Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (25)

25.

Майло и Кармели продължаваха да се гледат втренчено, сякаш споделяха много ценен миг.

Дипломатът първи се отвърна.

— Казах, каквото имам да казвам.

После бързо се върна в кабинета и затвори вратата.

— Как да излезем оттук? — обърна се Майло към Шарави.

Той се пресегна зад машината за вода и се чу леко прещракване.

Майло се отправи към вратата, а Шарави рече:

— Спазвайки обещанието да не крия нищо, трябва да ви кажа нещо важно. Някой е написал „DVLL“ с химикал в дясната обувка на Реймънд Ортис. С много малки букви, но се различават под кръвта.

Майло отново сви юмруци и устните му се разтегнаха в неестествена драконска усмивка.

— Значи са у вас.

— Не, намират се в хранилището в Нютън. С течение на времето кръвта е изсъхнала и се е поизлющила, а и явно е нанесена на съвсем тънък слой — сигурно с четка, има нещо като следи от косми. Но ако човек знае какво търси, буквите се различават съвсем ясно.

— Четка — повтори Майло.

— Рисувал е с детска кръв — обърна се Шарави към мен. — Сигурно се изживява като художник.

Майло тихо изпсува.

— Занимава ме следното — продължи Шарави, — дали първо са изписани буквите, или първо е нанесена боята. Което значи, че още тогава когато — както изтъкна доктор Делауер — все още е действал импулсивно, тези букви — посланието — са имали за него някакъв определен смисъл и планът е бил добре обмислен. Този човек винаги е следвал ясно очертан план.

— А какво друго ви занимава? — заяде се Майло.

— Просто някои подробности, които са известни и на вас. Различията в начина на действие и позата на мъртвото тяло, географската разпокъсаност, две момичета и едно момче. Липса на определен шаблон, за да ни обърка и все пак съществува известен модел. Увреденото умствено развитие очевидно е фактор, тъй че може би буквите имат нещо общо, или може би с инвалидността като цяло — нещо като „Д“ за „дефектен“. Дефектни дяволи, или нещо подобно.

Той извади увредената си ръка и я огледа.

— Преди да се установи връзка между Айрит и онова момиче Шейвър, приемах доста скептично теорията на доктор Делауер. Дори и сега всичките тези убийства ми звучат някак несвързано.

— Как така несвързано? — обадих се и аз.

— Не зная. — Гладкото лице се напрегна и около златистите очи се появиха ситни бръчици. — Не че моето мнение е много значимо. Досега съм заловил само един сериен убиец. Това е достатъчно в Израел да минавам за експерт по въпроса. Но тук… — Той сви рамене.

— Как се сдобихте с обувките?

— Не съм се сдобил с тях, просто се добрах до тях. Моля ви да не ме разпитвате повече.

— Защо?

— Защото не мога да ви кажа.

— Значи ще си общуваме открито, а?

— От сега нататък. Обувките принадлежат към миналото. Чакат ви три случая за разплитане, а може би повече — защо да се товарите и с това?

— Повече?

— Ако оставя посланията толкова дискретно, може би просто не са забелязани. Не смятате ли?

Майло не отговори.

— Разбирам, че не ми вярвате. На ваше място и аз бих изпитвал същото…

— По-спокойно със съчувствието, господин интендант. Доктор Делауер е по тази част.

Шарави въздъхна.

— Добре. Кога искате да махна микрофоните — тази вечер или утре?

— Къде са?

— Всичките са в дома на доктор Делауер.

— И къде другаде?

— Само там.

— А защо трябва да ви вярвам?

— Няма причина, но нямам интерес да ви лъжа. Проверете сам. Ще ви предоставя съответното оборудване.

Майло махна с ръка.

— А колко микрофона има в дома на доктор Делауер?

— Четири. В телефонната слушалка, под дивана в трапезарията, под масата за хранене и под кухненската маса.

— Само там?

— Свържете ме на полиграф, ако това ще ви накара да ми повярвате.

— Човек може да го заблуди.

