Свобода Бъчварова
Жребият (35)

Глава шеста

Към 10 часа сутринта на 12 януари една военна открита кола „Фолксваген-Милитер“, боядисана в защитен цвят, се движеше по Цариградското шосе към София. Шофьорът — млад войник, караше бавно и предпазливо. На задната седалка имаше двама души. Един възрастен полковник и банкерът Борис Скарлатов. Шосето бе заледено, с коловози, а от двете му страни — преспи сняг. Колата трябваше да заобикаля и спира често, понеже срещу нея непрекъснато вървяха хора, които се евакуираха от София — мъже, жени, старци, юноши, деца, здрави и болни — с торби и раници, тикащи детски колички, саморъчни колички или дърпащи шейни, набързо сковани. Най-многобройни бяха железните пружини от легла. Изобретателните софиянци по неволя откриха, че са отлични шейни за натоварване на много багаж. Това бяха последните столичани, които се измъкваха от горящия град. Лека мъгла се стелеше над заледената земя. Витоша не се виждаше и само там далеч пред погледа на Скарлатов, където бе София, като кратер на вулкан се виеше гъст черен дим. Повечето софиянци се бяха изтеглили през гарата, откъдето ги взимаха влаковете. Но колко от тях успяха да се качат?!… Ето защо другите тръгнаха по изходните шосета на изток и запад, север и юг… По думите на запасния, мобилизиран в интендантските части полковник — негов стар познат, бомбардировката над София разкри нещо ужасно: че властта, изправена пред бедствие, показа пълната си некадърност и безотговорност. Резултатът е страшен хаос. Първи побягнаха тия, които народът ги бе избрал или назначил именно за подобна екстрена ситуация — министри, депутати, бивша администрация, политици, последвани от тези, които трябваше пряко да се намесят в бедата — полиция, пожарна команда, войскови части. Всеки спасяваше себе си, воден само от една мисъл, или по-точно инстинкт — колкото се може по-далеч от София!…

И така, както някога след разгрома на бунтове и въстания населението бягаше от турците, сега хората търсеха спасение, без да знаят къде, като разчитаха само на останалите обикновени сънародници. И българският народ намери отново сили да посрещне по села и градове, незасегнати от бомбардировките, своите братя, да ги настани и нахрани, да ги облече и стопли в тази сурова зима. Благодарение на този патриотичен акт жертвите от бомбардировките и евакуацията се ограничиха и не избухнаха епидемии. Така властта, за кой ли път, показа ясно, че е неспособна да осигури живота на поданиците си в истинския физически смисъл на тая дума. Особено покъртителна гледка, по думите на полковника, били болните от Александровската болница, които влачейки се с патерици или носени от своите болни другари, се движели към гарата, падали и ставали в снега, охкали и плачели, зовейки за помощ.

— Две войни съм изкарал, Скарлатов, но такова безобразие никога и не съм помислял, че ще видя!…

Борис мълчеше. Той наблюдаваше подобни гледки още от границата, когато влезе в България. Там не го чакаше Туше Динев. А това бе лоша поличба. И тогава го обхвана палеща тревога. Какво е станало с близките, с Банката, с чиновниците?… И тревогата постепенно се усилваше. Първите бежанци вече се виждаха по гарите, където им раздаваха по чаша чай. Малките, препълнени чакални не можеха да ги поберат и те лежаха върху циментовите плочи на пероните, където имаше навес, а където нямаше — направо на снега — изтощени, смазани, уплашени, обезверени във всичко на тоя свят. Влакът едва се движеше и в Пловдив стигнаха след десет часа път. Там го очакваше телеграма от Туше Динев. Останал жив и толкоз. Началникът на гарата каза, че ще се погрижи за багажа, тъй като влаковете към София все още не вървели. По железниците царял пълен хаос. Пловдив не беше бомбардиран. Отиде във военното комендантство. Оттам му казаха, че телефонната и телеграфна гражданска мрежа не работи. За щастие там срещна запасния полковник и седна в колата. По пътя офицерът му разказа всичко за дневната и особено за нощната бомбардировка, когато целият град горял. Картината, която се разкри пред Скарлатов, бе наистина апокалиптична. Ето докъде се стига с хвалби и мания за непогрешимост, ето докъде води неконтролираната власт!… Една бомбардировка и истината, голата истина, блесна, а тя бе ужасяваща. И той, както останалият български народ, си повтаряше едно и също — мръсни некадърници!… Това бедствие имаше за последица не само скъсването на всякаква връзка между нация и управляващи, но се прибави и едно отвращение към властта, нещо, което изправяше цялата страна пред крах. Къде са нашите водачи?! — бе възкликнал някога почтеният доктор Сарафов. Къде са тия, дето са се нагърбили да ръководят Отечеството и съдбините му?! — питаше се всеки. От психологическа гледна точка това, което по-късно стана на Девети септември, не бе Началото, а финалът на един дълъг процес на разминаване между народ и държава. Отиде си държавата. Остана народът. Защото народът видя пропастта и се спря на ръба в последния миг, като остави тия, които го водеха, сами да скочат в бездната.

