Свобода Бъчварова
Жребият (3)

Глава трета

Тримата — Скарлатов, Иванов и Туше Динев, седяха в кабинета и пиеха кафе, което им донесе Спас. Минаваше полунощ. Бяха си дали малко почивка. Вече седмица ставаше, откакто започна този непосилен денонощен труд. И тримата бяха извънредно работоспособни, но времето не им стигаше. Определеният срок за конференцията наближаваше. Огромното бюро, масички и фотьойли бяха затрупани с папки и книжа. Работеха по жилетки. Единствената им отмора бе кафето и те го пиеха с кеф като ритуал.

— Кажи нещо, Иванов, но само да не е по работата…

— Всичко останало ми е изхвръкнало от главата. И все пак трябва да решиш какво ще правиш с концерна „Херкулес“.

В цялата ликвидация концернът „Херкулес“ остана ахилесовата пета на Скарлатов. Той не искаше да се раздели с него. Смяташе го завет, оставен от баща му. В него имаше вложени милиони, участваха като акционери голяма група индустриалци — стари и солидни клиенти на Търговската банка. Този концерн олицетворяваше строителното и съзидателното направление на политиката, водена от Банката в продължение на десетилетия, и бе главното й постижение.

— Какво е твоето мнение? — попита Скарлатов.

— Е, добре… „Херкулес“ е най-голямото тежкостроително предприятие в България. Оборудвано е с отлична техника. Едва ли програмата по железопътното строителство може да се извърши без него. А в близките години предстои създаване на нова шосейна мрежа. Това е бъдещето! „Херкулес“ ще се разраства и дава луди печалби. Едно автономно предприятие с фабрики за цимент, арматурно желязо, фабрика за тухли, ремонтни работилници, уникална и модерна тежкостроителна техника, асфалтови бази, каменни кариери… Да изброявам ли нататък?

— И все пак, трябва да се разделя с тази фикс-идея!…

— Но ти и твоите партньори, верни на Търговската банка, притежавате повече от 51 процента от акциите!

— А какво ще остане от Банката, ако изплатя другите 49 на сто? Тя ще престане да съществува. Няма да има капитал, за да дава кредити!

— Има хиляди начини да набавиш пари! Не се касае до валута, а до левове — продължи Иванов. — Можеш да се обединиш с друга банка! Например с тая на Карасулиев.

Скарлатов имаше предвид и такъв изход. Беше съвсем реален. Но други аргументи го караха да се раздели с „Херкулес“ и те съвсем не бяха от строго финансово естество.

— Аз нямам никакъв опит в ръководене на индустрия или предприятие от такъв мащаб. За съжаление трябва да призная, че тук Неделев далеч ме превъзхожда. И вместо да бъда банкер, ще трябва да се уча на нещо, което ми е чуждо. Това е примо секундо — всички машини и съоръжения са германски. А те искат да притежават „Херкулес“. Това значи, че ще ме саботират. Няма да изпращат резервни части. Ще изтеглят техническия персонал и бързо, в няколко месеца, ще срутят концерна. На тяхна страна ще бъде и правителството на България.

— По мои сведения — намеси се Туше Динев — те са обсъждали тази възможност и са стигнали до заключение, че ако „Херкулес“ не премине в техни ръце, то те ще създадат паралелно подобно предприятие към фирмата „Тод“. Правили са сондажи с правителството.

Иванов се замисли.

— Това е сериозен аргумент и трябва да го преценя добре — каза той.

— Но аз не казах най-важното — продължи Скарлатов. — Хитлер се превъоръжава. Има програма за това. България попада в германския капан. И независимо кой притежава „Херкулес“, така или иначе той утре ще бъде немски. Ето защо е по-добре да го продам и взема парите.

— Левове и марки? — попита Иванов.

— Вероятно. Но тук, драги професоре, искам да се преборите! Все още „Херкулес“ не е в техни ръце. Все още те са неуверени в силите си. И моят план-максимум е при ликвидацията тридесет на сто от стойността на концерна да ми изплатят в свободни девизи, като ги вложат в чужда, неутрална страна, респективно Швейцария.

— Тежка задача.

— Смяташ ли, че е невъзможна?

— Ще се преборим. Аз изпих кафето си, а вие?

