Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (56)

56.

Зина беше в книжарницата, когато се обадих да потвърдя срещата.

— Колко си галантен, Андрю.

— Само исках да се уверя, че не си твърде уморена от купона.

— Аз? Съвсем не. Напротив, преливам от енергия. Ще приготвя спагети с миди, салата „Цезар“ и грозде.

— Умееш и да готвиш?

— О, разбира се — засмя се тя. — Ще оставя ключ под празната саксия до вратата. Ще бъда готова.

В девет и трийсет облякох униформата на Андрю — сива риза, широк сив панталон и същото спортно сако. Същият одеколон.

Беззвездна нощ, забулено небе. Въздухът миришеше на влажна хартия.

Стигнах до Сънсет. Булевардът гъмжеше от захвърлени хартиени носни кърпи, мирис на кожени дрехи и заблуди, минаващи за надежда. На изток от Уестърн пейзажът се промени — тъмни сгради, сенчести ъгли. Всичко беше мрачно, мръсно и твърде тихо.

Шофирах машинално и бавно. В десет часа поех по Лирик и изкачих криволичещия път, на който сега нямаше коли.

Рондо Виста беше тиха като морга. Гаражът на Зина беше затворен и пред къщата й бе спрял автомобил — розов „Тъндърбърд“, модел 1958 година, с бял гюрук, с избледняла боя и очукан.

Сигурно беше неин.

През прозореца се процеждаше същата оскъдна светлина. Дали Зина подготвяше подходяща атмосфера?

Паркирах фолксвагена и тръгнах към вратата. Пътеката беше тъмна, а изсъхналите увивни растения потрепваха от нощния ветрец. Изпитвайки необяснима тръпка от срещата, аз бръкнах под саксията и намерих ключа.

От къщата се чуваше музика.

Електрически китари, свирещи бавно.

Хубава, мечтателна музика.

Зина явно подготвяше обстановката.

Отключих вратата. Очаквах, че Зина ще бъде в спалнята на долния етаж и вероятно ще е закачила някаква остроумна бележка, насочваща ме към плюшените играчки.

Тя беше в хола.

Осветена от една-единствена слаба синя крушка.

Сценичен ефект.

Гола. Легнала на дивана.

Очите й бяха широко отворени от нетърпение. Дребното й бяло тяло със съвършени очертания изглеждаше перлено на бледата светлина. Зърната й бяха розови и възбудени, твърде големи за малките гърди. Черните й коси бяха разпилени. Краката бяха разтворени достатъчно, за да предложат гледка към изрусения триъгълник между бедрата. Едната й ръка беше простряна на дивана, а другата положена на плоския, гладък стомах.

Долових мирис на миди, но в кухнята беше тъмно.

Нямаше встъпителна част. Как ли да се измъкна от това…

— Здравей — казах аз.

Тя не отговори. Нито помръдна.

Приближих се до нея и едва тогава видях примката около врата й. Медна тел, впила се толкова дълбоко в нежната й плът, че беше незабележима.

Широко отворени сини очи. Не блестяха прелъстително. Последната изненада.

Обърнах се да избягам и в същия миг две силни ръце ме сграбчиха отзад.

Ударът с коляно по гръбнака предизвика силна болка и накара краката ми да се огънат.

После усетих ръце на врата си. И отново болка — този път различна — и тилът ми експлодира.