Свобода Бъчварова
Жребият (36)

Глава седма

На 1 юни 1944 година в България се сменя правителството начело с Добри Божилов и се съставя ново правителство под председателството на Иван Багрянов. Но вместо да подготви завой във външната политика на България, за да излезе тя колкото се може по-безболезнено от войната, пак се повтаря историята от края на Първата световна война — България остава на страната на Германия. Безизходица, униние, глад, терор, разруха — ето резултата от втория съдбовен избор на България. Разминаването между народ и управляващи е окончателно. Партизанското антифашистко движение се засилва. Фактически в страната има две власти. Поредната гражданска война е в ход.

На 6 юни 1944 година англоамериканците извършват десант във Франция между Шербург и Хавър. Вторият фронт е създаден.

На 24 август капитулира Румъния, съветските войски застават на северната граница на България.

На 26 август Иван Багрянов съобщава, че България е в положение на неутралитет и правителството нарежда оттеглянето на българските войски от Сърбия. Но те все още остават в Македония и Беломорието.

Същия ден, на 26 август 1944 година, Скарлатов замина за Беломорието, за да оглави акцията по пренасянето на тютюните в неутрална територия. Започна последната битка в неговия живот. По странно хрумване той вместо да тръгне право на юг през Петрич по шосето за Солун, избра един невъзможен маршрут през Родопите. Някаква тъга го бе налегнала и не можа да се пребори с желанието си да посети гробницата на Скарлатови и отдаде последна почит на баща си. Предишния ден в черквата на Софийските гробища направи панихида за майка си Цвета, жена си Яна, Славчо Кюлев, Неда, Спас и син им Никола. Гробовете бяха добре поддържани и всички с паметници — целите в зелена трева и цветя. Двамата с Туше Динев постояха, снели шапки. Дълго гледаха как догарят свещите, забодени в пръстта, и всеки мислеше за това, което безвъзвратно е минало, за хората тук, с които бе протекъл животът им. На другия ден тръгнаха. Туше Динев се бе погрижил за резервен бензин, поставен в три туби в багажника. Колата караше той. На задните седалки натовари хранителни продукти. Ключа на вилата оставиха на градинаря, който щеше да се грижи за всичко тука. А Банката временно пое главният счетоводител. Когато напускаха столицата, Скарлатов накара Динев да спре на височината на Цариградското шосе, слезе от колата и дълго гледа към София, трептяща от лятната мараня. По пътя за Пловдив нямаше почти никакви автомобили. На мостовете стояха военни постове. Те преминаваха сякаш през окупирана страна. После отбиха по планинското шосе. Движеха се бавно и Динев съсредоточено караше по многобройните завои и серпентини на тесния изровен коларски път. Скарлатов гледаше величествените гори отляво и отдясно, спускащи се стръмно от склоновете, а горе на върха се виждаха синкави гранитни скали. Под пътя шумеше потокът, обрасъл с висока папрат, и през нея блясваха като в огледало отразените от вировете слънчеви лъчи. Минаха през дъговидния древен каменен римски мост, а после се ширна поляна с малки дървени къщички и тухленото здание на лесничейството. Край пътя в правилни кубове бяха подредени борови трупи, напечени от слънцето, ухаещи на смола. След лесничейството автомобилът пак заизкачва серпентините. Мощният мотор виеше и когато превали поредната височина, излязоха на голото било. Тук Динев спря. Радиаторът кипеше. Слязоха на тревистия хълм, откъдето вдясно се виждаше бяла черквица, заобиколена с кръстовете на гробовете, а зад нея се издигаше романският купол на красивата гранитна гробница на фамилията Скарлатови. Поляната се спускаше долу, където течеше буйната планинска река с накацали къщички върху двата й бряга. А високо над селото, сред скалите, като рицарски замък се открояваше внушителната старинна сграда на Кале-сарая. Древната резиденция на Скарлатови бе заобиколена с висок дувар, изграден от каменни блокове. След селото долината се разширяваше. Там бяха ливадите, нивите и бахчите в правилни, геометрични фигури, каквито са тия на добре обработваната земя. Вдясно на обширната поляна пасеше стадо говеда, чиито звънци огласяха долината. От отсрещния хълм се спускаше селянин. Той дърпаше за оглавника натоварен с дърва катър. А там далеч, на юг, отново се извисяваха сините върхове на Пирин, огрени от високото слънце, вдигнало се в своя зенит. Тръгнаха към черквата. Беше заключена. Динев искрено се огорчи и въздъхна.

— Жалко… — каза той.

— Защо, да не си решил да ставаш православен?

