Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (60)

Глава четвърта

Кварталът Морнингсайд Хайтс не изглеждаше особено зле. Беше пълен с дървета и добре облечени, но кисело намръщени хлапета, които зяпаха минаващата графиня Крек с непоклатимата увереност, че тя е маскирана служителка, издирваща кръшкачи от училище. Като че очакваха всеки момент да надуе полицейската си свирка. А и устремната походка на Крек едва ли би могла да остави друго впечатление у тях. О, Богове, помислих си аз, как ще писнат и побягнат лудешки, ако знаят, че тя ей сега ще извърши най-кървавото убийство. Даже закоравелите улични хлапета от Северен Манхатън трудно биха понесли това, което според мен непременно щеше да се случи.

Мрачното потракване на токчетата й спря пред жилищен блок с номер 352. Сградата не беше овехтяла — нямаше портиер, но бронзовите пощенски кутии сияеха от чистота. И точно върху кутията за апартамент 21 ясно личеше името:

Мис Джейн Симънс

Значи живееше сама! О, Богове, нима никой нямаше да се изпречи между графиня Крек и това ужасно престъпление? А, все пак имаше кой да го стори. Инспектор Графърти скоро щеше да пристигне.

Без дори да подозира за капана, който й подготвих, графинята натисна звънеца до входната врата. Разкъсвах се между надеждата мис Симънс, която сигурно е била на демонстрация около ООН, още да не се е върнала и надеждата, че вече си е у дома, така че Графърти да залови тази същинска дяволица от Манко с окървавени ръце.

Изпод бронзовата решетка се чу глас:

— Да?

Графиня Крек се представи:

— Аз съм ваша колежка от университета в Аталанта, Манко и искам да поговорим за един от вашите студенти.

Гласът заговори оживено:

— Отдавна беше време някой да ме изслуша! Веднага се качвайте!

Ох, тази сляпа, сляпа Симънс! Току-що покани при себе си смъртта!

Натиснах бутона на радиостанцията.

— Говорете — подкани ме Рат.

— Изпълни ли дълга си? — попитах го.

— Инспектор Графърти гореше от нетърпение като хрътка. Пробутах му историята, все едно съм доносник измежду криминалните. Изтърва се, че вече подушвал как утре ще пишат за него по всички вестници. Напираше му отвътре. Вече разполага патрулните коли из квартала. Няма да ви издъни.

— Добре.

Прекъснах връзката.

Графиньо Крек, поне веднъж те надхитрих, а ти дори няма да усетиш, че аз съм те подредил така! Жадуващият за слава Графърти сам щеше да свърши цялата работа!

Графиня Крек се взираше във входната врата, която прещракваше, а тя не знаеше, че точно сега трябваше да дръпне. Щраканията престанаха. Графинята много нетърпеливо дръпна вратата. Ключалката се оказа твърде слабо препятствие.

Крек мина край фонтанче и между две статуи. Видя, че асансьорът е зает и се насочи нагоре по стълбата. Зави към застлан с пътека коридор и спря пред вратата на апартамент 21.

Не се наложи дори да почука. Едва ли друга жена толкова е улеснявала убийството си като мис Симънс. Тя вече говореше — нямаше поздрави. Беше разрошена и гледаше особено.

— И знаете ли какво направи той днес? Провали резолюцията в ООН! Готов е всичко да взриви, дори правата на жените! Той е адско изчадие! Ние преподавателите трябва да се обединим в яростен боен отряд и да спрем този тип, още преди да се е наложило да вдигнем във въздуха цялото ООН! Никой не може да се чувства в безопасност, докато той е на свобода. А във факултета мислят, че всичко това е защото бях в психиатрията и никой не иска да ме изслуша. Те мислят, че съм настроена параноично спрямо него. И за да стане още по-лошо, Тактическата полиция на Ню Йорк отново ме преследва.

Мис Симънс трудно се ориентираше къде е графинята, за да се обърне към нея. Крек явно забеляза, че жената срещу нея е сляпа като прилеп.

— Полицията ли! — възкликна тя. — Значи трябва да ви предпазим главата.

Тя затвори с ритник вратата зад себе си и без да се притеснява от мис Симънс, извади хипношлема от торбата.

Изведнъж се сетих, че очилата на мис Симънс все още са в моя джоб. Неволно улесних графиня Крек.

А тя просто включи шлема и го нахлупи върху главата на мис Симънс! Ей така!

