Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (5)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
asayva (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Земя за прицел: Жребият

Издание: Първо

Издател: Издателство на БЗНС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателство на БЗНС

Излязла от печат: февруари 1989 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Рецензент: проф. Цветана Тодорова; проф. Тончо Жечев

Художник: Петя Генева

Коректор: Лидия Ангелова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2197

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Навръх Коледа, в два часа след полунощ Скарлатов замина за Константинопол. Влакът имаше закъснение почти 15 часа. Къде останаха прословутата точност на „Ориент-експрес“, луксът, комфортът!… Композицията беше къса. Мощен локомотив, пощенски вагон и три за пътници първа и втора класа, спален вагон и ресторант. На гарата го изпратиха само Динев и Спас. Влакът тръгна. Пътниците бяха малко на брой. Качиха се двама от германската легация. По-късно във вагон-ресторанта Скарлатов можа да види почти всички — един швейцарец, трима немски куриери и едно семейство от мъж, жена и момиченце. Скарлатов се настани сам в купето. Шафнерите бяха българи. Направиха всичко възможно да му е удобно. Познаваха го. Беше известна личност и богат човек. Влакът се движеше бавно, почти предпазливо. Когато Скарлатов гледаше през прозореца, навън не беше толкова тъмно, понеже белотата на снега правеше околностите светли. Но покрай селата и градовете цареше мрак. Никаква светлина не се виждаше. Ето какво направи „символичната война“ от България — страната, въвела първа електричеството за осветление на Балканския полуостров, с най-много електроцентрали!… Мракът не беше само духовен, но и реален. След Пловдив композицията тръгна по-бързо. На границата проверката трая дълго. Турците вече не се церемоняха с чужденците, идващи от страните на Оста. Към Скарлатов се отнесоха по-дружелюбно, защото отговаряше на въпросите им на литературен турски език.

— Буйрум, ефенди — каза митничарят и му подаде паспорта.

Спряха за малко в Одрин. Пристигна в Истанбул на обед. На перона го чакаше Йосиф Карасулиев — нетърпелив, елегантно облечен. Прегърна го като близък човек, просълзи се. Беше искрен.

Таксито, запазено от Карасулиев, ги чакаше пред гарата. Те се качиха. Скарлатов с любопитство разглеждаше града, където прекара най-младите си години. Промяната явно личеше. Кемал Ататюрк направи за кратко време това, което векове преди него не бяха сторили.

Очертаваха се булевардите. Автомобилите бяха доста на брой. Извисяваха се и нови модерни здания.

Хотелът не бе голям, но модерен и удобен, на три етажа, с асансьор. За Скарлатов Карасулиев бе запазил голям апартамент.

— Сега в Турция се трупа много народ…

— Какво искаш да кажеш?

— Лешоядите се събират на ята. Чакат да падне добичето…

— А това ще стане скоро — каза Борис.

Двамата седнаха в хола на апартамента. Скарлатов си свали само пардесюто. Йосиф сияеше. Той не можеше да скрие радостта си. Но Борис искаше да се изкъпе, преоблече и си почине. Знаеше, че предстоящият разговор няма да бъде нито лек, нито приятен.

— Не се чувствам съвсем наред, изморен съм… — каза той.

Йосиф, макар и разочарован, не даде вид. Той го остави сам, като преди това се уговориха да се срещнат в пет часа следобед.

Хотелът беше разположен близо до „Златния рог“. Виждаше се морето и неизменните каици по него. Само един кораб с английски флаг бе акостирал малко по-навътре. Изглежда, че войната се отразяваше зле върху дейността на пристанището. Скарлатов дълго гледа картината на древния град, позната му от младини, но не изпита радост. После се изкъпа. Спа цели два часа. Физиката му нямаше тази издръжливост както някога. Събуди се с мътна глава. Преоблече се, но беше още рано за срещата. Реши сам да потърси Йосиф и слезе на рецепцията. Попита в кой номер е отседнал ефенди Карасулиев. Потропа на вратата му. Йосиф — по панталон, бяла риза, с пеперудка и тиранти, без сако — се смути малко, като го видя на прага. Стаята му беше малка и съвсем не луксозна.

— Влизай, Борисе! Аз ей сега ще се приготвя и ще отидем в твоя апартамент.

— Станал си аскет или на стари години скъперник?…

— Нито едното, нито другото. Сега всички хотели са препълнени. Не знаеш какъв наплив от англичани и американци е. Но аз се постарах да намеря за теб нещо подходящо.

Скарлатов оцени жеста му. Сигурно много му е струвало да намери луксозен апартамент, а сам да живее в една стаичка. Качиха се при Скарлатов. Карасулиев позвъни долу. След малко донесоха кана кафе, чаши, две бутилки коняк и мастика, отделно лед, лимон и захар. Борис първо изпи чаша вода, а после си сипа кафе. Беше силно ароматно. Разговорът между двамата не можеше да почне. Цялата живост на Карасулиев сякаш изчезна, когато останаха сами. Пиеха мълчаливо кафето, а после Йосиф си наля пълна чаша мастика и доста бързо я пресуши. Сигурно за кураж, помисли си Скарлатов. Йосиф започна с глух глас… Погребали Анастасия в Хага. Освен Евангелия, мъжа й Филип и внук му, дошли и всички Майермановци на погребението.

