Свобода Бъчварова
Жребият (2)

Глава втора

Скарлатов трябваше да пита минувачите къде се намира кръчмата, която Иванов определи за срещата. Най-сетне я намери. Едно спокойно, закътано заведение в центъра на София, близо до черквата „Св. Седмочисленици“. Не много известно, по-скоро квартално, но чисто, обширно, с високи тавани. Когато влезе, всички го изгледаха учудени. Явно не беше от тяхната среда. Видя Иванов на една изолирана маса. Поздравиха се. Скарлатов си свали пардесюто и го закачи на една кука до колоната.

— Е, живи бяхме да се видим! — каза Иванов.

— Горе-долу така е… Я ще има война, я въстание или земетресение и все не ни остава време…

— Последния път се срещнахме тридесет и първа година, на погребението на Сакарев…

Двамата замълчаха. Един от тях вече липсваше. Една ярка личност, един от финансовите строители на България, поставил статистиката върху модерни начала. А ти какво ще оставиш след себе си?… — помисли за себе си Скарлатов. И кой всъщност бе Сакарев? Какво знаеше за него? Че е умен, че е най-големият специалист по статистика в България, а може би от световен мащаб, особняк с английски маниери и английски стил на живота. Ерген, обичащ уюта, камината, лулата, ароматния тютюн и пътешествията! Той харчеше всичките си пари, пестеше от заплатата си, но всяка година посещаваше поне една западна страна и неизменно световните конгреси по специалността си. Посети и Америка. И отвсякъде носеше нещо ново, което после прилагаше в практиката. Сякаш тази вечер Скарлатов почувства присъствието му — и слабото му лице с неизменната лула в устата, която сваляше само когато изричаше своите къси сентенции, изпълнени с английски хумор; и умението му да формулира с едно изречение най-сложната мисъл, най-забъркания финансов случай. И той, Скарлатов, се бе ползвал безплатно от мозъка му. Та не дойдоха ли тримата му приятели от славната Дирекция по държавните заеми с идеята за Камбиалния синдикат, която толкова му помогна в труден момент?!…

Гласът на Иванов прекъсна мислите му.

— За Сакарев ли се замисли?…

— И за него, и за нашата младост, и за битката с Буске, и за какво ли не…

Иванов бръкна в джоба и извади една лула. Остави я на масата. Скарлатов се взря.

— Негова ли е?

Иванов кимна с глава.

— Имаше много лули. Едната, ако си спомняш, поставихме в ковчега му.

Скарлатов не си спомняше.

— Той ми завеща своята прекрасна библиотека с много ценни книги по статистика от цял свят, а също и ръкописа на университетския си учебник по статистика. Излезе след смъртта му.

— Да, имам го и аз — каза Скарлатов.

Той се загледа в Иванов, облечен в чист костюм, но доста износен. Явно финансите му не вървяха много добре… Знаеше, че има голямо семейство, но как се справя с живота, нямаше понятие. И някаква злоба към държавата, Университета и всички институции го обзе. Защото един професор, доктор от Петербургския университет, най-големият капацитет по международно право в страната, мизерстваше. Не беше щедра буржоазията и никога в тази страна мозъкът не е имал висока цена! Напротив! Най-ниската от всичко, което се купува и продава! И тая толкова българска поговорка: „Пари ми дай, акъл не ми давай!“, сякаш отразяваше най-точно този съществен дефект.

Келнерът дойде и Скарлатов поръча вино и скара, чиято апетитна миризма изпълваше цялото заведение. Той се почувства добре в присъствието на Иванов и цялата тази скромна обстановка. Преди да тръгне към него, имаше известно притеснение, тъй като отдавна не бяха се виждали. Но както става винаги, когато между двама души е имало истинско другарство и приятелство по душа, колкото и години да минеха, те се срещаха все така близки един на друг, сякаш вчера се бяха разделили. Но Скарлатов не издаде чувствата си и каза:

— Изглежда тук скарата е добра…

— Най-добрата в София.

