Свобода Бъчварова
Жребият (40)

Глава десета

… Събуди се от звуци на цигулка. Отначало не можеше да повярва. Но като се разсъни напълно и отвори очи, съвсем ясно долови нежен мотив. Човекът свиреше добре и с чувство. Борис се надигна и видя, че денят захожда.

Господи, колко дълго съм спал, каза си той. Чак сега усети леко глад и жажда. Цялата природа и въздухът бяха потопени в ярките багри на залеза. Формите почваха да се губят… Напипа бастуна до тялото си и се изправи. Почувства остра болка в разранения си крак, а и куцият не беше много наред. Но стисна устни и направи няколко крачки. Погледна поляната в подножието на върха. Имаше люляков цвят от слънчевите лъчи. Прел бялата хижичка, изправен, свиреше на цигулка старецът, потопен в розовата светлина на залеза. Скарлатов почна да се спуска към него, като силно се облягаше на бастуна. Скоро храстите и дърветата го закриха от погледа му, но той продължи да върви. Усети отново някаква бодрост и спокойствие в себе си и колкото повече наближаваше, толкова по-уверен се чувстваше. Цигулката млъкна. Когато той тръгна по откритата поляна, къщичката беше вече на стотина метра. Към него бързо и леко за възрастта си се насочи старецът. А сигурно е към осемдесет години, помисли си Борис. С приятна усмивка, която озаряваше интелигентно то му лице, том каза:

— Добре дошли, господин Скарлатов, от снощи Ви очаквам като скъп гост… — и му подаде ръка.

Скарлатов сърдечно я стисна.

— За мен е радост да чуя това от Вас, господин Константинов — каза той и не изпита никакво притеснение, сякаш се познаваха много, много отдавна…

Сега старецът бавно се поведе към един дървен стол до грубо скована масичка със скамейки в сянката на три млади бели брези и му го поднесе да седне.

— Аз живея долу в селото у един брат, но когато е хубаво времето, често оставам да спя тук, по-близо до Небето… — усмихна се той.

Скарлатов отново се учуди. Зъбите на стареца бяха необикновено бели и запазени. Изобщо не се бе променил от времето, когато го видя за пръв път. А бяха минали не по-малко от петнайсет години. Изглежда, има подобни хора, които сякаш бързат да стигнат до известен предел на възрастта, за да се съхранят после дълго такива, каквито са, до смъртта си. Именно този образ оставаше в паметта на хората. Такъв беше старият банкер, такъв бе Кюлев… Усети, че старецът стои пред него. Чак сега забеляза цвета на очите му — кафяви и големи, които кротко го гледаха. Той държеше в ръка евтин котел с вода с някакви треви и го постави до стола. Встрани от масата и дърветата имаше огнище, пълно с прясна пламтяща жарава, върху която стоеше друг котел с вода. Изведнъж старецът падна на колене пред Скарлатов и посегна да развърже едната му обувка.

— Но какво правите, господин Константинов! — извика той изненадан и рязко дръпна крака си, но без да иска, изохка от болка.

Старецът отново взе в ръце крака му, този път по-енергично.

— Нищо особено не правя, господин Скарлатов — каза той. — А само това, което се полага на човек, изпаднал в беда. Отвикнали сте да ходите, обувките са нови, краката са Ви изранени… Ще ги потопите в тази билкова вода, ще седим под звездите и ще си приказваме. До сутринта всичко ще Ви мине…

Скарлатов се примири. Отначало топлата вода го жегна, но после взе да му става приятно на кожата. Старецът бе изчезнал, а после излезе от хижичката с една чугунена чиния, лъжица и бакърено джезве с вода.

— Имам един любим овчар тука, който не пропуска сутрин да ми донесе прясно доено мляко — говореше старецът. — И аз с удоволствие си варя сутляш. Слагам му и босилек, за да ми напомня маминия… С друго тук не мога да Ви нагостя…

Той остави джезвето на масичката и му поднесе скромното си ядене. Движенията му бяха плавни и пълни с внимание. Скарлатов вече не възразяваше. Старецът седна на скамейката срещу него и замълча. Когато Борис се нахрани и пи вода, той пое съдовете от ръцете му и ги занесе до огнището. После отново седна. Скарлатов се усмихна.

— Вие ме посрещате като блудния син от притчата на Христа, господин Константинов…

— О, не! — живо се отзова старецът. — Христос е съвършен, а ние сме смъртни.

