Свобода Бъчварова
Жребият (25)

Глава девета

През септември 1938 година Хитлер съсредоточава на границата с Чехословакия 36 дивизии. На 15 септември британският премиер долетява в Мюнхен. Тук Чембърлейн принципно се съгласява с отделянето на Судетската област от Чехословакия. Той прави сондажи с Париж и Прага. На 22 септември се провежда втора среща между него и Хитлер. Последният обявява, че отстъпките са вече недостатъчни. В противен случай ще нахлуе в Чехословакия. Тя извършва мобилизация. Хитлер временно отлага намеренията си и на 29–30 септември се свиква Мюнхенската конференция между него, Чембърлейн, Мусолини и Даладие. На 1 октомври Хитлер окупира Судетската област. Позорното споразумение с отстъпките, направени от Англия и Франция, е уж с цел да се отложи войната. Но в близките дни илюзиите се разсейват…

Скарлатов посрещна последните политически събития сравнително спокойно. Беше направено твърде много по плана за отстъплението, но оставаше може би най-главното. Наближаваше решителният момент и той чувстваше, че ако не избърза поне с 15 минути пред събитията, всичко щеше да рухне. А и тази есен в София беше толкова хубава — слънчева, сравнително топла и пищна в пламтящата си разноцветна дреха. Животът течеше мирно, спокойно и това, което ставаше в Европа, сякаш не се отнасяше за България. Умореният Скарлатов беше почти готов да се предаде на измамното есенно очарование — нищо да не прави, да си почива и се наслаждава на живота. Струваше му големи усилия да се вземе в ръце. По същество нямаше много работа. Йосиф, освободил се от напрежението на сделките, му стана постоянен придружител, като само вечер го оставяше сам. Софиянци ги виждаха заедно както по улиците, когато се разхождаха, така и в „Юнион-клуб“. Като събеседник той цена нямаше. Беше пълен с различни случки, които разказваше с чувство за хумор, и в тия дни му действаше като отдушник. Йосиф се мъкнеше по всяко време и във вилата. Явно тоя човек, свикнал на денонощен труд, се чувстваше много самотен без Анастасия и главоломните сделки.

 

 

Скарлатов тайно се надяваше, че ще отиде в Холандия за кръщенката на внук си, където щеше да види Анастасия и по тоя начин да му свали непосилния товар от гърба. Но той остана, въпреки обратните съвети на Борис.

— Ти какво, гониш ли ме?! — му каза веднъж той.

Оттогава Скарлатов особено внимаваше. Сякаш Йосиф предчувстваше, че ще напусне своя дом, и инстинктивно удължаваше престоя си в България.

Беше делничен ден в началото на октомври. Към обед Карасулиев и Скарлатов влязоха в „Юнион-клуб“. Всички спряха да говорят и извърнаха главите си да видят двамата най-богати мъже в България, защото богатството създаваше ореол около притежателя, сякаш го отделяше от останалите хора. И двамата умееха да използват това, а като се прибавеха характерното им независимо държание с оттенък на презрителност към околните, елегантността им и господарските маниери, се получаваше нещо твърде рядко, следователно оригинално. Те не поздравиха никого и седнаха на запазената маса, посрещнати от оберкелнера. Напоследък Скарлатов, непрекъснато вглъбен в себе си, не забелязваше никого, но Карасулиев със своя орлов поглед бе успял да обходи всички маси. Донесоха им аперитива — коняк и мастика. Йосиф отпи от своята чаша и каза:

— Мижитуркото Неделев е тука…

— Искаш да ме зарадваш?

— Вероятно ще дойде на нашата маса да поднесе почитанията си.

— На теб, не на мен! Нали напоследък станахте доста близки…

— Виж какво, Борисе. Аз не те питам нищо какво си намислил за отстъплението на Банката. Само слушам и изпълнявам. Искаш ли и ти да не ми се месиш в моята работа?

— Въпросът с Неделев ме засяга лично.

— Представи си и мен!

— Не разбирам.

— Ще разбереш! Аз ще изплъзгам това заспало копеле така, че ще подскача заедно с немските си чорбаджии. Може да не съм толкова умен като тебе, но без да се хваля, съм по-добър в зулумите. А открих и една педагогическа жилка в мен. С други думи, ставам нещо като рави^[1] — даскал на копелета като Неделев.