— В заведенията, които посещавам, кухнята е западна. Как откри тая кръчма? — попита го Борис.

— Аз рядко имам възможност да посещавам ресторанти и кръчми. Посочи ми я, разбира се, Терзиев. Тук е една от неговите бърлоги.

— Възходът на хер доктор Драган Терзиев Хайделбергски е умопомрачителен!… Директор в редица смесени германо-български акционерни дружества, член на управителния съвет на Кредитната банка, представляваща немския капитал в България, неизменен техен експерт… Любопитен съм как изглежда…

— Какъвто го помниш! Той е неизменен и вечен.

— Впрочем нашият приятел беше троянският кон, който въведе клиринга в България!…

— И без него щеше да е същото. Но е майстор в работата си.

— Един идеален чиновник, който никога в живота си не е имал смелостта да започне самостоятелна работа.

— Не си прав, Борисе. Вярно е, че мозъкът му е изпълнен с кулинарни рецепти от Изтока и Запада, но там някъде дълбоко се крие ум. А немците умеят да използват именно ума и плащат, без да се стискат. Това е всичко! Не се меси в политиката. Той е от тия висши чиновници, каквито само големите страни винаги имат на разположение и ползват знанията и възможностите им независимо от смяната на кабинетите. Но се е родил в България, от което впрочем никак не се чувства нещастен.

— Ожени ли се?

— Преди три години. Има и дете. И цялата му сватба беше една идиотщина.

— Не върви ли семейният му живот?

— Напротив! Жена му е берлинчанка, едра, руса. Лика-прилика са си. Тя го накара да купи хубава къща и я изпълни с тежки германски мебели. Така доктор Терзиев стана сайбия — нещо невероятно за него, и чат-пат се прибира вкъщи не само за спане.

— Германките са добри домакини.

— Но не и според Терзиев. Когато го женихме, тебе те нямаше в България, ядохме и пихме до полунощ. Отиват младоженците да си легнат в новия апартамент под наем. Аз също се прибирам. Някъде към 3 часа след полунощ се звъни и тропа на вратата. Излизам — Драган! Какво има, питам го. Ела да ми помогнеш да пренесем юргана и дюшека. Старата му квартира беше наблизо. Посред нощ нарамваме двете бали. Питам го: защо тая идиотщина? Обяснява ми, че германката донесла пухен дюшек и юрган за брачното легло и замалко щял да се удави в пуха. Пропаднал надолу и имал чувството, че това е краят. А юрганът, питам го. Не тежи! А мене, ако не ме налегне на кръста, не мога да заспя, ми обяснява той…

Скарлатов почна да се смее с глас.

— Но с това не се свърши. Оставихме балите в коридора. Лека нощ, му викам. А той — слушай, какво имате готвено вкъщи? Боб, казвам. Останал ли е? Едно тенджере. Но нали ядохме на сватбата?… И той пое обратно. Изпрати ме, взе тенджерето с боба и си тръгна на разсъмване. Утрепа ми цялата нощ…

Келнерът донесе кана гъсто, тъмночервено вино, мезета и салати. Скарата щеше да е готова по-късно. Двамата се чукнаха. Виното бе отлично, Иванов запали цигара.

— Сетне се зае ревностно да я обучава на готвене. И тази му дейност толкова ги сближи, че сега са като гугутки помежду си. Тя по цял ден пазарува и готви. Зимата, срещам я на пазара. Гледам Люци, спряла се пред един шоп. Шопът държи за краката една кокошка и един млад петел. Люци се научи български страшно бързо, но как!? Ще си паднеш!… Иска да купи петела. Изглежда не знае как е на български и казва: „Дайте на мене този мъжки кокош“, и сочи петела…

Някаква тъга за миг полъхна край Скарлатов. Ето приятелите му от младостта имат своите радости, своя живот, а той какво има?… Но отново се заслуша в разказа на Иванов и пак му стана весело.

