Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (23)

Глава втора

— Божичко, шефе — промълви таксиметровият шофьор, — да не си я ограбил тая банка?

Очите му се изцъклиха, когато ми помогна да напъхам сака в колата.

Потеглихме. Минахме край централната поща, кривнахме по страничните улички, скоро таксито пъхтеше нагоре по хълма към големия пазар. На всеки няколко метра шофьорът ахкаше и се възторгваше.

След може би трийсет и петото „Леле мале“ и необичайно голям брой избутани колички и щандове, съпроводени с крясъци и размахани юмруци, забелязах, че пътуваме в южна посока. Улицата отпред не беше достатъчно широка, за да мине колата по нея, пък и ако щяхме да се връщаме в Афийон, трябваше да се движим към моста през Босфора, към азиатската част на Турция.

— Ей! — едва чух гласа си сред виковете на пешеходците наоколо. — Сбъркал си пътя!

Той рязко натисна педала на спирачките. Крайно време беше. Предницата на таксито тъкмо се промушваше в кошничарско магазинче и дебелата продавачка се мъчеше да излезе иззад хаоса от съборена стока.

— Леле мале — прошепна таксиметровият шофьор.

Просто си седеше отпред и нищо не правеше. Тупнах го по темето. Поне това привлече вниманието му. Обърна се, посегна към големия сак с парите и премери тежестта му на ръка.

— Майчице — задъха се той. — Офицер Грис, това наистина ли е твое?

— Няма защо да се съмняваш — сопнах се. — Ще имам по толкова всяка седмица. Сега завий и да караме към дома! Имам много работа, а ни чака дълъг път.

Някакви хора думкаха с юмруци по прозорците на колата. Реших да направя нещо, за да ги спра. Спуснах едното стъкло, промуших нагоре цевите на рязаната пушка и натиснах спусъците.

Но не постигнах желания ефект. Тълпата стана още по-многолюдна.

Все пак обучението ми в Апарата си каза тежката дума. Бръкнах в сака, измъкнах пълна шепа дребни банкноти и ги пръснах над главите на хората.

Истинска магия. Около нас незабавно се освободи достатъчно място, за да завием, докато онези навън се боричкаха за парите.

Шофьорът се възползва от положението. Веднага продължихме по пътя си.

— Колата! — възкликна той. — Оставена е в Бейоглу. Не се притеснявай, ей сега ще стигнем там.

Профучахме край Египетския пазар и не след дълго колелата вече трополяха по моста Галата, свързващ Златния рог с Босфора.

Подминахме множество бълващи дим заводи, заобиколихме някои съмнителни улички и накрая се озовахме в район, който някога може да е бил имение, но сега представляваше „геджеконду“, което означава „построен за една нощ“ — най-окаяни, едва стъкмени бордеи.

Гумите се хлъзгаха по калта и боклуците, таксито доближи останките от някогашна конюшня, пригодени като опорна задна стена на няколко барачки от ръждива ламарина.

— Остави ме аз да преговарям — помоли шофьорът Ахмед. — И метни палтото върху сака с парите.

Излезе и тръгна към някаква паянтова врата.

Направих, каквото поиска. И като видях що за хора се мотаеха наоколо, презаредих двуцевката. О, Богове, какво мизерно свърталище!

Таксиметровият шофьор не се забави много. Махна ми да изляза от колата и грижливо я заключи. Зашепна ми:

— Виж какво, да няма никакви викове от радост или нещо подобно. Това там е истинска находка. Оня генерал някога притежавал имението. Бил много известен човек. Тукашните жители и представа си нямат колко е ценна тая кола. Затова недей да ахкаш и охкаш, като я видиш. И не си подхвърляй шапката нагоре. Остави ме да се спазаря.

Съгласих се. Наведохме се, за да минем под горния праг, минахме през полусрутен коридор и се озовахме в мъждиво осветено помещение.

Избухна взрив от писукане и пърхане. Навсякъде подскачаха уплашени пилета!

Очите ми се нагодиха към здрача. Пред мен се очертаваше някаква неясна внушителна форма. Беше покрита с овехтял армейски брезент. А брезентът беше изцяло покрит от курешки.

Отдясно се чу зловещ кикот. Там стоеше много стар мъж. Носът му приличаше на клюн. Нямаше нито един зъб. Смехът му напомняше за Дявола от Манко.

През странична врата нахлу жена, за чиято пола се държаха две голи деца. Беше много дебела и изключително мръсна.

— Къде е колата? — прошепнах на Ахмед.

— Ето я пред тебе — посочи той. — Но не вдигай брезента. Всичко съм проверил. Няма проблеми.

Все пак надникнах отблизо. Видях толкова изпусната гума, че ръбът на колесника я бе прорязал. Вдигнах брезента още малко. Отскочих. Гледах се очи в очи с някакъв яркочервен орел! Крилата му бяха разперени. Имаше и рогца! Сетих се, че е нарисуван на вратата.