— Естествено. Някой психопат с анормално ниска степен на възбуда. Но аз не съм психопат и се потя.

— Така ли?

— През цялото време. Добре, ще махам ли микрофоните, или ще се справите сам? Няма нищо сложно. Представляват четири малки черни диска, които изскачат сами.

— Къде е източникът?

— Телефонът у дома.

— И какво друго имате там?

— Полицейски скенер, най-различни маши…

— Имате скенер с тактически линии?

Другият кимна.

— И какво друго?

— Стандартните неща. Факс, компютри.

— И сте свързан с всички полицейски бази данни — предположих аз. — С Пътния отдел, с Националния център по престъпността.

— Да.

— И на щатската полиция?

— Да. — Той се обърна към Майло. — Известно ми е, че сте разследвали алибитата…

— С кого друг работите, освен с госпожа Английски Като Втори Език?

— Работя напълно сам. Ирина работи към консулството.

— Убита е дъщерята на голяма клечка, а изпращат само един човек?

— Имат само мен. За подобен род неща.

— Колко важна клечка е Кармели?

— Смятат го за… много талантлив.

— И какъв е този случай с Касапина?

— Сексуален маниак, много организиран, с внимателно планирани ходове. Убиваше арабки — отначало бегълки и проститутки, а после изостави маргиналните типажи и премина на по-високо стъпало: уби жена, която току-що бе изоставила мъжа си и беше социално доста уязвима. Действаше, като първо спечелва доверието им, после ги упойва, дисектира тялото и го изхвърля в хълмистите покрайнини на Йерусалим, понякога с някоя страница от Библията.

— Отново послания — отбелязах аз. — Какво беше неговото?

— Не ни се удаде случай да го попитаме, но като че ли следваше някаква расистка линия на действие, вероятно опитвайки се да подпали расова война между евреи и араби. ФБР беше подробно осведомено. Ако искате, мога да ви извадя копие от материалите.

— Не ви се удаде случай да го попитате. Значи е умрял — предположи Майло.

— Да.

— Как?

— Аз го убих. — Златистите очи трепнаха. — При самоотбрана.

Майло сведе поглед към обезобразената му ръка.

Шарави я вдигна и увредената тъкан потрепна.

— Не е виновен само той. Пострадах частично в Шестдневната война. Той я обезобрази съвсем. Предпочитам да го бях заловил жив, за да науча нещо. Но… — Очите му пак трепнаха. — Когато всичко свърши, прочетох каквото намерих за подобни хора. Не беше много, а ФБР тъкмо внедряваше програмата с психологичните профили. Вече са разработени такива профили, но доктор Делауер има право: те се базират на миналото. Кой може да попречи на някой хитрец да прочете каквото трябва и да го използва срещу нас?

— Срещу нас? — повтори Майло.

— Срещу полицаите. В тези убийства има известно усещане за… нещо нагласено, не мислите ли?

— Самоотбрана — в отговор каза Майло. — Значи са ви повикали да се „отбранявате“ срещу нашия човек.

— Не. Не съм наемен убиец. Тук съм, за да разследвам смъртта на Айрит Кармели, понеже консулът Кармели смяташе, че може да съм ви от помощ.

— А той е човек, който получава онова, което иска.

— Понякога.

— Каза, че сте били в Щатите. Къде точно?

— В Ню Йорк.

— И с какво се занимавахте?

— С охранителна дейност в посолството.

— Със самоотбранителна дейност?

— С охранителна дейност.

— Говорите отличен английски — казах аз.

— Жена ми е американка.

— И тя ли е тук? — попита Майло.

Шарави тихо се засмя.

— Не.

— А откъде е родом?

— От Ел Ей.

— Значи лосанджелиска връзка.

— Друго мое предимство. Ще демонтираме ли микрофоните?

— А вас записвали ли са ви някога?

— Вероятно.

— И вие нямате нищо против?

— Никой не обича да нарушават личното му пространство.

— Ама вие сте страшни по тая част, нали? Какви ли не машинки, свръхсекретност, техника. Но и целият Мосад не можа да опази министър-председателя.

