Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (5)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
asayva (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Земя за прицел: Жребият

Издание: Първо

Издател: Издателство на БЗНС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателство на БЗНС

Излязла от печат: февруари 1989 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Рецензент: проф. Цветана Тодорова; проф. Тончо Жечев

Художник: Петя Генева

Коректор: Лидия Ангелова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2197

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

През целия си съзнателен живот Скарлатов работеше, но още от студентски години правилно си разпределяше силите и му оставаше свободно време. Наистина някога, когато пое Банката, наложи му се денонощно да се труди. Справи се отлично. Имаше и други периоди на главоломна дейност, както през световната икономическа криза. С течение на времето в него се създаде една лекота при извършване на банковите операции. Дългогодишната му практика не го сблъскваше вече със ситуации, които той да не бе срещал и преди. До голяма степен работеше по аналогия. Сега за всеки нов случай намираше подобен нему в миналото, над който си бе трошил главата, и познавайки резултата, бързо решаваше нововъзникналото положение.

Методът на аналогията не се учи. Философите го наричат мъдрост. Донякъде аналогията му приличаше на инстинкта при животните, чрез който те живееха и се справяха с опасностите. Разликата бе, че при тях това качество е вродено, а при човека възникваше несъзнателно с годините. Общото беше, че благодарение на аналогията и най-заплетените случаи решаваше бързо и безпогрешно, без много да си мъчи мозъка и винаги успешно. Ето защо някога, мислеше си Скарлатов, толкова много са уважавали старите хора. Всъщност те са безценен капитал и ако човечеството бе помъдряло, то би трябвало уважението към тях да расте. А се получи обратното. Сякаш те вече не са нужни на обществото, дори излишни и ако нямаше някакви остатъци от християнския морал, сигурно биха ги изхвърляли в студа да мрат, както правят ескимосите на Северния полюс. Работата му се облекчи и поради това, че деловата активност на Банката след кризата и особено след отделянето на Неделев толкова намаля, че работеше само с отбрани клиенти и не рискуваше да кредитира нови лица и групи. Но вместо в резултат на всичко дотук той да си седи на вилата, Скарлатов отиваше всеки ден точно и стриктно в кабинета на Банката си, сякаш от това му зависеше животът. С яд си казваше, че никога не би го правил на млади години. Тогава ценеше повече свободното време. Коя е причината? И си отговори — навикът. Тъпият навик да марширува като пруски гренадир на Фридрих Велики от сутрин до вечер, без да има от това нито полза, нито нужда. Работата отъпява човека, защото създава навика на безсмисленото всекидневно движение, без ум, без цел… Ще трябва да отида на село, реши той, да се спра. От дълго време не помнеше да е почивал повече от една седмица в годината. Щеше да отиде на село и поживее сред хората, сред природата, ако щеш и сред животните, които липсват в града. А после може да посети Карасулиеви в Несебър в огромната им вила. Един град, в който сякаш се връщаш във вековете и живееш като в някой гръцки полис. Не е лошо да направи и той вила там или да купи готова стара къща. Борис обичаше морето. С часове можеше да гледа как вълните в своето вечно движение следват една след друга, устремени към брега…

Вратата се отвори и влезе Туше Динев. Толкова рано?! Не му стана приятно. Не беше го викал, а и нямаше работа, която да му възложи. Следователно той идваше по своя инициатива и явно за нещо спешно, нещо не много приятно… Погледна го. Все така младолик, ненапълнял, но не беше този Динев от младите години. Приветливото му някога лице вече не се усмихваше. Русите му коси почваха да побеляват с някакъв платинен оттенък.

— Седни, Динев… Тъкмо мечтаех за едно лято само за мен… Да остана със себе си и се наслаждавам на бездействието! Не съществува по-тъпа пословица от „Залудо работи, залудо не стой“…

Динев стоеше още прав и мълчеше.

— …Робска пословица. Говори за отсъствие на навика да размишляваш. Няма по-голяма наслада на тоя свят от бездействието!… Съгласен ли си?

— Не.

— Така и мислех… Казвай!

— Брезов е в България.

— Какво?!

— По-точно в София.

— Кога научи?

