Свобода Бъчварова
Жребият (13)

Глава тринадесета

Август отминаваше, а горещините даже се засилиха. Скарлатов и тази година не замина на село. Беше го обхванала някаква затъпяваща хандра^[1]. Отиваше сутрин в Банката и седеше в кабинета, без нищо да прави. После обядваше в „Юнион-клуб“, почиваше си малко в апартамента над Банката и пак влизаше в кабинета. След работа се прибираше във вилата, седеше с часове на прохладната тераса и сякаш волята да промени тоя ред го бе напуснала. Анастасия замина с дъщеря си и зет си. Йосиф стана почти единственият му посетител. Този експанзивен човек, роден за действие, линееше. И той нямаше почти никаква работа в Банката. Но разговорите с него му бяха додеяли. Въртеше-сучеше, винаги опираше до една и съща тема — да се обединят. Получи известие от Яна, че се е записала студентка в Оксфорд. Всичко минало неимоверно гладко. По-късно пристигнаха и две дълги писма. Имаше някакъв талант към описанията. В първото беше успяла да му предаде атмосферата на този прочут старинен град. Другото бе по-разнообразно… Имало една книжарница за много ценни древни книги, където можело цял ден да стоиш и четеш каквото щеш, само че прав, и стърчала с часове като кол. А за библиотеките пишеше с възторг. В тях можело да научиш за България повече отколкото в самата България. Да й е кабил^[2] да спи в читалните — му пишеше тя. Излизала замаяна и щастлива… Завързала нови познанства — с една прекрасна индуска Бюлбюл, която разкошно пеела песни на староперсийски език. С един великолепен руснак — Юри, от емигрантите, — който знаел наизуст поемите на Пушкин, Лермонтов и Гумильов, разстрелян в революцията. Търсел я, за да разговаря с нея на руски. А Джими от Чикаго бил самата прелест — много весел и имал страхотна памет! Спомнял си всичко от тригодишна възраст насам, дори собственото си раждане! (Ха-ха-ха, нали, папа?) Но за България нищо не знаел и като го помолила да пусне първото й писмо, попитал за какъв континент да купи марка. Представяш ли си, папа? Просветила го малко и сега залегнал да чете история на България. За рождения й ден се събрали четиримата и прекарали чудесно. Всички й донесли подарък — кутии сладолед! Голям смях беше, папа… Разтворила наслуки Библията и забола пръст в страницата, за да види каква мъдрост ще улучи за рождения си ден, както правела мис Стенли. Този път също й се паднало много хубаво изречение: „Обрезването е нищо и необрезването е нищо. Важно е да спазваш Божиите заповеди.“ Получила поздравления и от Карасулиеви. Била измислила сюжет за трик-филм а ла Дисней — война, животните изскачат от Зоологическата градина. Из разрушения град още се стрелят помежду си хора. Животните ги обезоръжават. В Зоологическата градина отвеждат да живеят хората, а животните остават в града и се устройват братски. Какво ще кажеш, папа?… Сънувала много хубави сънища. Сънувала, че върви по една хълмиста, меднозлатиста земя — без растителност, но излъчваща мека топлина. Стигнала до една дълбока цепнатина, изпълнена с кристална вода. Чула шум от много хора и ги видяла да вървят на отсрещния бряг. Искали да прескочат цепнатината, но не могли. Между тях бил и той. Тя го извикала и му протегнала ръка да скочи, но разстоянието било голямо. Направила още едно усилие и внезапно се появила светлина между ръцете й като мълния. Изведнъж той се намерил до нея, на другия бряг. Чудесно, нали, папа?… Ходила на гости у мис Стенли и прекарала два дни при нея…

Няколко вечери подред Скарлатов препрочиташе писмата й, за да заспи с радостно чувство. Но и този път не й отговори, понеже не обичаше да пише писма. Тя знаеше това още в Швейцария и не му се сърдеше. Скоро щеше да секне желанието й за просторни излияния и щеше да се задоволи само с весели картички.

