Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (18)

Глава шеста

Кабината за екипажа в линейния скачач разполагаше отпред с две пилотски кресла, а отзад — с места за шестима щурмоваци.

Беше разположена най-отгоре и почти без илюминатори. Вместо тях бяха направени малки процепи, които лесно се отваряха и бързо се затваряха, за да няма повърхност, отразяваща радарни лъчи.

Машинното отделение беше елементарно и можеше да бъде обслужвано от един човек, но и двамата инженери антиманкоси се вмъкнаха вътре. Беше точно под кабината, свързваше ги един люк.

Останалата част от кораба приличаше на зейнала уста на камбана. Всъщност, погледнат отстрани, линейният скачач наподобяваше точно грамадна църковна камбана.

Стаб заповяда на пилотите да заемат местата си и застана между тях. Преглеждаха картите на районите, над които щяхме да прелетим.

Настаних се на най-задната седалка. Разхлабих достатъчно предпазните колани, за да боравя свободно с оръжията.

И неспокойно чаках какъвто и да е знак, че антиманкосите са разгадали измамата. Това малко опъваше нервите ми.

Стаб дойде при мен.

— Този скачач е използваем само в границите на планетната атмосфера. Затова ще се издигнем само на сто хиляди фута. Имаме да изминем около хиляда мили в едната посока, не се налага много да бързаме. Ще пристигнем там около седем и половина вечерта местно време. Сигурно тъкмо ще са си натъпкали коремите на вечеря, а в пиратството винаги отчитаме този фактор. Това съвпада ли с твоите планове?

— Пасва идеално — уверих го.

— Значи сме готови да потеглим.

Те включиха двигателите и екраните пред пилотите светнаха.

Вдигнаха машината в хангара и я отпуснаха върху платформата. Вързаха я и включиха теглещите лъчи, пробно се вдигнаха отново с платформата няколко фута над пода.

Единият от инженерите бързо скочи и провери с уред дали има отразяващи повърхности. После се покатери върху платформата, изпълзя в машинното отделение и кресна нагоре към кабината:

— Никакво отражение в целия диапазон!

Стаб тупна по рамото пилота пред главното контролно табло и ние мигновено се стрелнахме през оптическата илюзия.

Отворих един от процепите. Исках да погледна отдалечаващата се земя и да се уверя, че не сме оставили платформата.

Стаб се пресегна и затвори процепа.

— Не, не — Той укорително размаха пръст пред лицето ми. — Вече имат радари на спътниците си и могат да засекат дори съвсем слаб сигнал. По-добре гледай екраните отпред.

Гърбовете на пилотите ми пречеха, а и ускорението ме притискаше към седалката. Кабината на този кораб с нищо не напомняше разкоша в космическия влекач. Беше съвсем елементарно устроена. Сигурно армейците, които използваха подобни машини, не разбираха много от полети в пространството. Можех само да предполагам, че се движим към целта. Тревожех се да не сме изтървали платформата някъде.

Един от инженерите викаше нещо през люка. Стаб се наведе през отвора. Поговориха. Стаб се изправи.

— Тая „бибипана“ платформа — промърмори той.

Вцепених се от страх.

— Нали с нея всичко е наред? — умоляващо попитах аз.

— Ами да, наред е. Обаче тежи повече, отколкото би трябвало.

Смразих се от паника. Нали наредих да я направят от алуминий, но да изглежда като стоманена. Предполагах, че дори като е напълнена със златни кюлчета, теглото ще е горе-долу колкото всеки би очаквал.

На височина сто хиляди фута те насочиха линейния скачач към Цюрих. Притеснявах се дали при тази скорост не предизвикваме звуков удар в атмосферата, който да събуди въпроси у някого долу.

И тогава открих нещо, от което косата ми се изправи. Опитах се да се надигна и да надникна през рамото на пилота към екраните, но не почувствах привичното люлеене на контролната звезда на нейната верижка около врата ми.

Бях забравил да я взема!

Седях си в машината, без да имам основния уред за власт над тези кръвожадни „бибипци“!

Разполагах само с някакви си жалки оръжия, за да се защитя.

Когато шокът попремина, разбрах как бе станало. Причината беше в моето подсъзнание, в дълбоко вкоренената отрицателна реакция срещу всякакви медальони, предизвикана от скорошните ми травматични преживявания. Но това въобще не успокои бушуващия у мен ужас.

Поведението на Стаб също подклаждаше опасенията ми. Той каза:

— А, опитваш се да видиш къде сме? Точно над река Сава в Сърбия. Ако те хвърлят в нея, няма да оцелееш и пет секунди — гледай я как бушува тая вода!

Беззвучно се помолих на бога на пътешествениците, като се стараех да не движа устни.

