Свобода Бъчварова
Жребият (38)

Глава осма

На един отдалечен коловоз, някъде към гара „Военна рампа“ до София, се забелязваше странно оживление. Пристигаха леки коли, камиони, мъже и жени с огромни куфари, натоварени като катъри, облечени във всичко, което им е най-скъпо. Лампите на перона не бяха запалени и нещата изглеждаха недействителни, неясни, причудливи. Носеше се и лека есенна мъгла. Първият, когото видяха Динев и Скарлатов, бе Кирил Разбойников. Двете негови познати селски момчета бързо пренасяха багажа му във вагона. Разбойников беше груб и не се церемонеше с никого. Една жена изохка, когато я притисна на стъпалата. Елегантен мъж се изпречи пред него.

— Господине, трябва да се извините.

— Я не се занасяй! — опъна се Разбойников и се напъха заедно с дипломатическото си куфарче.

Динев с два куфара в ръце и Скарлатов влязоха последни от другия вход на вагона. И двамата бяха в спортно облекло. Скарлатов не се разделяше обаче от бастуна със златната глава на орел с тюркоазени очи. Носеше и една пътна чанта. Влакът беше пълен, но изпращачи нямаше. По коридорите не можеха да се разминат от мъже и жени, облечени в скъпи дрехи. Въпреки това имаше нещо много жалко в тази гледка. Разбойников ги зърна от другия край и се провикна:

— Тук, господин Скарлатов… Тук има място…

В тоя момент локомотивът продължително изсвири и влакът потегли. И внезапно във вагона настъпи странна тишина и всеки остана като закован на мястото си. Само габровецът Разбойников продължи да си пробива път с една кошница вътре с кокошка, яйца и коняк и влезе в купето, където се бе настанил Динев. Остави кошницата върху масичката и се обърна към него, но Динев се бе загърнал в якето си и мълчаливо седеше със затворени очи. А малко по-далеч в коридора Скарлатов гледаше през прозореца искрите в тъмната нощ…

По-късно всички се затвориха в купетата си. Но Борис не можеше да заспи. Той стана тихо, мина край спящите, като се мъчеше да не ги докосне, и излезе в коридора. Беше почти празен. Само двама мъже и една жена спяха, седнали върху куфарите си. Той запали пура и тръгна по коридора. В полуосветените купета се виждаха спящите пътници. Други ядяха, а трети тихо разговаряха. В едно от тях Радков, Ризов и Стоянов си бяха навели един към друг главите и си шепнеха като затворници. По-нататък позна разни бивши офицери в цивилни дрехи, депутати, министри… Като калейдоскоп минаваха през погледа му тези лица, сега събрани на едно място, в един влак, бягащи от своята страна, която толкова често и лесно възвеличаваха в разговорите и речите си. Тази Родина, за която с лекота умираха на думи… Динев излезе в коридора и го настигна с разтревожен вид.

— Помислих, че нещо е станало…

— Няма нищо, Динев — каза Скарлатов. — Спи спокойно и ме остави сам.

— Е, шефе, голям късмет извадихме! Това беше последният влак от София.

— Да, последният… — каза сякаш на себе си Борис.

Динев отиде до тоалетната и се прибра в купето.

Един железничар с фенер в ръка тръгна по коридора. Като стигна до Скарлатов, измъкна една смачкана цигара и поиска да я запали от пурата му, но той извади от джоба си златна запалка, щракна и му подаде огън. Железничарят отмина към другия край на вагона. Борис гледаше в нощта, но не можеше да види нищо. Само искрите продължаваха да летят. И изведнъж изпита непреодолимо отвращение, дори почувства в устата си гаден вкус. Господи, какво правя, каза си той. Нима аз ще бъда тоя от Скарлатови, който се отказва сам да избере съдбата си па каквато и да е тя?!… Как може да се оставя на пороя да ме повлече и да потъна в тинята на обстоятелствата?!… Аз ли не искам да видя края на една пропадаща държава, и то край с революция! Толкова отдавна и толкова пъти съм го предричал! Аз трябва да присъствам лично на тази незабравима премиера, защото за добро или зло бях участник в нея, макар и задкулисен…

Скарлатов се извърна и тръгна към железничаря в другия край на вагона. Влакът започна да спира и навлезе в някаква малка гара. Когато Борис мина край своето купе, видя вътре да спят Динев и Разбойников. Отново му се мернаха всички останали чужди и омразни нему лица, още по-отблъскващи в своя заспал вид, с отворени уста или стиснати челюсти… Скарлатов се изправи пред железничаря и гласно изрече:

— И аз пътувам с тия идиоти, аз?!… Скарлатов бяга?! От какво? Защо? Къде?!…

Железничарят не го разбра и се обърка.

— Зле ли Ви е, господине?