Той помълча известно време, а после с тих глас продължи:

— В своето безсмислено самоизяждане страдат всички хора, но раните на победителите минават винаги по-лесно от раните на победените. А когато те са и несправедливи, могат да направят душите им недъгави. И в този смисъл, господин Скарлатов, винаги ме води към тях човешката любов, за да почувстват, че са разбрани и обичани, и по този начин да не се позволи поражението да ги убие.

Борис отново усети силата на духовното въздействие в този човек.

— Не ми остава нищо друго, освен да се покая, господин Константинов, защото има и за какво…

Старецът благо се усмихна.

— Покаянието е голяма привилегия на човека, господин Скарлатов, защото го доближава до Бога такъв, какъвто е — грешен и смъртен.

— Аз стигнах само до угризението и много тежко го преодолях. Никому не съм го разказвал…

— Ако това Ви унижава, не ми го казвайте.

— О, не. Вие сигурно единствен бихте ме разбрали най-добре…

— По време на войната ли?

— Не. Там стрелят, ти стреляш… кого убиваш, не знаеш. И въпреки че е пълен абсурд, принудата и необходимостта да браниш живота си те карат да приемаш нещата като нормални.

— Тогава?…

— Това стана, като поех Банката. Един човек се обеси заради мен. Със семейство, с деца… Преди това платих ипотеката на дома му и ги изхвърлих на улицата. И въпреки че този човек беше предател, аз изпитах непоносимо отвращение от себе си. Особено нощем мъчително се борех със съвестта си…

— О, сигурно. Мъките на угризението са ужасни. Те са като тежест, която никога не свикваш да носиш.

— И знаете ли защо?

Старецът въпросително го погледна.

— Аз извърших несправедливост не спрямо равния на мен, още по-малко спрямо по-силния от мен, а спрямо по-слабия, безпомощния, безправния. Тогава към съзнанието ти за извършената грешка се прибавя и чувството на унижение от собствената ти низост пред беззащитния. И мъката на угризението може да те доведе до лудост, особено ако липсва вече възможността да я изразиш пред жертвата. Страстно исках да се върне времето назад и да не е било това. И желанието ти е така накалено, че за миг щастливата илюзия, че нищо не се е случило, напълно те обладава, за да рухнеш отчаян в същия миг, изтерзан и смазан. „Аз“ изчезва и се усещаш прах, разпилян в нищото…

Скарлатов млъкна.

— И после? — попита тихо старецът.

— Аз се преодолях, господин Константинов. Заключих дълбоко, в най-скритото място на душата си, угризението и никому повече не позволих, нито на себе си, да надникне през ключалката. Върнах и къщата на семейството му.

— Познавам много по-тежки случаи от Вашия, господин Скарлатов… Искате ли да чуете?

— Целият съм слух…

— Единият от тях беше особено поучителен… За да оправдае съвестта си пред невинната, беззащитна и покойна жертва, сложила сама край на живота си, той напада с юмруци едно много високопоставено лице, с цел да получи наказание от по-силния от себе си. Понеже бил и вярващ, отишъл и в една църква, обругал иконите и безчинствал, за да му прати възмездие най-силният от всички — всемогъщият Бог. Но високопоставеното лице се оказало благородно и му простило, църквата също, защото го счела за луд.

— И правилно са постъпили.

— Въпросът не е в това, господин Скарлатов.

— А в какво?

— Вярно е, че покаянието е единствено, което възправя душата след извършено зло. Но ако не уповаваш на Бога, а само на великодушието на жертвата или на себе си, не е ли всъщност гордост, тая майка на греха?!… Ами ако в самоотбрана нападнатият беше убил своя разкайващ се нападател? Не е ли това предизвикателство, равно на престъпление, защото го въвлича в убийство? На Бога нищо не може да стори, понеже е непостижим, но самата готовност да го опълчи срещу себе си не е ли пак върховна гордост? Още повече че го върши с риск на живота си, който Бог му е дал, не за да го погубва сам. Ами жертвата, която е отишла на другия свят, би ли приела такова изкупление на вината му чрез принуда? Изкупление, в което няма Бог? Според мене — не. Тъй като той и жертвата прави в случая съучастник в смъртта си. Единственото абсолютно опрощение е само това, което иде от Небето. И молитвата на този измъчен от угризения човек може да бъде само една: „Помогни, Боже, на търпението ми да изчакам мига на твоята милост!“… Защото няма по-голямо блаженство от усещането, че Бог те закриля, от чувството на единение с него в твоята безкрайна вяра…

Двамата отново замълчаха. Чак сега Борис забеляза, че нощта внезапно бе настъпила, както винаги в планината. Погледна към гъстото звездно небе и звездите му се сториха необикновено едри и бляскави. Щурците изпълниха невидимото пространство с неуморната си песен и внасяха радост в душата му. Въздухът бе напоен с мириса на планинските треви, а от близките гори идеше дъх на балсам.