И тази августовска сутрин след Голяма Богородица Борис седеше в кабинета и вяло четеше борсовите бюлетини. Сезонът на курортите не бе свършил и борсите се намираха в застой. На бюрото чакаха новите броеве на три списания — „Вю“, „Илюстрасион“ и „Нейчър“. Но не посягаше още на тях, тъй като денят бе прекалено дълъг. Българската преса прегледа рано-рано във вилата. Влезе Спас. С годините той не се променяше, ако не се смята, че стана още по-пълен. Иначе беше акуратен, но Скарлатов винаги се питаше дали в моменти, когато не се разправяше с колата — а те бяха по-голямата част от денонощието — мисли нещо.

— Какво има? — попита го той.

— Чака Ви посетител.

— По каква работа?

— Ами не можах да разбера.

— Да отиде при главния счетоводител.

— Иска лично с Вас да говори.

— Какъв е на вид?

— Млад човек, недобре облечен.

— Тогава го пусни.

В кабинета му влезе наистина млад мъж, със загоряло, открито, бръснато лице и прави, кестеняви остри коси. В ръка държеше малко старо куфарче с олющена мукава. Изглежда се бе мъчил да приглади косите си назад, но те непокорно стърчаха на издължената му глава. Имаше зеленикави придръпнати очи. Лицето му беше скулесто, но толкова слабо, че се очертаваха костите на черепа. Носеше окъсял панталон и обувки с връзки, напукани, но лъснати до блясък. Приличаше му на щъркел. Нямаше вратовръзка. Яката на снежнобялата му риза стоеше върху сакото разкопчана. Ръкавите му бяха малко къси, което засилваше впечатлението за извънредно дълги ръце с груби длани и пръсти, с дълбоко изрязани нокти. Изглежда, че работи с грес — помисли Скарлатов, тъй като въпреки упоритото чистене черните следи по гънките на кожата личаха. Дрехите му — явно не по мярка — бяха извънредно чисти. Един младеж, който работи до изнемогване, чистоплътен, подреден, с весел бодър поглед. Като цяло първото впечатление бе добро, даже много добро… Смущаваше го младостта му. Той явно се вълнуваше. Не знаеше какво да прави с ръцете и ту стискаше пръстите, ту ги отпускаше надолу. Трепкаше с миглите и на два пъти преглътна.

— Седни.

Младежът седна в края на фотьойла притеснен и остави куфарчето на килима до себе си.

— Как се казваш, момче?

— Кирил, Киро.

— Кирил чий?

— Киро Разбойников.

Скарлатов се усмихна.

— Името лошо. Да видим човека, откъде си?

— От Габрово.

— Това е добре. Работиш ли?

— Работя.

— Какво?

— Имам малка тъкачна работилница.

— Какво си завършил?

— Прогимназия.

— Нямаш техническо образование?

— Текстилен техник съм. Работя от дванадесетгодишна възраст в текстила. Чорбаджиите ме много уважаваха и от работник станах техник. Отдава ми се техниката, макар че не съм учил. Разбирам от машините повече от други техници с дипломи.

— И после?

— Отворих собствена малка работилничка. Отначало с двама работници. Сега сме…

— Седи и помълчи за малко, докато направя справка.

Скарлатов искаше да се обади на Динев, но се сети за малката картотека, настанена в специален шкаф в ъгъла на кабинета за всекидневните нужди на банкера Скарлатов, където можеше бързо да се справи от двата каталога: единият за предприятията, другият за собствениците индустриалци. В тая картотека се намираха всички фабриканти, дори притежатели на работилници с повече техника, а също и лица — перспективни за индустрията. Той се поколеба дали да се разрови. Не очакваше името на габровеца Кирил Разбойников да е там. Все пак отвори шкафа и почна да търси…

— Буква „Р“. Разбойников, казваш…

— Киро, Кирил…

За свое учудване той намери картон с това име. Взе го и седна зад бюрото. Прегледа бързо данните.

— Малка работилница, а какво горделиво име — фабрика „Български Лев“.

— Точно така.

— Нищожен капитал, но положително салдо.

— Заеми нямам.

— Шест работници — продължи Скарлатов.

— С мене седем. И аз работя най-много.

Скарлатов погледна дългите му, почернели от греста ръце с напукани длани.

— Не се и съмнявам. Машините — музейни експонати, купени от Хоринек.