— Не, не успя.

— Беше интересен случай — продължаваше Майло. — Не съм почитател на конспирацията, но тогава се питах: човекът застреля Рабин в гърба, от половин метър. На следващия ден вече го даваха по телевизията как до припадък се заяжда с премиера на политически митинги и се налага да го изнасят с пяна на устата. Няколко часа след атентата всичките му сподвижници са арестувани. Значи е бил добре познат на властите, но охраната го е допуснала точно до целта.

— Интересно, нали? И какво е вашето обяснение?

— Някой не си е падал по шефа.

— Смята се, че това е обяснението. Друга теория гласи, че дори и най-обиграните телохранители не са можели да допуснат мисълта за атентатор евреин. А има и трето предположение: че първоначалният план е бил да използва празни куршуми и да направи публично изявление, но в последния момент е размислил. Във всеки случай, това е национален позор. А за мен означаваше допълнителни усложнения, защото убиецът е от йеменски произход, както и аз — сега ли ще махаме микрофоните, или по-късно? Или ще се справите сами?

— По-късно. Мисля, че първо бих искал да погледна квартирата ви.

Шарави се изненада.

— Защо?

— За да видя как живее технически усъвършенстваната част на човечеството.

— Ще работим ли заедно?

— Имам ли избор?

— Човек винаги има избор.

— Значи тогава избирам да ви разгледам машинките. Ако и в това не можете да ми отстъпите, поне ще знам с какво си имам работа.

Шарави докосна устни със здравата си ръка и вдигна поглед към Майло. Изненаданите очи гледаха невинно.

— Разбира се — каза той. — Защо не?

 

 

Даде ни адреса си на Улица 1500 и Ливония стрийт и ни каза да излезем сами и да го чакаме там. После се шмугна зад преградата и изчезна.

Тръгнахме на юг по Ла Сиенега към Олимпик, подминавайки множество затворени ресторанти.

Майло отбеляза:

— Използва ръката си като удобен параван.

— Детектив инвалид, разследващ престъпление с множество инвалиди. Може би целият случай му звучи в съвсем друга светлина.

— Въпреки думите му, смяташ ли, че е повикан да разчисти?

— Не зная.

— Нека си остане между нас и таблото, Алекс, но това не ми звучи никак лошо. Ние хващаме мръсника, евреите го довършват, без шум, без медийни простотии, без проклетите адвокати, а за Кармели и кой знае колко други родители историята най-сетне е приключена. — Той се засмя. — Ама съм един граждански служител. Следвам повелята на закона. Но да избира бавноразвиващи се деца… — Той изпсува. — И да рисува с кръв. „DVLL“ в обувките на детето. Значи и Реймънд е към нашите случаи. Онова, което ме тревожи, е, че намерихме бележката само благодарение на късмета си. И на ястребовия ти поглед.

Той се засмя и смехът му ме подразни.

— Какво?

— Попадал ли са на нещо за Касапина?

— Не.

— Внасяме си наше момче с опит от един случай. — Майло прокара длан през лицето си и погледна часовника на таблото. — Божичко, вече минава два. Робин ще се тревожи ли?

— Надявам се да е заспала. Като тръгнах на среща с детективите, й казах, че ще се забавя.

— Защо?

— Надявах се да има някакво развитие.

— Е, не можеш да се оплачеш.

— Ще продължиш ли да работиш по случая, ако се налага да приемеш Шарави?

— А защо да се отказвам само заради манията на Кармели да командва — по дяволите, зарежи справедливото ми възмущение. Човекът е изгубил дъщеря си и прави каквото може. Щях ли да постъпя различно на негово място? Дума да не става. А и вече не е само Айрит.

— Има нещо друго — казах. — Ако заработиш с Шарави, ще го включим в екипа. А и не забравяй ресурсите, за които спомена Кармели.

— А-ха. Какви ли не играчки. Но първо трябва да решим кого ще следим.

Вече бяхме излезли южно от Робъртсън. При Кашио завихме надясно и Майло пак се засмя.