Колата спря край Борисовата градина, далеч преди Орлов мост.

— Скарлатов, повече не можем да продължим. Нашият път е към казармата. Ако искаш, ела с нас, а там ще видим…

Борис благодари и даде на войника една банкнота от хиляда лева.

— Нали нямаш нищо против? — обърна се той към полковника.

Последният махна с ръка. Чак тогава войникът взе парите.

Борис слезе на заледеното шосе. Ботинките му, с тънки подметки, се подхлъзнаха. Вдигна яката на балтона и тръгна към Орлов мост. Това, което видя, не искаше после да си спомня… Тези гледки станаха съществена част от кошмарите му в сънищата. София представляваше един изоставен град като развалините на Вавилон и единственият признак на живот бяха пламъците и димът. Тук-таме се мяркаха хора от противовъздушната отбрана с каски на главата, подобно някакви привидения, и изчезваха. Никой не го спря, никой не го заговори. Така, заобикаляйки развалините, той стигна до Банката. Гордото, красиво здание, синкаво-бяло, липсваше. Стърчеше само една стена и от втория етаж висеше наполовина роялът. Тухли, вар, бетон, горящи и пушещи дървени части… Всичко това се стори на Скарлатов като потвърждение за преходността на човешката суета. В часа на истината от нея оставаха парцали и боклуци. Външната филигранна ограда бе изкъртена заедно с желязната порта. Скарлатов се наведе и взе от прахта емайлираната емблема на Търговската банка. А после се покачи върху купчина тухли. Всичко бе рухнало. Изглежда бомбата бе ударила косо зданието. Банковото подземие стоеше здраво. Там взривът не бе проникнал. И странно, в този миг Скарлатов изпита някаква радост, че Банката вече я няма. Трябваше му време, за да осмисли, че съзнанието му не е съвсем в ред и всеки момент може да премине в истерия. Какво значение има зданието, мислеше си той. Добре би било, ако с неговото срутване изчезнеше и Банката. Но това не е така. Банката остава, въпреки че сградата липсва. Та не е ли и тя като човека — тялото изгнива, остава духът… Той трепна, когато чу зад себе си глас:

— Добър ден, шефе. Радвам се, че пристигна жив и здрав…

Беше Туше Динев, облечен с винтяга, голф и туристически обувки. Сините му очи гледаха отблизо някак разсеяно, сякаш не го виждаше.

— Би ли ми казал какво точно се случи с хората?

— Да, шефе. От чиновниците никой не загина. Всички навреме се изтеглиха към подземията на Съдебната палата.

— А домашните?

— Спас, Неда и син им Никола, Бог да ги прости, шефе.

— Но как?!…

Никола бил мобилизиран. Дали му три дни отпуск. Семейството било на вилата. В деня на бомбардировката слезли с колата от Княжево. Неда искала да направи някои покупки за сина си. Не напуснали Банката с останалите. Неда не искала. Една от първите бомби попаднала в зданието.

— Загина и пазачът. Той също не пожела да побегне.

— Къде са?

— На гробищата. Чаках те, шефе. Не дадох да ги погребат.

— А Фархи?

— Той е жив и здрав. Както знаеш, стои на вилата и не я напуска. Но да вървим, шефе…

— Къде?