— Той ги беше хвърлил под един навес. Стари, бракувани. Не ставаха за нищо! Купих ги за цената на старо желязо. Работех нощем след като се върна от фабриката. Но не само че ги пуснах в действие, а ги направих като нови. Сега работят безотказно.

— Производство — жакардови килими с материали, тоест парцали на клиента. В Габрово няма ли парцали?

— Колкото искаш!

— Тогава защо клиентът трябва да изпраща от другия край на България парцали? Или са много ценни?

Младият мъж се развълнува. Той се надигна от фотьойла и пак седна.

— Вижте, господин Скарлатов. Парцали мога да намеря даже без пари. Много от фабрикантите са затлачени от тях и няма къде да ги дянат. Биха били благодарни, ако ги освободя от боклука им.

— Тогава не разбирам…

— Ако произвеждах с мои парцали готови жакардови килими, разбира се, щяха да бъдат много по-евтини, а моята печалба много по-висока. Но има едно голямо препятствие. Трябва да им търся пазар. Килимите да минат през ръцете на много търговци и от печалбата нищо няма да остане. А когато хората изпращат собствени парцали, те мислят, че така килимът им излиза много по-евтин. И най-важното — аз избягвам посредник между мен и мющерията, клиента искам да кажа. Печалбата, макар и скромна, е чиста и отива в моя джоб. Имам от цяла България поръчки. Хората са доволни. Клиентелата се увеличава.

— Изглежда не си никак лош психолог… Но така ти имаш голяма кореспонденция. Кой ти я води, а също и книгите?

— Аз сам. Измъчих се, но научих правописа. Имам пишеща машина. Направих я от стари чаркове, но върви. След като работниците си отидат, сядам на масата и уреждам документацията, понякога до зори… Пиша писма по цяла България, лепя марки и на сутринта ги пускам. Досега клиент не съм излъгал. Ползвам се с добро име.

Скарлатов отново го изгледа и помисли, че въпреки природното си здраве, този млад, амбициозен и неглупав мъж скоро ще капне.

— Имаш ли спестени пари?

— Двеста хиляди лева.

— В коя банка са?

— Те са в мен. Не съм ги вложил никъде.

Разбойников посочи куфарчето си.

— От колко години е предприятието ти?

— От две.

— Двеста хиляди лева за две години не е лоша печалба. Семейство имаш ли?

— Не, господин Скарлатов. Аз искам да успея, а семейството ще ми пречи.

Скарлатов пак го погледна. Беше прекалено слаб. Дожаля му. Не, няма да издържи.

— Храниш ли се добре?

— Аз съм здрав и силен. Никога в живота си не съм боледувал. Обичам работата си. Обичам си работилницата. Работя като бесен. Ако искате ми вярвайте. Работниците ми се смеят. Та аз и живея в самата тъкачница.

— А сега да чуем за какво си дошъл при мен.

— Искам да внеса парите във Вашата банка.

— Защо в моята? Лихвеният процент е еднакъв навсякъде. Трябваше ли да се дигнеш от Габрово чак в София?

— Имам доверие във Вашата банка.

Скарлатов с любопитство следеше поведението на Разбойников. Още в първия момент му стана съвсем ясна целта на посещението.

— Разбойников. След като идваш в моята Банка и при мен лично, защо се опитваш да извърташ? С лъжа нищо няма да постигнеш. Дошъл си за кредит. Голям кредит, надхвърлящ далеч твоите жалки двеста хиляди лева. Защо ги носиш?

— За да повярвате в мен, господин Скарлатов. За да знаете, че мога да печеля. Така ще бъдете по-благосклонен към мене. Човек, който е спечелил и спестил двеста хиляди лева за две години, не е като тези, които направо искат кредит. Или за Вас това няма значение?

— Напротив! Има. Но ако още веднъж се опиташ да мамиш, да не казваш истината, ще те изгоня от кабинета.

— Простете, господин Скарлатов. Още съм аджамия.

— А защо не поиска кредит от Габровската банка, тя е силна.