Крек завъртя поглед из доста просторния и добре обзаведен хол. Сигурно обмисля къде да стъпче трупа с ботушките си, казах си. Май в съседния апартамент някой бе пуснал радиото. Графинята видя коридорче, водещо към спалня. Побутна Симънс натам.

И като насън моят основен съюзник закрачи към зловещата си участ.

В стаята имаше широко легло, тоалетна масичка и люлеещ се стол, всичко застлано с бял муселин на къдрички. Графинята затвори вратата. Настани Симънс на леглото. Включи микрофона в шлема и седна на люлеещия се стол.

Симънс явно се е преобличала, когато е чула звънеца, защото имаше дрехи, разхвърляни по пода. Бе се наметнала с халат. Сега се бе разтворил. Хубаво тяло.

Но Крек очевидно не се интересуваше от такива неща. Стана и покри Симънс с халата, за да има по-приличен вид. После се освободи от самурената си наметка и съблече жакета си. Все едно гледах как някой едър бияч си навиваше ръкавите преди схватка.

Тя заговори в микрофона.

— Вие сте спокойна. Вие сте в пълна безопасност.

Ама че лъжкиня, казах си.

— Сън, сън, сладък сън. Чувате ли ме?

Приглушено „да“.

— Какво искаха да ви направят онези осем мъже в парка Ван Кортланд? — попита графинята, докато се наместваше по-удобно на стола.

— Да ме изнасилят. И осмината. Щяха да ме изнасилват часове наред.

Графинята отдалечи микрофона от устните си.

— Така си и мислех — промърмори тя на волтариански. — Тази кучка е пощуряла от желание да я изнасилят. Всичко е било нагласено само за да ми отнеме Джетеро!

Тя вдигна микрофона и заговори на английски.

— Кога видяхте Уистър за първи път?

Мис Симънс широко разпери ръце и халатът се смъкна от тялото й. Пръстите й се изпънаха толкова, че чак потрепваха. Стъпалата й подскачаха конвулсивно. Сякаш по леглото пуснаха ток с високо напрежение. Изпод шлема се чу слаб вик.

— Отговорете ми! — рязко заповяда графинята.

— В залата за записване на студентите, миналия септември.

Гърчовете на мис Симънс ставаха по-силни.

Крек насочваше мислите й:

— Сега отново сте там. Виждате Уистър. Какви са истинските ви мисли?

Симънс писна тихо. Тялото й се вдърви, потръпваше все по-силно.

— Отговорете ми!

Симънс изрече:

— Прекалено хубав е за мен.

Графинята замърмори на волтариански:

— Точно каквото очаквах. Любов от пръв поглед. — И попита на английски: — А нещо друго?

Отговорът дойде като глух писък:

— Ужасно е, че иска да завърши ядрена физика и трябва да го спра.

— Защо? — настояваше графинята.

Мис Сименс като че се измъчваше. Тя закрещя:

— НЕ БИВА ДА ИМА НИКАКВИ ВЗРИВОВЕ! — Продължи по-кротко: — Моят баща ръководеше катедрата по психология в Бруклинския университет. Той ми казваше, че взривовете били заместител на секса, а всяко момиче трябвало да бъде фригидно, напълно фригидно, за да се опази.

Тялото й вече приличаше на мраморна статуя от вцепенението.

— Кога ви каза това? — попита Крек.

— Когато ме завари да пъхам коледни бомбички в „бибипа“ на кучето.

Графинята отдалечи микрофона и прошепна на волтариански:

— Що за странна планета!

Помисли малко и заговори на английски:

— Истината за тази случка е съвсем друга. Вашият баща е сгрешил. Вие не изпитвате НИКАКВО удоволствие от измъчването на животни. Вие хранехте кучето с мляко и го галехте. Точно това правехте и точно така си беше. Вашият баща е допуснал голяма грешка. Трябва да осъзнаете това.

Симънс изведнъж се отпусна. И зашепна:

— Осъзнавам го. Ох, толкова се радвам, че вече знам какво стана тогава. Значи баща ми е сгрешил във всичко.

— Правилно — одобри Крек.

Злодейката с една дума съсипа онова, което горкият трудолюбив психолог бе градил цял живот. Каква разрушителна дяволица от Манко беше тази графиня Крек!

Сега тя стисна по-здраво микрофона. Очевидно се канеше да подхване работата сериозно.

— Сега да се върнем на първата ви среща с Уистър. Вие всъщност си помислихте тогава, че не го заслужавате. Нали така?

Симънс потвърди изпод шлема.

