Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (15)

Глава трета

Забравих умората. Блясъкът на златото проникна в самата ми душа. Жълтата му сила насищаше като прелестен парфюм нервите ми и вливаше енергия в мускулите ми.

О, тук щяха да настъпят някои промени!

Скачах лудешки по стълбите на „Бликсо“ и се измъкнах от овехтелия кораб. Бързешком нахълтах в дежурната стая и сграбчих вътрешния телефон. Обадих се на таксиметровия шофьор.

— Твърде рано е — сънено се оплака той. — За какво е това бързане?

— За пари — осведомих го аз.

— Имате ли? — съвсем бодро попита той.

— И в най-чудните си мечти не можеш да си представиш такава пачка.

— Идвам след секунда.

Ето го и първото доказателство. Предстояха големи промени.

Той докара колата със скърцане на спирачки, гумите поднесоха.

— Напред към болницата! — заповядах.

Той се подчини с радост. Понесохме се по пътя с цялата скорост, която той успяваше да изтръгне от двигателя. Заковахме пред входа.

Изскочих от колата, сякаш имах криле. Минах на бегом край регистратурата. Затичах по коридора.

Нахълтах в стаята на Прахд.

— О, НЕ! — изпищя сестра Билдирджин. — Пак ли ти бе!

Изсмях се гърлено. Ех, какви промени ги очакваха!

— Прахд — изрекох, — възлагам ти една задача.

— И после започва да ми тече заплатата — предложи той.

— Ще правиш, каквото ти кажа — заявих аз.

Вече бях доизпипал тънкостите на плана. Първото условие беше да махна антиманкосите от базата за целия ден. Да, разполагах и с контролната звезда. Но не исках да рискувам, като я използвам. Най-малко от всичко ми трябваше линеен скачач, управляван от антиманкоси в хипнотичен транс или полумъртви от електрошокове. Това злато беше твърде скъпоценно, за да го излагам на опасности.

— След няколко минути ще ти доведа петчленен екипаж — обясних му. — Ти ще ги ваксинираш срещу епизоотия.

— Няма такава болест — възрази Прахд.

— Тогава я измисли! — отсякох аз. — И докато ги ваксинираш, ще откриеш, че са болни от бяс. И през целия ден ще ги държиш затворени в някое отделение, при никакви обстоятелства няма да допуснеш да се върнат в базата, преди да съм ти разрешил.

— Да, но за да излекувам някого от бяс, нужни са ми само два-три часа.

— Значи ще изобретиш лечение, което продължава цял ден! — изръмжах аз.

— И тогава започвате да ми плащате — настоя той.

Да го „бибипам“, пак ме занимаваше с ТОВА! Този идиот нямаше ли да се досети някога, че според документите е вече мъртъв? Как мога да одобря заплатата му, без да излезе наяве, че е още жив?

— Ще правиш каквото ти казвам! — изкрещях в лицето му.

— Но дори слънцето още не е изгряло — оплака се той.

— Ами да, хубавите неща искат много време! — изревах гневно.

Втурнах се навън. Но ми хрумна, че той може и да не се подчини. Втурнах се обратно в стаята.

— Ако не направиш това, ще подпаля тази болница!

Сега вече бях сигурен. Болницата вече нищо не означаваше за мен. Не можех да спечеля пари от нея. И той знаеше, че говоря сериозно. Вдигна ръце и закима като луд.

— Ще го направя!

Светкавично се върнах при таксито.

Колата се понесе с рев към бараките.

— Чакай ме тук — заповядах.

Препуснах по тунела.

Претичах през хангара. Тръгнах по коридора към стаите за екипажите. Влязох уверено в стаята на антиманкосите.

В същия миг пет бластера се насочиха към мен. Без да трепна, аз извиках:

— Ставайте всички, веднага!

Но те се излежаваха на наровете и не отместваха бластерите си от мен.

— Капитан Стаб! — излаях сърдито аз. — Ела с мен в коридора. Появи се извънредно спешен проблем.

Той изсумтя, но ме последва.

С тон на заговорник зашепнах:

— Стаб, нещата се пораздвижиха. Ще извършим най-великия грабеж, за който е чувала тази планета.

Ох, как щръкнаха острите му уши!

Триъгълната глава се наведе по-близо до мен. Очичките му пламнаха като стъклени топчета на слънце.

— Да не ни прекараш?

— Как можа да си помислиш — излъгах аз. — Сега не мога да ти разкрия подробностите, но този обир ще влезе в пиратската история!

— Крайно време беше — напомни той.

— О, сега ще видиш големи промени — обещах му. — Размърдайте се. Първо се налага да вземем предпазни мерки. В района, където трябва да отидем отначало, има епидемия. Веднага откарай целия си екипаж в болницата, за да ви ваксинират. Таксито ви чака навън!

— А що за план си измислил? — не мирясваше той.

— Щом се върнете, ще ти обясня подробно — казах му. — Сега тръгвайте.

Накара хората си да станат и да се облекат. Заведох ги до таксито и в сивата студена светлина на утрото се уверих, че всички се качиха.

— Предай ги лично на доктор Мухамед — заповядах на шофьора. — После се върни тук.

Тръгнаха.

Затичах към стаите на персонала. Открих главния строителен техник.

Разходите вече не ме притесняваха. Събудих го, като размахах три стодоларови банкноти под пръхтящия му нос. Той посегна. Стисна парите. Погледна ги и седна рязко, вече буден.

— Ще има още две такива — уверих го, — ако направиш точно каквото ти кажа.

— Ако искаш убийство, говори със стражата. Ако пък си измислил ново преустройство на базата, остави ме да се наспя.

О, това място направо плачеше за промени!

— Нищо подобно — остро казах аз. — Най-обикновена строителна работа.

Той вече беше готов да прояви интерес. Включихме светлинните плочи в стаята и аз бързо, макар и не съвсем точно, му надрасках скица.

— Хм — изсумтя той. — Че то било лесно. Значи още две стотачки?

— Само ако сте готови преди вечерта.

— А, и това е лесно. Я да събудя работниците.

Ха! Наистина било лесно.

Препуснах, към „Бликсо“ и се шмугнах в кораба. Заудрях с юмрук по вратата на каютата, където спеше помощник-капитанът.

Обясних на разрошения ленивец какво исках да направи.

— И заради това ли трябваше да ме будиш? — възмути се той.

— Събудих те, за да ти дам ей това — казах му, докато пъхах стодоларова банкнота в ръката му. — Ако си свършите работата следобед, щом ви дам сигнал, ще ти дам още една.

Пръстите му стиснаха банкнотата, както голяма звезда сграбчва непредпазливо доближил я космически кораб.

Вече всичко се раздвижи според плана. Не биваше да се провалям!

Слязох в складовото помещение и повече от три часа се любувах на онова скъпоценно злато! Не ми оставаше още много време да му се порадвам. Поне за последно да си напълня очите. Натъжавах се от мисълта, че този ден го виждах за последен път.

Но ако всичко минеше гладко, щях да имам ПАРИ!

ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТ МИЛИОНА ДОЛАРА!

А парите са ВЛАСТ!

С такова богатство можех да затрия когото и да е. По желание! Включително Хелър и Крек!