— Снощи късно. Бях в компанията на бивши полицаи. Те са по следите му и кръгът около него се затваря. Няма шансове!

— Той е обезумял. Има тук смъртна присъда.

— Две смъртни присъди.

Скарлатов се развълнува. Бе поразен. Слава Богу е оживял въпреки глада, въпреки чистките… За какво е дошъл? За какво се подлага на такъв риск?… Ето и последният от приятелите му на младостта е в смъртна опасност. Нима след Матов идваше неговият ред?… Трябваше нещо да направи! Но какво?…

— Ти лично не можеш ли да измъкнеш Брезов от лапите им?

— Невъзможно.

Яд обхвана Скарлатов. Той заговори с този дълбок, вледеняващ глас, толкова напомнящ на стария банкер. Сякаш там, зад бюрото, седеше кривогледият строг старец.

— Динев. Ти си креация на Търговската банка и лично на фамилията Скарлатови. До този момент никога не съм поставял твоята почтеност към мен под въпрос.

— Затова и дойдох толкова рано. Не искам, ако се случи нещо с Брезов, да ме подозираш. Аз не съм в състояние да направя нищо, понеже съм безсилен, мога само да те уведомя. Искам да ми вярваш, шефе. Това е всичко.

— И все пак опитай, каквото можеш! Парите нямат значение! Подкупвай, давай, не се спирай пред нищо! Ти така добре умееш да вършиш тия работи!…

— С подобни методи в случая няма да постигнем нищо. Той е тлъста плячка. Един от лидерите на Комунистическия интернационал. И властта няма да изпусне коза си даже за милиони!

— Тогава дръж ме в течение и каквото научиш, ми съобщавай веднага, по което време и да е! А ако ти, кучи сине, разбера, че си могъл с нещо да помогнеш и не си го сторил, понеже не обичаш Брезов, аз ще потърся начин да ти платя!

— Знам.

— Върви!

— Още една дума, шефе. Арестът му е въпрос на часове…

Динев излезе от кабинета. Скарлатов стана от бюрото. Отиде при бюфета, наля си водна чаша коняк, но не отпи от нея. Ох, ще замина някъде, ще забравя всичко, за нищо няма да мисля, като при тежък сън! А като се върна, всичко ще бъде свършено… Но това е страх, слабост! Да, така е. Нещо е рухнало в мен. И слонът умира в един-единствен ден, кой знае защо си спомни той африканската поговорка. Не, повече не мога да стоя сред тълпата и да наблюдавам екзекуции. В края на краищата и аз съм човек като всички, и на мен много ми дойдоха кървавите гледки в тоя проклет живот! Ще замина още днес!…

Той извика Спас. Попита го за колата. Била в ред. Каза му, че ще замине на село, още днес следобед да съобщи на Неда за решението му и да я пита дали и тя ще дойде. Спас отговори, че тя ще тръгне с радост, но самият той не ще да седи на село. Автомобилният съюз имал тържества и би искал да участва в някакъв туристически поход с автомобил. Попита дали би му дал старата кола. Скарлатов се съгласи и Спас излезе.

Обхвана го паника. Той бързаше да приключи с деловите разговори. Проведе ги по телефона. Един след друг извика главния счетоводител, касиера и им даде нареждания какво да правят в негово отсъствие. Обади се и в кантората „Чернаев“ по някакъв търговски спор на Банката с един фабрикант. Каза им да се споразумеят и да не водят дело. В бързината бе забравил чашата с коняк. Изхвърли съдържанието през верандата на двора. Седна изтощен. Вратата се отвори. Показа се главата на Спас. При намалялата дейност на Търговската банка Скарлатов нямаше вече нужда от секретар, а и не намери подходящ човек. За клиентите и лицата, които искаха да се срещнат лично е него, го уведомяваше Спас и ги въвеждаше в кабинета, ако Скарлатов желаеше.

— Няма ме за никой! Разбра ли? И не се мотай! Колата готова ли е?