— Мащерката е свещена билка — каза старецът, — и много лековита…

После стана, отиде до огнището, взе другия котел и се върна при Скарлатов, измъкна предишния и Борис безропотно отново си натопи краката в прясната топла вода, също пълна с билки. Старецът се отдалечи с котела и го изплиска на тревата зад хижата. После влезе вътре. Чу се леене на вода. След малко той се появи и отново постави котела върху все още неугасналата жарава с редки, синкави пламъчета. Върна се и седна на скамейката. Скарлатов попита:

— Господин Константинов, ако моят въпрос не Ви е неприятен… защо се върнахте в България да проповядвате? С Вашите две образования, необикновени способности, с личното Ви познаване на широкия свят… Може би другаде повече биха Ви разбрали, бихте имали повече привърженици?…

— А Вие защо се върнахте, господин Скарлатов, от Женева?

Борис се засмя.

— Гол в моята врата. Приемам. И все пак съм любопитен…

— Що се касае до привържениците… по-добре двама в Дух, отколкото много без Него, нали? Христос казва — който не е против нас е с нас… Но защо така мислите, господин Скарлатов?

— Защото българинът не е склонен към метафизика. За него това е да сееш на скала.

— Именно.

— Тоест?

— Ако искаш да изпробваш волята си за добро, трябва да живееш сред българи. Тук любовните пориви са като светулки в късна есен. Особено напоследък няма дом, небелязан от травмите на безлюбието. Това е духовна гибел. Тук силите, които действат, са повече разрушителни, отколкото творчески. Посетете горите и ще видите — кой как мине и удря с брадвата, дърветата са изсечени. Вижте чешмите по друмовете. Ако се е откъртил един камък, няма да го вдигне и го намести, ами ще откърти и другите. Този народ е като една стихия, която руши. И това е много тревожно.

— Наблюдението Ви е вярно, но какво искате от него, като цялата му история е само войни и робство. Как искате да прокопса, като след всяка война са нужни поне трийсет години за поправяне на загубите!…

— И като по закон българинът започва много добре, и свършва зле.

— Защото никога не е имал достатъчно свестни политици!

— Не Ви ли се струва, господин Скарлатов, че в България трябва да се слеят Стамболов, Стоилов, Стоянович, Каравелов и Стамболийски, за да образуват един държавник, един дипломат, който ще има смелост, ум, обход, безкористие и любов към земята. Иначе ще караме както досега — да си въобразяваме, че всичко може да се решава с бабаитлък!…

— А не мислите ли, господин Константинов, че българинът, както казвате — е бабаит от слабост, от безсилие, от отчаяние? Вземете първо Ботев например! Каква интелигентност, каква образованост, какъв недостижим поетически дар у тоя балканец! И изведнъж се вдига с шепа хъшове и тръгва да освобождава българския народ, който и хабер си няма за тяхното намерение, готов от страх да ги предаде на първото заптие?! Абсолютно непонятна за мен незрялост, недалновидност у този наш гений, въпреки величието на подвига! И на всичкото отгоре следва рецидив — Яворов! Зарязва всичко и става харамия да спасява Македония от турско. И то във време, когато всички страни на Балканите са вече свободни и, за съжаление — един кучкарник! Когато самото македонско движение е разцепено и манипулирано, когато е невъзможно вече решаването на какъвто и да е териториален въпрос без участието на държавните правителства от полуострова, без Европа и Турция в етап на реформи. И ти да правиш хайдушки набези, да вдигаш въстание, предварително обречено — това е безумие! И нямам отговор!

Старецът се замисли, а после каза:

— Има два вида българи, господин Скарлатов, по дух и по плът. Последните са повече, но само благодарение на първите имат право на държава. И само по тях можем да открием хубавите им качества. Българинът е естествен и справедлив. Лесно се приспособява навсякъде. Пример са гурбетчиите. Навън е гъвкав, а в страната е упорит, твърд, не обича да му заповядват. Остави го свободен, ще направи много повече за тебе. Признателен е, но обича любовта да се изрази в дело.

