мината. Не че за Скарлатов тя имаше изключителна цена. Но фактът, че се опитваха да му вземат нещо, което му принадлежеше лично, го караше да излиза извън себе си от гняв. Така, както кучето ръмжи неистово, ако господарят му се присегне да вземе дадения от ръката му кокал, така и Скарлатов ръмжеше срещу всяко посегателство към „Ураниум“. Полека-лека мината се превърна в някаква непрекъсната травма в отношенията му с мощната финансова немска група. Те му предлагаха наистина забележителни условия за покупка — плащане в конвертируема чужда валута, висока цена. И вместо да се съгласи и спечели добри пари от сделката — което бе най-разумното, — той стана още по-неотстъпчив като магаре. В последния разговор Неделев не скри нищо от Скарлатов. Той направо му описа обстановката. България плуваше в немски води. Рано или късно германците щяха да вземат мината, без да дадат лев. Скарлатов искаше да му каже, че по-скоро ще я разруши, отколкото да я продаде, но усети колко детински би прозвучала такава закана. Той разбираше, че „Ураниум“ рано или късно ще му се изплъзне и не разумът, а инатът, великият скарлатовски инат, го караше да се противопостави на силните. Беше голяма глупост да ги превръща във врагове, но не можеше да се пребори със себе си и както при него често ставаше в порив на яд, той реши още същия момент да замине за мината. Даде нареждане на Спас и малко по-късно, без да уведоми Карасулиев, потегли за планината.

След около час бавен ход на ниска скорост, която виеше, те излязоха през една тясна клисура на обширна стръмна поляна и видяха малкото селище на мината. От кокетните постройки като алпийски вили — всички еднакви — както за работниците, така и за техническия персонал, се издигаше дим, навяващ желание за топлина и уют. Те бяха със стръмни покриви, целите от дърво, боядисани в бяло, а прозорците имаха дървени капаци.

Пред малките площадки се вееше бельо. Тук, в тая дивотия, цивилизовано живееха хора. Разположението им близо до боровата гора показваше, че инженер Думке бе избрал мястото с вкус и чувство за красота. Самата канцелария на мината представляваше дълга барака с равно място пред нея. Те изкачиха пътя и спряха пред бараката. Там вече ги чакаше Ханс Думке. В цялото му поведение се чувстваше, че е приятно поласкан. Покани ги в канцеларията. Тук нямаше печка. Изглежда, тоя нещастник тренира като Амундсен^[1] за Южния полюс, помисли си Скарлатов. Все пак седна на стола. Една голяма маса със стъкло върху плота беше почти цялата мебелировка, ако не се смята шкафът с папки. Планът на мината висеше на стената. Скарлатов погледна през прозорците. Там в долината видя група деца с плетени шапки, ръкавици и пуловери. Те тичаха по стръмнината с лекота. На гърба си носеха ученически чанти като раници. Бяха доста на брой. Думке каза:

— Децата се връщат от училище. Всеки ден изминават по седем километра. Не ги пускаме само при снежна виелица.

— Чии са тези деца?

— На работниците и на моите сътрудници. Нашите деца знаят вече добре български.

Скарлатов заразпитва за живота в мината. Семейните си готвели вкъщи. Имали удобства — вода, канализация, електричество. За ергените и работниците без семейства — стол, където се хранел и Думке. Бил доволен. Имали и нещо като салон. Събирали се вечер, предимно в събота и неделя, и танцували. Купили радио и грамофон. Думке непрекъснато го учудваше с разнообразната си дейност, в която социалните грижи бяха важен дял от заетостта му.

— А къде са работниците?

— Долу в галериите. Работим само една смяна. Нали се разбрахме да не увеличаваме производството.

— Да, горе-долу е така. От своя страна, искам да Ви уведомя, че в момента се готвим да изнесем продукцията. Къде е всъщност флотационната фабрика?

— В ниското. Оттук не се вижда. Нарочно е далеч. При нас има деца…

— Разбирам.

— Но, господин Скарлатов, кажете какво ще правим с обогатената руда. Оловни контейнери нямаме. Принудени сме да я поставяме в дървени сандъци. Направихме нещо като навес. Но сами разбирате, че така няма да можем повече да продължим.

— Ето, господин инженер, една от най-важните цели на моето посещение. В скоро време ще ангажираме транспорт и ще доставим нови контейнери.

— Трябва да побързаме, господин Скарлатов. Времето вече не стига. Как беше на български… ножът опира до кокала.

— Какво искате да кажете?

— Фашистите идват. Не трябва по никой начин готовата руда да попадне в ръцете им.

— Инженер Думке! Вие разговаряте с мене като със съзаклятник. Не прекалявате ли?

— Аз, аз вярвах… аз вярвам, че Вие, господин Скарлатов, мислите същото.

— Аз искам да печеля пари и нищо повече!