— Но този господин вън е тежък чорбаджия, с бомбе…

— Да върви по дяволите с каяфета[1] си! От простотия винаги ще сваляш капа пред първото бомбе!…

Главата на Спас се скри, но вратата широко се отвори. Някой просто го бе хванал и отстранил от прага като перо. Там се появи фигурата на един наистина солиден мъж, вече на възраст, с малка, остра, посивяла брадичка и мустаци, извънредно елегантно облечен. Вероятно дрехите му бяха купувани в чужбина, както и светлата мека шапка с широка периферия. Набитата му фигура напомняше нещо на Скарлатов. Той сдържа гнева си. Явно беше делови човек и „тежък чорбаджия“, както се изрази Спас. Мъжът затвори тапицираната врата след себе си и свали шапката.

— Моля, седнете — каза Скарлатов почти механично.

А после отведнъж в съзнанието му нещо проблясна и той побледня. Капки пот избиха на челото му. Пред него стоеше Марат Брезов. Последният седна и спокойно загледа Скарлатов. Някогашният му рус прав перчем липсваше. Косите му бяха оредели, побелели и ги решеше назад. Но беше Брезов и никой друг!… Когато успя да се съвземе, Борис каза:

— Ти луд ли си!?… Почакай за малко…

Бързо излезе и намери Спас. Даде му нареждане неотлъчно да стои пред вратата към чакалнята и да не пуска никого. Няма да заминават. После заключи вратата и на чакалнята, а като се върна — и на кабинета. Затвори портала към верандата и спусна големите завеси. Светна полилея. Стовари се изтощен във фотьойла до Брезов. През цялото време приятелят му внимателно го наблюдаваше, но с такова спокойствие, че дразнеше Скарлатов. Той наистина не е с целия си…

— Дай нещо за пиене — каза Брезов.

— За теб?

— По-скоро за теб. Интересно ми беше да те видя за пръв път в живота ти, обхванат от паника. Честно казано, не очаквах такава реакция…

Скарлатов нищо не отговори. Наля коняк и на двамата. Чукнаха се. Борис преполови своята чаша. Почувства се по-добре.

— Ако аз изпитвах страх за себе си, тогава наблюденията ти са неверни. Смъртно се уплаших, но за теб и за мой ужас продължавам да се страхувам. Знаеш ли, че са разкрили дирите ти?

Брезов се усмихна.

— Разбира се, знам.

Скарлатов стана, отмести завесите към улицата. Нямаше никой, освен обикновени минувачи. Пусна завесите и каза:

— Вероятно чакат някъде наоколо или вече са блокирали всички улици, даже покривите на съседните здания…

— Успокой се. За да дойда дотук, значи съм се измъкнал от преследвачите.

— Уверен ли си?

— Човек никога в нищо не бива да бъде уверен, но се надявам, че е така, както ти казвам.

— Ти се заблуждаваш.

— Мили Борисе, в студентските години беше даже революционер… Аз останах в тая професия. Мислиш ли, че от годините на нелегалност не съм натрупал опит, който ми дава известно спокойствие в тежки моменти да не губя разсъдъка си.

— За мен би било убийствено да те арестуват в Банката или те застрелят на улицата пред мен!

Скарлатов стана. Отиде при бюрото. Отключи страничната вратичка и извади револвер наган — тежко оръжие. Сложи го върху бюрото.

— Предполагам, че ти имаш пистолет?

— Излишно е, а би било глупаво от моя страна. Прибери, моля те, оръжието! Изглежда, животът в една страна на преврати и терор ти е изкривил психиката…

— Само не ми казвай, че ти идваш от страната на свободата, че както сте я закарали, вие ще се обявите за народ, а народа за враг. Как напусна твоя рай?

— Нормално, с паспорт.

— Рекох да не си избягал от някои арестантски влакове за Сибир с тайните агенти на капитализма… Защото неколцина късметлии са успели, но са минали през по-страшни изпитания и от златотърсачите на Джек Лондон в Бялата пустиня…

Лицето на Брезов остана непроницаемо.

— Все пак, ако позволиш… — каза той и стана. Скарлатов озадачен кимна с глава. Приятелят му отиде до прозорците и дръпна завесите. Слънчевата светлина заслепи Борис. Разтвори широко портала към верандата и отключи кабинета.

— Ти с твоите действия и спуснати пердета посред лято ще обърнеш наистина внимание!… Казах ти, че опасност поне засега няма.

