Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (10)

10.

— Пречи на работата ми — каза Хелена. — Като докарат в спешно отделение пациент, направил опит за самоубийство, ми иде да кресна: „Идиот!“. Когато хирурзите отварят огнестрелна рана, се замислям за аутопсията на Нолан… беше толкова здрав и силен.

— Чели ли сте доклада?

— Няколко пъти се обаждах на съдебния лекар и най-сетне ми обърнаха внимание. Сигурно съм се надявала да открият нещо — рак, или някакво рядко заболяване, все едно — което оправдава постъпката му. Но е бил в цветущо здраве, доктор Делауер… можел е да живее още дълго.

Тя се разплака. Измъкна кърпичка от чантата си, преди да съм успял да посегна към кутията.

— Парадоксалното е, че през последните седмици мислих за него повече, отколкото през всички минали години, взети заедно.

Идваше направо от болницата и не се бе преоблякла — беше с работната си бяла престилка, скроена по мярка на стройното й тяло, а на джобчето бе закачена табелка с името й.

— Изпитвам вина, по дяволите. А защо да се чувствам виновна? Никога не съм го разочаровала, защото никога не се е нуждаел от мен. Не бяхме зависими един от друг. И двамата умеехме да се грижим сами за себе си. Или поне аз така смятах.

— Били сте независими.

— Винаги. Дори като деца всеки следваше свой собствен път. Имахме различни интереси. Не воювахме помежду си — просто не си обръщахме внимание. Това ненормално ли е?

Помислих си за всички генетично свързани непознати, които бяха минали през кабинета ми.

— Човек не избира братята и сестрите си. Оттук нататък помежду им могат да възникнат всякакви чувства — от искрена обич до смъртна омраза.

— Е, ние с Нолан се обичахме — или поне аз го обичах. Но то бе по-скоро… не искам да казвам семейно задължение. По-скоро беше нещо като… обща връзка. Усещане. И ценях добрите му качества.

Тя смачка кърпичката. Като дойде, ми връчи застрахователните формуляри още от вратата. После заговори какво покрива застраховката и за изискванията на работата си — не искаше да заговори веднага за Нолан.

— Добрите му качества — повторих.

— Например енергичността му. Той изпитваше истинска… — Тя се засмя. — Щях да кажа любов към живота. Енергичността и интелигентността му. Като беше малък — на осем-девет години — от училище го тестваха, защото не внимавал в час. Оказа се, че е невероятно надарен — класира се в горната десетка по процент и в час се разсейвал, защото му доскучавало. И аз не съм глупава, но далеч не мога да се меря с него… за свой късмет, може би.

— Тежеше ли му това, че е надарен?

— И аз съм се питала. Нолан не беше много търпелив и мисля, че това беше свързано с интелигентността му.

— Към хората ли проявяваше нетърпение?

— Към хората и изобщо към всякакви неща, които се точат бавно и мудно. Но отново говоря за времето, когато беше тийнейджър. Може с възрастта да е поомекнал. Помня, че все от нещо недоволстваше. Мама му казваше — „Милото ми момче, не можеш да очакваш от всички да се справят бързо като теб“ — дали затова е станал полицай? За да се справя бързо?

— Ако е така, значи са възникнали проблеми. Много малко неща в полицейската практика се решават бързо. Тъкмо напротив. Полицаите се сблъскват с проблеми, които никога не се разрешават. Последният път споменахте нещо за консервативни политически възгледи. Може би това го е подтикнало да стане полицай.

— Може. Въпреки че — пак повтарям — доколкото ми е известно на мен. Може впоследствие да е преминал към нещо съвършено различно.

— Често ли прегръщаше различни философии?

— Непрекъснато. Понякога ставаше по-либерален и радикален и от мама и татко. Направо комунист. После пък се хвърляше в другата крайност.

— Става дума за времето, когато е бил в гимназията, така ли?

— Мисля, че беше след сатанинската фаза — като че ли втората година в колежа. Или първата, не зная. Помня как четеше Мао, цитираше го на масата и убеждаваше мама и татко, че макар да се мислят за прогресивни, всъщност са контрареволюционери. После пък се занимаваше със Сартр, Камю и екзистенциалистките идеи за безсмислеността на живота. Опитваше се да го докаже цял месец, като не се къпеше и не си сменяше дрехите. — Тя се усмихна. — Всичко свърши, когато изведнъж реши, че все още харесва жените. Следващата фаза беше… като че ли Ейн Ранд^[1]. Тогава се запали по идеята за индивидуализма. След това стана анархист, после пък либералист. Последното, което съм чувала, е, че Роналд Рейгън бил бог, но не сме говорили за политика от години, тъй че не зная какви са били последните му възгледи.

— Това звучи като младежко търсене.

— Сигурно е било така, но аз самата никога не съм минавала през подобна фаза. Винаги съм била в златната среда. Скучното дете.

— А родителите ви как приемаха промените у Нолан?

— Доста спокойно. Бяха толерантни. Не мисля, че разбираха какво им говори, но никога не са го обезкуражавали. — Усмихна се. — Понякога излизаше много смешно — той така се вживяваше във всяко следващо свое откритие. Но ние никога не сме му се присмивали.

Тя кръстоса крака.

— Може би заради него аз самата не съм изживявала подобни неща — той беше толкова непредсказуем, че просто бях длъжна пред мама и татко да бъда по-стабилна личност. Понякога семейството наистина изглеждаше разделено на две: ние тримата и той. Аз винаги съм била близка с родителите си.

Тя изтри очи с кърпичката.

— Докато учех в колежа, излизах с тях насам-натам, ходехме заедно на вечеря. Дори след като се ожених.