Тримата оставиха чашите. Продължиха работа до разсъмване. Разделиха се, за да поспят, и си определиха след няколко часа нова среща. Динев и Скарлатов се качиха на втория етаж. Борис беше възбуден. Не можеше да заспи. Полегна на коженото канапе в библиотеката. Отново мозъкът му за кой ли път пресмяташе, комбинираше, разиграваше бъдещата среща, диалозите, евентуалния изход — от най-лошия до най-благоприятния. И във всичките си разсъждения не намираше изход за „Херкулес“. Като камбана в притихналата нощ отекваше в съзнанието му прощалният звън. Трябваше да се примири. Неусетно заспа, когато слънцето се вдигна над хоризонта. Той сънуваше объркани кошмари от войната — някой го гони, стрелят, искат да го убият, бяга с последни сили по чакълестия бряг на Струма. Няма къде да се прикрие. А после изведнъж, изчерпал сили, спира, обръща се към преследвачите си и казва: „Един живот имам само. Какво, като го вземете!“ А после отвори очи… Някой го будеше. Беше Спас.

— Какво има?

— Господин инженер Думке е тук!

— Къде?

— Чака в хола.

— И ти го пусна?!

Спас мълчеше. Гневът на Скарлатов бързо премина. За такъв тъпак като него немците бяха богове, понеже олицетворяваха в съзнанието му автомобила и техниката.

— Да чака! — каза Скарлатов.

Той дълго се бави в банята. Обръсна се, облече нова снежнобяла риза, която Неда му бе оставила в малката спалня на баща му. После влезе в хола. Ханс Думке скочи от стола и се поклони. Скарлатов намръщен го погледна, без да отговори на поздрава, и седна във фотьойла.

— Донеси ми кафе! — обърна се той към Спас. — Къде е Динев?

— Слезе в кабинета… А за господин инженера?

— Кафе, ако обичате, ако Ви е удобно… — каза Думке. Той продължаваше да стои прав. Изпитваше някакво мистично почитание към Скарлатов. Борис, чиято глава още не бе се избистрила, го разглеждаше, сякаш за пръв път го вижда. Не беше се променил с годините господин инженерът. Висок, кокалест, слаб, с голяма адамова ябълка, облечен спортно с голф, алпийски груби обувки, дебела разкопчана вълнена риза на карета, показваща сбръчканата му загоряла кожа на шията и гърдите, една винтяга, сякаш се готви за експедиция в Хималаите. Беше запазил и маниашкия си поглед. Долу на пода стояха две връзки книги и списания.

— Седнете — каза Скарлатов.

Стана му жал за него. Думке покорно седна. В изражението му имаше някаква комична тържественост. Докато донесат кафето, Скарлатов не проговори. Спомни си първата среща с германеца, неговата упоритост, настойчивост и наивност. Преди всичко наивност. Тази вяра, че можеш чрез логика да убедиш всеки… Но не беше ли грешката на всеки интелигент именно в това, че мисли логически? Че не допуска абсурда като реална логика? — си каза Скарлатов. И въпреки всичко именно тази вяра на германеца, неговата неистовост в работата бяха трогнали навремето Скарлатов, затова и финансира урановата мина. В началото бе убеден, че е хвърлил пари на вятъра. Влезе в конфликт с Неделев, който се засегна, че съдружникът му се навира в неговата област — мините. Принуди се предприятието да мине не за сметка на Банката, а за негова лична сметка. Понякога се шегуваше, че може би е от малцината притежатели в света на уранова мина, нещо екзотично, което стряскаше събеседниците. Благодарение на маниашката упоритост на немеца, мината тръгна с минимален състав — от инженера и един минен техник — негов приятел. Внесоха машини и съоръжения почти на безценица, защото оборудваха предприятието в годините на върлуващата инфлация в Германия. Впоследствие, след дълги хленчения и настояване на Думке, построиха малка флотационнафабрика начело с един друг изпаднал германец — химик. Загубите не бяха големи, но все пак загуби, а печалбата никаква. Често пъти в кратките разговори Неделев му натякваше за неговата некомпетентност, лишен от всякаква човешка толерантност. И може би именно затова и заради великия си скарлатовски инат той продължаваше да финансира мината и флотационната фабрика. За учудване на Скарлатов преди две години се появиха и първите покупатели на продукцията. Те не бяха нито банки, нито концерни, нито даже фабрики, а научни лаборатории и това, което бе по-интересното, плащаха поръчките в чужда валута. Даже когато две германски лаборатории поискаха да купят обогатена руда, Скарлатов сключи договора с плащане в швейцарски франкове, а не в марки. По същото време Неделев млъкна с подигравките си и малко след това му направи първото предложение да закупи мината и флотационната фабрика. Така дойде редът на Скарлатов да се погаври с него. От ден на ден предприятието, ръководено от инженер Думке, разширяваше дейността си, а печалбите нарастваха. Те бяха лични печалби и той се гордееше със своята интуиция. Миньори имаше малко на брой, но добре подбрани. Той отпусна средства от печалбата, за да направят нови работнически жилища — вили, кацнали по стръмния склон до боровата гора. Внесе и нова техника, а също и оловни контейнери и дизелови камиони. Така се създаде една малка образцова мина с ръководство, от което не можеше да иска повече. Ханс Думке беше безспорен специалист и познавач на работата си, със замах на организатор, справедлив, с подчертано добро отношение към работниците. Обичаха го всички заради простото му, демократично държание и аскетизма. Той не се ожени. Остана ерген. Тия мисли смекчиха Скарлатов и когато поднесоха кафето, той каза:

— Защо, господин инженер, избирате най-неподходящия момент да искате нещо от мен. Изглежда във Вас има някаква съдбовност да дразните непрекъснато околните или някой Ви е направил магия!…

— Магия? Was ist das?^[1]

Те говореха на български. Инженерът с присъщата си немска акуратност се бе постарал да научи добре говоримия език, а също да чете и пише на български. И още нещо озадачаваше Скарлатов. Той пусна това предприятие напълно на самотек, той, който не оставяше нищо на произвола и се месеше в най-дребните работи, защото се съмняваше, че без него нещо може да стане. А именно тази му сделка без никакви усилия му донесе печалби във валута.

Окуражен от доброто разположение на Скарлатов, което личеше от леката му усмивка, Ханс Думке каза:

— Простете, господин доктор Скарлатов, за моята нетърпеливост, но обстоятелствата налагаха на всяка цена да се срещнем. Над „Ураниум“ е надвиснала опасност… катастрофа!

— Случила се е авария?

— Нещо повече.

— Е, казвай най-после да чуя!

— Вчера господин директор Неделев, придружен от двама германци — единият от легацията в София, другият — известен минен инженер, посети „Ураниум“.

— Дотук не виждам нищо лошо. Може би са били на разходка?

— Разходка!? Този от легацията е от Гестапо, а инженерът е таен съветник.

— И после?

— Господин Неделев и придружаващите го лица искаха да се запознаят с мината и флотационната фабрика.

— А какво имате против това? Господин Неделев е един от директорите на Банката.

— Но той няма право, разбирате ли, той няма право… да разпитва за продукцията, да иска да разгледа всичко, да му дам сводка за наличността на обработената руда, а също и за договорите и връзките на „Ураниум“!

— Вярно е, че няма право. Тази мина не е на Банката, а е моя. Но какво лошо има?

— С цената да бъда нелюбезен и да си навлека Вашия гняв, аз не ги пуснах по-далеч от канцеларията!

— Става интересно… И каква беше реакцията на Неделев?

— Той направи скандал. Искаше насила да го пусна. Каза, че ще се оплаче на Вас. Каза, че ще ме уволни и ще… как беше на български… ще срути предприятието.

— И Вие въпреки това не ги пуснахте?

— Аз, хер доктор Скарлатов, ги изгоних. Ето какво аз направих. И дойдох, за да Ви обясня всичко, понеже господин директор Неделев Ви е представил случая, както на него му е изгодно. Е, господин доктор Скарлатов, ще позволите ли такова предприятие да загине?

— Не, разбира се, успокойте се.

— Сега вече съм спокоен, господин Скарлатов. Простете, че се вълнувах.

Скарлатов се учуди не на посещението на Неделев, а че нищо не му е казал въпреки скандала. Той не се съмняваше, че инженер Думке със свойствения си талант да настройва хора като Неделев срещу себе си е извадил заспалия от кожата. Но защо ортакът му е отишъл там лично, придружен от двама германци?… Защо е искал документацията, да разгледа всичко? И като си припомни близкото минало, се сети, че много пъти в разговори, нямащи нищо общо с мината, той бе поставял въпроса за нея, интересуваше се от пласмента й. Но Скарлатов напук го отсичаше с думите: „Това е моя лична собственост! Аз съм й сайбията и нямам никакво желание да говоря на тази тема!“

— А Вие, господин инженер, как си обяснявате поведението на директор Неделев?

— Той е фашист.