Крек продължи:

— Сега сме в деня, когато имахте първия час по „Удоволствие от природата“ миналия семестър. Вие сте сама, отдалечавате се от ООН. И не искате Уистър да ви следи, защото знаете, че не го заслужавате. Това много ви натъжава, права ли съм?

— Да — каза Симънс.

Аха, настъпи моментът. Крек ей сега ще й заповяда да напише прощалното писмо. Аз поне точно това щях да направя. Свършено е със Симънс!

Бръмна звънец откъм вратата на апартамента.

Позволих си въздишка на облекчение. Симънс се отърва на косъм. Графърти! Не всичко беше загубено. Той само малко подрани, още нямаше труп. Но той веднага щеше да проумее какво виждат очите му — нали ще завари Симънс в хипнотичен транс и ще разбере, че се подготвя нейното убийство.

Крек каза в микрофона:

— Засега ще си лежите кротко и няма да обръщате внимание на никакви шумове, докато се върна.

Остави микрофона. Излезе от спалнята и затвори вратата. Влезе в хола. Свали си ръкавиците, хвърли ги в ъгъла и си разроши косата. После отвори входната врата.

ДОКТОР КАТЗБРЕЙН!

Носеше бомбе и черен шлифер. Вдигна на челото си своите дебели цял инч очила и се вгледа в Крек.

— Я виж ти! Лизи Борден!

Усмихна се като гладен вълк, избута я навътре и тресна вратата.

— Само минах за едно малко „бибипане“. Винаги посещавам пациентките си, когато съм изпаднал в стрес.

Крек промълви с погнуса:

— Нима?

Катзбрейн си сваляше шлифера.

— Психиатричното лечение винаги е голям кеф.

Графинята попита:

— Вие с мис Симънс ли живеете?

— Не, не. Аз съм доктор Катзбрейн, нейният психиатър в университетската болница. Но не съм стиснат, пръскам навсякъде дарбите си. Борден, не ми се вярва досега да си ми била пациентка в отделението, но си страшно готина и ще се погрижа скоро да те тикнат при мен. Хайде лягай на онзи диван, вдигай си полата и ще пристъпим към предварителния психиатричен преглед. Ако реша, че си достатъчно добра, веднага ще те пъхна в отделението. Под ризата си май имаш хубави цици. Но ще трябва да проверим.

Косата ми се изправи. Графиня Крек бе убила трима мъже, само защото бяха решили да си задоволят сексуалните желания с нея. Този тъп „бибипец“ ей сега щеше да бъде превърнат в желе! След миг вече се смеех ликуващо. Графърти ще се натъкне на истински труп!

Графиня Крек бръкна в своята пластмасова пазарска чанта. Знаех, че търси някое смъртоносно оръжие. Оказа се някаква черна намотка. Тя откъсна парче по перфорацията.

Докторът още протягаше ръка към нея. Тя пъхна в ръката му черното квадратче.

— Дръжте това — изрече с леден глас.

Той взе нещото и го зяпна.

Тя пак бръкна в чантата. Вътре имаше малък генератор. Докосна превключвателя.

Доктор Катзбрейн се изпъна. Стоеше абсолютно вдървен. Лицето му стана безизразно. Приличаше на някаква непохватно изработена статуя!

О, Богове! Едно от устройствата на „Очи и уши на Волтар“, които тя отмъкна от болницата в Афийон! Спомних си. Беше с дистанционно управление. Когато едно от онези черни квадратчета се долепеше до човек при включен генератор, жертвала замръзваше и се отнасяше, а след изключването на генератора продължаваше започнатото движение, без нищо да помни. Бях прегледал указанията набързо — устройството се използваше за уличаващи снимки при лошо осветление. Но Крек го приложи само за да обездвижи доктора.

Вероятно щеше да го убие по-късно. Графърти все още имаше шанс да се сдобие с труп, толкова важен за заглавията във вестниците и за моите планове да се отърва най-после от графиня Крек.

Но дори Графърти да подрани, пак имаше предостатъчно поводи да си свърши работата — един от изтъкнатите психиатри на града забулен като статуя насред хола, а в спалнята отзад лежи нещастна хипнотизирана жертва. Както и да падне зарът, графиня Крек ще си получи заслуженото! Властите на Ню Йорк ще се разправят безмилостно с нея.

Тя се увери, че доктор Катзбрейн добре играе ролята на скулптура. И се върна в спалнята да довърши Симънс, без да подозира, че полицейските сирени вече наближаваха. Бях сигурен, че не може да се спаси.