— Никога няма да забравя, че в тия усилни времена Яна се вдигна чак от Англия заедно с Иван… Тя ми беше опората…

Гласът му прегракна. Той избърса сълзите си с опакото на ръката, както може би го е правел като дете, разнасяйки от сутрин до късна нощ кафетата из Солунската чаршия. Следващите му думи потресоха Скарлатов. Йосиф се преместил в Швейцария. Съвсем навреме, както се изрази. И после германците прегазили Холандия за часове. Опитал да се свърже с Евангелия. Без всякакъв успех!… Минала цяла година и тогава научил истината. Дъщеря му, зет му и внук му ги вдигат в Германия. Детето умира по пътя. А след него Евангелия и Филип — в лагерите.

— Кажи, Борисе, какво им е направило детето?!… — изхлипа той.

Скарлатов не отговори на въпроса му и каза:

— Майермановци са богати и известни хора, не направиха ли нещо за тях?

— Германците вдигнаха и всички Майермановци, до последния член на фамилията! Сигурно никой не е останал жив! Освен това им конфискували цялото имущество. Добре че по мое настояване изнесоха диамантите и ги оставиха на съхранение при мен в Швейцария.

— Сега тези диаманти няма да ти трябват…

— След войната ще тръгна да разпитвам. Дано е останало нещо от тях и ги погреба поне като хора. Мъртвите са повече от живите, Борисе… Един гроб в Холандия, другите в Германия без гроб… А ние двамата сме живи, за да изпитаме цялата мъка докрай…

— На тях им е било по-тежко.

— Съдбата не подбира. Смъртта коси и лошите, и добрите.

Излишно беше да го успокоява. Този стоманен човек бе чакал години наред, за да разкаже мъката си някому, и може би единствен на този свят се оказа Борис Скарлатов. Защото Карасулиев за разлика от самотния Скарлатов винаги бе живял с хората, с племето, чиито членове поемаха, всеки според възможностите, си част от товара на своя ближен. Прилив на уважение нахлу в душата му към Йосиф, който по странен начин се преплете в живота му и сега бе вече не само съдружник, не само приятел, а и роднина. Единствено човек с християнско съзнание може навсякъде да намери вътрешно равновесие, мислеше Борис. Йосиф го нямаше, освен един особен първичен мистически страх пред Бога от детството си, и все пак се държеше.

— Йосифе, ти си голяма личност! Мъжки си понесъл всичко.

— Ох, Борисе, аз си знам как!… Пеех по цял ден…

— Какво? — изуми се Скарлатов.

— Да. Затварях се в спалнята и почвах да пея до пълно изтощение. Това ме спаси. Инак щях да полудея.

За да отклони темата, Скарлатов попита:

— Имаш ли пресни сведения от Иван и Яна?

— Имам. Понякога получавам писма чрез Швеция. В последното имаше и за теб една кратка бележка от Яна, с надежда, че може би ще мога да ти я пратя, на късмет…

Той бръкна във вътрешния си джоб и му подаде едно пликче. Скарлатов го взе и го прибра в себе си. Стана му топло от радост и разхлаби вратовръзката си.

— И двамата са в Англия. Яна е завършила Университета в Оксфорд и сега работи като преводач от немски в някакво военно поделение.

— А Иван, какво става с музиката му?

— Нищо, Борисе. И музиката му отиде по дяволите!… Казвах си, поне ще стане известен музикант…

— Не разбирам.

— Станал летец, без никой да го кара. Кажи, видял ли си на света по-голям глупак!… Като се роди, го кръстихме на името на дядо му — Иван Деливанов, голям търговец беше, лека му пръст, та дано и от него излезе нещо!…

Скарлатов се усмихна.

— Ако го беше кръстил Лудвиг Ван Бетовен, може би пък щеше да стане търговец!…

Но Карасулиев не разбра шегата и продължи:

— И двамата още не са се оженили. Нямат деца. Разбираш ли? Нямаме внуци! А сега в тях ми е надеждата. Инак всичко става безсмислено!…

— Нали се обичат?

— Обичат се като ненормални! Но живеят ден за ден. Нито дом, нито имот. Птички божии…

— Това не е лошо, особено във война… Без собственост, за която да трепериш, щастието от младостта е по-пълно.

— Ох, Скарлатов! Напиши им едно писмо, моля те… Аз ще го взема със себе си и ще намеря начин да им го пратя. Пиши до Яна, тя е разбрана и умна.

— И с какво съдържание?

— Ами да имат дете, деца, колкото се може повече!… Сега им е времето! Но първо да се оженят!