— Защо дойде?

— В България или при теб?

— Кажи първо за България…

— По работа. Това достатъчно ли е?

— А при мен?

— По две причини. Първата е чисто делова, търговска. Втората — лична.

— Не ме лъжи. Дойде, за да се скриеш?

— Това беше единственият ми шанс. Знаех, че са по петите ми.

— А как?

— От дългите години в мен се изработи това неуловимо чувство, особено за преследване. Не мога да ти обясня. Но го знам. И аз подготвих своя план, в който ти и Банката играете решаваща роля.

— И какво трябва да правя?

— Нищо. Спомняш ли си „Война и мир“? Някога ти беше любима книга… Нима след толкова финансови битки не си се научил на великото изкуство да изчакваш, да не действаш?… От теб искам именно това!

— Научил съм се на доста неща… Но и аз имам интуиция и съм грешал винаги когато съм я пренебрегвал. Затова слушай. Ще изляза за малко. Трябва да видя един човек. Ти стой тук! Ще се върна скоро.

— Имаш неотложна работа?

— Излизам заради теб и заради моето спокойствие! Или, дявол да те вземе, се съмняваш в мен?!…

— Борисе, ти сериозно си разстроен. Нещо е станало с нервната ти система.

— Тогава приеми, че се касае до моето спокойствие и само до него!

Борис излезе. Строго заповяда на Спас никого да не пуска в негово отсъствие. Тръгна към бюрото на Динев, беше наблизо. Без да иска, Скарлатов на няколко пъти се спря по улицата и погледна назад. Никой не го следеше. Доядя го на себе си, но не можа да се освободи от чувството на тревога. За щастие завари и Динев. Изглежда, и той нямаше много работа. Посрещна Скарлатов с почит, станал на крака. Някогашното дълго и тясно дюкянче на Кюлев се бе превърнало в типична канцелария с каса, шкафове, папки и бюра.

— Тръгни веднага да намериш твоите копои и ще чакам тук да ми докладваш докъде са стигнали с търсенето на Брезов.

Динев, без да каже дума, покорно излезе. Качи се в малкия „Щайер“, гариран на улицата, и рязко потегли. Върна се скоро. Скарлатов търпеливо седеше в помещението, пропито с миризмата на стара хартия и мастило. Той скочи на крака.

— Положението, шефе, е забъркано. Временно са изпуснали Брезов от погледа. Цари паника. Но почти са блокирали София. Пуснали са по следите му до един щатните и доброволните агенти. Шосетата са завардени. Проверяват се всички влизащи и излизащи. Открили са и хотела, в който е отседнал. Никога не са предполагали, че е хотел „България“.

— И това докога ще продължи?

— Докато го хванат. Бесни са!

— Ще провериш по пътя за Княжево къде ще е полицейският пост. Взети ли са специални мерки в тази посока на шосето. Това е всичко. И ще ми докладваш.

— Разбрах, шефе.

В погледа на Динев имаше нещо особено. Дали се досеща? А и да се досети, какво от това?! Той не е предател! Особено към нас, Скарлатови… Но какво става с теб, успокой се!…

Всичко това говореше на себе си, докато бързаше по улиците обратно към Банката. Минувачите се отдръпваха, за да му сторят път. А може би вече са го хванали?… Сърцето му лудо биеше и прескачаше. Когато влезе в кабинета и видя Брезов, внезапно се успокои, но почувства слабост. Седна в първия фотьойл.

— Е, какво разбра?

— Така е, както мислиш. Изпуснали са те временно, но са блокирали всичко.

— А сега, Борисе, пълно спокойствие! Ако аз и ти не можем да се преборим с жандарите и ако нашият ум не превъзхожда техния, значихме имали твърде високо самомнение и е време да си платим това.

