Свобода Бъчварова
Жребият (27)

Глава единадесета

Седмица след откриване на кинотеатъра Скарлатов чрез лице, приближено до Двореца, получи покана за разговор с Царя. Поканата бе лично до него. Камък падна от плещите на Йосиф. Загрижен, изрази съчувствието си към Борис. Но не можеше да скрие радостта, че е избегнал горчивата чаша. В замяна на това съветите му нямаха край, с лайтмотив да не приема никакви задължения, особено да не дава пари! Не искаше Йосиф да откъсва нещо от себе си, даже при необходимост. И сега, в края на работния ден, когато Скарлатов се готвеше да тръгне, Йосиф се разхождаше в кабинета му и непрекъснато говореше. Иска не иска, трябваше да го слуша.

— Разбираш ли, Борисе. Аз се измъквам от България. Ние формално скъсваме. Защо трябва да плащаме? Глупаво, нали? Отсега нататък всеки долар в чужбина ще ни е жизнено нужен!

— А искаш ли да сменим местата си?

— Как така!

— Например ти да останеш в България, а аз да замина на Запад?

Йосиф се обърка и започна да заеква.

— Искаш да кажеш… ти да заминеш, аз да остана?… За мен говориш, така ли?

— За тебе, а не за филанкишията!

— Майтапиш ли се?

— Напротив, мечтая!… Ще имам спокоен живот. Ще бъда близо до детето си. Няма да живея в страна, където не се знае кой пие, кой плаща и могат да те пречукат като куче, особено ако имаш пари. А и германците, Йосифе, са ти взели мярката…

— С мен тогава какво ще стане?

— Как беше… що е на глава писано…

— …на ка мен неке да биде — автоматически довърши Йосиф. — Но как така?! Нали се разбрахме?

— Сега съм на друго мнение. Ти имаш толкова много идеи как да запазим капиталите си, че грехота ще е да ти попреча. Като генерален директор на Банката в България ще се развихриш, ще потекат пари. Няма да има кой да ти пречи и ще покажеш на какво си способен!

— Да ме направят на туршия?

— Ето къде е въпросът, Йосифе! Колко неизменен си в своите слабости. Откакто те помня, наблюдавам в тебе периодични трагедии, особено когато се касае до даване на пари. А за чужда валута страданията ти могат да се сравнят само с тези на свети Антоний^[1]!…

— Аз не съм стиснат човек и ти това добре знаеш!

— Вярно е. Но като всеки истински банкер и ти, Йосифе, се състоиш от две части — едната Йосиф Карасулиев — човек, баща на семейство, което живее в охолство, ларж^[2], не жали нищо, особено когато трябва да се покаже пред хората. И другият Карасулиев — банкерът, на когото вече отрязват ръката, а той все още не разтваря пръстите, за да пусне златото.

— Аз съм един човек, а не двама!

— А нима в йезуитския колеж не сте изучавали въпроса за единството на Троицата? Католиците и тук отстъпват по изврътливост на ортодоксите. Просто не умеят да направят разлика между двете гръцки думи Усия — лице, и Ипостас — същност. Спомняш си примера на Григорий Богослов^[3] — Единица в Троица, Троица в Единица…

— Скарлатов, като те слушам, човекът ти служи само за да упражняваш разума си върху него.

— И така да е! Но ти си света Двоица. Дадох ти пример от религията, понеже по-лесно би ме разбрал. Ти си Йосиф Карасулиев частно лице и Йосиф Карасулиев банкер. Единство в Двоицата!

— Ако правилно разбирам, желаеш да имаш карт-бланш при разговора с Царя.

— Желая да имам вяра от твоя страна! Да се пребориш окончателно с дефекта си! Да си припомниш най-древното правило в търговията — за да получиш, трябва да дадеш! И не винаги печалбата е от материално естество! Понякога трябва да плащаш наем, задето живееш в една държава и дишаш въздуха й.

— Нали плащаме данъци?

— Оказа се, че това е недостатъчно.

— Е-е… съгласен съм. Прави каквото намериш за добре! Не разбрах само кой ще остане тук и кой ще замине.

— За съжаление оставам аз!

Йосиф си отдъхна. Усмивка се яви на лицето му.

— Не се сърди, Борисе. Не че не ти вярвам. Не знам само защо дяволът ме кара да си чеша езика. Върви и върши своята работа, както ти е угодно!

— И си предварително съгласен с резултата?

— Да. Но все пак се бори!…

Скарлатов стана. Работното време в Банката бе свършило. Облече пардесюто си и взе бастуна със златната глава на орел с тюркоазени очи.

