Свобода Бъчварова
Жребият (32)

Глава четвърта

Скарлатов предусещаше, че акцията за измъкване на авоарите от Банката в левове и марки чрез покупка и изнасяне на ориенталски тютюни висш сорт в неутрална страна и превръщането им в конвертируема валута ще бъде последната в живота му. Беше вече възрастен човек, преуморен и изчерпан. Не гледаше на Банката с гордост, както някога навремето баща му. Не го радваше красивото здание, нито печалбите, нито сделките. Остана само дългът и той крачеше изтощен по стръмния път, но накъде?… Може би към някакъв покой?… Той знаеше, че след войната светът ще бъде друг и едва ли щеше да се приспособи към новата обстановка. Неговият живот бе протекъл в прехода от XIX към XX век, без да може да се вмести нито в първия, нито във втория. Щеше да има достатъчно средства и в малка, добре отоплена стая с много книги може би отново щеше да се върне към основната мисъл в своя живот от студентските години и младостта — да напише своя труд върху банковото дело. Но вероятно щеше да се отличава от първоначалния замисъл. Виждаше го нещо средно между добре разказана балзаковска история и научна дисертация, нещо, което да интригува и се чете от всички, богато илюстрирано с битки от неговата дългогодишна практика. А какво ще стане с Банката?… Сигурно е, че Йосиф, който беше по-млад, инициативен и изцяло отдаден на работата си, щеше да продължи делото, започнато някога от стария банкер. Но бъдещето бе неясно. Какво ще стане с България — или най-общо казано — с целия свят, той не бе в състояние да определи точно, освен че фашистите ще бъдат разгромени териториално, икономически, морално и идейно. Чакаше ги съд. Затова ограничи мечтите си само до скромната стая с библиотека, писалище, легло и известен минимален комфорт. Тази мечта внасяше в душата му някакво спокойствие. Но първо бе длъжен да изпълни последната си мисия, като удари германците чрез трансформиране на капиталите си в България.

Със започване на войната връзките на царството със света се скъсаха. С неимоверен труд Йосиф осъществяваше контакт между двамата, въпреки че Швейцария бе неутрална страна. При завръщане на куриера от Техеран Скарлатов му изпрати шифровано съобщение за това, което бе намислил. Отговорът се забави цял месец, но така или иначе и двамата не знаеха какво правят поотделно. А детайлите в банковите операции и търговията често са по-важни от самия замисъл. И у двамата назряваше мисълта, че трябва на всяка цена да се срещнат. Такава идея развиваше и Йосиф в отговора си. Скарлатов не направи грешка да иска виза за Швейцария, защото означаваше да мине през германска територия, а там не бяха забравили кой е той и връзките му с Йосиф. Спокойно можеха да го хвърлят в някой лагер или унищожат. В България той бе известна, влиятелна личност и би станал скандал, ако тук му направеха нещо. Освен това времената бяха вече други и немците усещаха, че си отиват. От друга страна обаче, Скарлатов загуби със смъртта на Царя една евентуална лична защита. Той чувстваше, че е уязвим и трябваше да бърза с осъществяването на плана си, преди да се докопат до него. Цялата тази ситуация изискваше невероятно напрежение на умствените, а оттам и на физическите му възможности. Често си повтаряше: „Само веднъж да свърши и после ще си почина славно!“… Но тази мисъл му служеше повече за утеха, отколкото да му помага. Йосиф в отговора си, за учудване на Скарлатов, с възторг прие идеята Стефан Неделев да бъде приобщен към акцията и добавяше нещо много важно и съществено — Командитното дружество да стане собственост на Неделев, макар и фиктивно. По-нататък, поради ограничените възможности и страха, че шифрованото писмо може да бъде хванато и разгадано, Карасулиев не се простираше. Но написаното значеше, че Скарлатов има картбланш и пълна свобода. Ако собственик и глава на Командитното дружество станеше Неделев, тогава той поемаше върху себе си и всички бъдещи удари. Борис не се съмняваше, че в най-скоро време войната между Командитното дружество и немския тютюнев концерн Реемтсма ще избухне. Целта му беше да отлага колкото се може деня и часа на конфликта, като дотогава успее да измъкне тютюните в Турция. Накрая Карасулиев, който добре схващаше, че Скарлатов в България е в капан, пишеше, че ще направи всичко възможно да се срещнат двамата.