Планът на Скарлатов бе прост. Да дочакат вечерта и да измъкне приятеля си с колата до вилата. След това щеше да му мисли. Вероятно и Брезов има своите връзки и сигурно ще го улесни. Но дори на вилата той оставаше в обръча. Въпреки това страхът у Борис изчезна. Двамата се качиха по тясната дървена, скрита стълба, водеща от кабинета през вратичката на библиотеката към горния етаж. Той дори приготви нещо за ядене. В хладилника имаше суха храна. Брезов не даваше никакви признаци на страх и се владееше отлично. После пиха кафе с коняк, седнали във фотьойлите до камината, която не гореше. Завесите бяха спуснати, но прозорците отворени. Оттам на вълни нахлуваше топъл въздух. Свалиха саката си и както в студентските години разговаряха по риза. Сега отблизо, в по-спокойна обстановка можеше да разгледа приятеля си… Набит, с къса мощна шия, атлетичен гръден кош и типичния, малко сплескан на една страна боксьорски нос. Само брадичката с мустачките го правеше чужд.

— Както навремето в Германия пруските офицери имаха без изключение навити мустачки, подобно кравайчета, имитирайки кайзера, така изглежда и вие имате своята мода а ла Ленин…

— Така се налагаше. Тук съм като търговец. Иначе съм бръснат.

— Не е ли рисковано, че си избрал тази легенда?

— Аз наистина, освен всичко, съм и търговец. Но затова по-късно…

После разговорът тръгна и двамата не можеха да спрат. Борис подробно разказа мъчителните спомени от 1925 година и за смъртта на Матов. Брезов разпитваше без умора за познати и непознати лица. От своя страна, той му разказа за смъртта на жена си Ружа. За емиграцията. После за работата си като съветски търговец в Австрия. Двете деца на Матов живеели в Ленинград. Майка им Ирина останала при сина си, който имал семейни проблеми. А неговият син Кирил бил физик, Мими пък вече завършвала медицина.

— Поздрави ги, ако още ме помнят… Защо трябваше да изживеят тия ужаси?!… Защо децата трябва да плащат по-скъпа цена дори от тая на самите революционери?…

— За да израснат като честни хора, които разбират света. Има неизбежни страдания към истината.

Борис замълча. Отпи няколко глътки коняк.

— Ти за какво дойде в България, та се натресе сам на полицията?

— Заради фашизма! — отвърна спокойно Брезов.

— Какво точно влагаш в това понятие?

— Управление на бандити, заграбили държавния апарат. Управление без морал, без традиции, с единствена цел — властта като такава, която използват за свои лични облаги. Те ще върнат човечеството не в средните векове, а в ада. Защото законите им са тия на една шайка убийци.

— Откато свят светува, властта за много хора е била и цел, и средство, и идеал.

— Работата е там, че в появата на фашизма има някаква система. Не е изолирано явление. Дори се питам дали не е закономерно?

— Имаш ли предвид и отношението на масите?

— Да. Макар да смазва немалка част от тях.

— А германският народ?

— Не само той. Спомняш ли си надписа на Руския паметник?

— „Не нам, не нам, Имени твоему…“ Всяка сутрин минавам покрай него…

— Точно така. За съжаление се кръстят в своя фюрер, който може да ги заведе само до кланицата. Затова смятам, че фашизмът е някакъв раков тумор върху тялото на капитализма. Но трябва ли всички народи да бъдат заразени от рака?

— Отиваш твърде далеч! Човечеството като цяло се е справяло досега с такива бедствия. Но вие как ще се справите с междувидовата борба за власт? А като разсъждавам върху последния московски процес срещу асовете на болшевишкия екип, Сталин няма да спре дотук…

Брезов се намръщи.

— Тоест? В какво искаш да ме убедиш?

— Не допусках, че болшевиките, които обещаваха щастието на Земята, ще се вкопчат и самоизбият кой да води бащина дружина…

— А пък аз имах по-голямо мнение за твоята проницателност и не предполагах подобно опростено и недалновидно тълкувание.

Скарлатов стана и взе да се разхожда.

— Фактите, Марате, фактите… Последната смъртна присъда на магьосница — една слугиня, признала се в сношения с Дявола — е от 1762 година в Гларус, Швейцария. В 1834 година окончателно е унищожена Инквизицията в последното й убежище — Испания. Изведнъж в XX век Гестапо се оказа свързано с Мефистофел, който успял да купи и им продаде душите на Лениновите съратници, съборили най-голямата империя и установили първата пролетарска диктатура! Фантастичен успех на класовия враг!…

— Борисе! Това, че съм в капан не ти дава право да разговаряш с мен като писач от жълтата преса!

