Метаданни
Данни
- Серия
- Мисия Земя (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fortune of Fear, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- vax (2016 г.)
Издание:
Автор: Л. Рон Хабърд
Заглавие: Зловеща сполука
Преводач: Владимир Зарков
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Вузев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: „Полиграфия“ АД
Редактор: Емилия Димитрова
ISBN: 954-422-040-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1874
История
- — Добавяне
Глава трета
По пътищата, отъпкани от Александър Велики, от римляните, завладели източните земи, от кръстоносците, устремили се към святата си цел, аз бързах към Афийон.
Старото такси „Ситроен“, управлявано от Деплор от планетата Модон не можеше да се мери с величествените жребци, носили гигантите на историята при завоюването на Азия, но пък беше несравнимо по-бързо от тях. И както винаги е било, царствено пренебрегвахме крясъците и размаханите юмруци, протестиращи от край време срещу нахлуването в Анадола и проливането на кръв. Движехме се с деветдесет до сто мили в час, без да ни е грижа за останалите коли, камиони и магарета по шосето. Отминавахме ги твърде бързо, за да разчетат номера на таксито, пък и нали бяха само едни отрепки, които дори не заслужаваха презрението на завоевателя.
Да, имаше много неща, които да променя.
И промените започнаха от мига, когато зърнах агресивно забилия се в небето назъбен връх Афийонкарахисар. Зимният въздух на това високо 3000 фута плато бе чист като кристал този ден, а над него 750-футовата скална грамада сякаш бе щръкнал пръст на някой бог. Стори ми се, че виждам знамение.
— Къде мога да намеря Мюсеф и Тургут? — подвикнах на таксиметровия шофьор.
Това бяха двамата местни борци, които Хелър преби.
Карайки бясно из покрайнините на града, той отвърна:
— Ами не съм ги виждал, откакто излязоха от болницата. И май никой не ги е виждал.
— Намери ги! — заповядах. — Веднага!
Пред нас от едно местно такси излизаха пътник и козел. Ахмед наби спирачки и ние със скърцане се заковахме до другата кола. Набързо размени реплики с шофьора му.
След малко карахме по една затънтена уличка. Спряхме пред схлупена порутина.
Ахмед прегази натрупания в двора боклук и почука на хлабаво окачената врата. Тя се открехна едва-едва. След минута таксиметровият шофьор се върна при мен.
— Вътре са. Обаче с никой не искат да приказват.
Натъпках в джоба си пачка лири и излязох от колата.
— Заключи, за не докопа някой парите, после избий вратата с ритник. Влизам след тебе.
Окуражен от двуцевката в ръцете ми, Ахмед направи каквото му казах и предпазливо отскочи встрани.
Аз креснах в тъмната стая:
— Дойдох да ви предложа работа!
Отвътре се чу забързан шепот, сякаш шумоляха бягащи плъхове. После някой отговори:
— Не ти вярваме, но все тая, влизай.
И аз влязох. Вътре беше тъмно и мръсно, стаята повече приличаше на кална дупка, отколкото на жилище.
Мюсеф и Тургут стояха до отсрещната стена. Направо бяха заприличали на сенки. Сигурно всеки бе смъкнал по стотина фунта тегло и сега жълтеникавата кожа висеше посивяла по скелетите им. Бяха увити в парцали — вероятно са били принудени да си продадат и дрехите. Виждах пред себе си доста закъсали биячи. Точно каквото търсех.
— Как сте? — попитах ги.
Мюсеф каза на Тургут:
— Тоя ни пита как сме. Да не е сляп?
А Тургут отвърна:
— Че кажи му де. Носи пушка.
И Мюсеф започна да обяснява:
— Откак оня проклет тъпак от Службата за наркотици ни претрепа, никой не ни търси да бием хора. „Бибипецът“ ни развали доброто име.
Тургут добави:
— И само ни правеше мръсни хватки, като не го гледахме.
Говореха за Хелър. И досега вярваха на измислицата ми, че той работи за американската Служба за борба с наркотиците. Сърцето ми се сгря от добри чувства към тези мъже.
— Имам за вас постоянна работа — казах им. — Ще ви наема да дресирате слугите във вилата. Всички са мърлячи и ленивци. Поднасят ми студено кафе и топли пъпеши. Не ми се кланят и не ми целуват петите.
— Искаш да ги избием ли? — попита Мюсеф.
— Искам така да ги подхванете, че щом си свия кутрето, да подскачат като гърмени зайци, да ме обслужват тичешком, да ми се кланят по три пъти, щом ме зърнат и да ми целуват петите, когато излизат от стаята.
— А може ли да ги обработим малко с оловни тръби? — попита Тургут.
— С камшици — уточних аз. — И с юмруци, когато е нужно. Ще се сменяте един друг, защото винаги един от вас ще стои на пост пред вратата ми. През цялото време ще носите оръжие и ако се опита да влезе някой, когото не желая да виждам, ще го застреляте.
Както мразеха Хелър, никога не би успял да се промъкне при мен!
— Ще ни храниш ли? — попита Мюсеф.
— Колкото ви побират коремите — обещах. В края на краищата, храната им щеше да се плаща от фондовете на базата, а не от моя джоб. — Дори понякога ще ви давам пари.