Изведнъж старецът широко се усмихна и зъбите му се белнаха на звездната светлина в нощта.

— Много е любопитен и всякога преувеличава. Не сте ли забелязали? Ако са се събрали някъде няколко души, българинът ще каже после — голяма тарапана беше, не могат да се преброят!…

Скарлатов се засмя.

— Обиколил съм цяла България — продължи старецът — и много ме е трогнало гостоприемството у нас. На трапезата българинът винаги ще сложи най-хубавото, което има, не това, от което иска да се отърве! А като се връща от лозето, винаги пълни по една специална кошница грозде за почерпка по пътя и кой кого срещне — деца и минувачи, — на всички раздава. А и не дообира всичко на лозето, та да остане почерпка и за случайните пътници. Красиво, нали, господин Скарлатов?

— Да, макар че поради естеството на работата ми съм се сблъсквал повече с отрицателните му качества.

Старецът отново се замисли за малко.

— Общо взето, ние сме песимисти — каза той. — Надеждата у нас е слабо развита. На българина ако не се помага, не може да се избави. Трябва да се привлече на работа всичко онова, което е разумно у него. Важно е народът да се просветли духовно и заеме достойно място между останалите. Нашият народ не е изпратен да работи за Велика България. Това са много дребни идеи. Тя никога няма да бъде голяма държава. Ние трябва да се отличаваме по друго, а не по успехите във войните и атентатите. В България не трябва да има никакво насилие. То унищожава хората, но не ги променя. Народи, които не служат на Бога, нямат бъдеще.

Скарлатов го слушаше с жив интерес. Никога не бе срещал такъв човек в живота си, а и едва ли щеше повече да срещне, та му се приказваше. Затова пак попита:

— Господин Константинов, това, което чух от Вас горе на върха и сега тук, е толкова хуманно и напълно в християнски дух. Защо все пак нашата официална църква Ви преследва и злепоставя? Защо воювате помежду си?

— Аз не воювам, господин Скарлатов, с никаква религия, с никаква църква изобщо — нито на кръста, нито на полумесеца. Никога с никого не влизам в спор и избягвам всякакви противоречия, независимо дали пред мен стои свещеник, учен, селянин, или чорбаджия. Просто казвам това, което мисля и усещам. И когато свещеници излизат с кръст в ръка да благославят оръжието и се молят за поражението на „врага“, аз твърдя, че това не е по Христа. Същото повтарям, когато те богатеят, развратничат и словоблудстват, без да нападам конкретно никого. Много благочестиви монаси и свещенослужители са мои единомишленици.

— А за какво Ви интернираха в миналото? Не помня кога, мисля, че писаха в пресата…

— В 1917 година. Преди повече от трийсет години казах в една моя беседа, че ще има война и че Германия ще загуби. Не се задоволих с това и по-късно категорично предупредих правителството с едно послание от братството да сключи мир колкото се може по-скоро и в отговор ме арестуваха и интернираха. Минаха години и от 1930 година насам не престанах да предупреждавам, че иде нова, още по-страшна световна катастрофа, че германците отново ще загубят, България да внимава. Като обявихме „символичната война“, предупредих, че ще бъдем бомбардирани и кои градове ще пострадат. Викаха ме многократно в Обществената безопасност, заплашваха ме, но не посегнаха на бой. След първата бомбардировка отново ме привикаха. Казах им: ако искам, мога и да не дойда, но аз почитам законите и затова идвам. По този път, по който вървите, нищо няма да остане от София! Вие престъпвате Божиите закони и ще видите, че аз не говоря от себе си. И ако говоря вярно, вие ще понесете последствията. За българите иде нещо страшно. Пратиха ме по дяволите и ми казаха да си избера която ще чукара, но повече в София да не се мяркам.

— А после те панически я напуснаха! Мерзавци!

— Правят поразия след поразия и все казват: то е за Отечеството! Но каква полза са принесли войните на човечеството? Абсолютно никаква! И бъдещите също! Знаете ли, господин Скарлатов, когато попитали Конфуций как би управлявал държавата, мъдрецът отговорил: първо ще започна с възвръщането смисъла на думите! Оттук трябва да се почне и у нас! Управляващите извършиха много престъпления и в другите земи, и в самата България, все с лъжата напред! Нямат никаква мъдрост тези хора. Сега българските управници така са загазили, че само божественото може да ги избави. И ако не го разберат, камшикът на Съдбата ще ги налага по гърбовете, докато не узреят главите им.

