Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (37)

Глава седма

Стана осем и половина. Нямаше никакъв сигнал.

Чаках във вътрешния двор на вилата и сякаш всеки миг щях да се пръсна.

Погледнах си часовника. Беше осем часа, тридесет и една минути и десет секунди.

Колата бе потеглила точно по график, плъзна се безшумно и потъна в мрака.

Осем и тридесет и две. Още нямаше сигнал.

Закрачих нервно из двора. Бях много разпален и въобще не желаех да чакам.

Осем часа и четиридесет и шест минути. Никакъв сигнал.

Какво ли ги бе забавило? Нима момичето е отказало? О, ако знаеше с какво ме снабди целологията на Прахд, въобще не би се замислила! Може би трябваше да дам на Ахмед снимка на тази част от тялото си.

Както и да е. След първата нощ мълвата щеше да плъзне навсякъде!

Девет часа без девет минути. Още нямаше сигнал!

Изпотих се. Ръцете ми трепереха.

Девет без една минута. Нищо!

Точно девет часа.

КЛАКСОНЪТ!

Приличаше на земетресение!

Потеглих към звука като състезателен кон.

Обаче състезателните коне обикновено не се сблъскват с камили и магарета, нито с техните собственици. А на мен ми се случи. Незнайно защо селяните бяха решили, че този път е най-удобният за техните животни. Керван след керван, в мрака се движеха фенери, тълпяха се навсякъде, пречкаха ми се и пръскаха зловоние. Водачите на камилите ме отпъждаха с пръчки, а едно животно опита да ме захапе.

Отскочих в една яма, за да избегна злонамерения къч на магаре. Оглеждах се трескаво за моя „Даймлер-Бенц“.

Тичах побеснял и с крясъци отклонявах от пътя си керваните.

Малко преди кедъра се блъснах в Ахмед. Той ме спря. Нощта бе осветена от луната. Колата се виждаше съвсем ясно от пътя. Човек дори би могъл да различи орела на вратата. Включената лампа в кабината осветяваше някаква фигура.

— Защо се забавихте? — казах аз, докато опитвах да се измъкна от ръцете му и да връхлетя към колата.

— Момичето е неопитно. Срамуваше се. Дори когато я докарахме тук, отново и отново се налагаше да я убеждавам. Аз и старият Терс заедно едва я удържахме да не избяга. Но я убедихме. Нека сега те представя.

Поведе ме към колата.

Избутах настрани една любопитна камила и отворих вратата.

На леглото се изтягаше жена, все още забулена.

— Ханъм, — изрече Ахмед, — това е Султан Бей. — Той насочи пръст към нея. — Помни какво ти казах и бъди добро момиче. Трябва да остане доволен, чу ли?

Под булото очите й сякаш бяха големи като чинийки. Чух как преглътна трудно. Добър признак.

Понечих да вляза в колата, но една камила реши, че палтото ми е особено вкусно и ме издърпа обратно.

Извъртях се рязко, за да се освободя и свих пръсти в юмрук, но до камилата стоеше магаре. Реших да бъда по-предпазлив.

— Влизай, влизай! — насърчи ме Ахмед. — Не се притеснявай. Тя е само за тебе!

— Разкарай от тук тези зверове! — креснах му. — Не искам да присъства и „бибипана“ публика! Ти също се махай! Свенлив съм!

— Е добре, щом искаш — съгласи се Ахмед.

Помогна ми да вляза и затвори вратата.

За нещастие, когато я тресна, щората на прозорчето се нави нагоре. Обърнах се, за да му извикам да внимава как се отнася с колата и открих, че ме е зяпнала камила. Опитах се да сваля щората, но долната ключалка се бе повредила. Отказах се. Камилата да върви по дяволите. Предстояха ми по-интересни занимания!

Големите черни очи на жената сякаш бяха две езера, преливащи от страст. Или от ужас. Не ме интересуваше.

Рязко дръпнах воала от лицето й.

— О, Аллах — промълви тя.

Беше красива.

Започнах да се измъквам от дрехите си.

— О, Аллах — повтори жената.

Някой чукна по прозореца. Побеснях. Някакво магаре надничаше.

Спуснах прозореца. Булото на жената още беше в ръката ми. Пляснах магарето по муцуната.

Изрева оглушително.

Но не се махна.

И то да върви по дяволите.

Сграбчих жената.

— О, АЛЛАХ! — писна тя.

Колата се залюля на ресорите си.

— ООО, АЛЛЛЛЛЛАААААААХ! — запищя жената.

Осветеният от луната свят като че се въртеше около мен.

Чу се някакво съскане.

Вдигнах глава.

Магарето и две камили ме гледаха.

Изкрещях им.

Избягаха в галон.

Но съскането не спираше.

Сетих се, че трябва да е от спукана гума.

И тя да върви по дяволите.

Колата пак се затресе.

Гласът на жената отекваше звънливо чак до пътя. Керваните бързешком отбиваха встрани.

Един водач на камили доближи колата. Видя я как се клати.

Мушна главата си през прозореца.

— О, Аллах! — възкликна той.

Усетих, че нещо не беше наред. Лампата в кабината още светеше. Свирепо ударих бутона. Лампата угасна.

А водачът на камили вдигна фенера си и кабината пак се освети.

Докопах булото на жената и го запратих в лицето му.

Пак се върнах към заниманията си.

През скърцането на ресорите дочувах разговор навън.

И те да вървят по дяволите.

— О, АЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛААААААААААААААХ! — извика жената.

Беше тъмно и тихо.

Навън май нещо подрънкваше.

Надникнах през прозореца.

Там стояха магаре и три камили. Подрънкваха хамутите им, докато животните предъвкваха воала на жената. Съвсем друг водач на камили се опитваше да им го отнеме. Накрая успя, пъхна го под мишница и се отдалечи.

Магарето и трите камили се мъчеха едновременно да напъхат муцуни в кабината.

Твърде уморен бях, за да се боря с тях. Преметнах се на предната седалка и излязох през вратата от другата страна. Не си бях стегнал колана на панталона и се препънах в крачолите.

Затътрих се около колата и направих голямо, усилие, за да прогоня зяпачите. Те не ми обърнаха внимание. Свих рамене. Нека тези твари си задоволяват воайорските страсти. Беше великолепно преживяване.

Терс изникна отнякъде и даде воля на злия си кикот.

Но дори това не ме смути.

Терс видя спадналата гума и я напомпа.

Настани се на шофьорската седалка, пак се изсмя гадно и подкара.

Виждах как осветената от луната жена се взираше в мен през задното стъкло. Гледаше много умолително.

Аха, казах си тържествуващо, ето това е НАИСТИНА задоволена жена!

Въпреки всички досадници, беше страхотна нощ!