— Силна е, но няма спукан свободен лев за кредити. А и желаещите са толкова много, че трябва да чакам години!…

Тези думи бяха сякаш потвърждение на примера, който Скарлатов често даваше, сравнявайки Габровската със Севлиевската банка. Двата града са на петдесет километра разстояние, а разликата в деловата активност от тук до небето! Касите на Севлиевската банка пращят от пари, тъй като тамошните търговци-фабриканти не разширяват предприятията, не строят нови фабрики, а само влагат капиталите си, за да получат нищожна лихва. Габровската, напротив, няма нито пукнат лев в касата. Раздала е кредити и е планирала такива за години напред. И въпреки това тя е далеч по-мощна от Севлиевската. Защото парите са в оборот. Индустриалците взимат кредити, но и влагат. Изплащат вноските с голяма лихва и банката натрупва капитали. Пуска ги отново в обращение. И така продължава това безспирно перпетуум мобиле с резултат — печалба!…

— А защо избрахте моята Банка? Аз вече не отпускам заеми на нови клиенти, на нови фабрики или отделни личности. Работим с ограничен брой стари клиенти и в повечето случаи кредитираме собствени фабрики, дружества и предприятия.

— Мислех си, че ще ме разберете и помогнете. Преди две години чух речта Ви пред индустриалците и търговците в Габрово. Бях правостоящ в края на залата. Аз помня всяка Ваша дума от тая реч!… Трябва да се издирват млади, способни хора, разбиращи от работата си. Да се кредитират. Да закупуват най-новата техника. Да се контролират от Банката, а после, когато дойде печалбата, да я влагат в търговските банки, а не в спестовните. Само така, казахте Вие, националният доход расте. А после още нещо важно — кредитирането е така или иначе риск. Но без риска на търговско-индустриалните банки не може да се прави промишленост. И последните Ви думи: „Аз, в качеството си на банкер, финансиращ индустрията, никога не съм се боял от риск.“

Скарлатов се развесели.

— С мои камъни по моя глава!

— Не беше ли така, господин Скарлатов?

— Добре помниш това, което ти е изгодно. А защо веднага след речта не ми поиска кредит?

— Тогава бях нищо. Аз трябваше да докажа, че съм способен млад човек.

— Не ти липсва самочувствие.

Скарлатов се взря в картона на Разбойников. Отново внимателно го проучваше. Без да вдигне глава, каза:

— Търговията с жакардови килими няма голямо бъдеще. Има и други конкуриращи предприятия. В скоро време пазарът ще се насити, освен ако правителството поръча да се покрият улиците на София с жакардови килими. И пак печалбата ще е нищожна. Когато говорих в Габрово, имах предвид не само индустриалеца, а и печалбата, която той ще вложи в Банката ми.

— Повярвайте, печалбата ще е огромна. Ще донесе милиони, които аз ще вложа при Вас.

— С целия ли си?

— Изслушайте ме, господин Скарлатов. Моля Ви…

Младият човек почти проплака. Той стана от стола. Стискаше грубите мазолести ръце, за да не треперят.

— Успокой се.

— Аз съм с целия си, господин Скарлатов. Не се касае за жакардови килими.

— А за какво, за диамантена мина?

— За ватено бельо, господин Скарлатов.

— Ватено бельо?

— Вие сте богат човек. И едва ли знаете какво точно е ватено бельо. Но народът го носи и предпочита пред всякакво друго. Войниците в армията също го носят. Или сте против?

— Пазил ме Господ, народът да ходи без бельо! Смятам, че за културата на една нация можеш да съдиш и по бельото.

— То е топло, здраво и евтино. Господин Скарлатов, аз се върнах от Германия преди две седмици.

— Я виж! И какво прави там? Откъде намери средства при твоята стиснатост?

— За да науча нещо ново, нищо не жаля! Стоях там цели четири месеца. Тръгнах с билет за влака, парче хляб и сирене. Но обиколих всичко.

— Като екскурзиант?

— Не ме вземайте на майтап, господин Скарлатов. Всъщност нищо не видях от Германия, с изключение на едно — текстилните фабрики. Самият аз поработих във фабрика за ватено бельо два месеца. Бяха доволни от мен. Там аз научих и купих всичко, което ми трябваше. Велика техническа нация са германците! От нищо нещо правят!

— Доколкото знам, ватеното бельо се получава от обработката на парцали, но чисти и качествени. А тези на фабрикантите са негодни и силно замърсени.

