Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (16)

Глава четвърта

Неотложният зов на несвършената работа най-после ме откъсна от съзерцанието. Не биваше да пропускам и една дребна подробност. Знаех, че се впускам в най-рискованото начинание на моя живот. Щях да поверя превоза на 12 тона злато на петима пирати и убийци. Злодеи, които биха убили дори за една унция от него!

Измъкнах се от „Бликсо“. Ярки проблясъци озаряваха с трепкаща светлина целия хангар. Работниците се стараеха като побеснели. Наблюдавах ги с любопитство. Напредваха бързо.

Изброих на пръсти най-важните следващи стъпки.

Оръжия. Дрехи. Паспорт. Имаше ли още нещо?

Ами да! Медальона. Трябваше да върна медальона на мястото му.

Проверих, за да съм сигурен. Още беше в джоба ми. Но ми беше трудно да измисля как да го оставя, без да събудя подозрения. Все пак, ако ми предстоеше да загина, исках Утанч да пролее две-три сълзи над гроба ми.

Минах по тунела и влязох в тайната си стая.

Оръжия. Отворих сандъка. Огледах наличното въоръжение. Харесах си нещо. Беше двуцевка 12-ти калибър, наричах я „Гадняра“. Огледах я. Бях скъсил цевите до дължина двадесет и два инча. Само един поглед в тези две дула можеше да уплаши човек до смърт. Нали щях да охранявам товар злато, значи по-добре да се екипирам подходящо. Точно „Гадняра“ ми беше нужен. И банков бодигард не би могъл да се похвали с по-внушително оръжие. Да, ама не му се налага и да се справя с бандити, каквито щях да придружавам.

Метнах през рамо два патрондаша и ги напълних с всякакви боеприпаси за двуцевката.

Подредих по джобовете си шест бластера. Прибавих към тях револвер „Ругер Блекхоук 0.30“, който стреляше с патрони за карабина. За него разполагах с бронебойни патрони. По далекобойност превъзхождаше всеки друг пистолет или револвер, който имах. Пък и нямаше опасност да засече от студа. Подбрах ръчно изработен кожен кобур и колан с патрондаш за него.

Грижливо добавих половин дузина разрушителни гранати, каквито използваха щурмоваците от волтарианския Флот. Пъхнах револвер и в единия ботуш — „Колт 0.38 Спешъл“ с осколочни куршуми.

След това избрах волтариански полицейски бластер-бръснач — от цял километър можеше да пререже човек на две, ако замахнеш точно.

Дотук добре.

Сега идваше ред на дрехите. Минах в спалнята си. Започнах да ровя в кашоните с нови дрехи. Скиорски екип с електрическо отопление! Ей, че хубаво! При това от прекрасна черна коприна. Към него имаше обточени с кожа, също отоплени ботуши. Толкова му се зарадвах. Не исках за това начинание да се пъхам в скафандър, защото от тези неща тръпки ме побиват! Пречат да се борави бързо с оръжието, а и винаги смърдят. Заредих с батерии скиорския екип и проверих как работи. Чудесно. Облякох го. С него изглеждах направо смъртоносен! А пък какъв вид щях да имам с двата кожени патрондаша, преметнати през гърдите, с колан и кобур. Превъзходно!

Дойде ред на паспортите. Колкото и да беше рисковано да използвам легалната си земна самоличност като Султан Бей, имах намерение да постъпя точно така. Да, доста дръзко, като си помисли човек що за полиция имаха на тази планета, а и като прибавя, че всяка кредитна фирма следеше не само всяко движение, ами и всяко кихване на длъжниците си е факт, които узнах от горчив опит. Да се опълча срещу полицията? Да, винаги. Но по някакъв повод да привлека вниманието на компютрите в кредитните фирми? Твърдо НЕ!

Но не биваше да възникват съмнения кой е собственикът на това злато. Правех всичко така, че никой не само да не докосне, но дори и да не доближи очакващата ме планина от пари.

Моят паспорт беше изряден. Имунизационната книжка към него беше попълнена с фалшиви ваксинации, дори за дребна шарка и бубонна чума.

Но все още не бях измислил как да върна медальона, а това оставяше сериозна пролука в плановете ми.

После се сетих, че още не бях хапнал нищо. Натиснах звънеца да ми донесат закуската. Слънцето отдавна бе изгряло и не можеха да се оплачат, че им преча да се наспят. Но Карагьоз и сервитьорът много, твърде много се забавиха. Когато накрая донесоха храната в трапезарията, кафето беше изстинало, пържените яйца — сякаш нарочно охладени, но затова пък резените пъпеш се бяха стоплили. Двамата дълго ми обясняваха колко студен и ветровит ден бил навън.