— А и кой би се справил по-добре от мен с подобна загадка? Аз съм най-добрият в цялото управление.

— Най-близкият ти конкурент те гони с осемнадесет процента. Уха, множко е.

— Мама все ми повтаряше, че ще стигна далеч.

— Мама знае най-добре.

— Всъщност тя ми казваше — „Майло, миличък, вече изобщо не излизаш навън, как може по цял ден да си стоиш в стаята? И какво стана с онова хубаво момиче, с което излизаше?“.

Ливония беше първата пресечка западно от Робъртсън. Улица 1500 — значи трябваше да завием наляво. Майло намали скоростта.

— На две крачки от Кармели — отбелязах.

— Сигурно шефът наминава за кратки съвещания?

— Сигурно. Затова и си е променил отношението. Шарави му е казал, че знаеш какво правиш. Или му е пуснал записите.

— Големия Брат ни одобри. Питам се дали съседите знаят, че наблизо живее самият Джеймс Бонд, мътните го взели.

 

 

Съседите живееха в малка къща отпреди седемдесет години в испански стил. Затулена зад гъстия хвойнов плет, розовата къщурка на Шарави се гушеше в дъното на малка морава, окосена съвсем ниско. На алеята беше паркирана сивата тойота, която бях забелязал в училищния двор.

На светлината от лампата на верандата дървената входна врата изглеждаше жълта. Отстрани бе закачена лаврова медуза. Още преди да позвъним, Шарави отвори и ни покани да влезем.

Беше свалил якето и се разхождаше по светлосива риза и джинси. Ризата беше с къс ръкав и разкриваше гладките му, неокосмени ръце: мускулести, макар и слаби, със силно изпъкнали вени. На безименния пръст на дясната си ръка носеше венчална халка.

Отвътре до вратата имаше аларма. Дневната и трапезарията бяха съвършено празни: чиста дъбова ламперия, бели тавани; отворена, безупречно изметена тухлена камина; плътни тъкани пердета на всички прозорци.

Той ни поведе по тесния коридор, покрай кухня със сиви шкафове, към задната част на къщата.

— Нещо за пиене? — предложи, докато минавахме покрай малката баня. Вътре светеше. Всички стаи бяха осветени — дали иска да ни покаже, че не крие нищо?

Майло отвърна:

— Дай да видим играчките.

Шарави подмина с бързи крачки спалнята. Легло с широчина персон и половина, стегнато застлано по войнишки маниер и нощно шкафче, на което имаше единствено евтина лампа.

Ние отивахме в другата спалня в дъното на коридора.

Тук прозорците бяха затворени с метални капаци. До отсрещната стена беше поставено бюро с метални крака, идентично с писалището на Кармели, с черен пластмасов стол отпред. На бюрото бяха наредени полицейски скенер, радиостанции СВ и на къси вълни, металносив лаптоп, лазерен принтер, генератор, факс и шредер, чието кошче беше празно. На дървения под имаше празно кошче за отпадъци. Сред стройните редици книги, притиснати с орнаментирани лаврови поставки, забелязах цяла колекция от хардуерни и софтуерни справочници и кутии с касети и компактдискове.

До компютъра имаше два бели телефона, три топа хартия и две червеникавокафяви кадифени чантички с избродирана златна еврейска звезда на всяка от тях. Върху по-малката беше сгъната плетена шапчица — тъмносиня с червени рози по края.

Шарави улови погледа ми.

— За молитва — обясни. — Шал, филактерии и молитвеник. Имам нужда от всякаква помощ.

— За какво се молите? — поиска да знае Майло.

— Зависи.

— За каквото искате?

— За каквото чувствам, че си струва. — Шарави разтвори по-голямата чантичка и извади сгънато парче бял вълнен плат на черни ивици. — Виждате ли — няма нищо опасно.

— Да те пази бог може да се окаже опасно — заяви Майло. — Или най-малкото да си мислиш, че те пази.

Извитите вежди на Шарави се вдигнаха още по-нагоре.