— Искаш ли да те придружа донякъде?

— Предпочитам да бъда сам. Така ще премисля някои неща.

— Тогава, на хаирлия да е! — каза Йосиф исконната формула за успеха в търговията.

Скарлатов пое обичайния си път за разходка по Цариградското шосе, покрай парка, който сега носеше името на Царя и се наричаше Борисова градина. Слънцето все още не се бе скрило зад планината Люлин. Духаше студен вятър и брулеше от клоните на дърветата жълти и червеникави листа. Скоро и те ще останат голи, помисли си Скарлатов, а после се съсредоточи върху предстоящата среща. Тя щеше да се състои не в София или двореца „Враня“ извън столицата, където живееше царската фамилия, а във вилата на княгиня Евдокия. След женитбата на Царя брат му принц Кирил живееше вече не в Двореца, а в една къща зад Руската църква. Княгиня Евдокия пък си построи вила сред гората на парка близо до обиталището на християнското братство на дъновистите, където Скарлатов веднъж случайно присъства на една беседа в техния молитвен дом. Втората сестра, княгиня Надежда, се омъжи в чужбина и остана там. Кирил и Евдокия вероятно сами бяха решили да напуснат Двореца, за да не създават неудобство на августейшия си брат, тъй като не винаги съвместният живот е най-добрата почва за разбирателство. Цар Борис обичаше брат си и сестра си. Изглежда в миналото се е създала особена връзка между децата на цар Фердинанд — връзка на лоялност и взаимопомощ — като защитна реакция, като отбрана срещу деспотичния им и груб баща. Принц Кирил не блестеше с никакви качества. Обикаляше Европа и понякога се чуваха клюки за скандални връзки с жени в страната и в чужбина. Материално, изглежда, не беше много добре, но я караше някак. Водеше съдебни процеси за наследствени имоти главно в Моравия, но без успех. Живееше ден за ден. Друго бе отношението на Царя към княгиня Евдокия. Тя беше най-близкият му човек и по кръв, и по душевна нагласа. Приближените й, включително и прислугата, говореха за нея, че била отзивчива и скромна, ръцете й били груби като на работничка, понеже сама обработвала градината пред вилата си. За нея определено можеше да се каже, че му влияе. Свързваше ги и нещо друго — суеверие и примитивна вяра в отвъдни сили с възможности за вмешателство в земните дела. На какво се дължеше това? — се питаше Скарлатов. На преображение свише? Като апостол Павел? Едва ли… На покаяние от греховете или на натрапчивата мисъл за Страшния съд? Малко вероятно също. По-скоро на бавно стопяващото се самочувствие на застаряващия мъж, който все по-често гледа назад, а не напред, и някъде на дъното му се мярва сянката на неумолимата Смърт… И тогава? Дали наистина в нейните владения нямаше да му поискат сметка за извършеното? Би ли могъл да я заплати и с какви средства?… Как щеше да изкупи убийството на министър-председателя Александър Стамболийски, извършено с мълчаливото му съгласие, намушен със стотина удара от нож, с отрязана глава, разнасяна в торба за показ на враговете му, три пъти изравян и погребван?… Как щеше да изплати тази жестокост, може би единственото нещо, пред което Скарлатов се стъписваше и разумът му се отблъскваше от него като птичка в стъклена стена, и затова го смяташе за нещо мистично. Няма значение дали Царят бе лично заповядал убийството, но той бе понякога твърде прозорлив, познаваше българските нрави и е могъл да предположи. А не беше само то… Суеверието му бе по-скоро опит да омилостиви неизвестното Отвъд. Нещо толкова сходно с малодушния му и едновременно крайно сантиментален характер на човек, разхвърлян и преуморен в личния си живот… Докато у Евдокия, разсъждаваше Скарлатов, суеверието бе по-обяснимо и той го свързваше с женския нрав и старо моминство. За Евдокия се чуваха дребни клюки, но определено нищо не можеше да се каже. Така или иначе, тя си остана неомъжена. Ненапразно по произход те бяха от Бурбоните. Скарлатов правеше аналогия с ангулемската херцогиня Мария-Тереза Шарлота^[4] — дъщерята на гилотинирания Людвиг XVI, с която българската царска фамилия имаше родствена връзка. Непримирима, тя бранеше короната на своя брат и въобще на династията. Между брата и сестрата, въпреки женитбата на Царя, се запази тази връзка