— Последното, доколкото разбирам, не е толкова важно. За теб са важни внуците, а затова не е необходимо брачно свидетелство!

— Искам само Яна да ги роди. Аз, Йосиф Карасулиев, ще ги гледам и възпитавам. Сетне нека си трошат главата!…

— Опомни се, Йосифе! Какво говориш! Та те са хора! Личности! Образовани и културни. Представяш ли си какво ще помислят за мен, ако напиша под твоя диктовка писмо?!…

— Ти си мъдър, Борисе. Измъквал си се от невъзможни положения. Напиши го със заобикалки.

— Не, Йосифе. Научи се да чакаш.

— Ако чаках, в живота си нямаше лев да спечеля!…

— Всяка намеса в интимния живот на мъжа и жената е подлост! Посягане върху най-съкровеното право на хората да имат свои мисли, свой живот, своя любов! Те самите да решават какво обичат и какво не обичат! По класификацията на католиците подобно посегателство се определя като непростим с нищо грях!…

— Хайде, пак започна със силни думи!… И вместо нещо да направиш, искаш да им се извиня.

— Няма да е лошо… Така ще спечелиш далеч повече!

— Само едно няма никога да простя на Иван… Ако, благодарение на глупостта си, загине. Само това не!…

— Успокой се, Йосифе. И научи се да чакаш! Искаш ли да поговорим по деловите въпроси?

— Имаме достатъчно време. Разкажи ми сега за България…

Борис се поколеба, защото не искаше да се връща отново към преживяното. Но рано или късно трябваше да го стори. Йосиф не биваше да бъде в неведение. Сбито, сухо, без да дава никакъв простор на чувства и коментари, той му разказа за смъртта на Царя, за приобщаването на Неделев, за Иванов, за зверствата, за побоя над Фархи, общо за положението в страната. Карасулиев не го прекъсна нито веднъж и съсредоточено го слушаше. Накрая замислено каза:

— Жалко за България! Ще плаща. Дедите ядат киселото грозде, но скомината ще бъде по зъбите на потомците…

— Най-лошото, Йосифе, е, че България като държава и като народ не си прави изводи от историята. Досега поне не ги е правила, а дали идните ще ги направят?…

— Как е в момента Фархи?

— Никога не пада духом.

— Щастлив е, че няма семейство… — въздъхна Карасулиев.

— Йосифе, със семейство или без семейство един умен човек в днешно време не може да бъде щастлив.

— Вероятно си прав…

— Трябва да се прибера час по-скоро в България! — твърдо каза Борис.

— О, не! Ще ми гостуваш! Отслабнал си. Изнервил си се…

— Повече от три дни не мога да остана!

— Лесна работа… А сега аз излизам. Имам делова среща. Ти си свободен човек. Мръдни някъде и се разходи…

— Върши си работата и за мен не се грижи. И пак ти повтарям — имаме на разположение само три дни!

Йосиф внезапно се надигна и бързо тръгна. Но Скарлатов го спря.

— Почакай!

Той отвори чантата си. Намери бележника и го подаде на Карасулиев.

— Прочети!

Карасулиев го разлисти и го погледна учуден.

— В България няма нищо — обясни Скарлатов. — Надявам се на теб да изпълня поръчките на домашните. Но ако си зает, ще се опитам сам.

— Какво говориш, Борисе! Та това са трохи! Остави на мен! Още днес ще се заема. И повече да не ми споменаваш за трите дни! По задачите в тефтерчето трябва да се тича цяла седмица!…

Останал сам, Скарлатов седна във фотьойла и най-сетне извади пликчето от Яна. Вдигна го към носа и го помириса. Искаше да усети познатия дъх на теменужки, но миришеше само на хартия. Скъса плика и извади едно малко, бледосиньо листче. „Мили мой папа, миличък, златничък мой папа… — пишеше тя и гърлото му се стегна. — Бъди ми жив и здрав, колкото се може по-дълго! Много за тебе си мисля, всеки ден и винаги с огромна радост и благодарност за моето чудесно детство, за всичко, което е свързано с теб. И винаги всички спомени и мисли са безоблачни и благодатни. Най-много искам да ти е леко на сърцето и да си представяш как заедно като важни особи ще се разхождаме насам-натам, с мъдрост и презрение към светския шум и суета… Сънувам те често заедно с Полишинелчо и все хубаво!!!… Милички мой папа, никога нито за миг не се колебай в моята постоянна, неотменна любов, вяра и надежда в теб и когато си в съмнение, не оставяй аритметиката да те смущава. Няма сила, която да ни раздели до края на века, нито после!!!… Всички най-нежни думи и мисли винаги ще са за теб в каквото и да било и когато и да било!… Безкрайно те целувам, до скоро виждане! Твоя завинаги любеща дъщеря Яна.“

Безсилен от вълнение, той се отпусна на облегалката. Боже Господи, дали не е прощално това писмо?… Нека да я видя още веднъж, Господи, само веднъж, Господи, смили се!… Очите му се навлажниха и взе да диша дълбоко, за да се успокои, а в ушите си сякаш, чуваше звънкото й гласче: „Миличък мой папа…“ Борис остана дълго и неподвижно във фотьойла със затворени очи, докато се овладее. После грижливо пъхна листчето в плика и го прибра в сакото си. Бе изпълнен с благодарност към Йосиф. Реши да се разходи.