— А Нолан не участваше в тези семейни събития, така ли?

— Нолан се откъсна от домашните мероприятия на дванадесетгодишна възраст. Все предпочиташе да е сам и да се занимава със свои неща. Като се замислям сега, откривам, че винаги е пазел личните си неща за себе си.

— Отчужденост?

— Предполагам. Или просто е предпочитал да бъде насаме със себе си, тъй като бе изключително умен. Което пък също противоречи на решението му да постъпи в полицията. Та те са гръбнакът на системата!

— Но понякога могат много да се отчуждят като прослойка. Животът им е изпълнен с насилие и често стават жертва на нагласата „ние — те“.

— И медицинските работници развиват подобна нагласа, но въпреки това аз се чувствам член на това общество.

— А смятате, че Нолан не се е чувствал така?

— Кой знае как се е чувствал? Сигурно животът му се е струвал твърде безнадежден, за да пристъпи към подобна крачка.

Гласът й звучеше напрегнато и сухо.

— Как е могъл да направи подобно нещо, доктор Делауер? Как е могъл да стигне дотам, че вече не си е струвало да чака утрешния ден?

Поклатих глава.

— Татко изпадаше в депресии — обясни тя. — Сигурно е генетично. Може би всички ние сме затворници на собствените си тела.

— Телата са много силни, но човек винаги има избор.

— Не смятате ли, че Нолан сигурно е бил твърде потиснат, за да прибегне към подобна стъпка?

— Понякога мъжете го правят от яд.

Ченгетата го правят от яд.

— И за какво се ядосват? За работата си ли? Опитвам се да науча нещо повече за службата му и да разбера какви затруднения е имал. Обадих се в полицията, за да поискам досието му, но оттам ме насочиха към инструктора му — някой си сержант Бейкър. Понастоящем работи в Паркър Сентър. Беше мил, каза, че Нолан бил сред най-добрите му ученици, той не бил забелязал нищо необичайно и също не можел да проумее случилото се. Потърсих и медицинския му картон — свързах се със застрахователната служба към управлението и използвах медицинските си познания, за да измъкна картона. Още по времето, когато се надявах, че е бил болен от нещо. Но в картона му не се указваше никакво лечение, освен че в продължение на два месеца преди смъртта си посещавал психиатър. Ходил е на консултации до последния момент. Значи е имало нещо нередно. Някой си доктор Лейман. Познавате ли го?

— Как е малкото му име?

— Рун Лейман.

Поклатих глава.

— Кабинетът му се намира в центъра на града. Оставих му няколко съобщения, но той не се обади. Дали ще ви затрудни да се свържете с него?

— Не, но той може да предпочете да запази в тайна проблемите на пациента си.

— Нима това право важи и след смъртта?

— Няма твърдо мнение по този въпрос, но повечето терапевти запазват лекарската тайна дори след смъртта на пациента.

— Сигурно съм го знаела и преди. Но зная също така, че лекарите споделят с колеги. Може би Лейман ще прояви желание да ви каже нещо.

— С радост ще опитам.

— Благодаря ви. — Тя ми подаде листче с телефона.

— Хелена, искам да ви задам един въпрос — знаете ли защо Нолан се е прехвърлил от Уест Ел Ей в Холивуд? Сержант Бейкър спомена ли нещо по този въпрос?

— Не. Не съм го питала. Защо? Необичайно ли е?

— Работа в Уест Ел Ей е относително лека. А Нолан е преминал от дневна на нощна смяна. Но ако наистина е обичал силните изживявания, може би е искал по-напрегната работа.

— Може. Той обичаше енергичното действие. Влакчета на ужасите, сърфове, мотоциклетизъм… Защо, защо, защо, всички тези защота. Безсмислено е да се задават въпроси, на които не може да отговори.

— Не, нормално е — отвърнах аз, мислейки си за Зев Кармели.

Тя се засмя — смехът й екна остро и неприятно.

— Веднъж във вестника имаше карикатура. За Страшния Хогар, един викинг. Той стои на върха на планината, лее се проливен дъжд и падат мълнии, а той протяга ръце към небесата и пита — „Защо мен, Господи?“. Може би това е самата истина, доктор Делауер. Какво право имам да очаквам лесен живот?

— Имате право да задавате въпроси.

— Е, може би трябва да предприема и някакви действия. Тепърва трябва да подреждам вещите му. Все го отлагам, но е крайно време да се заема с това.

— Ще го направите, когато сте готова.

— Вече съм готова. В крайна сметка, тези неща вече са мои. Оставил е всичко на мен.

 

 

Уговорихме час за следващата седмица и Хелена си тръгна. Избрах телефонния номер на доктор Рун Лейман и казах името си, като помолих да ми продиктуват адреса.

— Седма улица — отвърна секретарката и каза някакъв номер, по който заключих, че кабинетът му се намира близо до Флауър, където бяха всички банки. Необикновено местонахождение за психотерапевтичен кабинет, но ако се предположи, че Лейман има много пациенти от дирекцията на полицията и държавната администрация, може би не е чак толкова необичайно.

Тъкмо затворих и звънна Майло, а в гласа му се долавяше някаква живост.

— Намерих още един случай. Умствено изостанало момиче, удушено.

— Много си бърз…

— Не от архива, Алекс. Говоря ти за съвсем пресен случай. Хванах радиосигнала преди няколко минути и съм тръгнал натам — близо до Двадесет и осма улица. Ако дойдеш с мен, сам ще видиш тялото, преди да го отнесат. В някакво училище. Основно училище „Букър Т. Уошингтън“.