Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (34)

34.

Тя ни благодари, че сме я изслушали, облече лабораторната си престилка и излезе от ресторанта.

— Пренебрегната жена — отбеляза Майло. — А Понсико е имал проблеми с настроението и дори родителите му не се съмняват, че се е самоубил. Ако не бяха буквите DVLL и онзи клуб „Мета“, който ти откри, нямаше да отделя нито секунда повече на този случай.

— Очертават се няколко схеми — рекох аз. — Деца със забавено умствено развитие и гений, който не изпитва състрадание към генетично увредените. Единствената връзка, която виждам с нашите убийства, е, че Понсико може да е научил нещо в „Мета“ и това го е превърнало в заплаха. Убиецът е бъбрил твърде недвусмислено за плановете си, но презрението на Понсико към ощетените не е прераснало в желание за убийство.

— Доктор Сали Бранч е убедена, че Зина го е убила. Но Зина е дребна. А предположението, че би могла да изненада в гръб Понсико, е пълна глупост. Щеше да го заболи, но едър мъж като него лесно би се преборил с нея. Затова, ако Понсико е бил убит, направил го е силен човек. Такъв, какъвто е убил децата в нашите случаи.

— Ами ако Зина е повикала някого?

— Съучастник… Защо не? Хрумват ни различни идеи, но единственото обвинение срещу онова момиче е, че Сали я мрази в червата. Но Зина би могла да ни бъде полезна.

— За да ни вкара в „Мета“?

Той кимна.

— А през това време ще отида да видя какво може да ни предложи израелският ни приятел.

* * *

На дневната светлина къщата на Шарави изглеждаше неугледна. Той отвори вратата. Беше гладко избръснат и спретнато облечен. В ръката си държеше чаша чай. На повърхността плаваше стръкче мента. Осъзнах, че брадата ми е набола.

Шарави погледна към улицата и ни пусна да влезем. От чая се вдигаше пара.

— Искате ли чай?

— Не, благодаря — отговори Майло. — Надявам се, че компютърът ти работи.

Отидохме в задната стая. Компютърът беше включен и на черния екран танцуваше розовият шестоъгълник на програмата за съхраняване на екрана. Шарави бе сложил два сгъваеми стола в средата на килима. Кадифената торбичка с молитвите му беше прибрана някъде.

Майло му показа статията за „Мета“ от Фарли Сангър и му разказа за Малкълм Понсико.

Шарави седна пред монитора и започна да натиска копчетата на клавиатурата.

Болната му ръка беше отпусната на коленете. Неподвижно парче месо.

На екрана проблясваха и изчезваха различни информационни банки.

След известно време Шарави каза:

— Ако тази група е извършила някакво престъпление, никоя от големите агенции не знае за това. Ще проверя в академичните справки.

Думата „Мета“ извика на екрана стотици теми от информационните станции на университетите: мета анализ във философията, десетки химични съединения и препратки към метаболизма, металургията и метаморфозата.

Когато прегледахме всичко това, Шарави рече:

— Да опитаме в Интернет. Превърнал се е в международно кошче за отпадъци, но кой знае — може да намерим нещо.

— Първо да опитаме по телефона — предложи Майло. — Информация за „Мета“ от Ню Йорк.

Шарави се усмихна.

— Добра идея.

Той набра „Справки“, зачака и накрая затвори.

— Не фигурира в списъка.

— Вероятно шумът около статията на Сангър ги е принудил да закрият бизнеса.

— Може би — рече Шарави. — Макар че омразата е добре продавана стока. Пък и това може да създаде друг бизнес. А сега да опитам ли в Интернет?

Използвайки закодирана парола, той се включи в мрежа, за която не бях чувал. На белия екран нямаше остроумни рисунки, нито поздрави, а само черни букви.

Минаха няколко секунди, а той седеше, без да помръдва и да мига.

На екрана проблясваше: ДОБРЕ ДОШЪЛ, Р. ВАН РАЙН.

Презимето на Рембранд. Дали израелската полиция му бе дала този прякор или Шарави си го бе измислил сам, въобразявайки си, че е художник?

Смуглата му ръка чевръсто обхождаше клавиатурата и след секунди той вече се разхождаше из мрежата.

Появи се още един поток от различни теми: ентомолог от Париж, извършващ изследвания върху ларва на име метасерсария, народен лечител от Оукланд, обещаващ да изцери всички болки в костите на метакарпуса и така нататък и така нататък.

След двайсет минути Шарави спря.

— Някакви предложения?

— Опитай „Менса“ — каза Майло. — „Мета“ е техен подражател. Това означава, че вероятно между двете групи съществува вражда. Може би някой лоялен на „Менса“ е поискал да изрази чувствата си.