— Не, шефе. Не съм от тия, дето бързо си менят и вярата, и чувствата… Но съм запазил оттука много хубав спомен… Дано е още жив… Благословен човек!…

— Кой?

— Клисарят. Когато за пръв път отидох в Скарлатово, спрях тука, както сега… Черквата беше отворена и влязох от любопитство. Той я почистваше. Беше един дребен, възрастен селянин, много спретнат. Аз мълчах и я оглеждах. Тогава той спря да шета и ме попита: „Ти брат во Христе ли си?“ Имаше толкова доброта и приветливост в израза… в гласа му, че почувствах как топлина обля сърцето ми…

— И какво му отговори?

— Да, казах аз.

Скарлатов отново се учуди, за кой ли път, на полицая Динев и човека Динев… А ти как би отговорил на клисаря? — попита се той. — Не зная. По-скоро не бих посмял да кажа така… Скарлатов не беше нито религиозен, нито войнстващ атеист. Винаги твърдеше, че вярва, като Ботев, в Разума. Но именно заради него не можеше да се примири, че заедно с тялото изчезва и Духът. Той упорито си доказваше, че така или иначе Духът не може да изчезне. Оставя някакви следи в съзнанието на хората и може би по тоя начин продължава да живее?… А непотребното от него се стопява. Иначе и не би могло да има човешка история, традиция, памет, или както искаш да го наречеш!… По този начин великите религиозни гении оставяха на човечеството своите дълбоки следи. Но същото е и с историческите лица — и със злодеите, и с човекомразците. Значи, че човекът си е отишъл, останал е Духът!… Даже най-нищожното създание на земята оставяше някаква, макар и едва забележима следа, която се вливаше в тази на другите хора и се превръщаше в пълноводна река, и всичко това представляваше общото съзнание на човечеството. Затова и той, Скарлатов, отдаваше почит на своите близки. Макар и в тесен човешки кръг, и те бяха оставили своето „аз“, за да го помнят и предават по-нататък живите. Но дали е така?…

Двамата дълго стояха мълчаливи пред желязната врата на гробницата.

— Няма ли да слезем в селото? — попита Динев.

— Ако съдбата е решила, все някога ще отидем и там… А сега да тръгваме!

Двамата се качиха в колата и потеглиха обратно по коларския път. Моторът не бе охладен, но вече се спускаха. Така те пресякоха раздела между Рила и Пирин и излязоха на сравнително поддържаното шосе за юг.

Късно вечерта пристигнаха в Солун, окупиран от германците. Скарлатов не се чувстваше тук добре. Знаеше, че сега вече е на вражеска територия. Прекара една безсънна нощ в хотела. Динев продължи пътя си към Кавала. Върна се на другия ден уморен. Предаде на Скарлатов, че Неделев го чака там. Борис много искаше да разгледа Атонските манастири, но нямаше време. Преди разсъмване вече се носеха по шосето. Динев изведнъж спря колата.

— Какво има? — попита Скарлатов.

— Шефе. След половин час ще трябва да се срещнеш с един офицер от нашата армия. Ще се качиш в неговата кола. Тя е военна и не буди подозрение. Аз ще продължа сам.

— Има ли опасност?

— Да, шефе. Надлъгването или по-точно битката между нашето и немското разузнаване вече има своята история и от ден на ден взима големи размери.

— Дотам ли стигнахте?

— Германците са ни сложили под лупа. Полковникът е командир на моторизирана бригада и е главното лице в играта. Обработен е както той, така и висшите му началници — двама генерали от военното министерство. С тях се зае Неделев. Но военните държат на лична среща с теб. Имат доверие само на теб, шефе.

— За пари ли става въпрос?

— Не знам. Неделев според мен е дал достатъчно. Остатъка ще получат след акцията.

По шосето се зададе немски мотоциклет — тип „Ромел“. Караше го германец в зелена мушама, каска и очила. В коша седеше друг немски войник пред монтирана картечница М. Г. Те рязко завиха точно пред колата на Скарлатов.

— Документи?

Динев подаде своето и на Скарлатов разрешение от германския щаб в Солун. Войникът разкопча мушамата.

Беше топло. На гърдите му висеше знакът на военната полиция. Дълго разглежда двата документа. После ги върна на Динев. Качиха се в мотоциклета и пак така потеглиха. Малко след тях продължиха пътя си и те. Половин час по-късно наближиха песъчлив хълм без никаква растителност, който шосето заобикаляше. Оттам изскочи военна щабна кола и като ги задмина, спря. Динев също. Скарлатов се премести във военния автомобил. На волана седеше млад майор в бойна униформа на танкист. Той обърна колата и сви по един страничен път. Скоро навлязоха в някакво дере. Чак тук майорът спря.