В края на ноември дългоочакваната от Неделев конференция се състоя. Присъстваха Скарлатов, Неделев, Туше Динев и Фархи. Фактически четирима души срещу един, като се смята и Йосиф, чиято сянка витаеше доста реално в кабинета. Неделев без особена съпротива се съгласяваше с всичко, което те искаха. Дружеството фиктивно премина на негово име. Закупените тютюни както от него, така и от Фархи, ставаха общи, заедно със складовете за манипулация, експертите и цялата изкупвателна мрежа, създадена от двамата. Но тук имаше една важна подробност, която Скарлатов прокара. В действителност той ограничаваше дейността на Неделев само до техническо лице. Без разрешение на Фархи, респективно на Динев, той нямаше право да предприема нищо самостоятелно. Неделев трябваше само да изкупува, да складира тютюните и се занимава с цялата техническа част на акцията, а това бе огромен труд. Второто искане на Скарлатов беше Неделев да изостави ръководството на останалите си немалко на брой предприятия и се съсредоточи върху задачата. За тази цел присъствието му в Беломорието, с резиденция в Кавала, беше абсолютно наложително. Тук той се възпротиви. Трудно му беше да се откаже от каквато и да била собственост. За разлика от Йосиф, който успя да се пребори с този инстинкт, Неделев нямаше тази гъвкавост на ума, нито прозрението на търговец от висш ранг, какъвто бе Карасулиев. И все пак Скарлатов успя и в това си искане. Помогнаха му обстоятелствата. На 15 ноември 1943 година София бе бомбардирана. Разрушенията и жертвите не бяха големи. На 24 ноември бомбардировката се повтори. Тези две събития изкараха от релсите Неделев. Една негова малка фабрика в квартал „Надежда“ бе разрушена и имаше жертви. Скарлатов вече грубо му разясни, че същото очаква и останалите му предприятия. Чак тогава Неделев капитулира. Да има в базата на Беломорието такъв организатор като Неделев бе щастие за каквото и да било търговско начинание. Неделев замина за Кавала. Скоро разгърна огромна дейност и създаде небивала в страната изкупвателна мрежа. Повлече след себе си и голямата част от останалите истински тютюневи търговци, а не новоизлюпилите се в годините на германската окупация. Те и не му трябваха. Така още в края на 1943 година Скарлатов реши въпроса с натрупването на тютюните и вложи огромни капитали. Но оставаше не по-малко важен и въпросът как те да се изнесат, и засега не виждаше изход. Може би Йосиф щеше да го намери? На това се надяваше!

След бомбардировката на 24 ноември Скарлатов почти насила накара Фархи да се пресели във вилата му в Княжево. Така двамата всеки ден слизаха с колата на работа. Фархи беше деликатен човек и с нищо не пречеше и не се натрапваше. С него се живееше добре. Разказваше истории от търговията в Турската империя с неподражаемо майсторство и вечер, седнали пред камината, това отпускаше и успокояваше нервите на Скарлатов, опънати до скъсване. Бомбардировките над София се повториха на 10 декември и на 20 декември. Така наречената „символична война“, която българските политически глупаци обявиха на Англия и Америка, вече ставаше реалност с разрушения и трупове. Малко преди Нова година Скарлатов получи по куриера устно съобщение от Йосиф, че ще го чака в Истанбул, където ще бъде на 5 януари 1944 година. Тъй като имаше някакви неуредени сметки с Отоман Банк, Скарлатов ги използва за предлог. Дали щяха да му попречат?… Едва ли. Отношенията с Турция бяха сравнително добри и железопътната връзка редовна. Туше Динев бързо уреди паспорта му.

Предстоящото пътуване не остана в тайна от домашните. Пръв в кабинета му пристигна Спас. С много мънкане и увъртания каза, че за двете коли, които имат, трябва да се доставят гуми. Общо десет. С резервните части се справял добре, но гумите били износени и скоро колите щели да спрат.

— А колко тона бензин и масло искаш да ти донеса в шепата?! — избухна Скарлатов.

Но след като помисли малко, разбра, че е несправедлив, и отбеляза в тефтерчето си акуратно поръчката — брой на гумите, размер и качество. Същата вечер Неда, изчервена от притеснение, го помоли, ако може да донесе чер пипер, кафе, чай и какао, а също и други подправки, каквито намери за добре. Скарлатов записа и тази поръчка. Но най-много го учуди Фархи. С много заобикалки той пожела да му купи от Истанбул таке — единствената шапка, която носел. И да бъде тъмносиньо или черно. Даде му и номера. Неговото било старо, а хубаво таке в България не можел да намери. Борис се усмихна. Ето той, банкерът, който не се интересуваше от домашните работи, сега се почувства отново патер фамилиас. Само Туше Динев не пожела нищо. Но Скарлатов си отбеляза, че ще трябва да изпълни не само тия поръчки, а да донесе подаръци на всички. България се бе откъснала от целия свят, обедняла, оголяла. Когато на другата сутрин отиде на работа, не очакваше посещение, което ще го вбеси.

