Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (19)

Глава седма

Да, бях пристигнал. Но къде?

Единственото доказателство, че съм в Цюрих, беше мъглата. На това място имат един пакостлив вятър. Наричат го фьон. Навлиза в студените райони от юг и тъй като е топъл вятър, причинява мъгла, която не се вдига цели седмици. От светлините на летището мъглата сякаш грееше.

Затова отначало не различих ясно стените от сняг. Преместих се в края на платформата и ето го — сняг и пак сняг! Издигаше се доста над главата ми.

Не се разтревожих веднага, а обиколих по платформата.

Бяха ме спуснали в средата на дълбока, много дълбока пряспа!

Бях затънал!

Не знаех дали е последица от обилни снеговалежи напоследък, или пък снегорините са избутали насам всичко от пистите. Студът не беше никакъв проблем за мен. Обаче фактът, че нямаше изход, сякаш ме стисна с ледени пръсти за гърлото.

Как щях да се измъкна?

Дори да започна да копая проход, не знаех накъде да се насоча. Точно в този момент бих искал да имам служещия вместо компас мозък на Хелър, но уви. Пък и сега и на това място последния човек, когото бих желал да срещна, беше точно Хелър.

Едно нещо беше сигурно. Нямах намерение да седя тук и да загина точно до швейцарската митница.

Хитроумието ми дойде на помощ. Можех да засека посоката към най-близката писта по силата на шума. Богове, тези самолети ужасно ревяха при кацане и излитане. Нищо чудно, че никой не забеляза моята поява.

Въпреки ехото в снежните стени около мен, надявах се, че правилно съм се ориентирал към най-близката писта. Точно това беше посоката, която не ми трябваше. Да бягаш от освирепели реактивни самолети е почти толкова зле, колкото и да замръзнеш.

Нищо друго не ми оставаше. Щях да рискувам с нарушение на Кодекса и да се надявам, че никой няма да ме издаде.

Избрах си посоката. Извадих бластер от джоба. Свалих предпазителя. Прицелих се. Затворих очи и натиснах спусъка.

Гърмеж. Бълбукане.

Прозвуча като оръдеен изстрел.

Отворих очи. В пространство, дълго към трийсетина ярда и двайсетина фута широко нямаше никакъв сняг. Само вода!

Бях съвсем сигурен, че тук ще нахлуе охраната, че и всички останали ще дойдат. Проблясъкът вероятно стигна на много мили околовръст, дори през тази мъгла.

Чаках.

Нищо не стана.

Само самолетите кацаха и излитаха.

Изпитвах огромно нежелание да се отделя от платформата. Ами ако пиратите размислят и се върнат да си я приберат.

Моята рязана двуцевка нямаше дори да одраска линейния скачач, брониран и срещу преки попадения на бластерни оръдия!

Но накрая, тъй като никакви патрули или пирати не дойдоха да проверят каква беше тази светкавица, предприех единственото, което ми оставаше. Слязох от платформата и нагазих в локвите, които покриваха новата пътека в снега.

Стигнах до края й. Нито виждах, нито чувах нещо.

Не исках пак да използвам бластера. Току-виж зад оставащата снежна бариера има сграда и аз я помета със следващия изстрел. Реших да бъда предпазлив. Порових из джобовете си и извадих полицейския режещ бластер. Малко трудно боравех с ръкавици на пръстите си, но успях да го наглася на най-ниска интензивност на лъча.

Насочих го. Натиснах спусъка. Удържах ръката си да не трепери и започнах да режа изтънялата снежна стена.

Няколко секунди тя още се удържаше, макар и насечена на правилни бели блокчета. После внезапно, поради прегряването от режещия лъч, тя рухна в кална вода.

ПОБЕДА!

Стена на здание.

Бях я обгорил, но съвсем малко.

Озърнах се — моята скъпоценна платформа си беше на мястото, една мрачна сянка в мъглата.

Огледах стената пред себе си. Поиграх си на „онче-бонче“ и ми се падна да тръгна наляво. С режещия бластер си пробивах път в снега край стената.

Голям портал с малка врата в него.

Прибрах бластера. Стиснах здраво приклада на двуцевката. Отворих малката врата.

Беше нещо като канцелария. Няколко гишета. Мъже с фуражки местеха разни товари.

Един от тях ме изгледа без никакъв интерес. Месест, флегматичен човек с прекалено зачервено лице.

— Ja? — каза той.

— Sprechen Sie Deutsch? — попитах го.

— Ja^[1] — осведоми ме той.

Е, аз пък не говорех, така че дотук нищо.

— Parla Italiano? — попитах с надежда.

— Nein — отвърна той.

— Бре, да го „бибипам“ — казах. — А бе, хора, как да говоря с вас?

— Ами ето как — обясни той, като помисли-малко, — на английски, както току-що направихте.

Благодаря ви, Богове! Той говореше английски.

— Това ли е митническото товарно депо? — попитах.

— Само за големите пратки — отговори ми той. — Ако сте дошъл да уредите внасянето в страната на тези оръжия, трябва да минете през митническата служба за пътници…

— Още не може мине оттам — намеси се друг, по-месест и по-зачервен мъж. — Трябва първо регистрира на паспортен контрол. Аз не вижда вие да носи документи с печат. Ако иска мине през митница, значи първо…

— Аз съм охрана на голям товар злато! — заявих. — И той е съвсем наблизо, отвън.

— Злато — промълви първият мъж.

— ЗЛАТО! — възкликна вторият.

— Ами бързо го вкарайте тук — подкани ме първият.

— Не мога — възразих. — Там са повече от дванадесет тона.

— Чакай, чакай! — викна по-едрият. — Вие стои тука! Не мърда. Не диша. А ние бъде оправи всичко!