В Константинопол нямаше сняг и времето беше меко. Той облече пардесюто и излезе на улицата. Все същият шум, все същият говор… Ухото му, отначало непривикнало към турския език, започна бързо да различава отделните думи и реплики на пешеходците. Мина край едни сергии и се озова на кейовете. Там, направо на земята, върху мангал рибар печеше риба и я продаваше. Предложи и на Скарлатов. Той отказа. Тръгна по бетонния бряг, забил поглед във водата. А после изведнъж трепна… Обърна се назад и се огледа. Не, никой не го следеше, никой не вървеше след него. И чак тук разбра колко в тия години се е осакатила психиката му. Той бе живял в полицейска страна и да се обръща, за да види кой върви след него, му бе станало навик, навик на него — банкера Скарлатов, който на младини от никого и нищо не се боеше! Който се смяташе за свободна личност!… Стана му тежко на душата. Неусетно и той бе заболял от най-гадната болест на човечеството, наречена страх.

Йосиф се завърна в хотела късно. Каза на Скарлатов, че дава нещо като галавечеря в негова чест. Разделиха се за кратко, за да се преоблекат. Отидоха пеша до ресторанта. Скарлатов предпочиташе да е някоя типична ориенталска ахчийница, но Карасулиев бе избрал голям европейски ресторант. Водени от оберкелнера, те се запътиха към запазената за тях маса. Там ги чакаше офицер от американската армия, по-точно полковник. Скарлатов неприятно се изненада. Когато се вгледа в лицето му, узна мистър Гордън, представителя на американските банкови обединения, присъствал някога на скромното тържество при сливането на Търговската банка с тази на Карасулиев. Тогава освен официалната мисия беше направил и своя бизнес по изнасяне на партида тютюн и взе голям процент от сделката.

— Какво прави Гордън тук?! — обърна се Скарлатов към Карасулиев на български.

— Не се ядосвай. Абсолютно е необходим! Без него нищо няма да направим!…

— И пак ще вземе турския данък дишхак[1], понеже тая вечер ще си изхаби зъбите да плюска на твоя сметка?…

— Моля те, Борисе…

Мистър Гордън ги дочака изправен. Беше необикновено любезен. Когато седнаха, Скарлатов не се сдържа и се обърна към него на английски.

— Изглежда при Вас търговията върви заедно с войната, а офицерските чинове се раздават според печалбите на бизнесмена?… Очаквах да Ви видя генерал!…

Но мистър Гордън съвсем не се обиди, а искрено се засмя и каза:

— Вие сте пророк, господин Скарлатов. Вероятно в близко време и това ще стане.

— Мистър Гордън — добави Карасулиев — е от финансовите лъвове на Америка. Възходът му е блестящ!…

Вечерята започна не съвсем гладко за раздразнения Скарлатов. Но впоследствие, под влияние на алкохола, нещата се пооправиха. Мистър Гордън беше непосредствен човек и подчертано внимателен към Скарлатов. Щеше да е невъзпитано, ако се държи грубо. Говориха за най-различни неща. Скарлатов се интересуваше дали ще продължат бомбардировките над България. Той отклони въпроса и вместо това ги осведоми за голямата помощ, която съюзниците оказвали на русите в храни, лекарства, дрехи, муниции, танкове; за всеобщия ентусиазъм и всеотдайност, обхванал демократичните народи в името на победата над фашистите.

— Да — каза Скарлатов, — но чак след позорния Мюнхен!…

— Но и след германо-съветския пакт, нали?! — веднага върна топката Гордън.

— И това е вярно. Но засега проливат кръвта си само руснаците.

— Какво искате да кажете? — засегна се американецът.

— Защо, господин Гордън, големите държави се обединяват само при обща опасност? А в останалото време се подготвят усилено за взаимна гибел?… Защо всемирните проблеми стават проблеми на всички народи само пред пълна разруха, а в останалото време унищожават систематически всичко, включително и себе си? Ето къде е парадоксът!…

— Вие ми задавате философски въпрос, а аз съм само бизнесмен.

— Така е, господин Гордън, но сте представител на велика нация. Може би аз като гражданин на малка страна не мога да вникна в някои механизми?…

— Нима малките държави не се обединяват?

Карасулиев внимателно слушаше. Гордън бе искрено заинтригуван.

— Не е същото — обади се Йосиф.

— А защо?