— На гробищата. Крайно време е…

Двамата тръгнаха пеша. Разстоянието бе голямо. Сега вече можеха да се видят групи войници и доброволци от противовъздушната отбрана, разкопаващи развалините, откъдето все още измъкваха трупове. Към Лъвов мост само едно куче с подвита опашка стоеше безучастно и не мръдна, когато двамата минаха край него. Студът бе силен. Пукаха се водопроводни тръби. От транспорта нямаше и помен!…

На гробищата цареше същият хаос. Стоваряха мъртъвците с каруци и ги нареждаха в дълга редица. Имаше доста народ, учудващо за запуснатия град. Сякаш тук си бяха дали среща и живите, и мъртвите. Софиянци не изоставиха своите близки. Откриваха ги и ги погребваха по християнски, като им отдаваха последна почит. Останалите заравяха в общи братски гробища. Динев не се впусна да разказва перипетиите на бомбардировката, нито как са изровили от развалините на Банката труповете. Но се бе погрижил и лично ръководел изравянето им. Идентифицирането не е било проблем. Намерил даже ковчези, така дефицитни в София. Трупа на пазача дал на семейството му. Двамата с Динев отминаха тълпата, струпала се да познае пострадалите между наредените мъртъвци. Пред черквата имаше много ковчези. Хората сами — по двама, по трима — вдигаха близките си и отиваха нанякъде… Един свещеник обслужваше всички. Беше претрупан от работа. Динев плати на хамали голяма сума, за да вдигнат трите ковчега. Предварително бе намерил място до гробовете на Цвета Скарлатова, Яна Скарлатова, както и на Славчо Кюлев. Ето, мислеше си Борис, мъртъвците се събират… Неда ще бъде близко до Яна и ще има много да й разказва… Динев изчезна някъде. Хамалите станаха нетърпеливи. Чакат и губят пари. Скарлатов им даде по една банкнота. Те се успокоиха. Динев се върна след половин час с възрастния уморен и объркан поп.

— Искам да ги видя — каза Борис.

— Не те съветвам, шефе…

Въпреки студа свещеникът си бършеше изпотеното чело и без никой да го заговори, каза:

— От сутринта не съм седнал… Никога не съм и мислил, че ще извърша толкова много погребения наведнъж… Стигат ми за цял живот!… Да почваме, чакат ме…

— Прочетете само Господната молитва — каза Борис.

Свещеникът се смути и тъкмо да възрази, срещна суровия поглед на Скарлатов и напевно замънка: „Отче наш, иже еси на небесех…“

Когато хамалите вдигнаха първия ковчег, попът вече бе отишъл да чете заупокой на друго място. Ямите в премръзналата земя бяха плитки и по-къси от ковчезите. Наложи се да чакат, докато ги разширят. Накрая ги спуснаха с въжетата. Скарлатов и Динев хвърлиха буца пръст върху всеки от трите ковчега. Хамалите грабнаха лопатите и набързо ги затрупаха. Нямаше повече какво да правят. Взеха ортомите и лопатите на рамо и се отдалечиха. Пред трите пресни гроба останаха Скарлатов и Динев. Последният се прекръсти и каза:

— Бог да прости Неда, Спас и син им Никола…

Гласът му трепереше. Скарлатов сухо забеляза:

— Съвземи се, Динев…

— Това и правя от три дни…

— Поучително е да ходиш на гробищата. Тук разбираш почти всичко, което ти е нужно, за да имаш кураж да живееш по-нататък.

— Не съм съгласен с тебе, шефе.

— Защо?

— Това не е обикновена смърт. Тука тегне прокоба.

— Какво искаш да кажеш?

— Банката, шефе, Банката взе поредните жертви!… Може би идва нашият ред?…

— Е, какво от това?… Всички сме смъртни, само че някои забравят.

След това Динев му разказа подробности. Собственият му апартамент останал незасегнат. Кантората също. За банковия архив не трябва да се безпокои. Всички важни документи са дублирани. Картотеката на Динев със сведенията, събирани в продължение на години като полицай и частно лице, е запазена и евакуирана на сигурно място. Наложи се двамата да ходят дълго и чак някъде в „Овча купел“, в един двор, стоеше колата на Динев. Качиха се и отидоха във вилата. Фархи мълчаливо му стисна ръката. Беше много развълнуван. От прислугата бе останал само старият градинар. Динев се зае с домакинството. Свари топъл чай, сервира го заедно с коняк и тримата седнаха на масата. Фархи не беше никак добре. Държеше се за сърцето и пи съвсем малко чай.

— Господин Фархи, време е да напуснете България… — каза Борис.

— А Вие, господин Скарлатов?

— Аз ще остана последен.

— Нали няма като капитан на кораб да чакате последния миг?

Скарлатов се усмихна.

— Аз съм все пак банкер, господин Фархи. Нашият героизъм се проявява при съвсем други обстоятелства.

Фархи кимна с глава.

— Дано не е прекалено късно, шефе…

— А как практически ще се осъществи напускането на господин Фархи?