Старецът се развълнува и за пръв път напусна своя равномерен и проникновен тон.

— Бъдете спокоен! — възрази Скарлатов. — Сега болшевиките ще им дооберат ума и ще ни платят за всичко!

Старецът помълча, докато се успокои, а после каза:

— Болшевиците, господин Скарлатов, са незаконните деца на аристократите и царете. Болшевиците ще направят корекция в живота на богатите хора. Бог ги изпраща като бирници да вземат от чорбаджиите това, за което от няколко хиляди години нищо не са плащали. Богатите хора не изпълниха своите задължения към Бога.

— Но болшевиките също проляха и сигурно ще пролеят още много кръв.

— Да, за съжаление. Но аз ги деля на два вида. Едните наричам бели, светли болшевици. Те не си служат с насилия и ограничения. Аз съм с тях и ги поддържам. Другите наричам тъмни болшевици. Те си служат само с насилие. Това са старозаветни герои с нов надпис. Държави, в които има затвори и лагери, в които се убива, са старозаветни. В Царството Божие няма бесилки и стрелби. Който е готов да убие своя ближен и мисли, че с това внася свобода, е на крив път. Човек няма право да убива! За съжаление много народи, в това число и нашият, са още в плен на идолопрклонството.

— В какъв смисъл?

— Когато хората изпълняват волята на един човек, те вършат престъпление. А когато един човек изпълнява волята на много хора, той върши добро. Злото има всякога предвид една личност, а Доброто има предвид всички! Тази е разликата, господин Скарлатов. Истинският комунизъм ще дойде не чрез насилие, а по общ избор, чрез закона на Любовта.

— Как бих желал да излезете прав, господин Константинов!…

— Има съмнение от желание за вяра, господин Скарлатов…

— А никак ли не се боите от това, което иде?

— Не, господин Скарлатов. Вярващият не се бои от злото, нито от смъртта. А и знам, че в края на годината ще ме приберат Отвъд.

Той се усмихна.

— И ще Ви помагам отгоре. А като Ви дойде времето, непременно ще се видим Там. Аз ще дойда да Ви посрещна.

Борис също се усмихна.

— Скоро ли ще бъде това, господин Константинов?

— О, не. Години след мен ще останете. Но, повярвайте, господин Скарлатов, това, което сега преживяваме, още не е живот, а само азбука на живота. Защото има други измерения, в които той се намира в различни състояния.

— Какво е животът, не зная, но знам, че моят си отиде — каза Борис не без горчивина.

Старецът искрено се натъжи.

— Вие се заблуждавате, господин Скарлатов. Жалко, ако чак след смъртта се убедите, че преминавате в друг свят. Не се плашете от нея. Никой не може да те убие и там е върховната заблуда на земния живот. Страшното е, когато съзнанието на човека след смъртта не е пробудено.

— По-скоро се боя от болката…

— О, тя се забравя в мига на преминаването. След това животът представлява един непрекъснат възход във все по-горни светове според степента на Вашето духовно просветление. Този свят е един малък сектор, една малка проекция на другия. Ангелският свят, господин Скарлатов, е по-реален от нашия.

Борис нищо не възрази. Изведнъж старецът необикновено пъргаво скочи.

— Аз съвсем забравих за водата…

И той отново смени котела под краката на госта си. Неочаквано старецът каза:

— Добре направихте, че скочихте от влака и се върнахте…

Скарлатов вече не се изненадваше. Усмихна се и отвърна:

— Уверен ли сте? Или искате да ме утешите?…

— Не, господин Скарлатов. Човек като Вас, свикнал да се отразява, трудно би живял в чужбина.

— Не Ви разбирам точно…

— Досега Вашата личност се е отразявала в семейството Ви, в обществото, в работата… а другаде ще живеете само с името си.

— Прав сте. Но сега трябва да се науча да не върша нищо, да стоя бездеен и само да мисля. Винаги съм се удивлявал как са живеели пустинниците. Трябва наистина особена нагласа на духа. А може би ме чака нещо далеч по-лошо?…

— Запомнете, господин Скарлатов, никой и нищо не може да превърне човешката душа във въглен. Винаги ще остане искра да тлее. Но от въглена може да стане диамант, колкото дълъг и мъчителен да е процесът. Душата Ви може би ще прилича на камъка през нощта — свива се от студа, но стон не издава. Идват обаче утрините лъчи, погалват го, той леко пропуква и се отпуска… Може би душата Ви ще мине, както плодът в утробата на майката, през всички ембрионални стадии на еволюцията, докато се роди наново… Където е Духът, там е свободата, господин Скарлатов.