— Защото — каза Борис — само големите държави според мене могат да бъдат принципни и да държат докрай на избраната позиция, дори да е погрешна. Малките държави по задължение са опортюнистични и компромисът е единственият им шанс за оцеляване.

— Изхождате от вашия национален опит? Любопитен съм да зная, господин Скарлатов…

— България, господин Гордън, има тежката орисия на всяка малка държава върху територия, където се кръстосват апетитите на великите сили. А това означава печална зависимост от техните комбинации. При това положение тя има една-единствена възможност — да се продаде! Единствен избор — да се продаде по-скъпо! Това зависи вече от ръста на нацията и нейните управници. Тук не става дума за идеи, а за покупко-продажба на по-висока цена, която трябва да се облече в идеи. Но има едно важно условие…

Борис помълча, после отпи коняк от чашата си.

— Какво? — попита Гордън.

— Умният и почтеният държавник ще направи компромиса не за своя лична изгода, а в изгода на страната! Разликата е само в това!

— Интересно, господин Скарлатов, много интересно…

— За съжаление, господин Гордън, късметът й винаги е проигран. България постоянно губи и губи фатално…

— Може би щяхте да сте на друго мнение, ако бяхте застанали на наша страна, ако не пуснехте през територията си нацистите. Но все още не е късно, господин Скарлатов…

Борис се намръщи. Гордън забеляза.

— Обидих ли Ви, господин Скарлатов, простете…

— Не е точната дума. Просто не обичам патрицианския палец срещу гладиаторите.

Гордън се усмихна и доля в чашата му коняк.

— Вие знаете ли какво е война? — каза Борис, като наново пийна от коняка.

— Лично аз не съм участвал още в сражение.

— И не Ви го пожелавам… Знаете ли какво значи да се завръща една армия, изгубила войната? Какво значи да се завръща един войник НЕ в родния си край, завладян от победителя, вече непристъпен и отвъд чертата му се стреля, а да се завръща НЯКЪДЕ в България?…

Гордън не отговори. Карасулиев, който също се вълнуваше, ги наблюдаваше не без известна тревога, но не се намесваше, защото знаеше, че когато Борис е пил и е разчувстван, трябва да е особено деликатен. И Скарлатов описа на този наивен и едновременно самоуверен американец картината на погрома… Вечер на гарите се изсипват мъже в скъсани униформи, с посивели лица, с угаснали очи, които не гледат никого. Някои са ранени, други са сакати. Няма цветя, няма военни музики. Никой не им раздава бонбони или локум. От домовете, където се завръщат бащата, мъжът, братът или синът, се носят писъци и ридания. Но в тези викове има толкова излята мъка, че радостта се слива с болката и по нищо не се отличават от писъците и риданията при известието за смърт. Защото тия мъже, макар избавени, никога няма да бъдат същите, както преди. А за бъдещето не смеят и да помислят, изпразнени от надежди. Всичко е изтърбушено, всичко е разорено. Единствената живителна идея е идеята за възмездие срещу виновниците на разрухата. Само тя прави нацията единна.

— Така ще бъде и сега… — заключи Борис.

Настъпи мълчание, а после Гордън каза:

— Господин Скарлатов, искрено се радвам, че Ви срещнах в живота си. От Вас човек може толкова много да научи!… След победата Ви виждам като министър в новото демократическо правителство на България. Това ще бъде чест за него!… А нашият бизнес ще процъфтява!

Беше наистина искрен.

— Простете, но ще отбележа, че моят живот ми е по-ценен от Вашия бизнес.

— Защо така мислите, господин Скарлатов?

— Не стига, че ще бъда под бесилото, но искате и сам да си сложа въжето?!…

— О-о-о, прекалено сте песимистичен! Антифашистката демократична коалиция след войната ще бъде много силна, господин Скарлатов, не само руснаците!…

— Ще видим.

Тогава Гордън направи блестящо изложение по създалото се положение на Балканите. Имало сериозен план за дебаркирането на съюзническите войски и ударът срещу Германия да се нанесе през корема на Европа — Балканския полуостров. Чърчил особено настоявал за това.

— Тогава не разбирам защо се събрахме в Константинопол…

— Какво искате да кажете, господин Скарлатов?

— Ако вие нахлуете през България, всичко е наред! Ще си вземете каквото искате, заедно с тютюните, и всякакви преговори с мене и господин Карасулиев са излишни.

— Нашата армия не е такава.

— Не знам каква е, но съдейки по това, че офицерите й са бизнесмени, значи няма да се интересува само от територии и демокрация!…

— Проникновен човек сте, господин Скарлатов. Както вървят обаче работите, планът на Чърчил може би няма да се осъществи, въпреки че аз лично съм за удар през вашия полуостров и не крия личната си полза от това. Но има и нещо друго, касаещо лично Вас…

— Любопитен съм да чуя.

Карасулиев остро погледна Гордън. Внезапно той се спря, усмихна се и после каза:

— Впрочем ще имате време да разберете колко много Ви ценим…

— Вие сте вторият човек, който ми се признава в любов, откакто съм в Константинопол.