В този миг влакът спря.

— Искам да сляза — каза Борис.

— Тук ще стои само минута — отговори той и влезе в съседното купе.

И наистина след миг локомотивът пронизително изсвири. Влакът бавно запотегля. Скарлатов бързо отвори вратата и слезе на земята с бастуна в ръка. Влакът засили скоростта си и след малко светлината на червения фенер се скри зад близкия завой. Той тръгна край гаричката, почти кантон, и видя през прозореца един сънлив чиновник до телеграфа.

— Кога има обратен влак за София? — попита го Скарлатов.

— Нищо не се знае, господине, има голямо закъснение, страхотна каша е…

Без да мисли повече, Скарлатов пресече железопътната линия, изкачи сипея и се изгуби зад него. Едно самотно куче с подвита опашка стоеше в края на перона и го проследи с очи.

Борис се озова пред едно стърнище. Щракна запалката и погледна часовника си. Беше три и половина след полунощ. Небето светеше, обсипано със звезди, които почваха да бледнеят. Беше топло и цареше плътна тишина. Скоро ще почне да съмва… Все ще стигна до някой път… Скарлатов въздъхна с облекчение и закрачи право през стърнището. Изведнъж се почувства лек и свободен като млад студент, когато избяга от Женева, без да се обади никому, и тръгна пеша пряко през планините за Италия, без път, без цел, като птичка божия… Не забеляза колко вървя, колко време беше минало, отмахнал гнета на разума и страха. Така стъпи на един черен коларски път и като походи по него, чу отдалеч шуртенето на вода. Скоро стигна до една голяма чешма като паметник, с бакърен сахан, закачен за верига и голямо каменно корито под чучура. Благословени тия чешми из цялата българска земя, си каза той, построени от майстори и чорбаджии, от даскали и от попове…

Скарлатов си свали винтягата и я положи на камъка. После запретна ръкавите на ризата и дълго плиска лицето си със студена вода. Накрая отпи няколко глътки, извади от джоба си носна кърпа и старателно се избърса. Почувства се съвсем освежен и седна на дрехата си. Отпусна се безметежен и се заслуша в равномерния шум на струята. Развидели се. Тогава долови далечно виене на мотор, което все повече се усилваше и скоро от завоя в далечината се показа камион. Когато наближи, Борис застана пред чешмата в средата на пътя и махна с ръка. Камионът и без това беше забавил ход, леко отби встрани и спря на десетина крачки. Беше много стар и износен. От каросерията се подаваше малко сено. Шофьорът отвори вратата и скочи на земята. Беше висок, слаб възрастен човек с побелели коси, почти старец, но спретнат. Изглежда е мой набор, помисли Скарлатов и поздрави.

— Добро утро.

— Дал Бог добро — отвърна той и отиде право на чешмата. Пи жадно от шепа, а после се изми.

— Май и автомобила е наша възраст — усмихна се Борис.

— Вярно е — каза шофьорът, като се бършеше с кърпата си, — но още върши работа. За къде си?

— За София.

— И аз. Но първо за Перник през Брезник, а после за София. Ако ти уйдисва?…

— Все ми е едно — каза Скарлатов. — През където искате…

Шофьорът седна зад кормилото и запали мотора. Той забеляза, че Скарлатов леко накуцва и малко се затрудни, докато се качи и се намести, въпреки опората на бастуна.

— От коя война? — попита той и подкара напред. Борис веднага разбра.

— От Балканската, в Солун.

— А мене ме раниха при пробива на Добро поле.

Той се разгърди и показа един белег под дясното рамо.

— Три години бях пленник при англофренците. Домашните ме бяха отписали и панихиди правили…

Но не изпсува след тия думи, както правеха повечето хора, особено от неговия занаят, а се замисли. Приличен човек, каза си Борис, изглежда е от село…

— Не Ви ли е страх в тия смутни времена да отивате в планината?

— Не, господине. Каквото има да ми се случи, ще се случи и в полето…

Отново тая примиреност пред съдбата го учуди. В България повечето от обикновените, прости и добри хора разсъждаваха така, както учеха светлите умове на човечеството, и то без да са прочели нито ред от тях.

Пътят беше стар и изровен. Започнаха да се изкачват из серпентините нагоре. Камионът скърцаше с всичките си части, сякаш ще се разпадне. Моторът виеше, пукаше и кашляше, но все пак упорито, метър по метър се катереше или се спускаше в дерета. Скарлатов видя една стара, изпокъсана туристическа карта пред себе си и я взе.

— Не съм минавал по тия места… — каза той.