Тогава отново се заклех пред самия себе си, че тук скоро ще настъпят големи промени! Само още малко оставаше!

И без това притъпеният ми апетит бе допълнително смутен от някаква шумотевица. Надвикващите воя на зимния вятър гласове на малките момчета бяха направо гадни. Надникнах през прозореца. Ето ги и тях — хилят се, кряскат, двамата вдигаха достатъчно врява, за да смутят спокойствието и на дяволите в ада.

Идиотчетата се опитваха да управляват хвърчило! Приличаше на японско — засукан на вид прилеп, очевидно подарък от Утанч, купен във възможно най-скъпия магазин за играчки и, разбира се, с моя кредитна карта. Мисълта за това ме влудяваше.

И тогава пак ме осени вдъхновението! Блестяща идея изникна у мен, сякаш ми падна от небето!

Закопчах на кръста си кобура с моя „Ругер“ — човек не бива да се разхожда невъоръжен около разни момченца. Проверих дали медальонът беше още в джоба ми.

Промъкнах се навън.

Идиотчетата се стараеха хвърчилото им да не се закачи в дърветата и успяваха — естествено, съвсем случайно.

Бяха се обърнали с гръб към мен, напълно погълнати от заниманията си. Успях да ги доближа незабелязано.

Внезапно протегнах ръка с втвърдена от упражненията по карате длан. И нанесох удар! Надясно, наляво!

И понеже стойката и равновесието ми бяха точно като по учебник, нямаше как да не улуча.

ПЛЯС! Едното момченце отлетя надясно.

ПЛЯС! Другото момченце отлетя наляво.

ПРАС! А хвърчилото се наниза право в клоните.

С пресметливо лукавство не бях зашеметил момченцата. Исках да се разпищят.

И точно според плана ми те се разпищяха.

Едното бе паднало по глава върху чакъла на пътеката. Другото се бе омотало в храст.

И последва точно каквото очаквах.

Утанч излетя от стаята си като изстреляна от прашка!

Двете момченца сочеха своето хвърчило, което вече представляваше разкъсан парцал. И крещяха до премала.

Обаче налелите се с кръв очи на Утанч скоро щяха да грейнат от удоволствие.

Показах медальона. Казах й с престорено възмущение:

— Виж с какво ги заварих да си играят, тези малки мошеници!

И озъбен от праведен гняв, аз й подадох медальона.

Тя го взе. Огледа го отблизо. И вдигна очи към мен.

— Значи бил у тях, а? — изсъска тя с тон, който никак не ми хареса. — Само че те не могат да бърникат в моето чекмедже с бижутата. Заключено е! И това означава само едно! Ти си го взел, „бибипецо“!

Тя се извъртя към двете момченца.

— Този звяр удари ли ви?

— Съсипа ни хвърчилото! — в хор нададоха вой двете.

Утанч веднага тръгна към пътеката. Наведе се. Прозорливо усетих намерението й и вече бях преполовил разстоянието до най-близкия ъгъл на къщата, преди тя да запрати първите шрапнели към мен.

Бързо се прикрих, преди и момченцата да прибавят още чакъл към тази истинска канонада.

Количествата бяха застрашителни, но се целеха лошо. Можех да надникна от укритието си. Бях извън обсега им. Снарядите падаха пред мен.

След още няколко шепи чакъл, хвърлени само от злоба, тримата се отказаха.

— Той ни развали хвърчилото — подсмърчаше „Джеймс Кагни“.

— Такова хубаво хвърчило беше — хълцаше „Рудолф Валентино“.

Но и двамата лъжеха. Не биваше да вдигат хвърчилото при този силен зимен вятър. Грешката си беше тяхна. Хвърчилата са играчки, подходящи за пролетта.

Но Утанч май не ги слушаше особено внимателно. Тя подмяташе медальона в ръцете си. После направи нещо изумително.

Приклекна пред тях и им го подаде.

— Ето, играйте си с това. Правете го каквото искате, милички.

— Ама наистина ли? — в хор попитаха момченцата, като примигваха учудено.

— Разбира, се — потвърди Утанч. — Това е само подобие на истинското украшение, което съм заключила в своя сейф. Тези се поръчват, за да ги носиш, ако има опасност да те нападнат. Сложете го на кучето или каквото щете. Камъкът е фалшив, пък е и зле направен.

Като гледах как снизходително ги гали по главите, аз ръмжах безмълвно — ох, какви промени ви очакват. Само почакайте да прибера тези ПАРИ!