По-нататък мистър Гордън разказа подробно каква е ситуацията с тютюните на американския пазар. Чувствала се остра липса на ориенталски тютюн. Запасите били изчерпани. А точно сега консумацията се увеличила, особено в армията. Но всички предпочитали марките на цигари с ориенталски тютюн. Цената му отскочила неимоверно. Мистър Гордън даде някои данни. В заключение каза, че са готови да изкупят каквито да са количества тютюн. Скарлатов набързо пресметна какво са изкупили, наличието в складовете и като ги умножи по цената, разбра, че сделката е огромна и лъвска. Когато след полунощ си тръгнаха, и тримата бяха доста пияни.

На сутринта Скарлатов стана с натежала глава. Малко нещо си спомняше от снощния разговор. Събуди го Карасулиев.

— Хайде, Борисе! След час започваме съвещанието!

— Какво съвещание?

— Не помниш ли? Какво правиш, Борисе! Ти трябва да докладваш! А също и да подпишем договорите!

Малко по малко в съзнанието на Скарлатов започна да проблясва.

— Йосифе, една кана кафе. След петнайсет минути съм готов!

Набързо взе душ и се облече. После пиха кафе и главата му се избистри.

— Къде ще направим съвещанието?

— Тук, в твоя апартамент.

— Ще ми трябва карта на Балканския полуостров.

— Мисля, че имам такава.

Мистър Гордън закъсня. Когато влезе, Йосиф точно наместваше картата. Този път преминаха направо към деловата част. Скарлатов започна пръв. Говореше стегнато, без излишни думи. Заведе двамата при картата.

— Ето, това тук е Дедеагач. Точно в ъгъла на границата. Пристанището му е малко, а морето строго охранявано от немски военни катери и подводници. Пътят през него е невъзможен.

— Господин Скарлатов, тютюните в Дедеагач ли са? — попита Гордън.

— Само малка част. Нямаме достатъчно складове там. Но в няколко месеца ще построим.

— А защо веднага не почнем пренасянето?

— Мистър Гордън. Първо, няма транспорт! По море е невъзможно! Ето погледнете… Разстоянието от Дедеагач до Турция е само около трийсетина километра. Най-близкото населено място е Енос. Но тук преградата е река Марица, която се разлива преди влизане в морето. Мостовете са нестабилни, дървени. Ще трябва да се укрепят.

— Да опитаме първо с това, което е вече складирано.

— Мистър Гордън. Говорите като непрофесионалист. Е, добре. Даже да изнесем тази малка част, как мислите, германците ще дремят? И после край на останалото!

— Какво предлагате?

— Акцията трябва да започне и свърши в няколко дни. Да се подготви детайлно. Да се струпа транспорт от сто, двеста, триста камиона. И понеже нямаме бензин, вие да уредите на турска територия снабдяването им. Помислете каква огромна организационна работа предстои! А питам се, дали изобщо е възможно да намерим такъв транспорт?… Повечето превозни средства, включително и леките коли, са мобилизирани за нуждите на армията. За останалите се води строг отчет. Бензинът се раздава в съвсем малки количества с купони. Кажете ми, как на едно място за кратко време да се струпа такъв транспорт?…

— А не може ли да се вземе от армията? — каза Карасулиев.

Както винаги Йосиф, който внимателно следеше мисълта на Скарлатов и трескаво разсъждаваше, напипа веднага същността на въпроса. Той също мислеше, че единственият изход е войсковият транспорт. На Гордън не беше ясно какво значи това, но Карасулиев добре си даде сметка за всички трудности.

— Не сме завършили и с манипулацията на тютюна от тазгодишната реколта. А тя е много повече от наличните количества в момента.

— Е добре, господин Скарлатов. Кога и след колко време смятате да започнете акцията?

— Вероятно в края на лятото…

Гордън подсвирна.

— Ще бъде късно, твърде късно…

— Това е реалната обстановка. Германците са силни и все още владеят положението на Балканите.

— Но там е вашата армия, господин Скарлатов!

— Оставям на Йосиф да обясни детайлите. И последно. Акцията е възможна само в периода, когато всичко ще почне да се разпада. Когато немците побягнат или се готвят да бягат, когато политически България се разклати. С други думи, не знам нито датата, нито времето, но знам при стечението на кои точно определени обстоятелства задачата е изпълнима.

Скарлатов се умори и седна. Йосиф отиде при него. Гордън остана до картата и гледаше, като нещо мереше с пръст. Изглежда се опитваше по мащаба да определи километража между Енос и Дедеагач.

— Днес е вторият ден на престоя ми, господа. Бих искал да свърша, за да ми остане поне време до довечера. Утре сутрин заминавам.

Карасулиев направо се развълнува.

— Чакай, Скарлатов, аз не съм готов с поръчките! Договорите не са подписани…

— Можеше да преминем към четенето им.