Скарлатов се спря и го погледна. Лицето на Брезов се бе опънало и пребледняло. Изглежда съм докоснал най-болезненото му място… — и меко каза:

— Прости, Марате, ако не съм коректен домакин… Но някога, като изучавах Френската революция, много ме занимаваше въпросът как жертвите се превръщат в палачи, защото няма по-страшно време за хората от това!… Правех разлика между революционен терор и произвол. Сега не мога да я направя и отново ме занимава същият въпрос. Кажи ми честно, ти лично вярваш ли, че твоите бивши ръководители на Коминтерна[2], хората, които извършиха октомврийския преврат, са чужди агенти? Че тия разстрели, тоя масов лов на „врагове“, тоя… организиран вой и хула имат покритие?

Брезов дълго мълча. Накрая твърдо произнесе:

— Не. Не вярвам.

— Тогава как постигаш равновесие между истината и убежденията си? Дори си тръгнал да им вършиш работа, рискувайки живота си?…

— Борисе, прости и ти, но мисля, че има неща, които никога не ще можеш да разбереш… Ние сме поколение, спасено от идеите. Проблемите са много по-сложни, неизвестни досега…

— Все пак, обясни ми.

— Помисли само!… Колко десетилетия на саможертва!… Поколения, които вярваха, че не те зависят от света, а светът зависи от тях, за да победят най-сетне всеобщата справедливост, свободата, братството и равенството. В тази вяра са се допирали всички — забележи — и признаващите Бога, и отричащите Бога. Тя ги е обединявала по някакъв начин… И сега заради една личност или няколко души около нея да сметна, че всичко, което е било и става днес, е просто един блъф?! Така ли?

— Но тази личност създава преторианска гвардия, създава механизъм в противоречие с декларираните от вас принципи!

— Чел ли си еврейската Тора? Там има едно правило — ако си сам, можеш да се откажеш от вярата си; ако са двама — също; но ако са трима — не! Защото това вече не е тактика, а стратегия. Пък те не са трима, а милиони!

— Мисля, че истината стои над идеите, както и човекът.

— А пък аз мисля, че зад дърветата ти не виждаш гората. Просто разтърсването е мощно и тинята не е улегнала. Трябва време и вяра, за да изтърпиш!

— Марате, моят жизнен опит ми е показал, че способността да се променяш в зависимост от фактите е най-положителната способност у човека. Само ограниченият не изменя на себе си, а хитрият се приспособява. Ти не си нито едното, нито другото и затова не мога да те разбера.

Брезов се усмихна.

— Аз съм на обратния принцип — ако не успеем да променим света така, както най-добрите умове са мечтали, поне няма да позволя мене да променят! Пък колкото ни е писано — толкова! Но ти, Борисе, в какво вярваш? От теб фашист няма да стане, знам. Но по-нататък?…

— Както виждаш, аз съм от хората, които се съмняват във всичко. Може би е дефект, но е така. Съмнявах се и в Марксовите изводи, че капитализмът е пред своята гибел, че пролетариатът е класата на бъдещето и като вземе властта, ще осигури съществуванието на народите. Съмнявам се и в най-важното — че Маркс наистина е открил законите, по които се развива човешкото общество. В това твърдение има толкова много гордост, че прилича на безумие.

— А нима няма класова борба? Бедни и богати, потиснати и потисници? Знаеш го по-добре от мен. Това е достатъчно, за да е прав!

— Вие не обичате, когато някой мисли различно, нали?

— Напротив! Слушам те с интерес, защото си банкер, и то умен, който прави изводи. Ти навремето лягаше и ставаше с „Капиталът“. Пак не разбрах къде е грешката на Маркс?

— В неотчитането на човешката природа! Личната собственост не е само социално явление, което се явява и изчезва. Това е чувство за собствена земя, за собствени предмети, за собственост на животни, на хора, на държави, на народи, това е инстинкт, по-силен от половия, същност на човека. И той го кара несъзнателно да се превърне от потиснат в потисник. А борба с инстинкт е загубена работа! Нейните жалки резултати можеш да видиш в цирка, при дресьорите, които карат тигъра да яде краставици пред публиката.