— Там е номерът, господин Скарлатов. Фабрикантите на текстил са затрупали всичко около предприятията с парцали и не могат да се освободят от тях. Плащат пари, за да ги изхвърлят. А в Германия именно тези парцали се обработват химически и чак след това ги използват.

— Интересно… Продължавай…

— Това е всичко, господин Скарлатов. Ако ми дадете кредит, ще внеса машини и химикали. Откраднах от германците всички производствени тайни.

С всяка изминала минута този млад мъж израстваше в очите му като бъдещ амбициозен фабрикант. Аскетизмът и фанатичната му вяра в успеха го караха да го уважава. Не му трябваше много да размишлява, за да разбере, че предложението е повече от блестящо, а човекът за изпълнение на замисъла — най-подходящият. И ето в банкера Скарлатов отново трепна тази отдавна неизползвана струна на хазарта. Той, без да иска, застана пред рулетката и си задаваше въпроса — да заложи или да се откаже?… Не че тази сделка представляваше нещо важно за него. Щеше да спечели левове, а те с всеки изминал ден се обезценяват. Играеха роля само в тяснонационалния пазар и никаква извън него. За банкера Скарлатов това не бе печалба, а игра на печалба. И въпреки тези разсъждения в него се надигна мистичното чувство, че откажеш ли се от печалбата, та каквато и да е тя, ще ти тръгне на лошо. И с този древен банкерски инстинкт той не можа да се пребори. Светкавично мозъкът му изчисляваше изгодите и на последно място пред очите му израсна нова, голяма, модерна фабрика, която щеше да бъде българска — част от националната индустрия! И макар че се колебаеше, той бе решил вече в себе си.

— Какъв кредит ти е нужен?

— Три милиона лева за малко предприятие.

— Много е при гаранциите, които можеш да дадеш. Има ли кой друг да гарантира за теб?

— Не, господин Скарлатов. Хората, които познавам, също търсят кредит като бесни.

— Три милиона? — пак повтори Скарлатов.

— Но по-добре е да ми дадете пет милиона, нали така, господин Скарлатов?

— Бих искал да проуча лично въпроса.

Разбойников извади от куфарчето една папка.

— Ето, господин Скарлатов, цялата ми документация. Тук са направени и съответните изчисления. Може да закупим машини и на старо, но не искам.

Той му подаде папката. Борис я сложи пред себе си.

— Казах, ще проуча въпроса. Нужно ми е време.

— Колко, господин Скарлатов?

— Я се дръж прилично! Да не си ми сайбия на времето!

— Простете, господин Скарлатов.

— А сега тръгвай.

— Мога да изчакам няколко дни в София.

— Един съвет — никога не притеснявай човек, от когото искаш пари! Нетърпеливи са измамниците.

— Аз не съм измамник.

— Казах ти вече!

Мъжът стана с куфарчето в ръка.

— Не ме пращайте за зелен хайвер, господин Скарлатов.

— Иди внеси сумата, която носиш, при касиера! Аз ще намеря начин да ти обадя, когато реша.

— Ще чакам, господин Скарлатов, с надежда…

Скарлатов не му отговори. След кратко колебание мъжът тихо затвори вратата след себе си.

Борис продължи да мисли за разговора с младия притежател на работилница за жакардови килими. Момчето беше явно неопитно в големите търговски сделки, даже наивно, въпреки че добре ръководеше своя малък бизнес. Но като излезеше на големия тепих, хитреците и чакалите скоро щяха да го смажат. Без подкрепата на Банката той нищо нямаше да направи. А замисълът му бе повече от интересен. Но на стари години той, Скарлатов, солидният банкер, да се намеси в такава доста несериозна сделка?!… Беше сигурен, че останалите лъвове точно така щяха да я приемат и да му се надсмеят. Но да видим какво е направил малкият вълк… Той разтвори папката на Разбойников и се зачете. Без да иска, се увлече. Свали сакото си и вече работеше като в млади години по риза. На отделен бележник си записваше съображения и цифри. Не отиде и на обяд. Свърши малко преди приключване на работата в Банката. Главата му се маеше. И започна тази така присъща на Скарлатов дейност, когато мозъкът му денонощно пресмяташе. Този банкерски мозък, който анализираше, претегляше от всяка страна, който виждаше опасностите, но и печалбата. И тази мъчителна работа за Скарлатов беше самият живот. Той чувстваше вече, че живее.