Скарлатов подозираше, че напоследък тази демонстративна близост между двамата не крие нищо добро и като знаеше сатанинския ум на Карасулиев, не се съмняваше, че това, което готви, съвсем няма да е дребна шега. Но той, Скарлатов, трябва да остане встрани и да мисли за себе си!

— Досега достатъчно сме вбесили немците!

— Те разбират само от юмрук. И аз, Йосиф Карасулиев, ще им смачкам сурата!

Скарлатов погледна стоманеносивите му очи, напрегнатото му лице и разбра, че наистина готви нещо страшно. Да го спре?… Беше излишно, защото не можеше да премахне омразата му. Следващия миг лицето на Йосиф се отпусна и усмихна.

— Внимание, заспалото копеле идва! Моля те, бъди любезен, заради мене…

Борис чу провлачения глас на Неделев точно над себе си.

— Добър ден…

Той не отговори, но Карасулиев се надигна от стола и му подаде ръка.

— Мога ли за малко да поседна на вашата маса? — попита Неделев.

В гласа му имаше нотки на молба.

— Ама, разбира се, Стефане! Каква гордост е да седи на масата ти най-големият индустриалец на Балканския полуостров!…

По-нататък следваха такива комплименти, че Борис направо се изуми от артистичните наклонности на ортака си.

— Таман говорехме за теб със Скарлатов… Да знаеш само колко те цени, но нали си е малко горд, не ти го казва…

Борис се усмихна. Разбра, че не трябва да пречи на Йосиф, а да му помогне. Отдавна не беше виждал отблизо Неделев и сега наново почувства студенината, която излъчваше тоя човек със заспалата си физиономия от падналите му клепачи, въпреки явното му старание да бъде любезен и по човешки близък с двамата банкери.

— Исках много да те видя, Скарлатов, и да ти връча лично поканата… — каза Неделев.

— Ще даваш бал?

— Откривам новия кинотеатър.

Този кинотеатър се намираше близо до Банката и Скарлатов, иска не иска, бе наблюдавал строежа му от основите до покрива. Една наистина модерна, красива и величествена сграда, за която не се пожалиха пари, изградена от най-качествен материал, с внос от чужбина, въртяща сцена, тапицирани кресла с кадифе по подобие на големите американски кина. Можеше да служи за театър, за конференции, конгреси, спектакли, концерти… да носи големи приходи и да изплати разноските си в кратко време. Да, този човек щеше да остави нещо след себе си. Той имаше своите качества и Борис трябваше да признае това. Тия му мисли го накараха да омекне. Неделев подаде поканата първо на Скарлатов, после на Карасулиев.

— Централната ложа ще бъде за Негово Величество и царската фамилия. В съседната ще бъдете вие и ако позволите, аз с жена си.

— Какво говориш! Как може да не позволим! — каза Карасулиев.

— Впрочем, Скарлатов, като връчих поканата на Негово Величество, той се заинтересува за теб и ме разпита какво правиш сега.

— Отговорът не те е затруднил предполагам, защото не правя нищо.

— Не ти вярвам. Напразно ме изолираш! Аз така или иначе съм свързан с Търговската банка.

— Беше, Неделев. Сега не си, и то по собствено желание.

— А ако ти кажа, че понякога съжалявам?…

Скарлатов учуден го погледна. Неделев бе разтворил клепки, доколкото можеше.

— Ти тепърва ще съжаляваш, Неделев… Мъките са ти предстоящи. И когато всичко, което имаш, се превърне на пепел и богатството ти бъде разграбено, може би ще си спомниш, че аз съм ти го казал.

Настъпи тягостно мълчание. Йосиф се опита да разведри обстановката, а и целта му беше съвсем друга. Не искаше отново дивите нрави да победят.

— Борисе. Бъди благороден, какъвто си всъщност… Толкова години работихте заедно!… В края на краищата, прости му…

Тук Карасулиев млъкна. Беше направил езикова грешка. Очакваше неприятна реакция от Неделев. Но последният мълчеше. Това бе за Йосиф добър показател в предстоящата му игра, защото означаваше, че Неделев е готов на всичко, само и само отново да го приемат. Окуражен, Карасулиев продължи:

— Нека аз бъда посредникът между вас двамата. Пък и съм по-възпитан!… Затова с твое позволение, Борисе, нека пръв протегна ръка на нашия събрат, макар и беляджия. Не се измъчвай, Неделев. Борис ми каза, че мога да работя с теб.

