Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (8)

Глава четвърта

Ето я и нея в самолета на турските авиолинии. Бе си свалила воала. Стюардесата й предложи кафе и малка кифла. Крек взе подносчето, огледа всичко набързо, опипа хартията, опита се да прочете надписа на пакетчето със захар, но той беше на турски. Тя не знаеше, че трябва да изсипе захарта в кафето. Още първата глътка от напитката предизвика неодобрението й. Видя как един от пътниците натисна сигналния звънец, за да повика стюардесата и направи същото. Стюардесата застана до нея.

— Това е ужасно горчиво — оплака се графинята на английски. — Нямате ли горещ главотръс?

Ох, Богове. Нарушение на Кодекса! Но и без това не би имало смисъл да й давам наставления преди тръгването. Щеше да ми отвърне „Аз не съм в Армията!“.

Стюардесата като че се стъписа.

— Госпожо, по време на предиобедните полети обикновено не поднасяме концентриран алкохол.

— Но това е твърде горчиво!

— А, вие не сте сложила захар — досети се стюардесата.

Отвори пакетчето и изсипа съдържанието му в чашата. Сигурно помисли графиня Крек за слабоумна.

А графинята се загледа в тъпия нож със странна форма. И май реши, че е подходящ за разбъркване на кафето. После откри все още увитата в салфетка лъжичка. На подносчето имаше и бучка масло за кифлата. Тя взе малко с лъжичката и опита предпазливо. Отпи от кафето. Върна всичко на подносчето и промърмори на волтариански:

— Джетеро би трябвало да е прегладнял до смърт на тази планета!

Това беше най-радостното изказване, което чух за целия ден! Свалих си шапката и смъкнах от раменете палтото от меча кожа. Сложих екрана на кушетката за прегледи и се настаних на стол. По-добре беше да се чувствам удобно. Исках да се уверя абсолютно, че този женски лепъртидж е напуснал Турция.

Посегнах да пипна своя „знак за ранг“, както правят мнозина офицери. Ръката ми стисна само въздух.

Погледнах.

Нямаше го!

Някъде съм го загубил!

Когато не успях да намеря истинския си знак, взех за малко изумрудения медальон на Утанч, колкото да си придам необходимата важност. И имах намерение още същия ден скришом да го върна в чекмеджето с бижутата. О, Богове, тя ще изпадне в такава ярост, че въобще да не мога да припаря до вилата!

Я почакай. Къде бях, когато го пипнах за последен път? Не си спомнях.

Изфучах в коридора. И едва не си ударихме главите с Прахд.

— Да си намирал знак за ранг? — писнах насреща му.

Той изсъска:

— Шът!

Натика ме обратно в кабинета.

— Не вряскайте така. Свалил сте палтото си. Не можете да тичате пред хората с волтарианска униформа! Вземете това.

Издърпа лекарска престилка от някакъв шкаф и я бутна в ръцете ми.

Овладях нервите си колкото да навлека престилката. Ръкавите се оказаха прекалено дълги.

— Знакът, който показваше моя ранг — обясних му. — Изчезнал е. Моля те, помогни ми да го намеря.

— Съжалявам. Сега трябва да направя една операция. Просто си припомнете къде сте ходил и потърсете на тези места.

Мъдър съвет. Отидох в операционната, която използвахме предишната нощ. Там работеха чистачи и санитари. Не бяха виждали медальон със зелен камък.

Минах през помещението, където наблюдавах през еднопосочното стъкло. На пода нямаше нищо.

Блестяща идея — обадих се на таксиметровия шофьор и почаках със слушалката в ръка, докато той претършува своята кола. И там го нямаше.

Примолих му се да отскочи до летището и да огледа навсякъде. Обеща да ми се обади след малко.

Крачех неспокойно из кабинета. О, Богове, Утанч щеше да пищи от гняв и да разхвърля всичко като ураган дни, седмици, месеци наред! Това беше най-големият скъпоценен камък сред всички други в чекмеджето. Сигурно струваше поне петдесет хиляди долара!

А това ми напомни за моето финансово състояние. Съвсем скоро щяха да ме налетят отново онези лешояди от кредитните фирми. Въобще нямах представа още колко дължа след пътуването си до Щатите, но едва ли беше по-малко от половин милион. Вече нямах никакъв шанс да измъкна още пари от болницата или от Фахт Бей. При сегашното положение може би щяха да се задоволят с продажбата на вилата и слугите. Но ако купя друг медальон, за да не бъде забелязано изчезването на предишния, заради натрупаните сметки току-виж продали и мен!

Не, немислимо беше да купувам медальон! Самата мисъл за поредната сметка ми смрази кръвта.

Мина час. Обади се таксиметровият шофьор. Не, нямало никакъв медальон по подовете в летището, никой не го бил предал на гишето, а сега съм му дължал още петнадесет долара за разходи! Ядосах се. Не само че ми забърка още по-голяма каша с кредитните фирми, като ми накупи всичките онези дрехи, ами и не можеше да свърши най-простото нещо — да намери медальона! Но не му се разкрещях. Беше единственото подобие на приятел, който имах. Просто тряснах слушалката.

Обезсърчено заключих вратата на кабинета и се свлякох на стола.

Графинята се бе прехвърлила за следващия полет от Истанбул и сега беше на път за Брюксел, където й предстоеше нова смяна.

Явно се бе разшетала из чакалнята за транзитни пътници. Там имат доста поносим щанд за закуски и вестници и тя бе инвестирала значителна част от парите си. Сега в скута й стърчеше купчина от списания. Разгръщаше някаква френска щуротия на име „Ох, тези жени“.

