Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (36)

Глава шеста

Навън студът хапеше, но пък денят беше ярък от слънчевите лъчи. Всички храсти в двора на вилата бяха увити за зимата като мъртъвци в саван и не се виждаше дори една пойна птичка. Прелестно.

Изпънах ръце и вдъхнах дълбоко.

И се заковах на място.

Зяпнах.

Това в двора локомотив ли беше?

КОЛАТА!

Издишах като ударен. О, Богове, колко е голяма!

Запречваше цялата порта. Гледана отпред, ръчно изработената решетка на радиатора повече приличаше на снегорин пред локомотив.

Забързах се, за да огледам колата отстрани.

Май беше дълга половин квартал!

Черният цвят ми се стори малко мрачен, но какви прекрасни очертания! Класика!

И на вратата аленееше орелът с разперени крила, с рогца и диви, свирепи очи.

О, бях потресен!

На бегом заобиколих да погледна от другата страна. Още един орел.

Отворих задната врата. Колко обширна кабина! По цялата дължина на колата откъм отсрещната врата имаше нещо като легло. На гърба на предната седалка бе монтирано барче. Забелязах и полеви радиотелефон на поставка. Тапицерията беше съвсем нова — червена кожа.

Дръпнах се малко, за да огледам цялата кола. Значи това беше „Даймлер-Бенц“, специален модел, произведен през 1962 година! Брониран!

Отстъпих още малко. И тогава го видях. Под грамадния червен орел със златни букви бе изписано моето име:

Султан Бей

Великолепно!

Тишината на деня бе неприятно нарушена от нечий зловещ смях. Извърнах се сърдито. Беззъбият старец с нос като клюн стоеше от другата страна на колата. Носеше маслиненозелена шофьорска униформа, твърде голяма за него.

Таксиметровият шофьор излезе от пристройката на вилата.

— Значи ти харесва? — грейна той.

— А този старец какво прави тук? — попитах го.

— Този ли? Това е Терс. Върви в комплект с колата. Бил е шофьор на генерала и каквато безработица има тук, четвърт век не си е намерил друга работа. Докара колата от Истанбул.

Терс ли? На турски това означава „злощастен“, „лош късмет“. Надявах се да няма връзка с името на таксиметровия шофьор от планетата Модон — Деплор. Злощастната Съдба бе нещо, с което не исках да си имам разправии.

— Но погледни само този чудесен автомобил! — каза Деплор, същият и Ахмед. — Нали прекрасно си свършиха работата по ремонта? Истински „Даймлер-Бенц“, може би единственият оцелял екземпляр от този модел в целия свят. Различава се от другите! И ти подхожда. Ето, дори ги накарах да изпишат името ти на вратите със златни букви. Повярвай ми, всички ще научат кой се вози в тази кола!

Пъхна се в колата и натисна клаксона. Ревът едва не издуха покрива на вилата!

— Виж сега — продължи Ахмед, — току-що накарах Карагьоз да отсече два-три храста, за да вкараме колата през портата и пак да остане място за други автомобили в двора. Не се притеснявай за размерите й. Пък и нали искаш хората да я ЗАБЕЛЯЗВАТ. Така и ти ставаш по-значителен. Ако я паркираме ей там, всички ще я виждат, когато минават по пътя. Казвам ти, не всеки може да се похвали с такова чудо! Влез да опиташ задната седалка.

Послушах го. Той се намести на предната седалка. Затвори вратите и доверително сниши глас.

— Вече осигурихме всичко необходимо. Ти искаше жени. А в света няма жена, която да устои на този автомобил. Прав ли съм?

Допуснах, че може би е прав. Колата наистина беше внушителна.

— Всичко съм намислил. Щом това е била кола на генерал, ще проведем операцията като военни. Нали и преди са я използвали за подобни неща. Затова има и легло. Във всяка военна операция най-важен е точният график, затова нека си сверим часовниците.

Направихме и това. Усещах тръпките на възбудата.

— Ето как ще протече операцията — обясни той. — Всяка вечер точно в шест ще идвам до вилата с таксито. Ще го паркирам там. Качвам се в лимузината при Терс и двамата отиваме да доведем жената. Ще се връщаме около осем и половина.

— Защо ще се бавите толкова? — попитах.

— Първо трябва да намерим жената, да я убедим, да я докараме. Ще обикаляме цялото плато на Афийон, защото никога няма да повтаряме жената. Ще имаш нова всяка нощ.

— Продължавай — подканих го.

— На връщане няма да минаваме през портата. Иначе жените ще станат жертва на клюки. Вместо това ще спираме колата под кедъра нагоре край пътя. Знаеш къде е, само на няколкостотин фута от тук. И когато сме готови, ще надуя клаксона ето така.

От звуковия удар едно пиле подскочи над двора.

— И в мига, когато го чуеш, идвай на бегом. Ще те представя на жената. После се връщам тук и си отивам с таксито. А ти прави, каквото искаш с жената — той се ухили мръснишки, — и като свършиш, просто ела тук, а старецът ще я върне в дома й. Сега отново да си сверим часовниците за всеки случай. Жените ще те очакват с такова нетърпение, че не бива да се бавиш. Обещаваш ли?

— О, няма да ги оставя да чакат — уверих го.

— Има още нещо — каза таксиметровият шофьор. — Дай ми два милиона лири, за да ти доведа жена още тази вечер.

— Два милиона лири? — повторих аз недоверчиво. — Та това са две хиляди долара! С толкова пари цяла година мога да не излизам от някой истанбулски бардак!

— Не, не. Ти просто не разбираш какво качество ще ти осигуря. Не, сър, тези жени не са проститутки! Това са момичета, които искат да си осигурят зестрата. Ако им обещаем достатъчно, дори най-страстната красавица ще се бори да прекара нощта с тебе. И това ще означава, че после може да си намери добър мъж. За толкова пари всеки ще я вземе! Най-прекрасните жени в околността ще се надпреварват да разкъсат фереджетата и шалварите си, за да се пъхнат под тебе. Слаби, пълни, високи, ниски — всяка вечер нова. Представи си само! Красива, страстна гола жена ще те очаквана това легло, ще протяга нетърпеливо ръце към тебе и ще те моли да го направиш.

Втурнах се запъхтян към къщата, отворих сейфа, нахвърлях два милиона лири в голям сак и се върнах при него.

Таксиметровият шофьор надникна в сака и кимна.

Старецът се засмя злобно.

— Ще се видим, като чуеш клаксона! — викна ми Ахмед и отпраши нанякъде с таксито.

Едва сдържах нетърпението си.