— Какво? — попита Скарлатов.

— Ами нали преди малко ми каза — щом искаш, троши си главата!… Та си мисля, да не забравяме нашия стар съратник и му дадем парче от баницата. Толкова завалията е изгладнял за валута, за долари, за любимите си английски лири. На̀, жи ми Бога, не мога да го оставя да линее!…

Скарлатов схващаше напълно шегаджийския подтекст на Карасулиев, а също и намека му да бъде по-толерантен, понеже иначе ще развали играта.

— Драги Йосифе, аз не ти избирам приятелите, камо ли русалиите от твоето хоро. Ти си възрастен човек и можеш да правиш всичко, да облечеш потури и тръгнеш по улиците с тупан, като пееш македонски песни, да играеш кючек или разговаряш с Неделев.

— Голям майтапчия е! — обърна се Йосиф към Неделев.

Последният не беше сигурен, че Карасулиев е получил разрешението, но се усмихна, сякаш е схванал шегата. Сега Скарлатов бе убеден, че срещите между двамата са били доста на брой. Вероятно Йосиф му е казал, че ще дойдем в клуба и да чака, а в разговора да бъде предпазлив и не го ядосва. Но общото впечатление беше, че му развалиха обяда. И тъкмо се надигаше, за да си тръгне, вратата на клуба рязко се отвори. Воден от портиера, влезе един мъж, скъпо облечен и, кой знае защо, в това сравнително топло време — с огромен балтон като руска шуба със самурена яка, разкопчан, с раирани панталони, черно сако, яркочервена вратовръзка и бели гети върху лачени ботинки. Пръстите му бяха обсипани със злато и скъпоценни камъни. В цялата фигура имаше нещо парвенюшко и нахално, претрупано и безвкусно, но изобщо впечатлението говореше за богатство, и то голямо богатство. Изглежда, собственикът на дрехите и златните пръстени целеше тъкмо това и Скарлатов трябваше да признае, че го постига. След миг, като се вгледа в лицето му, макар че в устните му стърчеше дебела пура, го позна по перчема. Беше Кирил Разбойников. Изглежда, че и друг път бе влизал в „Юнион-клуб“ и оставил незабравим спомен на персонала с бакшишите си, понеже се събраха в шпалир всички келнери начело с оберкелнера, превили ниско гръб, за да мине той. Разбойников пресече голямата зала, без да се съобразява с никого, пътьом свали балтона, като го хвърли в ръцете на един келнер, и застана пред масата на Скарлатов. Йосиф искрено се зарадва, особено на вида му. Може би и той в дълбочината на сърцето си, някога на младини, когато е мизерствал и разнасял кафета по дюкяните на Солунската чаршия, да е мечтал за подобен ефект. И докато дълго се здрависваха и тръскаха ръце, Йосиф се обърна към Борис.

— Христос е казал, че трябва да се родиш втори път. Виж Киро! Какъв пеленак е! Голямо нещо са парите, Скарлатов! Можеш ли да познаеш онова мърляво габровче?!… А това е господин Неделев, предполагам, че се познавате…

— А как иначе!

Но Разбойников гледаше само към Скарлатов. Последният бе изгубил доброто си настроение и цялата тая простащина го нервираше. Въпреки това Кирил Разбойников заговори, сякаш държи реч:

— Господин Скарлатов, Вие сте моят роден баща, защото ако баща ми ме е създал за собствено удоволствие и по случайност, Вие ме направихте човек! Позволете да Ви целуна ръка…

Разбойников се наведе. Целият клуб гледаше. Лицето му — зачервено, затлъстяло, предизвика в Борис отвращение. Лъхна го и миризмата на алкохол.

— Я се дръж прилично!

Разбойников трепна. Не беше свикнал да му се противопоставят, но си сви опашката като бито куче, защото знаеше кой е насреща му.

— Искам прошка, господин Скарлатов.

— Някога простотията ти не се чувстваше, заради младостта и амбицията ти да забогатееш. Сега си станал безобразен!

— Нека седне момчето… — каза Карасулиев. — Седни де!…

Изглежда, е пил много, помисли си Скарлатов. Разбойников не можеше да се сдържа. Нещо по-силно напираше в него и той тихо каза:

— Вижте ме, господа, вижте мене, простия човек, с една прогимназия, седя на една маса с кой? С най-великия човек на България — господин Скарлатов, и най-богатите хора на страната — господин Карасулиев и господин Неделев! Грехота ли е, че се радвам? Къде е баща ми да стане от гроба!… Сбърках и това си е…

— Какво сбърка? — попита Карасулиев.