— Значи щом съм религиозен, съм опасен фанатик?

— Не, просто казвах, че…

— Разбирам раздразнението ви, започнахме запознанството си по твърде неприятен начин. Но защо да губим повече време? Вие, както и аз, искате да разрешите случая. А освен професионалната мотивация, аз искам да се прибера в Йерусалим при жена си и децата си.

Майло не отвърна.

— Колко деца имате? — попитах.

— Три. — Шарави прибра шала. — Следих ви, защото това беше единствения начин да събера някаква информация. Постъпката ми е била груба? Несъмнено. Неетична? Бих могъл да споря по въпроса, но приемам и това. Но в крайна сметка не съм извършил кой знае какво престъпление. Защото е било убито невинно дете — вече са дори три. Поне. Мога да понеса отговорността за греховете си. Подозирам, че и вие.

— Добре ме познавате, а?

Шарави се усмихна.

— Имах случай да науча нещичко за вас.

— Ха, в Йерусалим има ли комедийни моноспектакли?

— В Израел всички са пророци. То е едно и също. — Той докосна чантичката. — Вие сте компетентен професионалист, господин Стърджис, а компетентните хора се съсредоточават върху важните неща. Не се опитвам да ви излижа подметките, просто констатирам факт. Ще донеса кафе. Сигурни ли сте, че не искате?

— Абсолютно.

Той ни остави сами в стаята.

Загледах се в компютърните справочници, а Майло разкопча втората чантичка. Черни кожени ивици и кутийки.

— Това са филактерии — поясних. — Вътре има библейски…

— Знам какво са. Миналата година работих върху една кражба — някакви хулигани разбили синагога недалеч оттук. Изпотрошили всичко, ограбили благотворителните каси, накъсали свещенописанията и тези неща. Помня как оглеждах и се питах какви са всичките тези колани. Старецът, който се грижеше за синагогата — клисарят — ми обясни. После се разплака. Каза, че това му напомняло за погромите в Европа, на които станал свидетел като дете.

— Хванахте ли ги?

— Не. Има един човек — един колега на име Декър — в долината, който е религиозен евреин и използва такива работи. Зная, защото съм го виждал на една почивка как става рано сутрин да се моли, целият увит в тях. Викаха му „Равина“. Преди няколко години му помогнах с един случай — израелска връзка, в интерес на истината. Може би няма да е зле да му звънна и да го питам дали познава Кармели или този шегаджия.

— И там ли беше убийство?

— Изчезнало семейство, но накрая излезе убийство. Намерих му някакви документи — нищо особено. Почтен човек е, но му нямам доверие.

— Защо?

— Повишиха го в лейтенант.

Засмях се.

Той отвори гардероба. На лоста не висяха дрехи. На рафтчето отгоре имаше няколко малки, новички на вид картонени кутии и три продълговати черни платнени калъфа.

Майло измъкна най-предния, отвори го и измъкна отвътре някакъв черен метален предмет.

— Това е цевта, останалата част е вътре. — Пъхна ръка в калъфа и последователно извади останалите части на автомата, като внимателно ги разглеждаше, после ги прибираше обратно. В другите калъфи имаше карабина с оптичен мерник и двуцевна пушка, лъснати до блясък.

В картонените кутии — десет на брой — имаше амуниции.

— Готов е за бой — отбеляза Майло. — Остави ни сами, за да ни покаже, че няма какво да крие, което е пълна глупост, сигурно има пистолети и разни други работи, които не ни показва.

Шарави се върна, стиснал керамична чаша в здравата си ръка.

— Къде е деветмилиметровият? — попита Майло. — И другите дреболии, които криете.

— Не крия нищо. Всичко е на съответното място.

— Къде?

— А вие къде бихте държали малко оръжие? В кухнята и в спалнята. Идете и вижте сам.

— Добре. — Майло застана до гардероба. — Сякаш чакате мащабно нападение от ООП^[1]. Сигурен ли сте, че не се каните да ходите на лов?

— Не. Не ловувам. — Той се усмихна. — Макар че съм известен с увлечението си по риболова.