— Не е трудно — каза Динев. — В момента властите са объркани. Преди седмица замина група евреи за Палестина. Готвят следващата. Разбира се, успяват да се наредят само най-богатите. Рушветът няма да е никак малък, и то в злато и валута.

— Да не стане като с кораба, когато издавиха толкова народ!…

— Тоя път с влак през Турция.

— Оставям на теб. А Вие, господин Фархи, се гответе. Може би все още ще заварите Йосиф в Константинопол…

— Знам, господин Скарлатов. И все пак ми е тежко да се разделя с България…

— Купих Ви три такета. Багажът е в Пловдив. Динев ще има грижата да го донесе.

— Благодаря Ви, господин Скарлатов.

— А има и други подаръци за всички — и живи, и мъртви… — каза замислено Борис.

Фархи замина за Турция в началото на март.

Пролетта на 1944 година дойде рано. Времето бе слънчево и сухо. Нови валежи нямаше, а това тревожеше целия народ. По всичко изглеждаше, че реколтата няма да бъде добра. Дните преди раздялата с Фархи Скарлатов посвети на проблема по изкупуване на тютюневата реколта и манипулацията й. Фархи беше безспорен специалист в тази област, велик майстор, роден да бъде начело на световен тютюнев концерн, а не на Командитно дружество в малка балканска държава. Скарлатов се постара да научи колкото се може повече от него. В разговорите с този възрастен и тих човек Скарлатов разкри една страна, която и не подозираше. Всичко бе постигнал със самообразование и упорит труд. Владееше до съвършенство немски език, говореше френски и английски, но най-важното — знаеше турски, гръцки, арабски и румънски. Един истински търговец от висока класа!… Беше чел доста, като се вземе предвид колко време отделяше на работата си. Но се интересуваше повече от мемоарната и историческата литература. Познаваше в детайли митологията. Дори имаше куриозен случай. Когато бил в Беломорието, някакви археолози при тралиране на дъното до пристанището в Кавала открили гранитна финикийска стела^[1]. Никой обаче не можел да прочете написаното. Това направил търговецът Фархи с учудваща лекота, понеже знаеше староеврейски, а оттам и корените на финикийските думи. Фархи имаше и едно хоби — астрономията. Често вечер на верандата двамата седяха заедно и Фархи му сочеше и обясняваше различните съзвездия. Преди да замине, той се помъчи да му предаде колкото се може повече от своя опит и знания в предстоящата задача по тютюните. Скарлатов се успокои, че няма да е съвсем бос. По думите на Фархи, в лицето на Туше Динев той щеше да има един безценен работник и велик организатор като Неделев, въпреки че не го обичаше. Но всичко това занимаваше Скарлатов между другото, защото основната задача, която си постави в този период, бе да изправи Банката на крака и тя да почне да функционира. Започнаха възстановяването й през април след бомбардировката на 29 март. На бърза ръка разчистиха развалините. Над дебелата бетонна плоча към подземието на Банката направи навес, за да не се мокри. А в обширния й двор за седмица монтираха сглобяеми дървени бараки, топли и уютни. Чиновниците на Банката се бяха пръснали по околните села. Събра тези, които не бяха мобилизирани. Касите бяха издържали на взривовете. Поставиха ги в помещението и ето, една сутрин в началото на май, Банката беше готова за работа. Скарлатов отдели чрез преграда малък кът за себе си, който представляваше директорският кабинет. Сега, когато работеше заедно с чиновниците и ги виждаше всички зад ниските прегради шперплат, чуваше говора им и тракането на пишещите и сметачните машини, той се чувстваше щастлив. Защото Банката бе една идея и за разлика от материалните неща, които имат свое начало и край, тя според Скарлатов беше безсмъртна. Ще се сменят директорите и притежателите, ще се сменят сградите, чиновниците и машините, но Банката като идея щеше да остане вечно, защото както всички велики постижения на цивилизацията — подобно книгопечатането, радиото, транспортните връзки — и Банката бе едно от най-древните и велики постижения на човечеството, част от скърби, радости, възходи и падения, войни и мир, щастие и нещастие, с други думи, част от живота на хората. Бомбардировките над София на 24 и 29 март 1944 година не попречиха на мощната тенденция хората да се завръщат по домовете си. Лека-полека столицата започваше да се съживява. И както винаги първият пролетен полъх на възраждащия се живот бе търговията, а нейните лястовици — търговците.