Седеше в кабинета на Банката. Липсваха въглища и отопляваха само залата с гишетата и двата кабинета. Но отоплението бе недостатъчно, ето защо Скарлатов бе с наметнат балтон. Влезе Спас и съобщи, че господин Разбойников е дошъл.

— Сега не мога да го приема!

Спас, вместо да излезе, остана и глупаво го гледаше, като по навик местеше тежестта на тялото си ту на единия, ту на другия крак.

— Какво се пулиш?

— Приемете го, господарю…

— Абе аз казах ли ти нещо?!…

— Господин Разбойников донесе луканка, пастърма, суджуци, прясно месо, захар, брашно, яйца, три кокошки, един оскубан пуяк и едно очистено прасенце.

— Бакалница ли ще отваряме? Да се маха заедно с донесеното!

— Ами при тоя глад, господарю… И да знаете само колко е много!… Сега го стоваряме от колата му.

— Искаш да помогна и нарамя чувала с брашно?

— Все пак носи човекът, що не го приемете…

Скарлатов въздъхна.

— Да бъде волята ти!

— Първо да стоварим багажа…

Навън се чуваше тропот. Борис дръпна завесата. На двора две млади, едри момчета пренасяха чувалите и вързопите от колата под личното ръководство на самия Разбойников, облечен в огромния си балтон, подплатен с кожи, и с килната мека шапка. Беше неимоверно надебелял, с червендалесто лице. Пиян е като скот… — каза си Скарлатов. Отвори вратата. Разбойников се спусна към него, наведе се и му целуна ръка. Борис не можа навреме да я изтегли. Двете селянчета подреждаха багажа в единия ъгъл. Разбойников се отмести, за да може Скарлатов да види колко много е донесъл…

— Господин Скарлатов. При този глад аз купих чифлик! Ей такива здрави селянчета го работят! Сега имаме всичко за плюскане! Донесох ти, колкото колата можеше да издържи. Поотслабнал си… поотслабнали сте… Казвам си, тия софиянци ще изпукат от глад. Иди, Разбойников, да ги нахраниш, понеже за акъл като тоя на господин Скарлатов трябва специална храна!… Взехте ли чувалчето със захарта? — обърна се той грубо към селянчетата.

Двете момчета кимнаха.

— Елате в кабинета ми, Разбойников.

Скарлатов затвори вратата. Седна във фотьойла. Но Разбойников остана прав и в ръка държеше луксозно, кожено куфарче. Той бръкна във вътрешния джоб на огромния си балтон и измъкна бутилка френски коняк.

— Ще дадете ли чаши, господин Скарлатов?

— Не ми се пие.

— Тогава наздраве!

Разбойников надигна шишето и отпи голяма глътка. С опакото на ръкава си обърса червените устни и сякаш да се оправдае, каза:

— Сега аз в тия времена се поддържам само с коняк!

— Седнете, Разбойников!

Той се стовари на фотьойла и остави куфарчето в краката си на килима.

— Да чуем за какво си дошъл… Вероятно пак ще купуваш машини за нова фабрика?

— Нищо няма да купувам!

— Интересно… Габровец да се откаже от печалби в тия мътни времена?!…

— Там е работата, господин Скарлатов! Дойдох да се посъветвам, понеже си умен колкото хиляда Разбойниковци. Нали знаеш, бях в Германия. Оттам се връщам…

— Нямам честта да знам!

— Край на Германия! Всичко е на пепел! Прекарах като къртица все в подземията и набрах страх за цял живот. Едва се измъкнах жив.

— И как виждаш бъдещето?

— И нас ни почнаха с бомбардировките. Ще стане като Германия всичко на сол!

— Когато габровец носи подаръци, ще иска хилядократно повече и значи е здравата натясно…

— Колко свободни пари имам, господин Скарлатов, във Вашата банка?

— Около петдесет милиона.

— С които мога да си избърша…

— Е, чак дотам…

— С тия пари ще си купя ножчета за бръснене. Един метър плат не мога да измъкна от фабриката! Германците ни мерят до сантиметър всеки топ.

— Доколкото може да се вярва на слуховете, въртиш голяма търговия и си станал некоронован император на черния текстилен пазар.

— Аз искам да съм индустриалец, а не черноборсаджия!

— Каква е разликата днес?

— Господин Скарлатов, Германия се срутва. По нея България. Фабриките ми ще станат на пепел. Парите вече са талаш. Помогни ми!