от детска възраст и той малко неща предприемаше, без да се съветва с нея. Тя му бе и нещо като слушател, пред когото развиваше своите най-съкровени мисли и планове. Освен това Евдокия участваше като акционер в много дружества. Намесваше се в чисто търговски сделки, като използваше авторитета на короната. Материалното й състояние в левове и марки бе добро, но долари, швейцарски франкове и лири, по сведенията, събрани от Туше Динев, притежаваше в твърде скромни количества. Не беше по-задоволително и положението на цар Борис. Недвижими имущества в чужбина той имаше, но повечето в зоната на германското влияние. Имуществото на царица Йоанна не го интересуваше. В това отношение бе горд мъж и не посегна нито на авоарите, нито на имота й. Общо взето, я бе изключил от всякакви работи, свързани с политиката — вътрешна и външна, а и тя не проявяваше особен интерес. Явяваше се предимно на показни места — паради, литургии, народни срещи, национални празници, откриване на жп линии, визити на гостуващи царски фамилии от Европа и така нататък. Скарлатов имаше определено мнение за нея като за не твърде умна жена, но семейните работи на Негово Величество вървяха добре. Той беше властен не само като монарх, но и като мъж и съпруг. Не се учуди, че Царят избра вилата на Евдокия. И той като баща си имаше жилката на заговорничество и решаваше въпросите на четири очи. Общо взето, избягваше да влиза в конфликти с когото и да е без необходимост, но това, което си набелязваше, го постигаше с упоритост, стигаща до инат. Тогава не се съобразяваше с никого и се виждаше истинският му облик. Основната му маскировка си остана прикриване зад другите. Друг да върши черната работа, стигаща до престъпления, и то „без негово знание“. Употребяваше невероятни усилия и изврътливост за това. Но кого лъжеше? Преди всичко себе си! Защото лека-полека бе взел всичко в ръцете си и в момента олицетворяваше едноличния диктатор, върховен главнокомандващ армията, господар, пръв министър, президент и цар на България в истинския смисъл на тая дума. Подчинил всичко на себе си, той се опитваше да играе ролята на човек, наблюдаващ събитията отстрани. Даже се отказа от правото на царска милост за осъдените на смърт и по тоя начин сякаш се отстрани от важния атрибут на властта да помилва или подписва смъртните присъди. Беше аналитичен. Докато в баща му Фердинанд си остана нещо хусарско и той решаваше най-заплетените въпроси с измъкване на шашката и разсичане на гордиевия възел. А Борис се колебаеше много. Що се отнася до външната политика, бе добре осведомен. Знанията му на чужди езици го правеха един от най-информираните хора в България. Не изпускаше и случаи да се срещне с чужденци, които разпитваше с интерес и запазваше изводите за себе си. По сведения на Туше Динев имаше свое разузнаване, при това добро и ефективно. Осведомителите бяха от най-различни кръгове, професии и прослойки, абсолютно верни и почтени към владетеля. Имаше още една особеност — той не им плащаше. Те смятаха за свой патриотичен дълг да му съобщават това, което знаят. Централата на разузнаването беше канцеларията на Двореца, ръководена вещо от Добрович. Отделно имаше осведомители сред военните. Генералитетът не можеше да направи каквато и да е стъпка, без Царят предварително да е уведомен. В тия години той извърши генерална чистка на армията. Много от бившите величия преминаха в запаса, заменени с млади, образовани, способни офицери, които бързо напредваха в кариерата и станаха в броено време генерали и полковници. Шефът на политическата полиция се назначаваше лично от него. Ето каква огромна власт бе съсредоточил в ръцете си Царят на България. Но тази концентрация имаше и своята сенчеста страна. Лице, което поема пълната власт, би трябвало да поеме и пълната отговорност за действията си. А цар Борис именно това не искаше. Оттук и колебливостта, дългите размисли, въздържане от действие, несигурност. Всички тия мисли минаха през главата на Скарлатов, докато вървеше по Цариградското шосе. После се отби по една алея вдясно и навлезе в гората. Дърветата бяха високи. От вятъра гората бучеше. Алеята бе посипана с окапали есенни листа като килим.