Йосиф и Гордън се спогледаха. На Борис му се стори, че го направиха някак си заговорнически. Гордън се изкашля.

— Господин Скарлатов, простете, но не можахме с господин Карасулиев да се споразумеем по някои клаузи.

— Господин Карасулиев може и сам да подпише договорите.

— Не, господин Скарлатов, държа да имаме и Вашия подпис!

— Кога ще бъдете готов?

— Тези дни. Не мога още точно да определя, ще Ви се обадя допълнително.

— Моля да не забравяте, че бързам да се върна и бих желал да замина още утре.

Мистър Гордън нищо не отговори и си тръгна. Останаха сами. Йосиф се държеше неестествено, говореше много и сивите му, със стоманен оттенък очи шареха наоколо и не се спираха на Борис. Той добре познаваше Йосиф. Явно нещо ставаше, което Скарлатов не знаеше.

Таксито, което наеха, ги разкарва целия ден. Ходиха по магазините. Тук Йосиф показа цялата си широта и разбиране. Той купуваше, а Скарлатов само скучаеше. По негова инициатива накупиха цели топове плат, а отделно за Скарлатов ризи, вратовръзки, обувки и какво ли не!… На Фархи намери не само такета, но и готов костюм и половин дузина ризи и вратовръзки. Йосиф каза, че му знае добре мерките. Бил възложил на други хора да купят автомобилните гуми и хранителните продукти.

— Но как ще занеса всичко това в България?…

— Лесна работа, остави на мен!

После влязоха в една типична турска сладкарница и ядоха истинска татлия, на която и двамата бяха любители. Така времето до настъпването на нощта мина неусетно. Прибраха се капнали. Казаха им, че мистър Гордън се обадил по телефона и се извинява, но имал спешна служебна работа и не може да дойде тази вечер.

Сутринта Скарлатов подрани. Беше си приготвил багажа. Влакът тръгваше преди дванайсет часа на обед. Потърси Йосиф. Нямаше и следа от него. Излязъл рано. Скарлатов се ядоса. Йосиф сам пое задължението да уреди билета и всичко свързано с багажа и сега, иска не иска, трябваше да го чака. Разхождаше се из хола и гневът му нарастваше. Карасулиев се върна усмихнат чак след като по сметките на Борис влакът отдавна бе заминал.

— Слушай, ти майтап ли си играеш с мене!

— Водих телефонен разговор с Динев. Той ще те посрещне още на границата. Иначе как ще прекараш този огромен багаж?…

Волю-неволю, Скарлатов се примири. Вечерта пристигна мистър Гордън с договорите и без никакви спорове ги подписаха. Датата беше девети януари. Скарлатов истински се разсърди на Йосиф. Какво ставаше с този човек, та не можа да уреди пътуването му? Отказа да отиде на вечеря. Йосиф съвсем нахално остана до късно в апартамента му. Пиха и двамата. Скарлатов се размекна. Йосиф му разказа колко трудности е преодолял, докато дойде в Цариград от Швейцария. Имало директен самолет за Техеран. Едва намерил място. Пътувал под чуждо име. Страхувал се и от принудително кацане някъде на територията, контролирана от немците, пък и да не ги свали германски изтребител. Сега същото го очаквало на връщане. Разбраха се, че месец преди акцията Скарлатов ще го уведоми, за да може Карасулиев предварително да пристигне в Турция. Преди Йосиф да се прибере в стаята си, Борис му напомни, че трябва на всяка цена да замине утре. Карасулиев обеща и каза, че този път всичко ще бъде наред. Но когато сутринта на десети януари още по тъмно го потърси в стаята, Йосиф бе някъде изчезнал. Билетът и паспортът се намираха в него, който му уреждаше всичко. Той истински се вбеси. До тръгване на влака оставаха броени часове. Сериозно взе да се безпокои. Слезе чак на улицата. Помисли да тръгне сам за гарата, но как без паспорт?!… Карасулиев пристигна, когато влакът отново бе заминал.

— Кажи, куче майчино, защо ме разиграваш?! Какво целиш?!

Йосиф упорито мълчеше. Скарлатов го хвана за раменете и го раздруса.

— Турска пиеса ли ми играеш? Искам незабавно да тръгна!

— Влак има чак утре. Пусни ме.

— Дай ми паспорта! Аз сам ще си уредя всичко!

— Няма смисъл. Всичко е готово за утре, единадесети януари. Ето ти и билета, и паспорта!…

Скарлатов ги взе. Тоя път Йосиф не лъжеше. Погледна го в очите. Той отмести поглед.

— Чакам обяснение за поведението ти!

— Пусни ме да изляза, имам важна работа и ще се върна веднага.

Скарлатов бе обхванат от бяс.

— Отговори ми първо на въпроса!

— Тъкмо затова те моля да ме пуснеш!

Йосиф се бави малко и пристигна с едно още неразопаковано радио. Бързо го извади от кутията и го включи в мрежата.

