Свобода Бъчварова
Жребият (29)

Глава първа

На 3 септември 1943 година, в два часа след полунощ, от голямата, красива и филигранно изработена желязна порта на Търговската банка излязоха двама души в строго официални, черни костюми. До високия, с мощен гръден кош Скарлатов, без шапка, с побеляла коса, късо подстригана брада и вдигната глава, вървеше по-ниският слаб Неделев, с притворени клепки на застиналото си лице, сякаш се готви да заспи, но с пъргава походка. Те поеха нагоре по булевард „Дондуков“, залян от електрическа светлина въпреки късния нощен час и изпълнен с народ. Двамата мълчаливо вървяха, както бяха мълчаливи и останалите хора на булеварда. Когато стигнаха стръмната улица „Дунав“, завиха по нея, минаха край Физико-математическия факултет с Ботаническата градина в двора и излязоха на площада пред храма-паметник „Александър Невски“, ярко осветен от прожектори. Тук тълпата беше вече голяма и имаше много полиция и войници в бойно снаряжение, с каски и траурни ленти на дясната ръка. София не спеше. България се прощаваше със своя владетел цар Борис III — Обединител. Разпоредителите, също с черни ленти, подреждаха придошлите в дълга виеща се опашка, която се формираше към Художествената академия и като змия се пъхаше в голямата порта на храма при тържествена тишина. След кратко боледуване, чиито перипетии Радио София редовно съобщаваше на страната по няколко пъти дневно, на 28 август Царят склопи очи. Нощта бе топла, все още лятна в първите дни на септември. Двамата мъже застанаха под един кестен.

— Скарлатов, ще отида да видя какво става… Не ти се стои цяла нощ на опашка, нали? — каза Неделев.

— Аз ще чакам тук.

Неделев с бързи крачки се запъти към храма. Скарлатов отмести поглед от него. Сега виждаше целия площад заедно с опашката и прииждащите от страничните улици мъже, жени и деца, водени от родителите си. Нямаше съмнение, тези хора никой не ги караше тук насила. Идваха сами. Да гледат сеир?… Едва ли. Много от тях плачеха. Тогава?… Защо са тук? Защо и ти си тук?… Аз все пак имам някаква причина. Познавах го от младини, когато беше още невинен. На няколко пъти личната ми съдба бе преплетена с него и царуването му. Но другите, които даже да са го виждали, камо ли да са разговаряли?!… Какъв им е този човек? Изпитват жалост, скръб?… Така ли ги изпращат до гроба техните събратя, с които живеят от детските години и се срещат всеки ден? Бедни, глупави и нещастни хора! Време е да се стреснете!… Цар Борис като частно лице изглеждаше демократичен, беше внимателен, дори кротък. Но като човек начело на държавата, олицетворяващ властта, никога не бе обичал демокрацията и що се касае до гражданските свободи, той сведе България далеч по-ниско дори от собствения си баща Фердинанд. Синът стигна дотам, че по негово време допусна да се извършат чудовищни престъпления, равни по жестокост само на турските зверства през робството. И така продължи до последния си ден с този Закон за защита на държавата, който позволява да се окачват даже деца на бесилките… С тази разгулна жандармерия, с тия ловни роти, които превърнаха войската в кърсердари! Виновен ли е? И Скарлатов си отговори — виновен е. Но на другия въпрос — защо обикновените хора се трупат, редят на опашки и чакат цяла нощ, за да минат край ковчега на този чужд за тях човек, не можа да си отговори. А може би не познавам достатъчно психологията на тълпата?… Изглежда тя също се различава от тази на отделния човек… Такива мисли заемаха съзнанието на Скарлатов тази нощ.

Неделев се върна с един от разпоредителите — млад подпоручик. Той ги поведе след себе си. Минаха не през входа, където се изнизваше опашката, а през една от страничните малки порти на храма. Когато влязоха, лъхна го тази типична миризма на тамян и горящи свещи.

Храмът „Александър Невски“ имаше великолепна акустика. Някъде от балкона хорът тихо пееше в момента със затворени уста „Коль славен“. Над басите се носеше фалцетът на дискантите. Подпоручикът ги поведе край опашката. Ето там, в полумрака пред мраморния трон, бе разположено тялото на Царя, осветено от трепкащата светлина на свещите. Хората мълчаливо минаваха. Художникът Щъркелов рисуваше царското ложе и августейшия покойник, разположил статива малко встрани към олтара. Когато Скарлатов мина край ложето, се спря, но само за миг и погледна познатото лице. Видя му се някак си вглъбено в себе си, с изострен нос, но така добре гримиран, че не личеше това, от което Скарлатов инстинктивно се отвращаваше — белезите на страданието. Един чужд човек, който вече нямаше отношение към никого на този свят!… Когато излязоха навън, Скарлатов с пълни гърди пое топлия въздух.