Шарави завъртя стола си и отново атакува клавиатурата.

— Има много информация за „Менса“ — каза той и започна бавно да разглежда страниците с теми, свързани с „Менса“, часовете, датите и местата на събиранията.

Подобна организация в Лондон на име „Английски помияри“ обсъждаше любимите си теми. Членове с прякори Умното хлапе, Сладура и Боб Бика изброяваха „каламбури с мръсни думи“, „силно кафе и диалектика“, „дебати от ада“, „прегръдки с избягали от домовете си афганистански хрътки“ и така нататък.

Някои от съобщенията бяха на чужди езици и Шарави явно ги разбираше, защото ги четеше.

— Какво беше това? — попита Майло.

— „Менса“ в Дъблин. Вероятно е на келтски.

Търсенето продължи.

Търговец на недвижими имоти от Уисконсин рекламираше услугите си и изискваше членство в „Менса“ като препоръка за работа при него.

Същото се отнасяше и за административен директор от Чикаго, зъболекар от Орландо, Флорида, инженер от Токио и още десетки работодатели.

Безработицата не бе пощадила кривата на Гаус^[1].

Следваше секция, посветена на измерването на коефициента на интелигентност. Неколцина писатели — всички мъже — задаваха въпроси — нещо като бързи тестове. Отдолу имаше разнообразни варианти на твърдението, че „това са изключително трудни въпроси, измислени да демонстрират ниво на интелигентност, стигащо до стратосферата“.

На някои страници имаше рисунки. Айнщайн беше любимецът.

— Какви умни хора — отбеляза Шарави. — И с колко много свободно време разполагат.

Той прегледа още няколко страници, но без резултат.

— Ерата на информацията — каза Майло. — Много ли време отделяш на това?

— Все по-малко — отговори Шарави и продължи да търси. — В началото Интернет беше ценна като средство за разследване. Професори говорят с професори, научна информация, комуникации между различни институции. Сега има твърде много боклук и не получаваш почти нищо. Интернет се превърна в огромна говорилня за самотни хора.

Той се обърна към мен и ме погледна.

— Предполагам, че това е полезно, докторе.

— Продължавай — рече Майло.

След два часа още не бяхме научили нищо.

— Предполагам, че вече си потърсил буквите DVLL? — попитах аз.

— Да, и всички расистки групи, които издават бюлетин. Опасявам се, че нямам напредък.

— Ами, ако използваш друга ключова дума? — предложих аз. — Например Галтън^[2], стерилизация, евгеника^[3] или евтаназия.

Шарави написа думите и продължи да търси.

Думата стерилизация извика на екран повече информация за консервиране на храна, отколкото за кастриране, а повечето дискусии по евгеника бяха самовъзхваляващи персонални реклами: „Предлагам ДНК. Жените, които желаят качествен зародишен протеин, имат сърдечна покана да се кандидатират“.

Шарави принтираше всичко и в кошчето безшумно падаха лист след лист. От време на време Майло ставаше, взимаше листовете, преглеждаше ги и после пак ги връщаше в кошчето.

Когато стана пет и трийсет, той заяви:

— Достатъчно. Те очевидно гледат да не привличат внимание.

— По-добре да действаме, отколкото да четем — каза Шарави. — Да изпратим запитване по електронната поща до някоя информационна банка и да видим какво ще стане.

— Сигурен ли си, че самоличността ти е напълно защитена? — попита Майло.

— Не. Редовно сменям паролите и адресите, но човек никога не може да бъде сигурен.

— Тогава още не го прави. Не искам да разтревожа някого.

— Вече направих това с обаждането си до „Менса“ — казах аз и описах съобщението, което бях оставил.

— Е, не е голяма беда — рече Майло, но аз разбрах, че е обезпокоен и се почувствах като аматьор.

— Други прозрения? — обърна се към Шарави той.

— Самоубийството на Понсико. Въпреки липсата на доказателства, звучи нелогично. Например факта, че е използвал отрова. Обикновено го правят жените, нали?

— Понсико е бил учен.

— Да — съгласи се Шарави. — И това ме кара да се замисля върху един друг въпрос. Щом е бил учен, той е знаел какво да очаква. Калиевият хлорид предизвиква бърза смърт, но далеч не безболезнена. Получаваш внезапна сърдечна аритмия и силен удар. Когато екзекутират по този начин осъдените на смърт, добавят натриев етил за предварително успокояване и панкурониум бромид, за да спрат дишането. Понсико не е ли могъл да избере по-лека смърт?