— Нагоре-надолу, нагоре-надолу… — отвърна шофьорът. — Само в стара България си почивам по шосетата, даже мога да спя и да карам…

Борис разгърна картата и се загледа. Щяха да пресекат Завалската планина, да минат през Трънското и Брезнишкото землище, през борови и широколистни гори, голи баири и високи зелени поляни, долове и сипеи, рекички и поточета, щяха да посрещнат изгрева и изпратят залеза на слънцето — едно непрекъснато разнообразие за окото като полета на пеперудата от цвят на цвят… По пътя шофьорът му разказа, че бил от Своге, но отдавна живеел в Ючбунар, че къщичката му пострадала от бомбардировките и сега се приютили с трите деца и жена си в една съборетина. Занимавал се с ремонт и търговия на автомобилни части. Идвал от Сърбия. Войската се връщала. Полковете се саморазпускали и докарал до Драгоман сума пешаци-войничета. Едното идвало чак от Битоля — жълто и слабо като вощеница, гладно като въшка. Искали да преминат към партизаните заедно с повечето офицери и таман работата да стане, германците ги обградили, командирът на дивизията ги предал на тях, а после се самоубил на плаца пред всички. Вдигнали ги в плен, четири дена ни вода, ни храна. Случайно намерили обелки от картофи и щели да се избият за тях. Добре че сетне влака им нападнали сръбски и македонски шумкари. Голяма пукотевица станала и по мегафон една партизанка викала: „Братя българи, не бойте се, дръжте се, скоро ще ви освободим…“ И ги освободили. Но войничето духнало право към България — къде с каруца, къде пеша, къде с камион…

Скарлатов внимателно го слушаше, без да го прекъсва. Значи разложението е почнало, настъпваше хаосът. Докъде ли ще стигне?…

Пресякоха река Конска и близо до Брезник спряха на здрач в един полуизоставен хан на пътя. Шофьорът не искаше да кара по тъмно и спа върху сеното на камиона си. Скарлатов се просна върху одъра в малка, мръсна и неугледна стаичка на хана, където дървениците не го оставиха на мира цялата нощ. На другия ден и двамата се измъкнаха още преди зори. Борис реши да се разплати предварително и подаде няколко едри банкноти на шофьора. Беше му харесал.

— Вземи…

За негово учудване той отказа.

— За да тръгнеш в такова време през планината, сигурно не ти е лесно. Ще ти потрябват на тебе. Грехота е да взема от притеснен човек…

— Аз имам достатъчно, старче, не съм притеснен, а дори щастлив. Изпий довечера, като стигнеш края на трудния си път, една чаша за мое здраве!

Чак тогава шофьорът взе банкнотите. Скарлатов го помоли да остане в каросерията на въздух, понеже тежко понасяше силната миризма на бензина в раздрънкания камион. Няколко мига шофьорът размисли, после махна с ръка и му помогна да се качи. Скарлатов се настани върху купчината сено и чак тогава разбра колебанието на стареца и защо пътуваше по черни шосета. Сеното, което се подаваше, беше малко, явно за камуфлаж. Вътре аксесоарът бе далеч по-богат… Имаше цяла бала германски парашути, от чието платно ставаха чудесни ризи и блузи. Виждаха се германски военни платнища, бинокли, автомобилни гуми, мраморни кръстове от гробища, красиво изработени австрийски керемиди, вилни черчевета за прозорци, старинни брави и катинари, раници, ремъци и колани… Малкият бизнес на малките хора, въртени, смилани или изхвърляни от мелницата на войната, ловящи се за каквото попадне с надеждата да оцелеят. Скарлатов се усмихна. Хиляди пъти по-честен бизнес от тоя на водачите и касапите в пагони, каза си той.

Отминаха благополучно спящия Перник и стъпиха на софийското централно шосе. Но като поеха към Владая, моторът нещо изхърка и спря. Шофьорът едва успя да застане встрани на пътя и скочи навън. Отвори капака и след малко отиде при Скарлатов.

— Авария — каза той. — Един час ще трябва да го човъркам, докато го закърпя…

Скарлатов изведнъж реши.

— Аз съм близо. Ще си направя една екскурзия пеша през Витоша и ще се прибера дома. Таман да си спомня кога съм бил млад.

И двамата се усмихнаха. Шофьорът му помогна да слезе. Сърдечно си стиснаха ръцете и се разделиха. Докато се спускаше по сипея на шосето, за да поеме по хълма нагоре, той изпита уважение и признателност към този човек, който нито веднъж не го попита кой е, откъде е и какво работи — нещо рядко за българина. Отсреща се белееха десетина селски къщички и над тях към самия връх на планинския склон плътно настъпваше иглолистна гора. Помежду шосето и къщите имаше ивица от мочурливи места, които доста го затрудниха, докато ги прескочи и стъпи на песъчливо-каменистата почва. После, като се опираше на бастуна си, равномерно закрачи нагоре и скоро навлезе в тъмнозеления мрак на боровете…