— Господин Скарлатов, имаме малко време. Накратко обстановката е следната: получихме сто нови петтонни камиона „Опел Блиц“ направо от Германия. Обещаваха петстотин, но доставиха само сто.

— Значи ще трябва да се направят повече курсове.

— Това вече е лошо.

— А шофьори?

— Имаме достатъчно както новообучени, така и стари, мобилизирани. С тях е лесно и просто. Ще ги пуснем в нещо като отпуска. Вие ще им платите възнаграждение, нали така?

— Какви са ви отношенията с германците?

— Гледаме се вече с лошо око и се дебнем. Постоянно сме в пълна бойна готовност. Взели сме предохранителни мерки. Корпусът ни е въоръжен с модерно оръжие и техника, но германците са по-силни.

— Кога смятате да дадете камионите?

— При подходящ момент. Военното разузнаване и лично господин Динев ни уведомиха, че немците се готвят всеки момент да се изтеглят на запад.

— А вие?

— Нямаме заповед за изтегляне. Всички смятаме, че трябва да останем тук. Та това са български земи, господин Скарлатов…

— Доколкото схванах, работата зависи изключително от вас.

— Дано, господин Скарлатов. Освен това и цялата граница с Турция е под наш контрол. В подходящия момент пречки с пограничните застави няма да имаме. Дадох заповед на сапьорите за ремонт на дървените мостове над Марица.

— Вие знаете, майоре, че се отнася до едно важно дело — да не оставим материални ценности в ръцете на немците. Това е и патриотичен дълг!…

— Да, господин Скарлатов. След акцията с тютюните ще направим всичко възможно да прехвърлим наличността от военните складове в стара България. Останалото ще запалим, ако започнем военни действия с немците.

Майорът решително му хареса. Отговаряше на въпросите смело и бодро. Не личеше никакъв страх, а даже възбуда от предстоящите събития, чийто повратен смисъл явно разбираше добре. Беше един от образованите и знаещи занаята си офицери. Сега гореше от нетърпение да се счепкат със силен противник. Скарлатов добре познаваше тази възбуда пред решителна битка.

— Тогава аз ще чакам вашия сигнал.

Майорът замълча. Иска още нещо да каже, помисли си Скарлатов.

— Говорете, аз Ви слушам.

— Господин Скарлатов, дисциплината в армията не ме задължава да говоря по въпроса с Вас, но господа генералите ме помолиха и аз приех тази мисия. Става дума за пари.

— Ще бъде точно изпълнена уговорката с господин Неделев.

— Изглежда не са се разбрали докрай. Те настояват двайсет и пет процента от възнаграждението да им се изплати в швейцарски франкове, и то в чужбина.

Ето, мислеше Скарлатов, лешоядите взеха да се събират… Той предварително знаеше, че мечтата на Йосиф да изядат сами баницата е нереална. Трябваше да дават късове от нея на тия, които нито са сели, нито са жънали. Но все пак лъвският пай щеше да остане за тях. А дори нищо да не останеше, поне нямаше да отиде в ръцете на немците!… Скарлатов едва сега започна да си дава сметка в каква сложна обстановка попада. Дали щеше да издържи на напрежението?…

— Отговорете на генералите, че съм съгласен. Същото се касае и до Вас!

— Господин Скарлатов, не се нуждая от валута, а от левове. Имам две деца. Искам да купя хубава къща в Бояна. Дадох вече капарото.

— Тогава, майоре, ще наредя да Ви се изплати остатъкът още днес, независимо че акцията не е завършена.

— Сърдечно благодаря, господин Скарлатов. Парите да се преведат на жена ми. Къщата ще бъде на нейно име. С мене могат да се случат и неприятни неща…

Офицерът се усмихна.

— Така да бъде! — каза Скарлатов.