— Какво друго съдържа арсеналът ви?

— Питате за гранатите, реактивната гранатохвъргачка и ядрената бомба?

— Не, за тежката артилерия.

— Съжалявам, че се налага да ви разочаровам, но това е всичко. — Той отпи от чашата. — Другото е само това.

Той извади от джоба си черен диск с големината на таблетка и го подаде на Майло, който го огледа от всички страни.

— Такива сложих в дома на доктор Делауер.

— Никога не съм виждал толкова малки — рече Майло. — Страхотно. Японски ли са?

— Израелски. Микрофоните в дома на доктор Делауер са свързани с телефона отляво, а другият е най-обикновен телефон, към който има и факс. Записвах разговорите ви, транскрибирах ги, унищожавах записа и предавах транскрипцията на Кармели.

— Заличавали сте следите?

— Очевидно не достатъчно успешно. — Шарави поклати глава. — Беше глупаво от моя страна да използвам микробуса два пъти в един и същи ден. Сигурно е от часовата разлика.

— От кога сте тук?

— В Ел Ей съм от пет дни. Преди това прекарах месец в Ню Йорк.

— Охранителна работа.

— Извикаха ме заради решението на съда във връзка с бомбите в Световния търговски център. Знаехме, че ще има арести и се опасявахме от репресивни мерки. В крайна сметка трябваше да наблюдавам в Бруклин едни приятелчета. От Западния бряг.

— Направиха ли нещо?

— Още не са. Обучих персонала от Ню Йорк и тъкмо се канех да се прибирам, когато се обади Зев.

— От Израел ли се познавате?

— Познавам по-големия му брат. Работи в полицията. Заместник главнокомандващ. Семейството е много изтъкнато.

— Интендант… Това на какво съответства у нас?

— Може би на капитан, но няма точно съответствие на длъжността. При нас всичко е малко и сме дребни риби.

— Колко скромно.

— Не. Религиозно. Върши същата работа.

— Значи Кармели ви се обади и сега не можете да се приберете — колко са големи децата ви?

— Дъщеря ми е на осемнадесет години, тъкмо влезе в казармата. Имам и двама по-малки синове. — За миг стисна очи.

— Семеен човек.

— Каквото и да означава това.

— Може би поражда недостъпни за мен прозрения.

— Защото сте гей? Нито вие, нито аз смятаме така. Полицаите са като всички други: най-отдолу има няколко съвършени идиота, също толкова таланта на върха, а всичко останало е средната маса.

— Вие талант ли сте?

— Не мога да преценя сам.

— Някакви други идеи във връзка с нашия случай?

— Инстинктът ми подсказва, че трябва да наблегнем на елемента с уврежданията, както и на расовата трактовка, защото и трите жертви не са от бялото мнозинство. Но може би го казвам, понеже в моя случай имаше расов аспект. Трябва да се уверя, че не съм предубеден от ограничения си опит.

— Може би ви е писано да се занимавате все с убийци расисти — каза Майло. — Такава ви е кармата, или както там се нарича във вашата религия.

— Mazal — поясни Шарави. — Чували ли сте израза mazal tov?

— Тук не е Канзас, интендант.

Шарави се усмихна.

— Наричайте ме Даниел.

— Знам какво е mazal tov, Даниел. Пожелание за късмет.

— Да, но mazal не е точно късмет. То е съдба — като кармата. Идва от астрологията. Mazal е зодиакален знак. Евреите в Йемен имат много силна астрологична традиция. Не че вярвам. За мен всичко се свежда до тежък труд и онова, което Бог иска от нас.

— И Бог иска да работите по този случай?

— Нали съм тук — сви рамене Шарави.

— Сигурно е хубаво човек да вярва.

Шарави отмести стола от бюрото, вдигна ръка, а увредената си длан отпусна на облегалката.

— И в двата случая трябва да работя по случая на Кармели, Майло. Ще ме оставите ли да работя с вас, или ще си пречим?

— Хей, съвсем нямам намерение да споря с господ.