— Обаждам им се миналата седмица по телефона. Знам, че Драган е вкъщи. Питам Люци може ли той да ми се обади. Тя нещо се смути и ми казва след кратка пауза — знаете ли, той почина. Краката ми се подкосиха. Не можех да осъзная какво говори. Забравих и немски, и български. Накрая малко се съвзех и питам: Кога почина? Ами днес, казва тя. Сутринта ли? О, не. След като се нахрани. Това ядене му изяде главата, си мисля. Чудя се какво да кажа по-нататък, а тя продължава да бъбри по телефона: Вижте какво, казва, той почина сега, но после стане. Обадете се към пет часа следобед. Почнах да се смея с глас и не мога да спра. А тя — ама вие шегувки ли правите си? Аз още повече… За щастие беше направила тази „малка“ грешка: вместо той почива, вика той почина и ми изкара акъла…

Отново настъпи мълчание. Двамата отпиха от виното, после лицето на Иванов стана сериозно. Той се наведе и вдигна от пода една стара, изтъркана кожена чанта.

— Борисе, ето заключението по ликвидацията с Неделев, което ми беше поръчал да направя.

— Прочете ли паметната ми бележка?

— Прочетох първо нея, а после всичко останало. Цяла седмица работих по материалите.

— Можеш ли накратко да ми кажеш какво е заключението ти? Материалите ще прочета, като се прибера вкъщи.

— Борисе, ти губиш.

— Искаш да кажеш, че се самозаколвам.

— Бих си помислил точно това, ако не те познавах… В тази страна нямаме, а може би няма и да имаме по-голям финансист от теб. И само заради моето уважение към личността ти аз се наех с тази експертиза.

— Благодаря за ласкавото мнение. То за мен има висока цена. Но заключението ти е, че греша и пропадам?

Иванов се усмихна.

— Заключението ми е, че се касае за нещо, което надхвърля загубите на капиталите, печалбата, Банката и гледаш нещо надалеч…

— Защо винаги, когато замислям някой чисто финансов зулум, хората около мен придават на тия мои груби материални и егоистични действия ореола на висока гражданска съвест?

— А нима не е така? Аз четох с интерес дебатите в Народното събрание. Следях твоите речи, насочени срещу клиринга и сближението с германците. Ти изрази мнението на всички истински финансисти в България.

— Но никой не тръгна след мен!

— Нямам предвид бакалите, а финансовите теоретици.

— Подкрепата на професорите в твое лице и някои висши чиновници в Министерството на финансите, в Народната и Земеделската банка едва ли са някаква сила!…

— За всеки случай ти отвори очите на мнозина. Рефератът ти в „Ротари-клуб“ се цитира непрекъснато в нашите среди.

— За да бъда честен пред теб, трябва да ти дам следната декларация. Чрез битката срещу клиринга, за свободна търговия аз искам да запазя себе си, своето богатство, Банката. Тази моя цел съвпада с бъдещето на българската държава. Но виждам, че тя тръгва по друг път и пропада, защото винаги катастрофите започват с икономиката. Аз се мъча не да направя Ноев ковчег и спася всички в случая, защото е невъзможно, а само себе си. Да скова един жалък сал за мен. Затова ще ликвидирам сътрудничеството с Неделев. Толкоз!

— Но за мен ти олицетворяваш, в момента една правилна кауза и аз стоя зад теб!

— Значи ще ме подкрепиш?

— Не знам още с какво, но направих каквото можах.

— Става дума да оглавиш групата от юристи и експерти от името на Търговската банка, която ще преговаря с екипа на Неделев.

— Мислиш ли, че съм в състояние? Отдавна съм скъсал с практиката и какво ли друго може да се очаква от един университетски професор?! Но мога да ти предложа хора, които ще се справят добре.

— Аз държа на теб!

Иванов мълчеше. Явно беше смутен.

— Но нали каузата ми е правилна? Тогава къде е правдоборството ти?…

— Има нещо друго…

— Да го чуем.