Но не ме спохождаше вълната на облекчение, че тя е напуснала Турция и с всяка секунда се отдалечава от мен.

Може би се чувствах потиснат заради модното списание. Тя не знаеше френски, но тези огромни цветни снимки не се нуждаеха от пояснения. Не знам тя какво разбираше. Но на мен снимките ми крещяха „Скъпотия!“. Вече бях мъж с опит относно женските одежди!

Постепенно настроението ми се подобри. Тези великолепни цветни изображения на заели чудати пози модели в невероятно нелепи дрехи щяха да струват цяло състояние на Хелър! Парижките модни дизайнери въобще не поглеждат фигурите на своите клиентки, те надничат само в банковите им сметки. И тъй като според мен те очакват и едното, и другото да е с внушителни размери, зачудих се защо тези модели винаги са кльощави като пилешки кокалчета. Светът на женската мода е особено смахнат. От бързия оглед на списанието установих, че в момента французойките предпочитаха да изглеждат така, сякаш са взели облеклата си от кофите за боклук.

Веднъж някой ми обясни как ставало всичко — беше съседът ми в един самолет. Уверяваше ме, че всички модни дизайнери били педерасти и мразели жените, защото виждали конкуренция в тяхно лице. Затова скришом заговорничели да ги обличат колкото може по-дивашки, за да отпъждат мъжете. Онзи човек май беше налучкал истината. И като гледах снимките в списанието, още повече намразих всички обратни типчета! Нека обличат жените в щуротии колкото си искат, но е непростимо да ги правят толкова скъпи!

След малко графиня Крек захвърли това списание. Взе огромно американско издание със заглавие „Смътни копнежи“. Още мода. Колкото и да беше чудно, различаваше се от френската. Не че беше по-малко побъркана, не че моделите имаха повече плът по скелетите си, не че онези „бибипски“ педали бяха проявили по-малко усърдие в желанието си да придадат ужасен вид на жените, за да подмамят мъжете им в леглата си. Обаче дрехите имаха съвсем друг вид. Американските хомосексуалисти-моделиери пробутваха на жените идеята, че трябва да заприличат на марионетки. Дори до всяка снимка имаше малка скица на кукла с преплетени и кръстосани крака, с конци, омотани около шията.

— Миличка, май се интересуваш от мода.

Нов глас. Крек изви очи към жената на съседната седалка. Рошава изрусена коса, тази май наближаваше четиридесетте.

— Като те гледам, отдавна е време да се заемеш с фасадата си! — Жената се усмихна. — Аз съм Мейми Буумп, връщам се при Голямата ябълка и ярките светлини. Ти коя си?

Това им харесвам аз на пътуващите американци. Много са прями. Никакви увъртания и любезности.

— Ами трябва да съм Джой Крекъл — отговори графиня Крек. — Как сте?

— Е, благодаря, добре се оправям след бляскавото турне по горещите местенца на Близкия изток. Аз съм известна певица. Арабите ми напълниха джобчето с парици и сега се прибирам в благословената от Бога страна да ги похарча. Исусе Христе, поне година ще си спинкам само в моето си легълце! Сладурче, обаче ти изглеждаш, като че камила ти е паднала на главата.

— Наистина ли?

— Ами да, с тия боклуци — Мейми Буумп презрително докосна наметката на Крек. — Откъде ги изрови тия парцали?

— Три години бях пленница в крепост — обясни графиня Крек. — Откраднаха ми всички дрехи.

— Не си правиш „бибип“ с мен, нали? Исусе Христе, ама тия „избибипани“ араби на всичко са способни. Едно момиче щом излезе от Щатите напоследък, вече си рискува живота. Виждам аз, че трябва да ти се вкара малко ум в главата, щом си ги оставила да ти скроят тоя номер! Мозъчето ти трябва да щрака всяка секунда. Едва не ми се случи същото в Мароко. Но му разправям аз на техния крал: „Ей, братче, ако не кихнеш малко диаманти, не само ще ти отрежа скапаните «бибипци», ами ще ти спра и помощта от Америка“. А той не може ден да изкара без тая наша помощ, затова ми натъпка чантичката с лъскави камъчета и ме пусна по живо, по здраво. Виж, още имам един оттогава!

Показа на Крек пръстен с огромен диамант сред всички друга камъни по пухкавите й пръсти.

— Тия камъчета са най-добрите приятелчета на всяко момиче — добави тя.

— А изумрудите и рубините също ли са ценни на тази планета? — попита графинята.

— Ти го каза, бебчо. Искаш ли да ти помогна с модата, да ти покажа от какво наистина пощуряват ония космати зверове?

Внезапно леден повей като вятър от полюса прониза цялото ми тяло. Внезапно си спомних съвсем ясно! Внезапният изблик на благодарност! И съвсем неочакваната целувка по бузата!

Ловките й ръце! Та тя беше майстор на подобни трикове. Нали обучаваше фокусници по десет наведнъж! Само е трябвало да откопчае верижката с едната ръка и да хване падащия медальон с другата!

Убедих се! Изумруденият медальон беше у графиня Крек!

Всичко си дойде на мястото. Нали хипнотичната й заповед ме принуждаваше да й дам каквото пожелае. А беше толкова загрижена как ще изглежда при срещата си с Хелър.

Знаех абсолютно точно какво ще направи. Самолетът ще кацне в Ню Йорк. И тя ще си накупи цял камион дрехи. Ще ги плати с медальона! С медальона на Утанч, струващ петдесетина хиляди долара, а аз нямах никаква надежда да го върна на мястото му!

О, тя наистина е престъпничка! Незабавно повярвах в полицейското й досие до последната точка в него! Крадла!