— Слава на Аллах! — възкликнаха двамата.
— Има още нещо — добавих. — Ако нещо се случи с мен или моите пари, моят приятел, най-могъщият банкер на Турция е издал заповеди да не се жалят сили за издирването и убийството ви.
— Аллах да ни пази от беда! — изреваха те в хор.
— Ако слугите във вилата ми угаждат и докато аз и парите сме в безопасност, ще имате лека и сладка работа — Хвърлих шепата банкноти на пода. — Купете си някакви дрехи и веднага след това се явете при мен във вилата.
Ох, как скочиха към парите! И щом ги стиснаха, останаха на колене и се поклониха.
Махнах благо над главите им и си тръгнах.
О, какви промени започваха!
— Карай, карай! — рекох на шофьора и литнахме като ракета през града, по пътя към острието на Афийонкарахисар, към планините и вилата.
Колата спря в двора. Портиерът дори не си беше на мястото. Ха, не подозираха какво им е приготвила съдбата. Но първата ми мишена не бяха слугите.
БМВ-то също беше в двора и знаех, че Утанч си е в стаята. Ритнах вратата.
— Аз съм! — изкрещях. — Имам някои новини за тебе.
Бях уверен, че така ще я накарам да отвори.
Точно това стана.
Двете момченца седяха на пода и оцветяваха детска книжка. Заговорих внушително:
— Току-що проведох съвещание с моя банкер. Той смята, че ако тук някой продължава да използва кредитни карти, ще бъде съсипан моят финансов имидж. Така че ако направиш дори само една поръчка с кредитна карта, дори за кутия цигари — посочих й с пушката двете момченца, — ще ги убия.
Тя впи поглед в мен. Но съзря яростния решителен блясък в моите очи. И промълви:
— Какво ли друго да очаквам от тебе, „бибипецо“.
— Не се и съмнявай — казах й. — Ако искаш пари, можеш да припълзиш на колене при мен. Ясно ли ти е?
Тя тресна вратата. Но аз бях сигурен, че добре ме е разбрала. Щеше да дойде за пари, при това на колене.
Това беше уредено.
Платих на Ахмед двеста банкноти по хиляда лири за свършената пред деня работа. Тези двеста хиляди лири бяха повече, отколкото бе виждал през последния месец. Той вдигна за поздрав двете си ръце, от които стърчаха банкноти, силно изненадан и зарадван. Но нали на тази планета той беше единственият ми приятел, останал верен докрай. Спрямо него не биваше да проявявам скъперничество, колкото и да олеква сакът с парите.
Налагаше се този ден да отскоча до още едно място. Заключих парите в сейфа си (едва ги натъпках) и като не забравих да окача на врата си контролната звезда, взех последната торба и слязох по тунела.
Богове, само как се изненадаха антиманкосите, като ме видяха! Щом влязох в тяхната стая, всички скочиха.
— Върнахме се значи — промърмори Стаб, наклонил триъгълната си глава към мен, — а хората от хангара ни разправят, че били направили оная платформа куха и екипажът на „Бликсо“ я напълнил с нещо! Знаех си аз, че теглото не е колкото трябваше.
— И с какво била напълнена според тях? — попитах.
— Те не знаеха, но ти знаеш.
— С най-качествено уиски — осведомих го. — Исках да го използвам за подкупи. Обаче ви нося лоши новини.
— Друго не съм очаквал от тебе — сопна се Стаб. — Тука се обзалагахме, че си прибрал плячката за себе си.
— Открих — започнах да обяснявам, — че трезорите със златото всъщност са на две мили под земята, далеч извън обсега на линейния скачач. И едва не ме гепиха. Стрелях с бластер, опрях и до пушката. Виж колко нагар има в цевите. Но си пробих път за бягство и ето ме тук.
— Ей, на това му викам аз да не ти пука — обади се един от инженерите.
— Точно така — съгласих се. — И преди най-несправедливо да ме обвинявате, че правя номера на собствената си банда, вижте това. Щом разбрах, че няма как да се доберем до трезорите, докопах каквото можах и офейках.
Връчих им тежката торба с бракуваните камъни.
Изсипаха малко на масата и ги зяпнаха. Да ви кажа, тези камъчета много красиво блестяха в лъчите от светлинните плочи.
— Гледайте бе, гледайте! — единият пилот държеше срещу светлината грамаден фалшив изумруд.
— Ами тия! — възкликна инженерът, напълнил шепа със синтетични диаманти и негодни за нищо дребни рубини.
— Всичко това е за вас — заявих великодушно. — Разделете си ги както желаете. За благодарност, че сте добри приятелчета и за да ви компенсирам за неуспеха със златото.
Очите на капитан Стаб се навлажниха.
— Грис, ти си голяма работа, макар и да си офицер!
От този пиратски боклук едва ли бих могъл да очаквам друга похвала.
Върнах се в стаята си, подхилвах се неспирно.
— Грис — обърнах се към отражението си в огледалото, докато се събличах за напълно заслужен отдих, — сега нищо не може да те спре. Всички проблеми са само рояк бръмчащи мухи и с малко хитрост и много пари ще ги избиеш до една. Хелър и Крек също.
Изтегнах се в леглото, за да се отдам на прекрасни кървави сънища.