— Ще го разбереш сам.

— Работата не търпи отлагане.

— Ще разбереш още тази вечер.

— Единственото, което искам да разбера, е дали ти, моят приятел, споделяш убежденията ми, приемаш да оглавиш моя екип.

Скарлатов внимателно наблюдаваше лицето на Иванов. В него явно се извършваше борба и не му беше ясна причината за колебанията. Внезапно професорът каза:

— Приемам.

Скарлатов се изправи и му подаде ръка. Двамата отново седнаха.

— Какво става със скарата? — попита Борис.

— Тук дълго я майсторят, но като я донесат, ще ахнеш!

В тоя момент един келнер широко отвори двукрилата врата на заведението. Всички млъкнаха. Под светлината на уличния фенер се виждаше файтон. От него слезе едър човек. Когато прекрачи прага на заведението, Скарлатов позна доктора от Хайделбергския университет Драган Терзиев. Промяната се състоеше само в дрехите — скъпи, ушити от добър шивач, но вече успял да ги размъкне по такъв начин, че не му стояха по-добре от скромното облекло в Дирекцията по държавните заеми. Усмихнат, със снежнобяла риза и пура в устата, новост за него. Реверите му бяха посипани с пепел. При появата му всички заговориха. Поздравяваха го от масите. Притежателят на заведението изтича, като пътьом си сваляше престилката, да посрещне лично Терзиев. Да, този човек уважаваха всички, обичаха го и го смятаха за свой. Нещо, което Скарлатов никога не можеше да постигне. Терзиев нямаше неприятели. Едрия, дебел, добродушен човек навсякъде посрещаха благосклонно. Без да бърза, придружен от съдържателя, той се запъти към масата на двамата си приятели. Иванов пошепна:

— Това беше моята изненада…

Терзиев каза своето привично:

— Мараба! — и се стовари на стола, който изскърца под тежестта му.

Съдържателят застана край него. Дотича келнерът и се обърна към Иванов.

— Мога ли да сервирам?

— Какво сте поръчали? — осведоми се Терзиев.

— Скара — каза Иванов.

— От скара до скара разлика до небето! Каква скара? Видяхте ли предварително месото, мръвките, котлетчетата, кебапчетата, кюфтетата? Как са приготвени? По кой начин да се пекат? Защо бързахте?… — После се обърна към съдържателя: — Поръчката се отменя. Идвам в кухнята и там ще уредим всичко като хора-специалисти, а не баламурници!…

Терзиев стана и тръгна към кухнята. Зад него ситнеха съдържателят и келнерът. Бави се дълго и се върна с широка усмивка на лицето. Разхлаби още повече вратовръзката. Разкопча сакото и жилетката. Облегна се на стола, сякаш да провери здравината му, и каза:

— Сега вече всичко е наред и можем да чакаме свястно ядене!…

— А защо като си в управителния съвет на толкова акционерни дружества, бъдещ директор на Кредитната банка, твоите немски чорбаджии не са ти дали автомобил? — попита Скарлатов.

— Дават ми, и то няколко, а мога и да си купя, но не искам!

— Той е абонат на файтонджийското сдружение — каза Иванов. — Сутрин пред дома му стои файтон и където и да иде, го чака файтон. Сега, тази нощ, като излезем, пак ще чака някой навън…

— Файтонът е моят каяфет! Това е велико превозно средство. Не друса, за да ти обърне червата, а моят стомах е чувствителен. Сега всеки се вози на автомобил, само Терзиев на файтон! По тоя начин взимам акъла на чужденците. Смятат, че съм приказно богат, щом си позволявам тоя лукс. А също и пурата. Е, Борисе, стига си се занимавал с мене! Кажи нещо за себе си. Как вървят работите ти?

— Те наистина ли те интересуват?

— По-рано никак! Но напоследък да…

Той не довърши изречението си. Веселото изражение слезе от лицето му.