— Не отивате ли много далеко?

— Не. Гестаповецът беше цивилен, но се знае, че е такъв. А тайният съветник имаше на ревера значката на националсоциалистическата партия.

— А какво разбирате под фашизъм?

— Това, което става в Германия.

— Вие сте против?

— А Вие, господин Скарлатов?

— Не ставате ли нахален?

— За мене Вашият отговор значи много!

— Аз не съм пророк, инженер Думке. Но за това, което става в Германия, има вина цялата световна демокрация, в това число и германската, която се изтощи във взаимни битки. Комунистите дори бяха в съюз с нацистите в един от изборите, вместо да подкрепят най-близките до себе си.

— Имате предвид социалдемократите?

— Не само тях. Това аз наричам идеологически расизъм. И няма да се учудя, ако в бъдеще Хитлер и Сталин се съюзят и почнат да делят света. А сега всички ще сърбаме попарата ви!…

— Вижте, господин доктор Скарлатов, аз не обичам политиката и никога не съм се занимавал с политика. Но когато идва един режим, който разрушава всичко в човека като мислещо и морално същество, аз не мога да бъда равнодушен. Затова съм антифашист! Ненавиждам Хитлер! Аз страдам от всичко, което става в Германия. Ето сега Ви казах истината за себе си. Достатъчно е да подшушнете някъде и с мене е свършено.

— А другите Ваши сънародници?

— Те също.

— Чудесно! Предпочитах да не зная.

— Сега вече знаете. И още нещо. Жената на минния техник е еврейка. Той успя да я изтегли от Германия. Живее при нас, има и две деца.

— Всичко това е Ваша лична работа и не ме интересува.

— Но германското посолство се интересува от нас.

— Поне засега нищо не може да ви направи. Откога не сте били в Германия?

— От идването на Хитлер на власт.

— И не смеете да се върнете?

— Да, не смея.

— Смятате ли, че това, което пише в пресата за Германия и Хитлер, е истина?

— Действителността е далеч по-печална! Скоро научихме, че гаулайтерът на Франкония Щрайхер накарал 250 арестувани евреи да изскубят със зъби една ливада пред град Нюрнберг. В Германия е мрак, господин Скарлатов. Тя се готви за война. И това е главната цел на посещението ми.

Той се наведе, взе връзките с книги и списания от пода и ги остави на масата.

— За съжаление съм зает.

— Няма да Ви отнеме много време, господин доктор Скарлатов. Приготвил съм се. Много Ви моля, изслушайте ме…

Скарлатов се изненада. Той никога не беше си задал въпроса кой е Ханс Думке, какво той мисли, има ли идеали. И това, което чу, го изпълни с уважение.

— И колкото се може по-кратко — каза Скарлатов.

По-нататък говори само Ханс Думке. Преминаваше от български на немски и обратното, в зависимост от техническите термини или общи положения. Говори повече от час и нито за миг Скарлатов не го прекъсна. Всичко за него бе ново и интересно. Той започна отдалеч, от теорията на Айнщайн, после с няколко думи охарактеризира структурата на атома и енергията, заключена в него. За пръв път Скарлатов чуваше имената на Нилс Бор, Илзе Майтнер^[2], Ото Хан, Харолд Ърей, Енрико Ферми, семейство Кюри. Напоследък всички лаборатории по физика в света работят по проблема — в повечето случаи са субсидирани от държавите.

— Но — продължи Думке — от няколко месеца като че с махане на вълшебна пръчка публикациите в специализираните списания по физика в света престанаха да излизат. Просто липсват такива. И знаете ли защо? Защото се превръщат в държавна тайна. А сега погледнете, господин доктор Скарлатов, графика на пласмента на обогатителната руда от „Ураниум“. Виждате ли, че тази липса на публикации съвпада с рязкото и необяснимо покачване на изкупването?

Скарлатов погледна графика. Нещата съвпадаха.

— В момента нямаме нито грам в склада и е договорирана цялата ни продукция за година напред.

Скарлатов мислено се поздрави, че по настояване на Думке разшири концесията си от държавата и взе още две други.

— А защо в момента германците не купуват от нас?

— Отговорът е лесен. Защото чрез господин Неделев смятат с един удар да вземат всичко в ръцете си и не искат да харчат излишна валута.

— А откъде знаете?

— И до нас стигнаха слуховете, че скъсвате с господин Неделев. Още една причина за ненадейното ми посещение.