— Може да се е самонаказвал — предположи Майло. — Да е мислел, че заслужава жестока и необикновена смърт.

— Вина? — рекох аз и отново се сетих за Нолан. — Но за какво?

— Вероятно е бил замесен в нещо наистина неприятно. В убийствата, които ние разследваме или в нещо друго. Или е бил човек с бързо променящо се настроение. Изпаднал е в депресия, докато е работел в лабораторията и е имал достъп до отрова. И макар да е усложнил нещата за себе си, смъртта все пак е настъпила сравнително бързо и чисто. Била е много по-лека, отколкото нещата, които съм виждал да си правят някои хора. Нали така, старши?

— Даниел — поправи го Шарави. — Да, вярно е. Самоненавистта може да бъде поразителна. Но… бих искал да знам повече за този млад мъж.

— Ще се обадя на родителите му — каза Майло. — Те са професори в Принстън. И вероятно на някои негови колеги от „Плазмо Дерма“.

— Биомедицинската компания?

— Изследвания на кожата. Понсико се е занимавал с подобряването на успеха при присаждането на кожа. Защо? Виждаш ли някаква връзка с работата му?

— Не — отговори Шарави. — Мисля, че ако е имало недоволен пациент… Не, тогава щяха да отровят хирурга, не учения… Не, нямам идеи.

Той изпи чая си и остави чашата.

— В Ню Йорк имам надеждни източници. Ако „Мета“ наистина съществува, те ще я открият. Пък и можем да подслушваме телефона на Зина Ламбърт…

— Забрави за това. Нямаме основания да получим съдебно решение, да не говорим за подслушване.

— Правилно.

— Дори не си го помисляй — добави Майло.

— Разбира се — отговори Шарави.

— Говоря сериозно.

— Съзнавам това.

— Книжарницата, в която работи Зина — казах аз, — се нарича „Гърч“. Ексцентрично име, затова там може би се срещат хора с ексцентрични идеи. Може да получават бюлетини, сред които и този на „Мета“.

— Не са дали телефонния си номер в указателя, а ще съобщават за събиранията си в някаква книжарница? — попита Майло.

— Забутана книжарница, която привлича набелязаната за мишена читателска публика. Искаш ли да отида там и да огледам?

Той потърка лице.

— Чакай да помисля. Искам да се възползваме максимално от всичко, което правим.

Шарави стана и се протегна.

— Ще си направя още чай. Сигурни ли сте, че не искате? Ментата е прясна. В задния двор намерих голям корен.

— Добре, благодаря — отговорих аз.

Шарави излезе от стаята, а Майло се намръщи на компютъра.

— Вкарваш боклук и изкарваш боклук… Приличаш на Арафат, Алекс. Като бодливо прасе си.

— Бързах за библиотеката и нямах време да се избръсна.

— Само на половин ден ли ти е брадата?

Кимнах.

Свих бицепс, изсумтях и се усмихнах уморено.

Шарави се върна с чая. От горещата течност се разнасяше леко сладникав аромат на мента.

Отпих и се обадих в служебния си кабинет.

— Здравейте, докторе. Има само едно съобщение. От някакъв си Лорън Буковски от… изглежда от „Менса“. Търсил е Ал. Новото момиче му казало, че не сте Ал. Той обаче настоявал, че се казвате така. Странни хора ви търсят, доктор Делауер, но работата ви е такава.

— Да. Какво е казал господин Буковски?

— Ами… Съжалявам, но новото момиче пише ужасно… Нямал нищо общо с „Мета“… и не искал да има… но вие сте имали… Докторе, това не е учтиво.

— Какво е казал, Джойс?

— Ако сте имали лошия вкус да се… побратимявате с… идиоти… да отидете на едно място, наречено… Прилича на „Гърч“… Но не е оставил адрес… Много странно. Дори за вас, докторе.

— Това ли е всичко?

— Казал още да не му се обаждате. Не се интересувал от вас. Какъв грубиян, а?

— Голям — рекох аз. — Но може би има причини.

 

 

— Категорично мнение — отбеляза Майло, записвайки името на Буковски.

— Сега вече се е разчуло, че се интересуваме от „Мета“. Съжалявам.

— Но поне знаем, че си заслужава да огледаме книжарницата. — Той се обърна към Шарави. — Можеш ли да използваш неправомерния си достъп до отдел „Моторни превозни средства“, за да провериш господин Буковски и госпожица Ламбърт?

Шарави остави чашата с чая, седна пред компютъра и след миг каза:

— Лорън Буковски, Коринт авеню, Лос Анджелис 90064.

— Западен Лос Анджелис — отбеляза Майло. — На няколко минути от гарата. Може да му отида на гости.