— Да бях се сетил да взема фотограф! Да направи една снимка! Ще я увелича колкото стената и ще я закача в кабинета на фабриката си, за да знаят кой е Киро Разбойников!

Неделев, който мълчеше, но следеше с интерес инцидента, изведнъж проговори:

— Вашият възход върху небосклона на индустрията е невиждан наистина!

Разбойников стана, поклони се и каза:

— Благодаря за почитанията.

После пак седна. Двама келнери стояха наблизо до масата. Разбойников извика доста високо:

— Ало, гарсон!…

Веднага притичаха.

— Кое е най-скъпото шампанско?

— Шато Ротшилд.

— Пет бутилки! Може и десет, а?…

Келнерите не казаха нищо.

— И донесете за мезе всичко най-скъпо! Аз плащам! Аз, Киро Разбойников!

— Не прави глупости! — каза Карасулиев. После се обърна към келнерите. — Само една бутилка шампанско!

Така Йосиф успя да заглади впечатлението от Разбойников и продължи разговора с него.

— Е, Киро?… Какво по-нататък смяташ да правиш? Стана цар на килотите и гащите в България. Имаш ли свободни капитали?

— Двайсет милиона.

— И какво смяташ да правиш с тях?

— Ще купя земя в Пловдивското поле.

— Краставици ли ще отглеждаш?

— Памук, бай Йосифе.

— И ще пълниш с него тюфлеци?

— Ще тъча български платове с български памук!

— Това е невъзможно! Българският памук е с късо влакно и става само за пълнеж.

— Мисля, че германците се опитаха да използват подобен памук, но се провалиха. Принудени са да внасят от Египет и Америка — добави Неделев.

— И аз направих опит. Аз, Киро Разбойников, с една прогимназия! Вашите германци трева да пасат! Искате ли да видите какво излиза от нашия памук с къс косъм? Ало, гарсон!

Келнерът се приближи.

— Иди вънка, на гардероба, и ми донеси шубата!

След малко той се върна с балтона. Разбойников бръкна в джоба и извади три парчета хасе и две парчета американ. Скарлатов вече се заинтересува. Карасулиев и Неделев опипаха всяко парче поотделно. Неделев учуден вдигна глава.

— Как го постигнахте?

— Тайна, тайна, която мога да съобщя само на господин Скарлатов, на моя благодетел!…

— Бих участвал с известен капитал в намерението Ви — каза Неделев.

— И няма да съжалявате!

Келнерът донесе бутилката в кофичка и започна да я отваря с кърпа.

— Момче, сакън! Недей с кърпата! Нека пукне и чуят всички!

Бутилката наистина изгърмя и всички се обърнаха. Скарлатов не издържа и стана. Тръгна си. В гардероба облече балтона и излезе на улицата. Там го догони задъханият Разбойников.

— Прости ме, бай Борисе… Искаш ли да се разплача?

Какви чудовища понякога създаваме ние, алхимиците банкери! Чудовища, взети направо от картините на Йеронимус Бош!… Но какво е виновно създанието? Нали трябва да живее?!… Ето, наслаждавай се на гледката!…

— Бай Борисе, да те заведа ли с моята кола където искаш?

— Върни се в клуба, Разбойников, имам нужда да бъда сам.

— Виж, бай Борисе! Виж какъв е моят мерцедес! Специална поръчка от фабриката. Шестместен! Мощен! Имам още два по-малки…

Скарлатов погледна блестящата снежнобяла кола, гарирана точно пред клуба. Ученикът напредваше. Един ден ще се превърне в едно безмилостно, пияно изчадие… Защо, Боже Господи, българинът толкова трудно, толкова рядко издържа на успех?! — мислеше Скарлатов с горчивина. Издържа на беднотия, на робство, на терор, а на власт, на слава, на богатство — не може! Веднага се изражда… Ето го и тоя, Разбойников!… Не му помогна дори това, че е от Габрово и пред себе си има примери и традиции! Без да се сбогува, Борис тръгна по тротоара. Разбойников походи още малко след него, а после спря и се върна в клуба. На масата го чакаха Карасулиев и Неделев. С тях му бе добре. Разбираха го. А и се чувстваше свободен.