Скарлатов го погледна. Не можеше да разбере дали блясъкът на зачервените му очи е от пиянство, или се вълнува.

— А по кой начин?

— Искам да запазя поне парите си.

— Те не са изгорели и са тук, в Банката!

— Не ме разбра, бай Борисе. Става дума за другите пари. Такива, каквито са вашите долари, лири-стерлинги, швейцарски франкове. Нещо скрито-покрито за черни дни!…

— Разбойников! Аз все още съм склонен да ти простя обръщението към мене с титлата „бай“, поради природната ти простотия. Но ако богатството ти позволява да бъдеш с другите хора арогантен, в мое лице не си улучил тактиката си. Вдигай си парцалите и се разкарай оттук!

Изведнъж Разбойников се смали. Ръцете му взеха силно да треперят.

— Прости ми, бай… Простете ми, господин Скарлатов. Вие ме създадохте, Вие ме вдигнахте на крака! Ще позволите ли да падна?

— Това зависи от теб. Сега всеки сам себе си спасява.

— Тогава вземете моите милиони.

— Какво ще ги правя?

— Каквото с Вашите. Нали Вие някога казахте, че Банката има своите задължения към клиентите си. Аз в живота си друга банка не съм сънувал! Нали Вие казахте, че сме като Ваши деца, а Вие наш баща?

— С моите камъни по моята глава! Е, добре, Разбойников. Аз самият не зная какво ще правя с парите си. Може би ти ще ми кажеш?

— Превърнете ги в долари!

— А как?

— Ето как, господин Скарлатов!

Разбойников вдигна куфарчето, сложи го на колене, а после го отвори. Виждаха се акуратно подредени пачки банкноти — повечето долари, но имаше и английски лири-стерлинги и швейцарски франкове.

— Златото в кюлчета, монети и бижута е в едно чувалче в колата. Да го донеса ли? Щом като аз, Киро Разбойников, успях да изкупя това, Вие, господин Скарлатов, сигурно правите чудеса!

— И си дошъл с тоя куфар и торбата злато чак от Габрово през постове, охрани и мостове?!

— Нека се опитат да пипнат нещо!

Разбойников бръкна във вътрешния джоб и извади един маузер.

— Зареден е, с махнат предпазител…

— Човече, ти си идиот! И ако те хванеха, щеше да кажеш, че носиш всичко това при мен?!

— С моите селски момчета от нищо не ме е страх. Нека някой се похвали, че е взел от мен една игла насила!

Скарлатов се замисли. Всъщност това, което прави Киро Разбойников, не е никак безумно, въпреки примитивността.

— Мисля, че не си сгрешил! Продължавай по същия начин!

— Но аз имам милиони! А това са само трохи! Какво ще стане с тях?

— Разбойников! Ти си мой клиент. Попаднали сме в тежки времена и трудна зона. Ще се погрижа, доколкото мога, не само за моите капитали, но и за тия на клиентите. Вероятно загубата ще е огромна.

— Никаква загуба не е огромна в тия години! Лев да е, във валута да е! На всичко съм съгласен! А пари… като шума. Изнесете ги тия пари! Не ги давайте на немците! Даже мене да ме няма на тоя свят! Тяхната…

И последва псувня. Разбойников се развълнува. Извади пак бутилката от джоба си.

— С Ваше разрешение, господин Скарлатов.

Той отпи няколко глътки, сякаш пиеше вода.

— Тръгвай веднага обратно заедно с куфарчето си! Когато стигнеш в Габрово, веднага ми се обади по телефона, защото ще те мисля.

— Не се безпокойте, господин Скарлатов…

След като си замина, тревогата не напусна Скарлатов. Ето, първо Неделев, после Разбойников, а след това всички останали ще молят за помощ… Българските търговци този път жестоко сгрешиха. Невероятните печалби от войната дотолкова ги заслепиха, че вместо първи да съзрат опасността, която идваше, очите им бяха поразени сякаш от перде. И най-простият селянин или гражданин още от деня на хитлеристкото нахлуване в Съветския съюз, независимо от първите победи, бе наясно с окончателния край на Германия, като правеше аналогия с нашествието на Бонапарт. А сега търговците не искаха да си платят грешката. Желаеха да се измъкнат здрави и читави със запазени капитали. Каква илюзия!… Те щяха да хленчат, да се молят, да превиват гръбнак пред Скарлатов и някои други делови мъже, чиято прозорливост поне не ги завари неподготвени за събитията, които последваха. „Парите на глупаците по право принадлежат на умниците“, повтори си банкерът Борис Скарлатов мисълта на Балзак. А българските търговци в тежки ситуации се показаха незрели хора.