— Работи без външна антена — каза той. — Германско е. „Телефункен“. Мощен апарат!…

Йосиф намери София. И това, което Скарлатов чу по радиото го ужаси. Тази сутрин в 10 часа София била нападната от шестстотин американски самолета. Населението се евакуира. По непълни данни разрушенията и жертвите са големи.

— Йосифе, ти си мръсник!

Той мълчеше.

— Ти си долен мерзавец! Ти си…

Скарлатов се задушаваше. Дръпна вратовръзката и яката на ризата. Копчетата отхвръкнаха. Отведнъж главата му се замая. Краката му се подкосиха. Почувства как губи равновесие. Хвана се за масата. Беше малка и лека, повлече я след себе си. И после не помнеше нищо. Когато се окопити, седеше във фотьойла целият мокър отпред и над него надвесен уплашеният Йосиф с кана вода.

— Борисе, ще викам лекар…

— Махни се, сатана — уморено каза Скарлатов.

— Борисе! Недей така, моля ти се…

— Ти знаеше ли, че на десети януари ще бомбардират София?

— Не.

— Лъжеш!

— Мистер Гордън настоя още преди да пристигнеш, да си тук за Коледа и да заминеш след седмица най-рано. Чак сега и аз си обясних някои неща.

— Защо не ми каза? Гордън ли ти е по-близък?

— Ти си ми най-близкият човек на света. Повярвай ми, не знаех. Гордън е осведоменият. Ползва се тук с власт, авторитет. Но и той не е знаел точната дата, както разбрах, а приблизително…

Телефонът позвъня. Вдигна го Карасулиев. Беше Гордън. Интересуваше се как се чувства Скарлатов и знае ли новината. Борис го изруга. Йосиф още дълго стоя на телефона. Отговаряше едносрично с „да“ и „не“. После остави слушалката на вилката.

— Искаш ли да излезем на чист въздух?

— Искам първо да те удуша и след това всичко останало! А сега веднага набери София. Аз ще отида в банята да се оправя…

До вечерта те прекараха пред телефона. Връзка със София не получиха.

Първоначалната тревога, която обхвана Скарлатов като буря и го завари неподготвен, постепенно се смени с апатия и безсилие. Затова се остави в ръцете на Йосиф. Излязоха в нощния Цариград. Но скоро се прибраха. Скарлатов остана буден до сутринта. Пи много, компания му правеше Йосиф, но не се напи. Знаеше, че се е случило нещо непоправимо, но размерът на бедствието щеше да определи там, на място. При загасена лампа синьото око на радиоапарата зловещо блестеше в мрака. Съобщенията следваха едно след друго. Този път е бил сринат центърът на столицата. Слушаха и другите радиостанции. Почти всички коментираха голямата бомбардировка над София. А после, рано сутринта, чуха по радиото за ново нощно нападение пак над София. Още по-голямо и по-разрушително. Столицата на България е в пламъци и срината. Скарлатов нямаше сили да се сърди. Гордън се обади сутринта по телефона и искаше да говори с него. Отказа. Йосиф го извини, че не се чувствал добре. Мистър Гордън му пожела добър път, здраве, успехи и дълъг живот. Скарлатов стана. Хвана телефона и искаше да го тресне о земята, но Йосиф му го взе от ръцете. Беше уплашен. Дали сега нямаше да се разрази тази лудост на Скарлатовци, за която се говореше. По-късно дойде и таксито. Багажа с покупките Йосиф оставил още вечерта на гарата. На прощаване Скарлатов не подаде ръка на Йосиф.

— Какво да предам на Яна? — попита той.

— Каквото намериш за добре.

Не си казаха нищо повече. Борис се качи. Влакът потегли. Беше пак сам в купето. Дали има въобще други пътници, попита се той. А после се загледа в унилата, почти пустинна равнина пред Цариград, тук-таме с по някое келяво дърво или храстче, равнината, където са се развили толкова съдбоносни битки, където европейската цивилизация и човешкият прогрес са били сринати за векове наред.

И така, както той изостави своите близки в София и дойде да се спасява в Константинопол, така може би преди пет века неговият прапрадядо Скарлати се измъкнал от разгромената столица на света, за да спаси кожата си и бягайки по същата тази равнина към България, изоставил под турския ятаган баща, майка, братя, сестри, любима… Но ти не знаеше, че ще има бомбардировка в София?!… Какво от това! Важен е резултатът! А той говори против тебе и твоето поведение в такива трагични моменти от човешкия живот, каквито са войната, бомбардировката, и никога, докато си жив, няма да можеш нито да оправдаеш, нито да простиш както на себе си, така и на Йосиф това предателство!… Има само един изход, ако всички твои близки и чиновниците в Банката са живи! Но това е невероятно…

Бележки

[1] Дишхак (или диш-хакъ) (тур. — ар.) — данък, който взимали османлиите от християните, задето били хабили зъбите си при угощаване.