Борис се развълнува и усети, че старецът също е възбуден. Изведнъж звездите леко побледняха, защото в небето изплува късната луна, чиито нощи бяха на привършване. Тя освети с леко червеникав, уморен пламък хълмовете и поляните. Двамата гледаха към нея. Старецът замислен я наблюдаваше и сякаш на себе си загадъчно произнесе:

— На разсип дойдоха…

Скарлатов продължаваше да мълчи напълно бодър. И тишината тук е лековита, помисли той. После вдъхна силно, сякаш да се изпълни с нея…

— Искате ли да си легнете в хижата, господин Скарлатов, може би Ви се спи. Аз много лесно ще се прибера. Със затворени очи мога да сляза в селото.

— О, не! — живо се отзова Скарлатов. — Предпочитам още да ми говорите. Аз Ви слушах с интерес и на Самотния връх. Някои неща ми се виждат невероятни и невъзможни. Не с всичко съм и съгласен, особено по въпроса за злото, на който нямам удовлетворителен отговор досега. Но Вие така искрено и проникновено, така увлекателно и убедително разказвате, както приказките, и аз Ви се доверявам. Не съм срещал досега българин като Вас и се радвам на този шанс. Може би повече няма да се видим…

Скарлатов пак се усмихна, а после се поправи:

— …поне на този свят не вярвам повече да се видим…

Тогава старецът тихо и нежно, както майката вечер ка рожбата си говори, започна да разказва… Големите идеи изгряват като съзвездие от много светила. Подобно съзвездие от нови идеи плува вече в небето над планетата. Една от тях е идеята за пробуждането на колективното съзнание у човечеството… Днес то преживява последните дни на зимата. Шестата раса, която идва, ще осъществи Културата на Любовта. За тази раса ще се издигне и нов континент от дъното на Великия океан. Там, дето сега се явяват тук-таме островчета по него, ще бъдат върхове и планини. На Слънцето, на Сириус и на другите небесни светила живеят други издигнати същества, които водят съвършен живот. Човешката култура в сравнение с тях е още в своите пелени. След тези безмерни страдания идва избавлението на Земята. Тогава за нашата планета ще настане такова посрещане, каквото светът не е виждал. Ангелите ще развяват своите знамена, ще слизат и възлизат нагоре, и песни ще пеят, и музики ще свирят, и навред радост ще цари. Велико ще бъде посрещането на Земята… Скарлатов се събуди на одъра в стаичката на хижата. Колко бе говорил старецът, какво бе говорил още, как бе го довел и положил да легне, той нищо не помнеше. Вън беше ден. Слънцето грееше с пълна сила и прозорчето блестеше като пламък. Борис се огледа. Бе покрит с едно войнишко одеяло. На земята пред одъра старецът бе поставил обувките му и върху тях бастуна. Покрай стените имаше наредени шест делви, от които идваше лек дъх на минерална вода. До главата му се намираше малка дървена масичка. Върху нея Скарлатов видя в една чиния пресни орехи, ябълки и малко бурканче мед с опряна лъжица на него. Последният дар, последният знак на внимание от стареца. Топло чувство нахлу в гърдите му. Борис стана и се обу. Раните на краката му бяха изчезнали. Изяде само ябълката и излезе. Постоя така неопределено. Имаше чувството, че всичко след скачането от влака е той и не е той, като гледане в огледалото…

Че другият, не тоя, отразеният преживява всичко, а той го наблюдава. Нещо прошумя в близките храсти. Борис се обърна, но силните лъчи го заслепиха. Очите му се насълзиха. После се взря още веднъж към върховете на планината — там в края на деня слънцето щеше да изчезне… Въздъхна дълбоко и тръгна в посока на височината, където в подножието й щеше да стигне до вилата. Но едва направи няколко крачки и внезапно се сети, че си е забравил бастуна в хижата. Спря се за миг, а после се усмихна и си каза — няма по-подходящо място, където би трябвало да го забравя… Проследи пред себе си зелената пътека сред високите треви и цветя, която се виеше на зигзаг по хълма и се спускаше към низината. Каквото има да се случи, ще се случи… И може би за пръв път душата му се изпълни със смирение. Скарлатов заслиза надолу.

* * *

Денят осми септември си отиваше. Идваше нощта и неизменно след нея — другият, деветият ден на месец септември 1944 година…