Вилата на княгинята изглеждаше луксозна, с ограда, но не блестеше нито с архитектурата си, нито с големината. Външната желязна порта му отвори мълчалив, възрастен прислужник. Той заключи вратата и тръгна пред Скарлатов, който остави пардесюто в антрето. Никой не го посрещна на входа. Въведоха го в един обширен хол със стъклени врати. Там го чакаше цар Борис, облечен цивилно. Седеше пред малка масичка. Сестра му Евдокия я нямаше, но по порцелановия сервиз върху масичката банкерът разбра, че е била тук допреди малко и са водили разговор.

— Седнете, любезни господин Скарлатов… С какво пристигнахте?

— Пеша, Ваше Величество.

Той седна във фотьойла, който Царят му посочи с очи, срещу него, от другия край на масичката. Една камериерка я почисти и пак се върна.

— Какво ще пием, господин Скарлатов?

— Каквото предложите, Ваше Величество.

— Тогава нека бъде ракия или имате нещо против?…

— С удоволствие.

Камериерката сервира кристално шише с ракия, изпотено отвън, чашки и чинийки с мезета от пастърма и луканка. Царят обичаше да си попийва, но никога не прекаляваше и никога не черпеше даже на най-големите си приеми с чужди напитки, а само с български — ракии, коняк, различни вина от собствените изби или от царските доставчици. Той сипа първо в чашката на Скарлатов, а после в своята. Вдигна я, за да я огледа. После протегна ръка и се чукна с него.

— За Ваше здраве, Ваше Величество!…

— За Вашите успехи, господин Скарлатов! Имам предвид професията Ви. Добре ли е, ако Ви пожелая повече пари?…

Царят отпи от ракията. Остана доволен. Скарлатов също я опита. Къде ли е княгиня Евдокия? Дали отнякъде ни слуша? Не видях и охраната?… Мислите му прекъсна Царят:

— Винаги ми е било приятно да се срещам с Вас, господин Скарлатов.

— Благодаря за благосклонните Ви чувства, Ваше Величество, макар отдавна да не сме разговаряли…

— В тия години трябваше да се занимавам с вътрешното стабилизиране на страната. Смея да кажа, че успях. Политическият живот е спокоен. Партиите намаляха и не се ругаят като файтонджии…

— Да, наистина, те не са политици — каза Скарлатов.

— А какви са?

— Чиновници, Ваше Величество. Простете… наистина верни на короната, но чиновници.

— А партизанските крамоли по-добри ли са?

— Те са неизбежни във всички случаи. Но с намаляването на партиите се премахва възможността за избор на най-кадърното, изчезва съревнованието между политиците за борба на идеи и перспективи, а държавният механизъм губи от своята гъвкавост и приспособимост.

— Да, и други са изказвали подобни мисли, но практиката сочи, че аз имам право! — каза Царят.

— Това ще стане ясно накрая, Ваше Величество.

— Имате предвид войната, която предстои?

— И нея, Ваше Величество.

Сянка мина по лицето на Царя, но той се овладя и продължи:

— Да, накрая… Дано Бог запази България и короната!

— Надяваме се, Ваше Величество.

— Сега, господин Скарлатов, положението ми наистина е доста сложно. Моите офицери симпатизират на Германия. Народът обича Русия. Аз съм правнук на френския крал Луи-Филип. Царицата е дъщеря на италианския крал. А Парламентът… Парламентът е, разбира се, български. Оставям Вам да си извадите заключението!…

— Тежка е царската корона наистина.

Царят отново отпи глътка ракия, последван от Скарлатов.

— Ще се кандидатирате ли за новия парламент? Наближават изборите…

— Не, Ваше Величество.

— Имате свое парти-при^[5] или нещо генерално?

— Обяснението е по-просто. Вече съм възрастен човек.

Настъпи мълчание. И двамата знаеха, че това не е вярно, но Царят бе учтив и се направи, че приема обяснението.

— Бихте могли, според мен, да дадете още твърде много за България.

— Все един ден ще трябва да отстъпим път на младите. Нека поне дам пример със себе си.

— Жалко, господин Скарлатов. Но това не значи, че се оттегляте и от деловия живот, нали?

— Не съвсем.

— Как да разбирам?

— Банката, както знаете, намали своята активност до минимум, а предстоят и нови трусове. Изобщо, скъсваме с господин Карасулиев.

— Неразбирателство?

— Разлика в идеите по генералната линия на Банката. Иначе запазваме прекрасни лични отношения.

— Нима най-голямата частна банка в страната ще бъде закрита?

— Тя остава тук, както и аз.

— А господин Карасулиев?

— Той ще замине на Запад.

— И там ще има своя банка?

— Това е негов проблем.

Царят отпи от ракията. Явно разговорът много го заинтригува.

— Господин Скарлатов. Невежа съм по банковите работи и не мога да определя какво всъщност ще се промени. Искам да кажа, какво ще стане с чуждите ви авоари?

— Те минават към господин Карасулиев, а левовете и марките остават при мен.

Лицето на Царя посърна. Не скриваше, че го интересуват чуждите авоари.

— Но по тоя начин значението на Вашата банка силно намалява.

— Казах го още в началото.

Явно монархът не очакваше такава развръзка. Настъпи моментът да го успокои.