Ето, нещата се изясняваха великолепно, благодарение на срещата с инженера.

— Откъде смятате, че има опасност за вас?

— Слуховете са, че в ръцете на господин Неделев ще преминат всички мини и минни предприятия.

— По същество той ги притежава, с изключение на „Ураниум“. Тя е моя лична.

— Олекна ми, господин Скарлатов. Вие няма да я продадете, нали?

— Никога не съм имал такова намерение. Но Ви благодаря! Сега поне знам цената й!

— А ако Ви притиснат? Ако Ви принудят, искам да кажа?

— Засега все още живеем в свободна страна. Те могат само със сила да вземат „Ураниум“.

— И още нещо, господин Скарлатов. Навремето по Ваше предложение дадохме реклама за продукцията на мината в няколко известни специализирани списания по физика в Германия, Франция, Англия и Америка. Смятам да се откажем от тези реклами, защото по тоя начин привличаме вниманието на лошите хора.

— Съгласен.

— Вие ме окуражавате да дам и второто си предложение…

— Да чуем!

— Не смятате ли, че трябва да намалим продукцията на мината?

— По никой начин! Аз съм вложил много средства.

— Не ме разбрахте, господин Скарлатов. Да намалим фиктивно продукцията, а всъщност да я увеличим. С други думи, да пуснем слуха, че находището е бедно, изчерпва се и т.н.

— А какво ще правим със стоката?

— Каквото можете, ще изнесете, а останалото ще складираме. Помислил съм и за това. Ако закупим повече контейнери, ще ги оставим в една замаскирана галерия и когато ви падне случай, ще ги изнесете, разбира се, не за Германия!

Скарлатов се усмихна.

— В момента съм напрегнат и зает. Но веднага щом ликвидирам с Неделев, ще дойда лично в мината и там, на спокойствие във Вашата вила, ще обсъдим всичко подробно.

— Елате, господин Скарлатов. Имате нужда от почивка. При нас е прекрасно! И въздух, и гори, и потоци… Красива и богата страна е България!

— Там е нещастието й — каза Скарлатов и стана от фотьойла, с което даде да се разбере, че разговорът е приключил.

Ханс Думке не можеше да скрие радостта си. Усмивка грееше на лицето му. Дълго се сбогува и стиска ръката на Скарлатов, сякаш той бе станал отдавна член на неговата антифашистка група.

След като го изпрати, Скарлатов не слезе веднага в кабинета, а остана в хола да обмисли разговора… Ясно, че мина „Ураниум“ и флотационната фабрика са нещо повече от златна мина в Южна Африка, чийто едноличен притежател е той! Но всяко съкровище крие тази опасност, че другите искат да го отнемат и често не подбират средства. Почти се увери, че германците в лицето на Неделев ще се опитат именно това да направят. Разбира се, под формата на пазарлък, като някаква странична сделка при ликвидацията, незаслужаваща внимание. Но въоръжен с информацията, придобита от Думке, сега Скарлатов се готвеше да им изиграе една наистина азиатска трагикомедия от стила на стария банкер и Кюлев. Предварително изпита радостта от играта, чийто край знаеше, но те — противниците — не го знаеха. О, добре щеше да им плати! От друга страна, разбра, че бъдещата конференция ще има два центъра — единият е ясен — касаеше се до концерна „Херкулес“. Тук щеше да пусне Иванов в битката и напълно се надяваше на него. Знаеше, че няма да се поколебае да застане срещу Терзиев. Веднъж поел обещание, той щеше да защитава каузата на Скарлатов докрай. Борис доби впечатление, че цялата тая дейност е интересна на Иванов. Той може би за пръв път в живота си потъваше в дебрите на банковите битки и изясняваше поне за себе си цялата непочтена психология и лъжа на пазарлъка. Поне ще му е от полза, каза си Скарлатов. Ще му разшири професорските теоретични хоризонти. Втората част — „Ураниум“, по-приятната — оставяше за себе си. Поколеба се дали да каже за нея на Туше Динев и Иванов, но се отказа. Така ефектът щеше да бъде пълен и изненадата еднаква за всички присъстващи и от двата екипа. И въпреки че му предстоеше още едно безсънно денонощие, изпълнено с работа и напрежение, той слезе бодър по мраморните стълби от втория етаж към кабинета на Банката, уверен в силите си и донякъде горд от себе си. Защото и той като всеки човек на тази земя, въпреки ума си, не бе лишен от суета.