— Живеем в епоха, когато се извършва гигантски експеримент за създаване на ново общество пред очите на цялата планета. Но ти не си видял, не си го проучил добре, не познаваш другата страна на уравнението, следователно не можеш да построиш система…

Отдавна чиновниците от Банката си бяха отишли. Спас бе затворил и заключил навсякъде вратите, и стоеше долу на пост. Телефонът в библиотеката иззвъня. Спас съобщаваше, че е дошъл Туше Динев и чака. След кратък размисъл Скарлатов нареди да го пусне горе. И отново, за кой ли път, той се удиви на способността у Динев да не се стряска при никакви обстоятелства. Защото още с влизането си той позна Брезов.

— Седни, Динев, и разказвай…

— Постът по шосето за юг е сложен след Княжево, във Владайското дефиле.

— А Княжево?

— Както досега. Те са трима полицаи, които се сменят на пост и те познават от години. Няма да направите впечатление. Всеки ден виждат колата ти на отиване и връщане от вилата.

В каната беше останало още кафе, сварено от Скарлатов. Той наля чаша на Динев.

— Предполагам, че сте чували един за друг… — каза Борис.

— Инспектор в политическата полиция по мое време — отвърна Брезов.

— Бивш — уточни Динев.

— А сега какво работите?

— Частно детективско бюро.

— Тоже хорошо! Това ще рече, че събирате и давате сведения срещу заплащане?

— Съвсем точно!

— Ами ако аз поискам услуга в качеството си на клиент, колко ще ми вземете?

— Зависи от сведението, което търсите, и риска за мен и бюрото ми. А също така и доколко прекрачвам законите на страната.

— И Вие никога ли не сте ги нарушавали?

— Стремял съм се.

Изведнъж лицето на Брезов стана зло. Той рязко каза:

— Името на предателя!

— Невъзможно! Крие голям риск за мен лично и за бъдещата ми дейност!

— Хонорарът няма значение. Ще платя в долари. Колко?

Скарлатов стана от фотьойла и отиде към прозореца. Разговорът между двамата взимаше неприятен обрат.

— Петстотин, ако спазите моите условия, целящи сигурността ми.

— Съгласен!

Брезов извади от сакото, сложено на съседната табуретка, чекова книжка. Написа чек и го подаде на Динев.

— Скарлатов, ще кишираш ли чек в долари на Дъ фърс Америкън Бенк?

— С удоволствие.

Динев извади бележника си. Написа нещо, откъсна листчето и го поднесе на Брезов. Той го прочете. Някаква гримаса на отвращение за миг се яви на лицето му. После отново го прочете, драсна клечка кибрит, запали листчето и го пусна да доизгори в камината.

— Не плащаш ли прекалено много за един предател? — попита Борис.

— Парите си заслужават сведението.

— А сега моля да поговорим за моята сигурност — каза Динев.

Скарлатов слезе долу, за да не ги смущава. Вече се здрачаваше. Първите лампи навън светнаха. Хората изпълниха улиците и тротоарите, за да поемат малко свеж въздух след знойния летен ден. Той седна до Спас на стъпалата пред входа на Банката и дълго наблюдава улицата. После се надигна и каза:

— Приготви колата. Искам да е със запален двигател.

Качи се горе в библиотеката, където завари Брезов и Динев в оживен разговор. Скарлатов ги прекъсна:

— Имахте достатъчно време, за да се споразумеете. Тръгваме!

— Ще дойда и аз, шефе — заяви Динев. — Нека тръгна аз пръв с моята кола. Вие след двайсет минути. Ако има опасност, ще се върна обратно да ви спра по шосето. Ако няма, ще ви чакам на вилата. Господин Брезов, там ще продължим разговора си…

Динев излезе и Брезов каза:

— Поучително е да разговаряш с полицаи. Те знаят твърде много за различни хора. Една професия, чиято крайна цел е сведения за всеки.

Бележки

[1] Вид, изглед, състояние на човек. — Б.ел.к.

[2] Коминтерн — Комунистически Интернационал, Трети интернационал, създаден по почина на Ленин през 1919 г. в СССР и разпуснат на 15 май 1943 г.