— Недейте, господин Скарлатов, не давайте мината и рудата на нацистите! Вие не знаете какво готвят на човечеството!

— А на Вас откъде Ви е известно всичко? Може би от дядо Господ?

— Ще позволите ли да ви обясня?

— Не. Това, което ми е необходимо, аз го знам. Аз позволявам само това, което мен лично интересува, а не това, което Вас Ви вълнува!

Скарлатов стана и се насочи към плана на мината в голям мащаб.

— Елате тук, инженере, и ми обяснете всичко!

Думке отиде пред стената. Нещо се колебаеше.

— Ами обяснете най-после, дявол да Ви вземе!… Нямате ли показалка?

— Имам. Но, господин генерален директор доктор Скарлатов, виждате ли, това е едно нищо.

— Как така?

— Картата е невярна. Тук идват шпиони…

— С целия ли сте?

— Да, господин генерален директор, аз съм с целия си.

— И престанете с това генерален директор!

— Ще престана.

— А имате ли вярна карта, или в страха си сте я унищожили и блуждаете без ориентир из мината?

— Тя е в квартирата ми. Ако обичате, заповядайте…

— У дома Ви предполагам е студено като в кучешка колиба.

— Да, така е.

— Може би ще ме приемете на по-топло и уютно място?

— Ще помоля минния техник. Там е топло, има камина.

— Е, добре, да тръгваме!

— Нека господин генералният директор почака поне половин час, за да уведомя домакините и извикам приятелите си.

— Кои приятели?

— Как кои? Нашата немска колония.

— И те ли знаят всичко?

— Да, господин генера…

Скарлатов остро го погледна.

— След петнадесет минути всичко да е готово! Вие също! Разговорът с Вас, кой знае защо, протича крайно терсене.

— Съжалявам, господин Ваше Пре…

— Скарлатов!

След половин час Борис, придружен от Спас, се изкачи по стръмната пътека. Пред вилата на техника го посрещна жена му — дребна, извънредно спретната, усмихната, с черни очи и черни коси, което учуди Скарлатов. После се сети, че е еврейка. В камината на малкия салон горяха буйно цепеници. Там ги чакаше вече инженер Думке. Той стана, когато влязоха. Скарлатов освободи Спас. Жената го покани да се нахрани в трапезарията. Останаха сами. Някъде отдолу се чуваха детски гласове.

— Колко деца има техникът?

— Три.

В тоя момент влезе инженер-химикът, а след малко и техникът по работни дрехи. Сега вече разговорът се водеше на немски. Обясняваше Думке, но често се намесваха и колегите му. Дали тези хора са обречени, мислеше си Скарлатов. Поне засега са приютени… Какво ли ги чака, ако наистина нацистите ги докопат?

Жената на техника сервира чай. Скарлатов реши да прекрати разговора.

— И така, чакайте контейнерите и транспорта, за да изнесем обогатената руда.

— Кога, господин Скарлатов? — попита Думке.

— В най-скоро време!

— А не мислите ли, че ще бъдете изпреварени? — обади се техникът.

— Засега поне няма такива изгледи.

— Вие следите ли какво става в Австрия?

— Това няма отношение към нашия разговор.

— Всичко има отношение. Ние сме в капан, господин Скарлатов, и трябва да помислим как да се измъкнем, преди да е станало късно.

Скарлатов разбра, че идейният ръководител на групата и негласен водач, на когото останалите се подчиняваха, беше не Думке, а техникът. Химикът — мълчалив човек — почти не взимаше участие в разговора.

— Готвите се да бягате?

— Не искаме да Ви изненадаме неприятно. Ние сме Ви благодарни за годините, прекарани тук в сравнително спокойствие.

— Е, добре! Ако се наложи, ще ви помогна. Това успокоява ли Ви?

— Донякъде, господин Скарлатов.

— Щом се върна в София, ще наредя да ви осигурят визи. А съпругата Ви с децата може да тръгне тези дни.

— Това много ни облекчава — каза техникът.

— За къде предпочитате?

— За Палестина.

— А Вие лично?

— За мен, както останалите.

— Е, хайде по-весело! Вие сте просто изплашени, потиснати и не можете да разсъждавате.

— Дано да е така, господин Скарлатов.

Когато се завърна, Борис извика Туше Динев и му възложи да се заеме с паспортите и изходните визи на немците за Югославия и Чехия. Най-бързо се уредиха документите на жената и децата на техника за Палестина през Турция. Бяха пристигнали оловните контейнери. Само за седмица успяха да извозят готовата продукция до пристанището на Бургас и оттам я пое корабът на Карасулиев, който веднага отплава. По въпроса за мината Скарлатов се успокои. Дори сметна, че опасенията на немската колония са все пак преувеличени. Но в следващите дни събитията се завъртяха със замайваща скорост.