— Драги хер доктор Терзиев. Защо се измъчвате? Аз съм напълно осведомен за дейността ти напоследък. А тя е насочена срещу мен и Банката ми. Само едно не очаквах, че тази вечер ще те видя. Иначе не бих дошъл!

Терзиев трепна.

— Престани с блъфовете си!

— От доста време ти си назначен като шеф на екип от страна на Кредитната банка, за да защитиш техните интереси в лицето на Неделев.

— Скарлатов, ти ме изненадваш! Откъде научи? Иванов ли ти каза?

— Иванов не знае. Затова съществува банково разузнаване. Така че вашите карти са обърнати и аз ги виждам. Но моите никога няма да узнаеш! Ти си хипнотизиран от немците и мислиш, че те са вездесъщи. Тук ти е грешката!

— А известно ли ти е, че аз бях този, който настояваше пред немската финансова група, настроена враждебно към теб, за обединение на банките? Аз бях този, който внушаваше непрекъснато значението на Търговската банка, на твоите лични качества и какъв съюзник в твое лице бихме намерили. Но ти отказа, ти започна битката!

Съдържателят се приближи до Терзиев и нещо му прошепна.

— Не сега…

— Почакай — каза Скарлатов. — Гладен съм. Донеси скарата.

— Така да е, щом иска — каза Терзиев. Съдържателят се отдалечи.

— От това, което проучих, положението ти не е никак розово. Ти си на ръба на банкрута, ако не се свестиш. Затова съм тази вечер тук, защото си ми приятел и искам да те спася.

— В тази страна всеки те дави и едновременно ти е спасител! Не правиш изключение и ти!

— Аз съм само един добър експерт. Мене ми плащат и аз акуратно изпълнявам задълженията си! Нямам като теб богатства да пазя и тук ми е предимството. Ще бъда почтен докрай към работодателите си.

— Гледай тази акуратност да не ти изиграе един ден лоша шега!… Защото понякога така става в живота, че плащат именно тия пъдари на чуждо имане…

— Какво имаш предвид?

— Старото приятелство! Затова и аз те предупреждавам! Но този разговор е дълъг, мисля, че професор доктор Иванов би ти обяснил по-добре какво имам предвид.

— Силата, срещу която си застанал, е огромна. Нямаш шансове.

— Знам. Но няма да легна да ме колят!… А ето и скарата идва! Време е да приключим! Официално те уведомявам, че начело на моя екип стои професор Иванов!

— Но как! Ти прие ли? — обърна се Терзиев смаян към Иванов.

— Да, приех, защото каузата на Скарлатов е правилна.

— Ето, виждаш ли? Не знам на кой няма да е лесно!… — каза Скарлатов.

Терзиев нищо не отговори. Съдържателят остави една тенджерка в средата на масата и отделно чинии за всеки. Вдигна капака. Ароматът на скарата сякаш изпари всички лоши мисли в Терзиев и той отново стана весел и приветлив, но не се стърпя и заключи:

— Какво време живеем, всеки срещу всеки! Никога не бих помислил, че ще застана един ден срещу вас двамата…

Въпреки всичко по-нататък вечерята протече радостно. Спомниха си много неща от миналото и повечето весели. Пиха и ядоха безпаметно. Когато си тръгнаха след полунощ, Скарлатов се изненада. Вън наистина ги чакаше файтон. Терзиев остави Скарлатов пред Банката и двамата с Иванов продължиха за домовете си.

На другия ден още сутринта Скарлатов представи своя екип заедно с Туше Динев на професор Иванов. Последните двама скоро се разбраха и започнаха съвместна работа, изпълнени с уважение един към друг. Иванов се учуди от способностите на Динев. Той за пръв път се сблъскваше с черната задкулисна страна на банковата дейност. Работеха в бившето тясно и дълго кабинетче на Динев, където той бе поставил картотеката си. Скарлатов често отиваше при тях и даваше своите идеи.