— Ваше Величество. Ние запазваме с господин Карасулиев отлични отношения. Още преди да тръгна за срещата с Вас, аз имах обширен и подробен разговор с него. Той е българин, с българско съзнание и проблемите на страната и лично на Ваше Величество го засягат отблизо. Така че фактът на скъсване между нас няма никакво отношение с останалите.

— Аз бих могъл да попреча на господин Карасулиев да напусне страната.

Ето вече си извади ноктите, помисли Скарлатов. Той очакваше точно такава реакция. Не беше трудно да даде своите нареждания на копоите и те да се втурнат и разкъсат Карасулиев.

— И аз бих му попречил, ако той не беше необходим!…

— Как да разбирам това, господин Скарлатов?

— Господин Карасулиев е един изход за аварийни ситуации, една врата към останалия свят и грешка ще бъде сами да си я хлопнем под носа!

— Но правителството не може да остане безучастно към такъв акт.

Скарлатов събра сили. Настъпваше вече в полето на бойните действия.

— Вие, Ваше Величество, ще трябва да улесните намерението на господин Карасулиев. Той трябва безпрепятствено да напусне България. Искам да кажа, с Ваше знание. Защото той досега е могъл да направи това хиляди пъти, без да уведоми както мен, така и Вас.

— А в името на какво?

В името на твоята страхливост и алчност, искаше да извика Скарлатов, но каза:

— Важно ли е в чие име? Това е единственият човек в страната, който практически в момента може да осъществи прехвърляне на по-голяма сума от левове в долари.

Ето тук беше центърът на разговора. Затова го бе повикал Царят. С тези си думи Скарлатов осигуряваше на Йосиф както неговата лична защита, така и развързани ръце за зулумджийската сделка, която бе намислил. Цар Борис дълго време мълча, а после допълни чашките с ракия и без да се чука със Скарлатов, изпи своята. Явно вече не се замисляше за външните си действия. Толкова бе погълнат от разговора.

— Господин Скарлатов, както знаете, аз трябва често да пътувам по света. С българските левове и немските марки съществуват трудности. Бих искал да разполагам в чужбина с една сума, която да ми дава самочувствието на владетел, а не на просяк.

— Точно това Ви предлагам, Ваше Величество.

— А как практически ще стане?

— Това е проблем на Йосиф Карасулиев. Колкото по-малко знаем, толкова по-добре!

— Съвсем правилно, господин Скарлатов. Аз не искам да знам нищо. Не искам да се намесва името ми по никой начин!

— И все пак, ако се наложи, бихте ли дали своята закрила на господин Карасулиев?

— Не бих желал да се стига дотам…

— Става дума само за нашите местни власти.

За германците, за тяхното разузнаване и посолство Скарлатов не спомена, но Царят прие с облекчение допълнението му.

— На така поставения въпрос мога да отговоря, че трудности с администрацията няма да има!

— Тогава всичко е наред, Ваше Величество.

— Но ако сумата е голяма?

— Ще се споразумеете с господин Карасулиев. Той е широк човек и патриот.

— Бих искал по техническите въпроси да разговарям с Вас.

— Няма да Ви бъда от голяма полза.

— Значи ще трябва да имам среща с господин Карасулиев, а това бих искал да избегна по редица съображения…

— Ако виждате друг начин?

— Княгиня Евдокия е в течение на моите финанси. Как мислите, няма ли да бъде по-добре господин Карасулиев да се срещне лично с нея?

— Ако тя е в състояние да изясни проблемите и има съответните пълномощия?…

— Напълно!

— Тогава всичко е наред!

Това беше краят на разговора помежду им. Една среща трудна и мъчителна и за двамата. Скарлатов гледаше през стъклената врата поляната пред вилата и гората, изправила се като тъмна стена отсреща. Вече настъпваше нощта. Цар Борис отново напълни чашите. Главата на Скарлатов беше приятно замаяна. Изглежда, че и владетелят се чувстваше добре от изпитата ракия. Двамата се чукнаха.

— Обяснете ми, господин Скарлатов, защо винаги срещите между нас са били по някакъв повод, и то не от най-приятните?…

— Имали сме и приятни срещи…

— Позволете ми да не се съглася напълно с Вас… Сега, когато си спомням поводите и обстоятелствата на разговорите помежду ни, имам дълбокото убеждение, че са ставали винаги в сюблимни моменти от историята на България…

— Съгласен съм с констатацията Ви, Ваше Величество.

— Да, любезни господин Скарлатов… И това е така, защото над всички нас витаят висши сили, демони и ангели. А какво не бих дал да погледна напред в бъдещето…

И аз, искаше да му каже Скарлатов, но замълча.