— Един от праотците на генерала е бил турският герой Култегин — зашепна таксиметровият шофьор. — Орелът е част от неговия герб. Нали е страхотен?

Пуснах брезента и изтрих пръстите си със стиска слама.

— А зад орела има ли въобще някаква кола? — заядох се аз.

— Производство на „Даймлер-Бенц“ — прошепна Ахмед. — Не оставяй външният вид да те подведе. Зарязана е тук вече четвърт век. Ще трябва малко да я поизлъскаме.

Мръсната жена заговори, сякаш подхващаше отново прекъснат безплоден спор.

— Няма да приема нито лира по-малко!

— Да, ама искам да видя регистрационните документи — възрази Ахмед. — Откъде да знам дали са редовни?

Тя бръкна в джоба на престилката си.

— Тук са и аз съм собственичката. И не се надявайте да ме измамите! Бях му готвачка, съдът ми даде колата вместо заплатата, дето въобще не я и видях. Можеш да спориш до пръсване, ама няма да смъкна и една лира! Знам ви аз, мошеници такива. Тая кола има историческа ценност. Гръмнаха го, както си седеше отзад.

— Ха, някой ми разправяше, че била бронирана — прошепнах ядно на Ахмед.

— Спуснал стъклото да подиша свеж въздух — обясни той. И се обърна към жената: — Добре де, ханъм, щом така искате, така ще бъде.

Припряно го задърпах за ръкава.

— Чакай, чакай. Ами че това чудо даже не може да потегли само!

Ахмед си освободи ръката.

— Нали ти казах да не показваш никакво вълнение — прошепна ми той. — Ще ги накараш да качат цената.

Изстенах безмълвно. Значи голяма част от седмичните ми джобни пари трябваше да бъде похарчена за купчина ламарини!

Ахмед и жената силно си стиснаха ръцете. Тя каза:

— Ще подпиша документите, щом видя парите.

Ахмед ми рече:

— Ето ти ключовете. Не искам да пипам парите, твои са си. Изтичай да донесеш двеста хиляди лири.

Стоях като зашеметен. Едва не се разсмях. Но навреме си спомних предупреждението му. Изтичах до колата и отворих сака. Стиснах пълна шепа банкноти, заключих таксито и се върнах на бегом. С мъка потисках хиленето си. Двеста хиляди лири бяха равни на само двеста долара!

Старецът си стоеше настрана и се подсмиваше гадно.

Ахмед накара жената да подпише и наброи двеста банкноти по хиляда лири, после й каза, че някой ще дойде да прибере колата.

Качихме се в таксито и потеглихме.

— По едно време започнах да се тревожа — сподели той с мен. — Боях се да не издадеш, че на практика направо крадем тази кола.

— Но защо е толкова евтина? — недоумявах аз. — Та това е цената й като отпадъчно желязо.

— Генералът май не познал на чия страна да застане — каза Ахмед. — Опитал да направи нещо като контрапреврат. Но ние се занимаваме с коли, а не с политика. Трябва да се отбия на улица „Йолджузаде“, там е гаражът, където научих за колата.

Скоро пристигнахме в малко по-цивилизована част на Бейоглу, откъм северната страна на Златния рог. Влязохме в двора на небрежно поддържан гараж, наоколо се виждаха камиони в различни етапи на разглобяване.

Набит, груб турчин дойде при нас, Ахмед го отведе настрана. Показа му регистрационните документи. Разговаряха тихо, но изведнъж гласът на турчина се извиси във вик.

— Но нали — врясна той, — лично отидох там да я огледам! Нужни са нови гуми, нови маркучи, нови накладки, нов ауспух, нова тапицерия, какво да приказваме пък за скоростната кутия! Нито с лира няма да смъкна…

Ахмед го успокои. Отведе го още по-надалече. Най-сетне се върна в таксито.

— Все пак си наложих своето. Ще я направи като нова, но трябва да му платим предварително. Дай ми пет хиляди от онези банкноти по хиляда лири.

— Пет милиона лири! — ахнах аз.

— Ами да. Вече не произвеждат резервни части за тоя модел и се налага да бъдат изработени една по една. Че това са само пет хиляди американски долара. Нали вече я притежаваме. Не можем да я зарежем. Току-виж полицията започне да ни глобява.

Знаех, че трябва да се примиря с поражението.

— Нека ти помогна да ги преброиш — предложи той.

— Не, не — отказах. — Вече никой няма да пипа парите ми, освен мен.

Започнах да вадя пачки банкноти по хиляда лири. В сака останаха по-малко от половината.

Той отнесе парите с голяма кошница.

Е, добре, това все пак беше еднократен разход. Пък и нали винаги можех да поискам още пари от банковия клон в Афийон.

Питах се как ли всъщност изглеждаше колата под дебелия слой курешки.