Още на другия ден сутринта извика Туше Динев и му възложи внимателно да проучи Разбойников. Така Туше Динев замина за Габрово. Борис, доколкото имаше някои пособия, се запозна с основни неща в текстилната индустрия. Още навремето, когато работеше върху труда на своя живот за историята на банковото дело, той бе обърнал внимание и на този отрасъл. Знаеше за него твърде много. Та не беше ли това началото на капитализма? Лионската коприна, английското вълнено сукно? И Маркс и Енгелс си служеха с примери именно от текстилните фабрики. Ако внимателно анализираше Наполеоновите войни и икономическата блокада, която Бонапарт наложи над Европа, текстилът играеше много важна роля. Англия се задъхваше от натрупаните платове, а Европа мечтаеше за английското сукно. Стигна се даже до парадокса френската армия да бъде обличана с контрабандно доставено английско сукно. От друга страна, текстилната индустрия бе много напреднала. В нея може би най-явно личаха техническият прогрес и постиженията на световната техническа мисъл. И ето сега ненужните, замърсени парцали благодарение на високоразвитата техника се превръщаха от боклук в стока. Ударът според Скарлатов бе неоценим. Дори беглите изчисления на вероятния вътрешен пазар при пускане на евтино ватено бельо подсказваха удивителни печалби. По принцип памучното бельо бе скъпо. В България не се произвеждаше памук. Внасяше се третокачествен от Египет, Индия и Америка. Което бе още по-лошо, не се внасяше пряко от български импортни фирми, а по клиринговата спогодба, от германците. Това значеше още едно перо за тях, при което вносът се оскъпяваше. Ватено бельо от стари памучни парцали, и то негодни, които не ставаха за нищо, беше печалба почти без инвестиция.

Динев му доведе един инженер от фирмата Хоринек, австриец по народност. Влязъл в конфликт с нея, поради което го уволнили. Скарлатов проведе с него продължителен разговор. Станаха му ясни много неща от текстилната индустрия. Специално се спря на памучната вата и необходимите машини. Водеше си подробни бележки. Австриецът, от своя страна, го снабди с няколко помагала по текстил, отразяващи най-модерните тенденции на производството в света. Наложи се две вечери упорито да чете. И тук орловият му поглед се спря на нещо, което му направи силно впечатление, а именно щрайхгарната прежда. Тя можеше да се произвежда и от стари вълнени парцали по специална технология. Машините бяха скъпи, но вълната също, особено тая за производство на платове. В повечето случаи се внасяше. Местните породи овце не даваха доброкачествената вълна, от която може да се произвежда конкурентоспособен текстил. Това беше вторият пункт, на който се спря Скарлатов. И ето как идеята да се използват стари вълнени парцали и грубата вълна на местните породи овце започна да расте и на дълбочина, и на ширина. Скарлатов даде простор на мисълта си. Защото замисълът на Разбойников, макар и нов, макар и оригинален, страдаше от един съществен дефект — общ за всички български индустриалци, а именно — игра на дребно.

Има втори разговор с австрийския инженер. Беше откровен към него, тъй като инженерът напускаше България огорчен и озлобен към фирмата Хоринек. Самият той даде великолепни идеи. Скарлатов знаеше вече, че от щрайхгарна вълнена прежда може да се плетат чорапи, да се изкарат и по-груби платове за шинели и предимно одеяла. Последните щяха да имат неизчерпаем пазар в България и трябваше да минат дълги години, докато го наситят. Но на въпроса му към инженера — ще могат ли да произвеждат по-фини вълнени платове — той не бе в състояние да му отговори. Каза му, че всичко зависи от качеството на щрайхгарната прежда и че в тази насока за повишаване на качеството й има още много да се прави. Но това бе повече въпрос на изобретателство в областта на техниката. А в техническите възможности и изобретателния дух на Разбойников той не се съмняваше.