Двамата се качиха в колата. Майорът караше този път бързо и нервно. Стигнаха в Кавала пред модерна двуетажна вила. Чакаха ги Неделев и Динев. Борис отиде в определената му стая. Взе душ и се преоблече в бял шантунгов костюм и бели ботинки. Почувства се лек и ободрен. После обядваха в трапезарията. Прислужваше им една мълчалива гъркиня на средна възраст заедно с малката си дъщеря. Трапезата бе богато отрупана с плодове и ястия. Неделев явно живееше комфортно и не чувстваше липсата на нищо. Виното бе гъсто и сладко. Докато ядяха, не проговориха нищо по деловите въпроси. Вратите към верандата бяха широко отворени и оттам идваше типичният дъх на солената морска вода. Долу се синееше Егея… Вилата на Неделев бе разположена високо. Кавала представляваше град, построен като амфитеатър със сцена — морето. След като се нахраниха, Скарлатов се оттегли в прохладната стая със спуснати дървени капаци. Спа тежък сън до 6 часа следобед. После отново взе душ. Неделев и Динев го чакаха готови, също в светли костюми. Скарлатов не сложи сако, а остана по риза. Качиха се на колите и потеглиха към развалините на античния град Филипи, недалеч от Кавала. Скоро пристигнаха и слязоха да ги разгледат. Под лъчите на залязващото слънце отломките стърчаха като самотни часовои, все още запазени — бели, мраморни колони с капители. Бурени и изсъхнала трева се стелеха по останките. А там, в дъното, се виждаше красива сграда. Първо отидоха да разгледат нея. Беше единствената в света запазена древногръцка вила, която професорът по археология, а сега регент на България Богдан Филов възстанови. Наистина беше много хубава. Долу, по камънаците, претича едно гущерче, спря се, изплези тънък език и гушката му пулсираше от бързото дишане. После изведнъж се скри.

— Господин Динев, бихте ли ни оставили насаме с господин Скарлатов?

— Да, господин Неделев.

Той се оттегли. Слънцето залязваше. Скарлатов седна върху една мраморна плоча. След кратко колебание Неделев постла кърпичка и седна до него. Погледна го със заспалите си очи и каза:

— Борисе. Идваш точно навреме. Утре заминавам.

— За Божи гроб и ще ставаш хаджия?

Но Неделев не разбра сарказма и продължи със своя равен, глух глас:

— Отивам в София, а оттам заедно със семейството си в Швейцария.

Това наистина бе новина за Скарлатов. Значи плъховете и на неговия кораб бягаха…

— А защо избра Швейцария?

— Защото имам за там виза и ще мога да се измъкна, преди немците да ме докопат. Ще пътуваме със самолет.

Скарлатов искрено се изненада. Неделев да остави тук цялото си богатство от мини, фабрики и да замине с два-три куфара?!… Сигурно в тия години не е спал и е натрупал достатъчно в чужбина…

— Страх ли те е? — попита го Скарлатов.

— А теб?

— Не бих казал…

— Руснаците са на нашата граница. Въпрос на дни, а може би на часове…

— Но ти изоставяш всичко, за което толкова милееше.

— То и без това е загубено и само едно чудо ще го спаси. Това е рискът на индустриалците и на всички големи притежатели на недвижимо имущество. За съжаление нямах никакъв талант за банкови операции. А болшевиките ще вземат всичко!

— И това е някакъв довод…

— Разчитам на тютюните. Много разчитам…

— Тогава остани и проведи акцията докрай.

— Не, Скарлатов. Аз бях дотук. Дойде твоят ред. Отдъхнах си, като те видях, и сега с трепет ще наблюдавам отдалеч как ще се справиш.

Скарлатов си даде ясна сметка, че за тия години и особено последните месеци в този заспал, студен и пресметлив човек се е извършил прелом, какъвто той не бе очаквал от него. Ето по какво се отличава големият бизнесмен от останалите. В тежък момент той изхвърляше от потъващия кораб материални ценности — плода на цялата си съзнателна дейност, за да запази живота си и този на близките. Скарлатов беше сигурен, че и там, в Швейцария, Неделев ще почне отначало скромно, а после с размах и ще създаде други фабрики и предприятия, защото това бе неговата същност. Където и да се намира, да създава! Добре би било в България да останат хора като него… но и други, които да могат да ги оценят. Логиката на събитията обаче се очертаваше такава, че решението на Неделев бе единствено правилно. Борис въздъхна и каза:

— Сбогом, Неделев.

Двамата станаха от камъка. Неделев отвори доколкото можа очите си. Дълго държа ръката на Скарлатов. За човек като него това бе върховен израз на чувства и Борис го оцени. Вечерта се разделиха рано, всеки по стаите си. Когато Скарлатов стана, Неделев беше вече заминал. Пиха кафе заедно с Динев в трапезарията.

— За днес каква е програмата? — попита Скарлатов.

— Делова среща с господин Папаниколау.

— Слънцето вече се вдигна. Ще бъде горещо. Не можем ли веднага да почнем?

— Помислих и по това, шефе. Имаш ли нещо против, ако отидем на остров Тасос и там да разговаряме?

— Отлично!

Слязоха пеша до пристанището. На кея ги чакаше военен катер. Мичманът помогна на Скарлатов да се качи. Динев с двама моряци пренесе на катера кошници с хранителни продукти и две дамаджани. Отделно даде няколко кашона цигари и голям пакет продукти на мичмана и моряците. Моторът заработи. Катерът потегли, оставяйки следа по огледалните води на залива.