— Ако искаш, нека отидем у дома. Близо ей… — каза Неделев.

— Предпочитам да се върна в Банката.

— Имаш ли нещо против, ако те изпратя? Не ми се спи, а нощта е толкова приятна…

Двамата заслизаха по стръмнината на „Раковски“ към „Дондуков“.

— За мен е изненада тази скоропостижна смърт на Царя… — каза Неделев.

— Всяка смърт е изненадваща, независимо каква е.

— А преди две седмици срещнах Царицата и госпожица Надя Стоянова на разходка с колела — спокойни и весели…

— Той е бил винаги независим от семейството си.

— Скарлатов, от какво всъщност умря Царят?

— От страх.

— Дали германците не са го отровили? Носят се упорити слухове…

— Драги Неделев. Не знам защо хората са склонни да придават на властващите особи, докато са живи, несъществуващи качества, а при кончината им — особени обстоятелства, които са я предизвикали.

— Ти знаеш, че те доста често загиват от неестествена смърт. Вземи сръбския крал Александър^[1], ексхерцога на Австрия Фердинанд, румънската кралица-майка… и не винаги съобщават кога са умрели.

— И това е вярно… За смъртта на Николай I в Русия са обявили четири дни по-късно, а Москва е научила чрез известия от Западна Европа. В това време редовно издавали бюлетини за влошаване на състоянието му, както съобщаваха у нас за Царя. А той може би отдавна е бил вече мъртъв…

— Освен това немците не го обичаха особено.

— Напразно! — каза Скарлатов. — Те трябва да му бъдат благодарни! Той не им създаде никакви трудности.

— И все пак запази евреите в България! Не скъса с Русия! Не изпрати войски на Източния фронт!

— Пак от страх, Неделев. Цял живот изкара в мъчителен страх. Страх от баща си Фердинанд, страх за династията, страх за престолонаследника, за младата си жена, страх от комунистите, страх от Хитлер… Общо взето — страх от бъдещето, а накрая страх от задгробния живот и Бога!… Той беше такъв, че даже пред него да се открият светли и радостни хоризонти, ще намери пак нещо, от което да се бои. Борис III никога не е бил щастлив човек.

Неусетно те стигнаха Банката. На Скарлатов не му се спеше. Той покани Неделев да влезе. Отвори им Спас. Този глупав дебел мъж се държеше така, сякаш е загубил най-скъпото същество в живота си. В коридора на Банката по свой почин постави маслен портрет в три четвърти на Владетеля с черна лента в единия ъгъл. Отнякъде бе измъкнал два високи бронзови свещника и денонощно горяха дебели свещи на тях, които той лично сменяше.

— Внимавай да не подпалиш Банката… — му каза Скарлатов.

Спас нищо не отговори. Той упорито доказваше скръбта както на себе си, така и на околните с мълчаливост, сериозност и тъпо изражение на застиналото си лице, стигащо до комизъм. Не, по него не мога да съдя защо другите хора се чувстват нещастни от смъртта на Монарха… И сякаш прочел мислите му, Неделев попита:

— Как ще обясниш скръбта на хората?

— Най-общо с това, че такава липсва, няма никакви основания за нея и си я измислят, всеки сам за себе си.

Скарлатов отключи тапицираната врата на кабинета си. Светна полилея, отвори стъклената врата към верандата.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Малко уиски.

Скарлатов му наля в една голяма водна чаша на дъното. Знаеше, че не пие. А на себе си половин чаша коняк. И сякаш за да си обясни сам феномена, който го занимаваше, той каза:

— Своя собствен страх Царят донякъде предаде и на народа. Като изключиш присъединяването на Добруджа, той със страх зае българските земи в Беломорието и Македония, а когато изпрати окупационен корпус за Югославия, бяха сълзи и сополи… Полковете тръгваха като на погребение. Плачеха войниците, плачеха изпращачите.

— Аз бях на изпращането… — каза Неделев замислено.