— Гарсон! — извика той. — Още две бутилки, как беше?…

— Шато Ротшилд.

— Точно от това!

А докато вървеше към Банката, Скарлатов продължаваше да мисли за парите и тяхната сила. Не за материалната, а за моралната. Спомни си сентенцията на Карасулиев от Евангелието: „Ако не се родиш втори път“… Само че Йосиф не бе цитирал точно, понеже така му бе угодно. Имаше още една думичка и тогава изречението звучеше така: „Ако не се родите свише…“ С други думи, да се преродите, да станете други хора, духовно по-съвършени, по-добри… Но тоя свят не бе ли на Сатаната, Дявола, Люцифер, Мефистофел?… Колко много имена на един и същи субект. Не извършваше ли той своята разностранна дейност на земята именно чрез парите, най-мощното средство за обезчовечаване? Не бяха ли те факторът, който превръщаше хората в обезлюбвени същества — слуги на злото?… И ето той, Скарлатов, а до него Карасулиев, бяха помощници, свещенослужители и приближени на тази митична и същевременно толкова реална личност, назовавана с различни имена, значещи едно и също?…

Скарлатов се прибра в Банката. Два часа по-късно в кабинета му влезе Карасулиев. Не можеше да определи дали е доволен, или недоволен от посещението му.

— Изглежда, вече не мога да остана сам. Отнемат ми едно от основните човешки права — право на собствена, самостоятелна стая, в която да мисля…

— Сърдиш ли се?

— Не е точната дума.

— Ако искаш, ще ти разкажа какво съм намислил за Неделев и германците.

— Не, не искам.

— Много ме сърби езикът да ти кажа, но и Туше Динев смята, че не трябва.

Наистина, какво е намислил Йосиф? Защо вече е впрегнал Туше Динев в работа? Какво става всъщност?

— А защо, Йосифе, ти, който винаги си прехвърлял по принцип тежестите си върху мен, сега си станал толкова грижовен?

— За да не ти навредя. Ти и Фархи ще останете настрани.

— А ти?

— Скарлатов, аз ще трябва да се омитам от България! А не искам. Колкото и да ме мислиш за глупав, отдавна разбрах замисъла ти…

— И какво точно си отгатнал?

— Ами нещо като ВМРО, Вътрешна македонска революционна организация — Вътрешен и Външен комитет. Ти на Вътрешния, аз на Външния. Прав ли съм?

Скарлатов отново трябваше да се учуди на неговата интуиция. Отлагаше твърде дълго този разговор и сега реши наведнъж да свърши с него. Йосиф му даде повод.

— Точно така! Правилно си разбрал. В най-скоро време ние ще ликвидираме фиктивно сътрудничеството си. Цялата Банка тук, в България, ще остане на мое име, с всички активи и пасиви. Ликвидацията ще оформим юридически.

— Ще разиграем ли скарване?

— Никой няма да повярва. Играта е по-проста и убедителна. Твоето семейство е в чужбина. Не си вече млад. Искаш да се прибереш при жена си. Ето приемлива теза.

— А с авоарите в чужбина какво ще правя?

— По възможност ще откриеш в Швейцария своя банка. Тя ще бъде фактически клон на Търговската банка.

— А защо двамата заедно да не я ликвидираме и се ометем?

— Защото Търговската банка е българска, защото тук са вложени милиони, или искаш да ги подарим?

— Страх ме е за теб.

— Остави на мен да се пазя! Ако разчитах на теб досега, щях да изгния по затворите или да ме обесят.

— Защо говориш така! Да знаеш само колко…

— Не съм жена, за да ми се обясняваш в любов. А и не ти вярвам. Йосиф Карасулиев и любов към ближния?!…

Настъпи мълчание, а после Скарлатов рязко попита:

— Ти имаш ли тук ценности?

Йосиф подозрително го погледна със стоманеносивите си очи.

— Нямам, а ти?

— Аз имам.

— Злато?

— Говориш глупости, въпреки че не си Славчо Кюлев. По-скоро нещо като Рафаел и Страдивариус.

— Такива имам.

— Ще трябва да ги измъкнеш.

— Предлагам ти нещо… Тия дни ще изнесем тютюните за Америка с наш собствен кораб. В него има достатъчно място.

— Като идея не е лошо… Ще обсъдим въпроса с Туше Динев и ще натоварим всичко ценно, което притежаваме.