— Кога да посетя „Гърч“? — попитах аз.

— Нека първо да проверя Буковски.

— Ако Буковски има да казва нещо интересно, доктор Делауер може да направи повече, отколкото само да се отбие в „Гърч“.

— Например?

— Ако „Мета“ още организира събирания, той може да се опита да присъства. Нали е доктор по психология? Все едно се интересува от…

— Зарежи тая работа — прекъсна го Майло.

Шарави мигна, но не помръдна, сетне каза:

— Добре.

— И да не ти минава през ума да отидеш ти, старши.

Шарави се усмихна.

— Аз? Нямам необходимата квалификация.

— Същото се отнася и за всеки от твоите хора.

— Моите хора?

— Избий си го от главата. Никакви операции под прикритие, за които не знам.

— Добре.

— Само това ли ще кажеш?

— Да.

Произнасяйки думата почти шепнешком, израелецът за пръв път показа някакво чувство. Златистите очи леко се присвиха и челюстта му потрепери.

— Правя всичко възможно да помагам — тихо каза той.

— Аз съм скептик и песимист — рече Майло. — Притеснявам се, когато нещата вървят твърде гладко.

Челюстта на Шарави се отпусна и той се усмихна — машинално, сякаш извличаше информация от компютъра.

— Тогава да ти усложня ли живота, Майло?

— Ами, да. Защо да нарушаваш традицията?

Шарави поклати глава.

— Ще ям.

Той отново излезе от стаята, а Майло разсеяно прелисти разпечатките в кошчето.

— Ще се опитам да разпитам Буковски още днес. И да се обадя на родителите на Понсико. Само се надявам смъртта му да не е разпалила твърде много въображението ни.

Той стана и започна да крачи из стаята. Къщата беше малка и аз чувах как Шарави прави нещо в кухнята.

— Ще отида в книжарницата и ще видя дали ще мога да накарам госпожица Ламбърт да говори за „Мета“.

— Алекс…

— Ще го направя така, че тя да не се усети. Дори ако убиецът е член на „Мета“, това не означава, че групата е заговорническа клика за убийства. А пък ако успея да присъствам на някое от събиранията и да ги огледам…

— Зарежи тази идея, Алекс.

— Защо?

— А ти как мислиш?

— Защото я предложи Шарави?

Майло се обърна и ме изгледа гневно.

— Отнемам ти десет точки за неправилно предположение.

— Хей, откровен съм до болка, защото ме е грижа.

Той отвори уста да отговори, сетне отпусна рамене и се засмя.

— Само се погледни. Опитвам се да те предпазя, а ти се противиш.

— Мислиш за умна идеята да се сближиш с група генетични сноби, един от които може да е проклет сериен убиец?

— Не смятам, че ако присъствам на едно събиране, ще изложа живота си на опасност.

Той не каза нищо.

— Освен това — добавих аз, — мисля, че участието на Шарави те притеснява толкова силно, че рискуваш да се пръснеш.

Майло потърка лице.

— Страхотно. Той от една страна, ти от друга… Доколкото знам, тази стая се подслушва.

— Добре. Млъквам. Съжалявам.

Той направи гримаса, пак се засмя и после обиколи стаята.

— Какво правя тук, по дяволите? Да, ти имаш право. Работата с него ме изнервя. Не обичам… Твърде много пластове. — Майло протегна напред ръце. — Имам чувството, че се задушавам под десетина одеяла.

— Да. Но ако не отбележиш напредък в разследването на убийствата, рискуваш върху теб да се стоварят още десетина одеяла.

— Защо така, моя трудна любов?

— За твое добро е, слънчице.

— Докторе, наистина искаш да си играеш на таен агент, нали? Прекара няколко дни с господин Мосад и вече ръцете те сърбят за кодови имена и фотоапарати с писалки.

— Такъв съм си — рекох аз. — Агент Нула-Нула Психо. С лиценз да тълкувам поведението на хората.

Шарави се върна. Носеше сандвич в евтина пластмасова чиния. Риба тон и лист маруля върху яйчен хляб. Рибата беше съвсем малко.

Той сложи чинията до компютъра. По лицето му личеше, че няма апетит.

— Имам два полицейски скенера. Онзи в кухнята беше включен. По тактическата ви честота току-що беше предадено съобщение. Детективите от отдел „Убийства“ докладваха за труп, намерен в някаква уличка. Пресечка на Сто осемдесет и седма улица. Вероятно няма връзка с вашия случай, но тялото е наръгано с нож на много места. Затова помислих, че трябва да знаете.

Шарави взе сандвича и решително отхапа малка хапка.