— Апропо! Даже най-глупавите генерали имаха малко повече доблест от него. Динев ми разказа речта на гарата на тоя главорез генерал Кочо Стоянов. Почнал с думите: „Господа! Навлизаме в чужда територия, където ни чака враг. Дръжте се така, както подобава на воини, тръгнали срещу неприятел! Нямайте милост към никого и нищо. Защото тази слабост би ни погубила.“

— Така беше…

— И ето този мундир, който по душевни качества можеш да сравниш само с най-отвратителните убийци, описани в „Записки от мъртвия дом“ на Достоевски, този не-човек все пак има някакво достойнство и поема върху себе си цялата отговорност за бъдещите престъпления. А това е все пак нещо пред страхливото нищо на Царя!…

— Доблест в злодейството не е доблест, Скарлатов.

Скарлатов за миг се замисли.

— Може би е така, но страхливостта е най-позорното нещо за мен!

— И все пак. Царят сега е повече от нас, защото е Отвъд и знае тайната…

Борис се сепна от изненада и остави чашата си на масичката. Думите го удивиха. Никога не би предположил, че те можеха да излязат от устата на Неделев със заспалото лице. Колко незнайни неща крие в себе си наистина човекът, които вероятно и не подозира!…

 

 

— Но ти не се изясни за скръбта на народа — чу той гласа на Неделев.

— Да… не е скръб, Неделев, а също страх. В Италия има преврат, руснаците разгромиха германската армия, вторият фронт на съюзниците е на прага, останалото е въпрос на време! Страните от оста се колебаят. Идва моментът, когато всеки сам себе си ще спасява. И както живя в страх, така и си отиде в страх пред часа на разплатата. Най-общо е, според мен, че хората се боят от бъдещето и изразяват страха си под форма на скръб за нещо, което не ги касае. Те скърбят за себе си, за България, за бъдещето, а не за Царя!…

— Искаш да кажеш, че ще го забравят?

— Убеден съм! И утре същите тия хора ще викат: „Смърт!“ и „Долу трона!“. С изключение на някои искрени монархисти и чиновници от неговото обкръжение. Но те се броят на пръсти…

— А с нас, с мене какво ще стане?…

— Нима животът и печалбите ти зависеха от покойника? Та ти никога не си бил сериозен привърженик на династията.

— Мислиш ли, че ще загубя всичко?

— Защо не?…

— А ти?

— Аз ли?… Вероятно няма да е всичко…

— Да, знам. Отчитам грешката си. Винаги си повтарях едно и също — никога да не късам с Търговската банка!… Още покойният ми баща казваше това. Обясни ми, защо така стана? — попита Неделев.

— Защото искаше да бъдеш свободен, да докажеш не на себе си, а на мене на какво си способен. Искрено казано, ми завиждаше. А защо, и аз не мога да си обясня. Ти и в момента си най-богатият човек в България.

— С реалната опасност да стана най-беден!…

— Прави разлика, Неделев, и подреди опасностите според значението им! Най-важното е животът ти! Ето кое трябва да пазиш! После своя комфорт, храна, дрехи, покрив над главата и чак след това идват мините, фабриките, парите и печалбите.

— Без тях аз съм нищо! За какво съм се родил тогава, за какво работих?!…

— А знаеш ли, понякога си мисля, че ако имам една самостоятелна стая, скромна храна, облекло да ме пази от студа и много книги, бих бил щастлив. Животът ми, честно казано, беше една суета. Но суета от висш ранг! Аз имах всичко, което може да ти даде суетата. Познавам всяка нейна проява. Интересно би било с натрупания опит да разсъждавам върху този проблем в малката скромна стаичка… Защото той е общочовешки. Същото се отнася и до теб!

— Не ми е съвсем ясно какво говориш…

— И не очаквам. Но така е по-добре. На мене колкото ми е по-ясно, толкоз по-зле ми става…

— По-точно?

— Аз само казвам това, което чувствам…

— Трябва да ми помогнеш, Скарлатов. Длъжен си да го направиш!

— Направих каквото можах!

— Вземи ме на своя кораб. Нека и аз намеря място на завет — като поговорка го изрече Неделев.

— Добре би било да имаше такъв…

— Не можеш ли да се наложиш над Карасулиев?

— Карасулиев не е проблем. Един твой финансов успех и ще те приеме с разтворени обятия.

— Тогава кажи как да добия успеха?

— След като минат данданиите с погребението на Царя ще свикам съвещание в Банката в ограничен кръг.

— Аз ще присъствам ли?

— Да, ще присъстваш.

— Но те няма да се съгласят аз да вляза във вашата група.

— Ще се съгласят и знаеш ли защо?

— Не, те не ме обичат.

— Повтаряш нещо известно. Но ако чрез тебе могат да спасят голяма част от състоянието си тук, в България, тогава ти ставаш необходим, макар и мразен.

— Би ли ми обяснил по-подробно?

— Ще трябва да почакаш аз самият на себе си да изясня нещата…