Линейният скачач пореше нощния въздух. Щеше ми се да отворя поне някой процеп. Знаех какво бих могъл да видя — мастилена чернилка под себе си и последните отблясъци на залязващо слънце отпред. Но все пак не бих се чувствал като хванат в капан.

Стаб стоеше до пилотите и им шепнеше. Не чувах нищо от рева на двигателите и свистенето на въздуха навън. Дали заговорничеха срещу мен?

Мина край празните седалки и се върна отзад при мен. В отблясъците от зеленикавите светлинни плочи в кабината сякаш в мен се взираше вълк.

— Скоро ще сме над Алпите. Точно под нас е Пик Бернина, висок е тринайсет хиляди фута. Да ги видиш само тия пропасти! Ако хвърлиш някой там, няма да го намерят до свършека на света. А като минем Сен Мориц, започват най-дълбоките!

Внимавах устните ми да не затреперят. Молех се още по-горещо, но вече на бога на пиратите. Дали поне той не можеше да направи нещо за мен? Бих се радвал на всяка дребна услуга от негова страна.

Той наистина отвърна на молбите ми, но не както очаквах. Единият пилот кресна през шумотевицата:

— Време е да го пуснем долу!

Сигурно съм припаднал. След малко Стаб ме дърпаше за рамото. Правеше нещо с предпазните ми колани. Дали опитваше да ми вземе оръжията?

Бе се вкопчил здраво в мен, преплел пръсти в ремъците.

Тогава видях, че подметките му се отлепиха от пода на кабината. Дали се канеше да ме ритне, за да се подчинявам?

— Ей, капитане! — пак се развика пилотът. — Това трябва да е летище Клотен. Долу са събрани повече „бибипски“ самолети, отколкото някога съм виждал!

Подметките на Стаб отново допряха пода. Просто спирачното ускорение го бе вдигнало напред и нагоре и той се задържаше на място, вкопчен в моите ремъци.

Мина напред и се взря в екраните.

Възвърнах си способността да говоря.

— Внимавайте — напомних. — Клотен е най-натовареното летище в Швейцария, ако наистина сме пристигнали. Да не ме спуснете на някоя писта, за да ме премаже самолет.

— Включи увеличението — изръмжа Стаб в настъпилото относително затишие.

Опитвах се да видя екрана. Дали това беше летището на Цюрих или се намирахме над бездънна пропаст? Стаб ме бутна обратно върху седалката.

— Огледайте със скенера. Дайте да видим що за сигнали идват отдолу — кресна той.

Глетчерите едва ли подават някакви сигнали някому. Успокоих се малко.

Стаб промърмори:

— Дяволите ги взели, една думичка не им разбирам от щуравите надписи.

— Пуснете ме по-далече от пистите и по-близо до митницата — примолих се аз.

— Скапан скенер — заяви Стаб. — Ще трябва да го почовъркаме някой път. Не мога да разбера дали това са букви или преспи, даже да им знаех тъпата азбука. Само на сто хиляди фута сме, а образът въобще на нищо не прилича.

Пак направих опит да се надигна. Стаб ме бутна на мястото ми.

— Ще се справим — увери ме той. Развика се към пилота: — Някои от тези сгради са хангари, не им обръщай внимание. Онова там е за пътниците, не го гледай. Виж някоя сграда, около която има охрана, там ще се спуснем. — Пак се обърна към мен. — Не можем да се реем тук цяла нощ и да разчитаме разни надписи, даже да можехме да ги разчетем.

— Дръжте се! — викна пилотът.

Стаб отново се вкопчи в моите предпазни ремъци.

Свистене!

Подметките му се отделиха от пода, а моят стомах май се опитваше да си остане на височина сто хиляди фута.

Прелетяхме двадесет мили надолу като загубила управление ракета.

ТРЯС!

Стаб използва тялото ми вместо възглавница за смекчаване на сътресението.

Не можех да разбера как успяваше да диша. Аз не успявах.

— Сега побързай. Излизай!

Сграбчих рязаната двуцевка. Стаб рязко разкопча ремъците ми. Избута ме надолу по стълбичката.

Инженерите вече махаха въжетата и изключваха теглещите лъчи.

Стъпих върху сандъците с фалшивите златни кюлчета. Опитвах се да запазя равновесие.

Вдигнах очи. Триъгълната глава на Стаб се очертаваше в зелената светлина на машинното отделение, докато надничаше през люка.

— Избий ги всичките! — кресна ми той.

Люкът се затвори с дрънчене.

Линейният скачач се втурна нагоре.

Беше погълнат мигновено от стелещата се белезникава мъгла.

Бях пристигнал.

И с изумление установих, че все още принадлежах към света на живите хора!