Скарлатов познаваше мнозина фабриканти, почнали от нищо, които почти сами с голи ръце си бяха направили машините. В тази насока особено се откройваха габровци. Те разполагаха с легион от великолепни техници от световна класа. Но инженерът му съобщи и една неприятна новина. Хоринек, а според него и групата на Бонеке, се готвеха също да започнат производство на щрайхгарна прежда. Всичко зависеше от това кой ще уреди изкупуването на вълнени и памучни парцали, така че да има индустриално приложение. И тогава, след дълъг размисъл, Скарлатов стигна до заключение, че главният снабдител ще бъдат армията и нейните складове. И още нещо — че производството би било осигурено за дълги години, ако успее да вземе в ръцете си монопола по снабдяване на армията с ватено бельо, одеяла, платове и чорапи. Така се оформи в главата му грандиозен замисъл.

Той плати за консултацията на австриеца голям хонорар, с което донякъде намали болката му от уволнението. Освен това се уговориха срещу съответно комисионно той да бъде главният експерт при доставка на машини от Германия — най-добрите и по възможност доставени по най-бързия начин, за да изпреварят конкурентите. Но за това нямаше защо да пришпорва австриеца. Той бе озлобен и мечтаеше да си отмъсти на неблагодарните работодатели. Така замисълът на Скарлатов най-после започна да се оформя и в крайна сметка нямаше нищо общо с малката, околийска идея на Разбойников. Но Борис не беше индустриалец. Той бе само Бог-Създател. Изпълнителят трябваше да бъде друг. И от тоя момент започваше рискът. Беше ли в състояние Разбойников да изпълни такава грандиозна задача? Но по-подходящ нямаше! Значи трябваше да заложи на него. И Скарлатов, със своята решителност, заложи милиони. Така той се намеси в една игра, която никога не бе предполагал, че ще играе.

За целта се срещна първо с полковник Найденов, вече от запаса. Замеси се в преврата на деветнайсти май 1934 година. Измъкна се невредим. Минаваше за антимонархист и се ползваше с известно уважение. Но това, което правеше впечатление, бе, че офицерите, които извършиха преврата, бяха така или иначе свързани с индустрията. Повечето от тях се превърнаха в крупни акционери или притежатели на предприятия и мини. Други се сдобиха със завидно недвижимо имущество — къщи и апартаменти, от които събираха солиден наем. Някои от тях участваха в дирекционните съвети на частните банки. Българското офицерство въобще се бе втурнало да печели. Иначе, като организатори, бяха незаменими. Армията ги бе направила такива. А след преврата, когато загубиха властта, най-умните от тях се насочиха в индустрията и търговията. Така стана и с полковник Найденов. Като бивш военен той посредничеше в много сделки между индустриалци и армия. Участваше в търгове и аукциони^[3]. Но до баницата, до най-важното — оръжейната индустрия и покупка на оръжие и боеприпаси — не го допускаха. Над баницата се бяха надвисили неоялите се генерали и висши офицери. Ето защо полковник Найденов беше в опозиция.

Разговорът между двамата премина доста сложно. Полковникът искаше да разбере какво готви Скарлатов. Последният му задаваше глупави въпроси дали ще има разпродажба на военно имущество. Борис внимателно водеше разговора. Сякаш повече се интересуваше от конски сбруи и каруци, а също от бронз, старо желязо за претопяване и стомана. С такова впечатление остана Найденов. Но между другото Скарлатов научи това, което искаше. За да освободят складовете, военните щяха да разпродадат в най-близко време старо обмундирование и униформи, останали още от Балканската и Европейската война. Сбогуваха се сърдечно. Борис му даде да разбере, че може би в най-близко време ще го потърси.

Така той заживя с тревогите на Разбойников, без последният да има и понятие за това. Защото сделка от такъв мащаб той не можеше да проведе, дори Търговската банка да го финансираше с двойно повече милиони. Габровецът щеше да покаже своето умение във втория етап на индустриалното финансиране — в устройството на новата фабрика. Там, изглежда, имаше талант. А истински индустриалец-търговец Разбойников щеше да стане чак след години, ако има данни, тъй като търговията е занаят, за който са необходими десетилетия. А и тогава е въпрос дали ставаш добър в занаята. За цялата тази дейност в края на лятото Скарлатов не каза никому, не сподели с никого плановете си. Една седмица по-късно, след като получи благоприятен доклад от Туше Динев, той изпрати телеграма на Разбойников да пристигне в София.